Ингар Йонсрюд
Калипсо (14)

Глава 14

Утринното слънце още стоеше ниско на небосвода. От прозорците на бетонния куб на име „Ортопедия Софиес Минде“ в болница „Акер“ навън струеше клинична светлина. Замръзнала шума хрускаше изпод краката на Фредрик, който крачеше напред-назад пред сградата. Струйката пара от устата му ставаше все по-плътна с повишаването на тона му в телефонния разговор, който водеше.

Той си пое глътка леден въздух, когато отвори входната врата. Андреас пъхна ръце по-дълбоко в джобовете на якето си. Тънкият шал беше единственият знак, че колегата на Фредрик е осъзнал, че ноември напредва. Светлият летен панталон и прилепналата риза в жълто и бяло подчертаваха загара на лицето му изпод гъсталака от сиви къдрици. Андреас беше хубав мъж, когато беше в настроение за това.

— Кос? — каза въпросително той и срещна мрачния поглед на Фредрик.

Той само изсумтя:

— Бетина.

— Говори ли ти се за това?

Фредрик погледна часовника. Имаше още няколко минути до уговорената им среща.

— Не — отвърна той, но все пак продължи. — Тя се дразни, че Якоб само стои в стаята си. Твърди, че е асоциален. Че трябва да го накараме да прекарва повече време с приятелите си.

Фредрик отново изсумтя:

— Знаеш ли какво правех като момче? Живеехме близо до институция за хора със затруднено развитие. С един приятел стреляхме по тях с въздушна пушка от един горист хълм.

Той не се гордееше с това, но казаното беше вярно. Беше адски трудно да улучиш. Все пак зрънцата пипер хвърчаха навсякъде. Уцелеше ли трима поред, приятелят му го черпеше цигара.

— Така че, ако младежкият бунт на Якоб се състои в това, да си стои в стаята, да пие кола лайт, да свири Брамс почти перфектно и да плюе на домашните, за мен е окей.

Фредрик потри ръце, за да им върне топлината.

— Академията му ще изнесе коледен концерт в Националния театър. Важна работа. Ще има купища хора, членове на правителството и така нататък. Якоб е поканен да свири. Бетина смята, че трябва да му откажем това, ако не си промени отношението.

Той изрече последните думи с тънкия, остър тон на Бетина. Видя, че Андреас повдига вежди, и усети как това го жегва леко.

Посрещна ги млад инженер ортопед. Беше строен, а кожата му — черна като катран. Когато им предложи да изберат между зелен чай и чай от гъба чага, Андреас пое на допълнителна разходка между древните протези от дърво, стомана и кожени ремъци.

— Не пиете ли кафе в родината ти? — попита той кисело.

— Родината ми? Какво имаш предвид?

Фредрик хвърли строг поглед към колегата си и Андреас поклати глава.

— Просто ни разкажи за ръката.

— Това е съвсем обикновена протеза — обясни инженерът. — Не е от най-сложно направените, но има механична силиконова ръка, която може да хваща и да се върти.

— И е приспособена при вас? — попита Фредрик.

— Така е. Ампутацията на ръката на пациента е била извършена в чужбина, но рехабилитацията е била в болница „Сюнос“.

— Добре. Къде в чужбина?

Мъжът потърка гъстите си вежди с палец и показалец.

— Малко е странно. В „Сюнос“ почти нямат данни за пациента. Явно е поискал да ги унищожат. Разбира се, това е негово право, но също така е доста необичайно.

— Но имате ли името? — извика Андреас нетърпеливо.

— Имаме го — каза инженерът, хвърли му кос подразнен поглед и изрови визитна картичка от джоба на гърдите си. — Записал съм го тук. Така че да имате и моите контакти, ако има нещо — каза той и остави картичката на масата.

Фредрик се приведе напред и примижа.

Мъртвецът от шахтата се казваше Микаел Морениус.