Ингар Йонсрюд
Калипсо (121)

Глава 121

В пасажа пред Националния театър е разположен фонтан и на него има миниатюрна версия на Малката русалка. Фредрик заобиколи неуместно поставената скулптура. Държеше мобилния си телефон долепен до ухото си, а с другата си ръка неспокойно попипваше пистолета си в кобура на бедрото. По дяволите. Отново гласова поща. Звънял бе на Алис, на Якоб, а сега на София. Мобилните им телефони бяха изключени. Концертът вече беше започнал. Служител от охраната го поглеждаше с подозрение зад редицата стъклени врати с месингови рамки.

Фредрик беше казал пет минути. Погледна часовника си. Бяха изтекли четири минути и петдесет секунди. Той се обърна към вратите.

— Байер!

Баритонът.

Себастиан Кос ги бе помолил да изчакат. Всъщност им го бе наредил. Високият рус мъж в тънко вълнено палто изглеждаше по-дребен, докато минаваше покрай триметровата варовикова статуя на Кейт Мос от Марк Куин. Следваха го полицаи с каски и автомати в ръце. Хората се отдръпваха уплашени.

— Сигурен ли си? — Гласът на Кос трепереше, както Фредрик никога не го бе чувал. Погледът на заместник-началника се местеше между него и Кафа, която стоеше във фоайето и разговаряше с началника на охраната на театъра.

— Да.

— Близката охрана на премиера не е склонна да го изведе — изрече бързо Кос. — Той седи точно отпред, един от охранителите е зад него, а друг е на съседното място. Концертът тече и смятат, че държат нещата там под контрол. Боят се, че ако започнат евакуация сега, Борг ще се възползва от хаоса.

Кос се поколеба.

— Все пак решението ще е наше. Ако наредя да изведат Рибе, ще последват заповедта ми.

Заместник-началникът се приближи плътно до него и понижи глас, така че само той да може да го чуе.

— По дяволите, Байер. Там има още двама министри. Със семействата си. Семейството на премиера присъства. Стотици деца. Какво да правим?

— И моите собствени деца са там — намръщено отвърна Фредрик.

— Да. И твоите деца. Така че, какво да правим?

Разнесе се лек шум, когато Кафа отвори вратата. Почти изтича към тях.

— Охраната твърди, че първите четири-пет реда са все с ВИП гости. Показах им снимка на Борг. Никой не го е видял.

Кос удари юмруци един в друг.

— Влезте вътре и открийте мръсника. Ако се опита да доближи човек… и не ме е грижа дали това ще е някоя чистачка, или премиерът, пръснете му главата.

С изключение на охраната и персонала на театъра фоайето бе празно. Двамата полицейски служители, които следваха Кос, изтичаха през арката от черни мраморни колони и оттам по широкото стълбище към вратите на залата.

— Ти поеми пространството зад сцената и гримьорните — поръча Фредрик на Кафа и пъхна слушалката за телефона в ухото си. — Аз отивам към баровете и страничните помещения. Ще се видим в залата. — После понижи глас. — Слушай… Има един човек. Следи ме. Висок, едър. Видях го пред посолството и пред апартамента на Егон Борг. Не знам дали е съзаклятник, или какъв. Но си дръж очите отворени.

Тя задъвка устна, но не каза нищо. Само кимна. После изчезна.

Той натисна номера й на телефона си.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Ще държим линията отворена.

На половината път по широкото стълбище имаше позлатена гипсова статуя на гола жена. Талия. Държеше ръце зад главата си, сякаш се предаваше. Фредрик забърза край нея към пространството с баровете. Вземаше по две стъпала наведнъж. Горе спря да си поеме дъх. Започваше да се поти обилно. Когато се опита да отдели полепналите върху бедрата си крачоли, напипа в джоба на панталона си малка бучка. Ампулите с ваксина. На Фредрик щеше да му е нужна една, ако влезеше в близък контакт с Егон Борг. Ами другата? Ами ако Борг успееше да зарази Симон Рибе? Ами ако още хора бъдеха заразени? Някой друг от публиката? Дете? Трябваше ли Рибе, един убиец, да получи ваксината само защото е премиер на страната? По време на представление в залата цари особена тишина. Стотици хора са се отпуснали, изживяват покой, затворили са вратата към външния свят. В предвкусване на радост са. Преди трийсет минути стълбището трябва да е било препълнено със зрители. А сега чу стъпките по мраморния под още преди да го види.

Мъжът, който зави откъм бара, бе от близката охрана на министър-председателя. Беше слаб, с евтин костюм, къса коса и слушалка в ухото. Говореше в микрофон на китката си, но проследи Фредрик с очи и вдигна глава, когато спря пред него.

— Въведени сме в курса на ситуацията — каза лаконично. — Проверих ВИП зоните, зала „Крьог“ и баровете по балконите. — Поклати глава. — Нищо. Само персоналът почиства и се готви за антракта.

Антрактът. Фредрик знаеше, че Якоб ще свири последен в първата половина на концерта. Погледна часовника си. Това беше след двайсет минути.

— Премиерът има ВИП стая. След края на първата част ще вкараме него и семейството му там. После ще ги изведем през авариен изход.

Звучеше като добра идея. Да се държат, сякаш нямаше нищо нередно, а после да измъкнат тихомълком Рибе през антракта.

Шумът в слушалката му се бе променил. Краткото съсредоточено дишане на Кафа бе станало по-изявено. Звукът бе приглушен. Трябва да беше в някой от тесните коридори зад сцената.

— Кафа?

— Проверих репетиционните и зелената стая. Но има твърде много хора, Фредрик. Твърде много места, където да се скрие…

— Продължавай да търсиш. Идвам долу.

Човек от охраната го отведе зад сцената. Там беше пълно с притеснени студенти от академията, бивши възпитаници и учители. Проби си път през тях. Оглеждаше лицата им. Техните напрегнати, съсредоточени лица. Нито едно не бе търсеното от него. Усети дъх на нафталин и острата пот на тийнейджъри. Гримьорни, бани, тоалетни. Шумът от залата бе по-доловим тук отзад. Двама цигулари тъкмо бяха завършили изпълнението си на жива балканска фолклорна пиеса и аплодисментите бяха оглушителни.

Дишането му се учести. Дланите му бяха потни и усети страховито стягане в гърдите. Как щеше да реагира Егон Борг, щом осъзнаеше, че плячката му се е изплъзнала? В този момент вече щеше да се усети, че е преследван. Болно от бяс животно на крачки от смъртта. Какво, по дяволите, би направил тогава?

Внезапно видя познато лице. Момиче се бе облегнало на стената в коридора и упражняваше гами. Започваше от високото и сваляше нотите надолу. Не обръщаше внимание на шумотевицата и затваряше очи при започването на всяка нова гама. Отне му няколко секунди да си припомни къде я беше виждал. Беше кръглолика, дългите й навити на масури коси бяха късо подстригани и снопчетата стърчаха, сякаш завинтени на главата й. Беше момичето от паспортната снимка в стаята на Якоб. Той постави ръка на рамото й. Тя не подскочи. Не и докато не видя пистолета в кобура.

— Аз съм Фредрик, бащата на Якоб. Ти се казваш Ирене, нали?

Тя кимна объркана.

— Знаеш ли къде е Якоб?

— Ъъ… да, там е — посочи тя с палец гримьорната до себе си. Вратата беше открехната. — Репетира — добави Ирене. — След малко е на сцената…

Фредрик се опита да се усмихне, но не можа.

— Няма да го безпокоя.

Тя отстъпи колебливо встрани.

Фредрик надникна през процепа на вратата. И го видя. Сина си с неговите широки плещи. Къдриците му. Виолата под брадичката му, леко движещите се рамене. „Павана за покойната инфанта“ от Равел.

Якоб толкова отдавна мечтаеше за тази вечер. И сега най-сетне беше тук. А изобщо нямаше представа какво се случва. Някой му акомпанираше на пиано вътре, упражняваха се за последно, но Фредрик виждаше само Якоб. Напрежението в гърдите му се засили. Искаше само да се втурне вътре, да грабне сина си и да го измъкне навън в безопасност. Далеч оттук. Навън в свежата зимна вечер. Далеч от всяка заплаха.

Но не го направи. Като полицейски служител не можеше да спаси своите и да изостави всички други. Не ставаше така. И все пак си позволи да послуша половин минута, преди да се отърси от унеса.

— Предай му, че го обичам и че му пожелавам успех — каза Фредрик на Ирене. Носът й бе обсипан с фини лунички. Можеше да разбере защо Якоб я бе харесал.

— Нещо не е наред ли?

Тя отново погледна пистолета му. Фредрик поклати глава. Този път успя да се усмихне. Както винаги, когато лъжеше.

— Не, просто сме тук да помогнем на охраната. Моля те, кажи на Якоб, че много се гордея с него.

Не можеше да разчете изражението й. Един бог знаеше какво може да й бе разказал Якоб за баща си. Малко по-надолу по коридора зърна Кафа и си запробива път към нея.

— Кос каза, че всички изходи са обезопасени. Тук вече има няколко цивилни полицаи. Кафа посочи през рамото му, той се обърна и видя две глави — на мъж и жена, които приличаха на полицаи. — Но… — Кафа поклати глава.

Потеше се. Също като него. Челото й бе обсипано със ситни лъщящи капчици. Прекара език по устните си. Очите й се стрелваха встрани всеки път, когато някой минеше покрай тях.

— Знам — отрони мрачно Фредрик. — Трябва да се махна оттук. Нужен ми е въздух. Пространство, за да помисля.

Излезе отново в коридора пред залата. През вратите чу ария от непозната му опера и се почуди дали певицата не беше Ирене. Отправи се към балкона. Залата не беше пълна и оттам щеше да има по-добър поглед.

Възможно ли бе да е сбъркал? Нима го бяха подвели собствените му теории за случилото се в Русия? Ами ако Симон Рибе не бе Дивата норка? Ами ако все пак руското посолство беше мишената?

Не. Той беше прав и го знаеше. Човекът, когото Егон Борг искаше да убие, бе Симон Рибе. Но не разбираше как. Възможно ли бе Егон Борг вече да бе сложил вируса в бутилка, в чаша за вино, за кафе, бог знае в какво и просто да чака отвън? Да се спотайва в сенките, докато можеше да излезе напред, да улови погледа на Рибе над покрива на официалната кола и да му се присмее?

Как бе редно да постъпи? Да провери отвън? Или да иде на балкона?

Сърцето му взе решението вместо него. Синът му скоро щеше да е на сцената пред повече от хиляда зрители. Най-големият миг в живота на Якоб. Де да можеше Фредрик да го зърне. Искаше да е там. Преди това не бе мислил много за това, не бе осъзнал колко е важно, но сега го разбираше. Звуците, публиката, ехото от мрамора и миризмата на масло от инструмента. Трябваше да го види.

Аплодисментите стихваха, когато отвори вратата към балкона. Ред след ред виненочервени седалки, големият кръгъл купол на тавана, където гигантски полилей хвърляше меко сияние над публиката. Долу беше сцената. Един-единствен лъч от прожектор бе насочен към пианото. Фредрик заслиза по стълбите към предната част на балкона. Видя тила на премиера точно отпред с правата гладко сресана коса. Когато стигна до ръба, конферансието заговори:

— И ето че дойде ред на последното изпълнение от първата част на концерта — съобщи високата стройна жена. Стоеше в далечния край на сцената. — Един много талантлив млад човек. Първокурсник в музикалната академия „Бенямин Бюе“. Якоб Байер.

Якоб Байер. Синът му бе използвал неговата фамилия. Фредрик изпита безмерна гордост.

— Якоб ще изпълни „Павана за мъртвата инфанта“ от френския композитор Морис Равел. Пиесата е преработена за виола и пиано, а на пианото е бивш студент на академията… — Тя погледна към листчето в ръката си. — Авел Борг.