Ингар Йонсрюд
Калипсо (122)

Глава 122

Паваната започва в долния край на регистъра. Дълбоки и все пак обещаващи звуци. Както когато сивкавата светлина е изместена от изгряващото слънце. И зад нея е напевът на пианото. В началото то само акомпанира мелодията, изпълнявана на виолата. Но скоро пианото набира скорост с уникални мрачни стъпки. Отначало плахи. После все по-решителни.

Павана за мъртвата инфанта.

Егон Борг бе избрал пиесата. Синът му го беше споделил с него онази вечер, когато се срещнаха с Фьодор Ларинов в Концертната зала „Осло“. Не беше назовал името му, разбира се, защото Фредрик така и не попита. Не проявяваше достатъчно интерес.

Павана. За мъртвата инфанта. По-точно, за неговите две мъртви принцеси. Сусане и нероденото им дете. Дъщерята на Егон Борг.

Хлипайки, Фредрик възвърна контрол над тялото си. Инстинктът му казваше да стреля и той посегна към пистолета на бедрото си. С крайчеца на окото си забеляза как най-близките до него зрители започнаха да потрепват. Но още се колебаеше. Черният гръб на пианото беше на двайсет и пет до трийсет метра разстояние. Якоб стоеше до него, разделяше ги пространство колкото човешко тяло. Изстрел, пратен оттук, можеше лесно да попадне в сина му. Мили боже. Никой ли друг не бе чул? Никой друг ли не бе разбрал? Ето че той, носителят на заразата седеше там, само на крачки от премиера. И свиреше. Колко дълго щеше да свири Борг? Кога щеше да удари? Колко траеше проклетото музикално произведение?

Фредрик се втурна по стълбите към изхода и изкрещя в малкия микрофон, висящ от ухото му.

— Ето го! Кафа! Ето го там!

Затича надолу.

— Кой? Къде си ти?

Кафа още беше зад сцената.

— Той е! Пианистът, който акомпанира на Якоб. Това е Егон Борг!

— О, по дяволите.

Той извади пистолета от кобура си и блъсна с рамо вратата към ложите. Нямаше централна пътека, така че изблъска мъж от охраната и затича покрай задния ред, преди да поеме покрай стената към сцената. Чуваше нарастващ ропот, докато минаваше покрай публиката, и му се стори, че зърна буйната конска опашка на Алис и тънката пригладена коса на София някъде посред залата.

Внезапно пианото замлъкна. Егон Борг рязко извърна глава към Фредрик. Широко разтворените му очи не оставяха съмнение, че го е разпознал. Дълбоките звуци от виолата продължиха, Якоб не беше осъзнал какво се случва, но после синът му погледна през рамо. Тогава и той замръзна.

Тук имаше повече от хиляда души. Единственото, което Фредрик чуваше, беше шумът от своите тичащи крака. Борг се изправи и пъхна ръка в корпуса на пианото. В следващия миг държеше в ръка пистолет.

Бившият морски пехотинец направи няколко крачки напред и сега стоеше редом с Якоб. Все още имаше половин зала помежду Фредрик и сцената, а от публиката се раздадоха викове и ахкания и два изстрела прокънтяха в бърза последователност. Дори тук, в пространство, създадено да промотира звука, изстрелите прозвучаха бледи и немощни. Малко като на шега. Само дето никой не се смееше.

Изригна паника. Хора тичаха и пълзяха в порив да се измъкнат навън, събаряха се едни други, устремени към изходите. Чуваха се викове и писъци, плачеха деца, публиката от средата игнорира редовете и запрескача през седалките към дъното, подаваха си децата един на друг, помагаха на родители, блокираха полезрението му — вече не можеше да зърне сцената, не виждаше кой бе прострелян, от погледа му бяха скрити и Егон, и Якоб, принуден бе да се притисне към стената и за да избегне потока от хора, викна: „Полиция!“. Отскочи встрани, за да не блъсне възрастна жена с къдрава сребристобяла коса и тънки устни. Имаше вид, сякаш си мислеше, че всеки миг ще умре.

Бе отворен изход близо до сцената и тълпата, отправена към него, бе непробиваема. Но до този момент вече само няколко реда отделяха Фредрик от сцената, а публиката се бе изтеглила встрани, тъй че той хукна към центъра, откъдето имаше по-ясна гледка. Отпред имаше само трима души. Главите на двама от тях бяха отметнати назад. Близката охрана на Симон Рибе. Устата им бяха отворени и те се взираха невиждащо към тавана. Фредрик погледна мъжа по-близо до него. Куршумът го бе пронизал в окото, гъста слузеста субстанция капеше от очната му ябълка и се смесваше с кръвта от изходната рана отзад на главата. Ръката на служителя от близката охрана още бе пъхната под сакото му. Дори не бе имал време да извади оръжието си от кобура под мишницата. Нямаше следа от семейството на Рибе, но чу тихо скимтене в краката на мъртвия охранител.

Самият Симон Рибе седеше изправен и се взираше право напред. Егон Борг стоеше на сцената на метри от него. Затиснал бе с лявата си ръка гърлото на Якоб, а в дясната държеше пистолет. Беше насочен към челото на премиера. Започна постепенно да изтиква Якоб по-напред по сцената.

Белите ръкавици на Борг искряха под ярката сценична светлина. Очите му бяха широко отворени. Пот се стичаше по грима, покриващ циреите. Погледът му бе фиксиран в Рибе, а Рибе му отвръщаше с предизвикателен взор.

— Татко… — прозвуча умолителен гърлен стон.

Къдриците на Якоб потрепваха около бледото му кръгло момчешко лице. Ръцете му висяха безжизнено отстрани. В едната държеше лъка, а в другата виолата. Очите на сина му издириха неговите и Фредрик усети вкуса на кръв в устата си. Пръстът му беше на спусъка. Държеше пистолета „Хеклер и Кох“ с две ръце. Здраво. Без никакво трепване. Но не се осмеляваше да стреля. Борг бързо въртеше глава наляво-надясно, гърдите и сърцето му бяха притиснати към гърба на Якоб. Не смееше дори да рани Борг. Не и когато той използваше сина му като човешки щит.

Фредрик срещна погледа на Якоб. Успя да изобрази нещо като усмивка, за да го увери, че всичко ще е наред.

До този момент залата бе практически опустяла. Тичащи крака по паркета му подсказаха, че хората от близката охрана и полицаи бяха успели да си пробият път през тълпата. Предположи, че са снайперисти от „Делта“. Надяваше се да не стрелят.

— Пусни го — извика Фредрик, като прекрачваше редовете.

Стъпи върху нещо. Върху някого. Беше Рубен Андершен, личният секретар на Рибе, сгушил се в краката на мъртвия охранител. Сега пълзеше помежду седалките. Борг изтласка Якоб, така че сега той стоеше помежду им.

— Ела — каза той на премиера. — Ще пусна момчето, ако ти се качиш тук.

Гласът на Егон Борг звучеше измъчено. Едва изричани думи през подуто гърло.

— Това е за Гюдбран, Рибе. И за всички други, които трябваше да умрат заради теб.

Дори от няколко метра разстояние Фредрик успяваше да подуши вонята, носеща се от олюляващия се мъж. Обилният афтършейв не успяваше да прикрие миризмата на гниеща плът, на разлагащо се тяло.

Симон Рибе бавно обърна глава към Фредрик. От пепелявосивата му коса не се стичаше и една капка пот. Тъмносинята вратовръзка бе идеално вързана върху най-горното копче на ризата. Той кимна към него.

— Синът ти… наистина умее да свири — изрече Рибе. Гласът му бе сух и уверен. После опря длани на сцената, качи се на нея, изправи се и бавно се обърна. Сключи поглед с този на Фредрик. Нека безумецът вземеше него, не Якоб.

Егон Борг силно изблъска Якоб, момчето се спъна в ръба на сцената и падна към седалките. В същото време убиецът посегна към Рибе, но преди да бе имал време да го стисне за гърлото, през сцената изтича фигура. Кафа. Очевидно се бе промъкнала зад гърба му и се бе притаила зад пианото. Свалила бе палтото и превръзката си и се хвърли към Борг приведена и с рамото напред. Блъсна го силно, той се олюля и падна с Кафа върху себе си. Ребрата му изпукаха, когато тя го притисна в опит да го усмири.

Фредрик се прехвърли през последния делящ го ред. Обърканото лице на Симон Рибе подсказваше, че не разбира какво става. Фредрик го сграбчи за ревера и го дръпна силно. Смъкна Рибе от сцената на пода. Явно хората от близката охрана на Рибе бяха точно зад тях, защото зазвучаха команди на висок глас. Фредрик прегази Рибе, устремен към борещите се тела на сцената.

Малките ръце на Кафа трепереха от усилието да стиска китката на ръката на Борг, с която той държеше пистолета. После я изви към себе си и го ухапа. Продължи да го хапе, докато той не пусна оръжието. Когато се опита да изпълзи настрани, той я докопа и я изтегли назад. Обви около нея дългите си ръце и я задърпа плътно към себе си. Фредрик изтича по ръба на сцената. Допреди малко животът на сина му беше залогът, щеше ли да се осмели да стреля сега? Ръцете на Егон Борг стискаха шията на Кафа. Около устата й имаше кръв. Върху устните й. Кръвта на убиеца.

— Тя ти изневери, Егон Борг. Калипсо ти изневери. Предаде се на руснаците. Сакът с вируса още си беше в колата, когато стигнахме там — прозвуча твърдият и плътен глас на Фредрик.

Фигурата замръзна. Кафа се разкашля. Борг трябва да бе разхлабил хватката си около врата й. Той обърна глава към Фредрик. Изражението му бе на отрицание. Фредрик стегна пръста си на спусъка. Очите на мъжа проблеснаха. С невероятна мускулна засилка той запрати Кафа на пода помежду им и главата й изтропа върху тъмното лакирано дърво. Фредрик видя бялото на очите й и тя престана да се бори. Пистолетът й. Вече не беше на сцената. Борг го държеше в ръката си. След секунда щеше да опре дулото в слепоочието й. Фредрик потърси място, където да се прицели. Нямаше такова. Не и без риск да улучи Кафа.

И тогава го видя. Отначало проблясването му се стори просто отражение от полилея. От онези детайли, които остават неподвижни в окото на бурята, запечатват се в ретината ти. Единствена фиксирана точка, когато всичко друго е в движение. Но тогава забеляза, че и тя се движеше. Червената точка танцуваше като светулка по гърдите на Егон Борг. Спря точно върху сърцето му.

Прозвуча изстрел. Борг изплю яркочервена, наситена с кислород кръв. Белият му дроб трябва да се бе пръснал на късчета. Последваха спазми на агония, а Фредрик издърпа Кафа настрани от Борг. Доближи го, пълзейки, и изтръгна оръжието от ръката му. После коленичи до главата на Борг и се взря в обезформеното му лице. От ъгъла на устата му по покритата с мехури буза плъзна кръв. Егон Борг го гледаше с разкривена усмивка.

— Калипсо никога не би ме предала — изграчи той. Бяла слюнка се смеси с кръвта и изпълни устата му с розова пяна.

— Ти. Синът ти. Дивата норка. Тя. — С окървавената си ръка посочи Кафа. — Всички сте заразени. Вирусът ще ви види сметката. Аз победих.

Фредрик усещаше гнилия дъх на Борг върху лицето си. И все пак се наведе напред. Допря устни до ухото му и зашепна.

Минута по-късно Егон Борг беше мъртъв.

Зън.

Грохотът, който следва бурята. Не тъй яростен, всеобхватен, оглушителен, но по-мощен. Като от свличащи се скали.

Якоб не казваше нищо. Седеше на табуретка и опипваше останките от виолата си. При падането си я бе затиснал под себе си. Само една струна бе останала непокътната. Останалите бяха скъсани, с накъдрени около грифа краища. Опората за брадичката се бе разхлабила и застърга дървото, когато Якоб я докосна. Зън.

Синът му бе неспособен да престане да дърпа струната.

Кафа седеше на канапето до стената. В ръка държеше мокра хавлиена кърпа, напоена с кръв. Обърсваше уста, после плюеше в кърпата и отново повтаряше процедурата.

Фредрик бе заключил вратата на гримьорната. Вътре бяха само тримата. Помогна на сина си да си свали сакото. Разкопча ризата му. Зън. Отчупи малкото капаче на ампулата, заби иглата в ръката на Якоб и натисна буталото. Повтори процедурата и върху себе си. Уви Якоб в одеяло. Фредерик коленичи пред сина си и допря пръст до устните си.

— Не казвай на никого.

Зън.