Ингар Йонсрюд
Калипсо (123)

Епилог

Нова година

Тя разглеждаше отражението си в стъклената врата. Фин слой кадифен сняг покриваше раменете й. Ръката й бе изтръпнала от студа и трябваше да свали ръкавиците си, преди да може да усмири звънящия мобилен телефон.

— Не — отвърна кратко. — Тя беше убита. Разполагам със снимките. Обади се, като пристигнеш.

Миризмата бе винаги същата. На почистващи препарати, гел за ръце и лекарства. На приготвена храна. На дисплея пред сестринския пункт засвятка номер на стая и зазвъня аларма, тиха и настойчива. Гумени подметки заскърцаха по линолеума. Съсухрен старец седеше на стол пред телевизионен екран. Главата му се поклащаше на една и друга страна, не в такт с Виенската филхармония.

Тя кимна на болногледачите. Най-възрастният от тях, брадат и червенобуз мъж, се изправи.

— Той се събуди снощи.

— Да не би от фойерверките? — отправи му тя бледа усмивка.

— Успокои се, когато му поставихме предпазните наушници. Сега не ни дава да ги свалим.

Стаята беше в дъното на жълт коридор. Вратата се отмести тежко, но безшумно. Тя изчака, докато светлината отвън бе просто линия покрай рамката. Докато външните шумове изчезнаха и вече се чуваше само бавното му дишане. Часовникът, тиктакащ на нощното шкафче. После остави чантата си на тясното канапе и трупна върху нея якето и вълнената си шапка.

— Честита Нова година — изрече, макар фигурата в леглото да не можеше да я чуе. Придърпа си стол и улови ръката му. Прекара нокътя на палеца си по вътрешността на китката. Той пое рязко дъх. Допирът, миризмата. Знаеше, че е тя. Тя задържа ръката му, докато треперенето престана. После вдигна глава. Някога бе успявала да се огледа в очите му. Бе могла да милва гладката му брадичка, да знае, че той има нейните черти, нейния тен. Когато бе само вързопче с черна косица и уста, отворена за гърдата й, бе лежала до него и бе плакала. От гордост и обич, от страхове за бъдещето и от топлота. Както плачеше и сега.

Тя помилва бузата му, изгорена от киселина. Потърка с палец стопения затворен клепач и усети празнината зад него. Усети и хлътналото място, където някога бе носът. Отмести наушниците му и се наведе напред.

— Честита Нова година, Номи — прошепна и обгърна врата му с ръце. — Моето момче.

Щом той заспа, тя взе чантата си и отиде в банята. Погрижи се вратата да е заключена, преди да свали блузата си и да застане на пръсти до шкафчето. Мобилният й телефон иззвъня, но тя не му обърна внимание. Ръката й знаеше какво търси. В далечния край на най-горния рафт. Ето там. Усети допира на кожата до дланта си. Разви колана и зае позиция пред огледалото. Погледна себе си, душ-кабината, резедавите стени.

Кожата подпали рамото й. Удари се пак. И пак. По ключиците, по шията, по гърба. Продължи, докато вече бе пред припадък, но отново се удари. Броеше вдишванията си, без да отделя поглед от собствените си очи в огледалото. Очи, пълни със самоомраза. Не престана, докато не започна да се олюлява. Извади телефона от чантата си и направи снимка.

Когато се облече, позвъни на търсилия я.

— Здравей. Кафа е. Там ли си?

— Отвън съм — отговори Фредрик.

Беше паркирал на отсрещната страна на улицата.

— Студено е — каза тя.

— Твърде студено за сняг — допълни Фредрик. Отпуснал бе глава на дървените мъниста, които покриваха облегалката. Погледна я. — Добре ли си?

— Да — отвърна Кафа. — Просто от студа очите ми сълзят.

Отвори чантата си и измъкна плик. Извади отвътре снимките.

— Застреляна в тила отблизо. Имала е близнаци, нали? Горката жена.

Фредрик погледна над ръбовете на очилата си. На снимките бе безжизненото лице на Петра Юхансен. Кръв се бе проточила от полуотворената уста на вирусоложката по ръба на плетената шапка до ухото й.

Ускориха по „Юландс гате“ покрай площад „Александер Шелан“. По пътя почти нямаше коли. Нямаше слънце, нито облаци, само сиво-синьо ледено небе. Никой от двама им не заговори, докато градът не остана далеч зад тях.

— Егон Борг не бе убит от снайперист от въоръжения отряд за реагиране.

— Как така?

Фредрик леко се поколеба.

— Откриха оръжие на балкона. Шведска снайперистка пушка, PSG 90. С пръстови отпечатъци по приклада. Принадлежала е на петия войник. Онзи, който се е върнал без лице.

Там бяха намерили също мека шапка и черно палто.

— Стафан Хейхе — каза. — Името на петия войник е било Стафан Хейхе.