Ингар Йонсрюд
Калипсо (2)

Глава 2

В днешно време

С есента дойде дъждът, с дъжда дойде вятърът, а с вятъра дойде шумата.

Въпреки това раздърпаният глупак не преставаше да работи. Вървеше бавно сред надгробните плочи и гребеше. Прокарваше тъпите зъбци на греблото през есенно кафявата шума. Събираше листата с ръка и ги пускаше в торбата за смет, която влачеше.

— Жалка гледка — промърмори мъжът на име Микаел Морениус. Фасът му, проблясващ в златисто, изсъска, когато падна върху асфалта. Микаел го смачка и с раздразнение установи, че кожените му обувки са пропити с влага.

Чу къси провлачени стъпки по паркинга зад себе си, които бяха прекъснати от силна кашлица. Микаел се обърна към новодошлия. Беше възрастен мъж с грубо телосложение, който се подпря на един захабен син фиат и изкашля гъст секрет в една носна кърпичка. Микаел изчака пристъпът му да отмине и отиде при него. Протегна му юмрука си.

Мъжът се вгледа в Микаел, без да продума. Пое безжизнената му ръка. После двамата седнаха в чисто бялото беемве.

— Чорт — простена старият с дрезгав глас и вдигна кърпичката пред носа си, докато търсеше пипнешком копчето на прозореца. — Тук вони — продължи той. Руският му акцент беше отчетлив.

— Пуша в колата — каза Микаел.

— Не е това.

— Значи са котетата.

Микаел завъртя леко ключа, така че прозорецът проблесна и се смъкна надолу. Самият той почти нямаше обоняние. Беше го изгубил, когато лекарите ампутираха ръката му. Никой не бе успял да обясни как едното е свързано с другото.

Руснакът само открехна прозореца си.

— Една котка използва двигателното помещение за родилна зала. Хайванчетата се изпържиха до двигателя — обясни Микаел.

Едва когато светлината в купето угасна, руснакът извади плика от джоба си.

— Ето го. Доказателството, че казвам истината.

— Доказателството — повтори Микаел, докато вземаше плика.

Несръчно го стисна с изкуствената си ръка и от него изпадна един предмет. Беше толкова тежък. Микаел поглади рубините с пръст. Чукна с нокът блестящия златен обков. Сърцето на патицата. Le Coeur de Canard.

Поседя така известно време, загледан в шествието на облаците по хоризонта. Неуморната борба на самотния мъж с есента. Микаел подаде телефона на руснака и му кимна:

— Тя чака.

Старият офицер отвори вратата и излезе. Докато говореше, Микаел си сложи бижуто. Поизправи се на седалката, за да усети тежестта му. Студеният допир на метала и скъпоценните камъни до гърдите. Златната верижка, която легна върху прешлените. Най-накрая.

Руснакът се прокашля силно, когато се върна в колата.

— Значи, няма да отнеме много време?

Микаел поклати глава.

— Ако онова, което казваш, е вярно… Значи си спасил много животи — тонът му стана делови. — Искаме да изразим благодарността си.

Беемвето потегли, а мъжът на гробището престана да гребе. Вдигна торбата за смет и изхвърли шумата. Пъхна ръка в торбата и взе предмета, останал вътре. Шилото за лед. Дъждовните капки заискряха върху стоманата. Докато мъжът човъркаше ключалката на фиата, повтори наум регистрационния номер на другата кола.