Ингар Йонсрюд
Калипсо (15)

Глава 15

Есен. От всички метафори тази й беше най-неприятна: есента на живота. Която отвежда към старостта, но при тях нахлуваше като зимна буря през май.

Тук, в нейния кабинет, или у някой от другите лекари по-надолу по коридора вятърът се усилваше. Като синоптици седяха те тук и съобщаваха, че главоболието май се дължи на нещо повече от стрес. Че съсиреците в порцелановата купичка са симптом на друго, а не на полипи.

Есента беше дошла. Предстоеше зимата.

Набитата дама в лекарска престилка се взираше в една точка между главите на съпрузите, които седяха пред нея. В слънчевата светлина навън шумата блестеше като бронз, вятърът свиреше между болничните сгради и леден въздух се просмукваше пред открехнатия прозорец. Разреждаше дъха на болест, сапун и лекарства.

Жената седеше приведена напред и се поглаждаше по коленете. Мъжът с женствените пръсти я галеше по гърба. Изражението й беше разсеяно и лекарката знаеше, че е заслушана в глъчта на децата. Двете, които точно сега можеха да потормозят санитарката отвън още малко.

Как щеше да се справи той? Сам с децата? Тя знаеше, че мъжът мисли за това.

— Напълно сигурна ли сте?

Лекарката беше сигурна.

— Но… — каза жената.

Ето, започва се.

— Та ние… ние щяхме да ходим в Индия. Руар е назначен в посолството. Можем ли… не можем ли да заминем? Какво да кажа на децата?

Лекарката на средна възраст само поклати глава утвърдително. Не. Нямаше да ходят в Индия.

— Можем да облекчаваме болките. Ще обсъдим видовете терапия, които удължават живота. Но няма лечение. Трябва да се подготвите за нова житейска ситуация. Всички заедно.

„Защото ти ще умреш. Преди края на годината. Това трябва да кажеш на децата си“ — помисли си лекарката.

Мъжът имаше буден ум. Погледът му се бе оживил. Реагираше като всички изправени лице в лице със смъртта. Търсеше изход.

— Но… не е ли добре да поговорим с друг лекар например? Да получим второ мнение? Няма ли някакво лечение някъде? В Щатите може би? Имаме средства.

— Хората умират от рак и в Щатите — отвърна лекарката.

Колко често само бе седяла така зад това бюро. Ние, хората, се мислим за толкова специални. Толкова неповторими. Не сме. Ние сме само една безкрайна поредица от причини и последствия — и вакуума помежду им.

Лекарката си помисли, че есента е красива. Толкова е тъжно да бъде сведена до една метафора.

Когато двойката си тръгна, тя оттласна инвалидната количка назад. Стигна до прозореца и го отвори чак докато пантите оказаха съпротива. Приведе се напред в количката и обхвана с поглед фасадите на болничните сгради. Седя така, докато потръпна от студ, докато пръстите на ръцете й побеляха, а тези на краката се свиха.

Руар и жена му, която никога нямаше да изживее Индия, бяха завели децата в централния блок в болница „Юлевол“. В стаята за бдения. Там щяха да запалят свещ. Там децата щяха да научат.

Щеше да отнеме време, преди да се върнат, и това устройваше лекарката. Тя се отправи надолу по коридора и избута количката си до малката стая на семейството. Бутна вратата с крак, спря количката и се изправи. Болеше я, но беше добре за кръвообращението. Тя вдигна слушалката на телефона за пациенти до леглото и позвъни.

— Каин на телефона — беше отговорът от другата страна.