Ингар Йонсрюд
Калипсо (114)

Глава 114

Жилищната сграда бе бетонна, порутена, датираща отпреди войната. Покрай вратите и первазите имаше изронена мазилка, на прозорците на партера висяха избелели басмени завеси. Младежите, застанали край входа, почти не погледнаха високия човек, привел се на улицата в опит да си поеме дъх.

Фредрик бе тичал. Спринтирал беше. От сградата на министерството край крепостта Акершхюс дотук разстоянието бе по-малко от километър, така че, вместо да си проправя път през централните улици на града със сирена и святкаща синя лампа, той бе тичал по крайбрежната пешеходна алея покрай новата опера и кривата усмивка на комплекса „Баркод“.

Апартаментът, където бе живял Исмасил Салебан, беше в сграда малко по-нагоре по улицата. Но целта на Фредрик бе тази сграда тук. Защото тя беше отбелязаната с червено флагче на картата на Егон Борг. Скривалището му се намираше под старата паянтова постройка. Докато Фредрик тичаше, парчетата от пъзела се бяха наместили. Момчето не се бе заразило от едра шарка в Сомалия. Беше си играло в квартала, както правят децата. Един ден трябва да бе проникнало в бомбоубежището. Любопитните му пръстчета бяха пипали неща, които определено не би бивало да докосва. Борг трябва да го бе изненадал и набил. Или пък Каин може би. Вече нямаше значение. Така или иначе момчето беше пострадало, това нямаше как да се игнорира. Бащата никога не го бе пипвал с пръст. Когато момчето се бе разболяло и умряло, само Каин и Егон бяха наясно за причината. Какво беше казал Каин на Кафа? Че знаел нещо, което щяло да промени всичко. Вирусът. Прав беше за това, тъй че Бог да е на помощ на всички.

Кос и „Делта“ скоро щяха да са тук, но Фредрик нямаше намерение да ги чака. Овладя дишането си, обърса мустаци и мина през входа. Разнасяше се кисела миризма на лош канабис, боклука, за който богаташчета и купонджии плащаха прекомерно висока цена край река Акер.

— Ченге ли си?

Тези типове обикновено много ги биваше да разпознават полицаите. Бяха трима и на него те също му бяха ясни. Печени момчетии в крадени канадки.

— Къде да намеря домоуправителя?

— Не разговарям с ченгета.

Чак като ги приближи, видя, че най-ниският в групичката — дребно същество с белези от акне — всъщност е момиче. Тя им беше говорителят.

— Слушай, малка мърло, след десет минути тук ще гъмжи от полиция. Още сега мога да ви арестувам, че пушите трева, или пък ще ми кажеш къде е домоуправителят и ще си оберете крушите.

— Нямаш право да ме наричаш мърла. Обидно е. Мога да се оплача.

— Ясно — отвърна Фредрик. — Май току-що те видях да гълташ нещо. Дрога, а? В такъв случай ще трябва да те обискираме и да ти бръкнем по всички отвори. Ей това вече е обидно.

Тя го измери с поглед. После сви рамене.

— Няма домоуправител. Но може да говориш със стареца от втория етаж. Той сменя крушките и разни други такива.

Старецът се оказа затлъстял и с къдрава коса, но без помен от брада. Взе връзка ключове и поведе Фредрик през задния двор покрай контейнери за смет, пълни с боклуци и строителни отпадъци. Обясни, че целият район бил подновяван. Две от съседните жилищни сгради вече били съборени. Озоваха се в задната част на сграда, където бетонни стъпала водеха към мазе.

— Мога да ви дам връзка ключове. Вече дадох една на човека от общината — каза мъжът, докато се бореше с ключалката към бомбоубежището. Вратата беше ръждясала и покрита с графити.

Фредрик разхлаби пистолета в кобура на бедрото си.

— О, мамка му. Нещо сериозно ли е?

— Искам да излезете на улицата и да чакате пристигането на полицията. После ги доведете тук. Има ли други изходи?

Мъжът неохотно поклати глава.

— Мисля, че не.

Вратата беше тежка и на Фредрик му се наложи да я отвори със сила. На тавана по жълтия коридор имаше лампи с абажури, които се залюляха от течението. Светлината бе бяла и остра, въздухът — топъл и лепкав. Фредрик държеше пистолета си с две ръце, дишането му се ускори.

Ослуша се. Нито звук. Два отвора в стената вляво от него. Надникна иззад ъгъла в първия. Вътре бе тъмно и светлината от коридора помръкваше, преди да достигне до стените. Трябва да беше голямо помещение.

Приклекна и коляното му болезнено запулсира. След лудешкия му бяг скоро щеше да започне да се схваща. Взе буца бетон, откъртила се от стената, и я метна вътре. Ехото прозвуча кухо. Когато се изправи, чу щракване. Тих автоматичен звук, не от нещо живо. И все пак космите по ръцете му щръкнаха. Миришеше на мазе и застояла вода. Но не на хора. Нито дори на труп. Нито на изпотени от ужас тела. А той беше дошъл за хора. Дошъл бе тук да открие Кафа.

Фредрик продължи надолу по коридора. Другият отвор бе блокиран от стоманена врата от същия тип като онази, която бяха взривили във фермата в Ломедален. Беше по-нова от останалия интериор и без петна от ръжда, а по пода още имаше наслоен фин прах от пробиването на дупки за винтовете в бетона. Трябваше да се наведе, за да погледне през кръглото стъкло.

Стомахът му се преобърна. Ченето му увисна. Гледаше в слабоосветена неголяма стая с бетонен под и лющеща се боя. Хладилник и легло до стената. И на него лежеше тя. Или по-скоро висеше. Неподвижна, отпусната върху навит на руло и изправен върху леглото дюшек. Ръката й бе прикачена с верига към тавана.

Фредрик натисна бравата. Беше заключено. Два изстрела. После ритник с всичка сила.

— Кафа!

Господи, как вонеше тук. Но тя още бе жива. Кафа потрепна и се обърна към него. Първо се взираше с почуда, после с примирение. Беше практически гола. Носеше само окървавен сутиен и боксерки. Оклепани с кръв и изпражнения.

— Намерил си часовника ми — прошепна.

— Да.

— Знаех, че ще разбереш.

Тишина. Оръжия. Трепкаща светлина от фенерчета и отсечени заповеди. Себастиан Кос на прага. Беше кимнал сковано на Фредрик.

— Добра работа.

В съседната стая откриха още лабораторно оборудване. Лаптопа на Егон Борг. Последното му постване, преди да пусне на воля лудостта си срещу света.

Полицайка даде на Кафа тениска, чисто бельо и вълнено одеяло. Постави на ръката й превръзка през врата. Фредрик й помогна да отстрани нечистотията от себе си с влажна кърпа. Сега седяха тук.

След като снимаха тялото на Лин във фризера, разследващите местопрестъплението извадиха замръзналия труп отвътре и го положиха върху парче бяла плътна пластмаса. Сега Фредрик и Кафа гледаха очертанията на тялото на Лин под чаршаф. Линейката чакаше вече от час, но Кафа отказваше да тръгне. Просто искаше да седи. Да говори. С тих глас предаде в обобщен вид разговорите си с Егон Борг. Убийството на сержант Баке. Описа опита си да се освободи.

— Възможно е той да ме е заразил — каза тя и постави глава на рамото му.

Не беше заразна. Нямаше да бъде, докато не развиеше симптоми. Дори и така Фредерик би очаквал, че като знае това, ще се уплаши. Че ще се отдръпне. Но не го направи. Прегърна я. Задълго. Накрая изправи гръб и стисна дланите й. Бяха сухи и студени.

— Разправял ли съм ти някога историята за колието с патешкото сърце? — попита я.

Тя поклати глава и той й разказа за Микаел Морениус и жена му Сафира, за мисията в Кавказ и за Педер Расмусен, който избягал с колието в червата си. Описа как Морениус изгубил и жена си, и ръката си, но не и надеждата да си върне колието.

Стори му се чува сподавен смях от Кафа.

Фредрик стана от леглото и приклекна до мъртвото тяло на Лин. Отметна чаршафа настрани. И ето го него там. Големият овален медальон, украсен с рубини. Замръзнал върху кожата между гърдите й над гръдната кост. Разгледа я внимателно. Очите й, полузатворени, изглеждаха по-големи и изпъкнали, отколкото на снимките й, които бе виждал. Долната челюст не се бе приплъзнала назад както обикновено става, когато мускулите спрат да работят. Вместо това брадичката й бе издадена напред и демонстрираше дързостта, с която трябва да бе посрещнала смъртта. В ъгълчетата на устата й имаше следи от замръзнала кръв, а ръцете й бяха поставени една над друга върху корема.

Той хвана колието и го дръпна. Медальонът остави червено петно без кожа с размерите на детска длан. Пусна го на пода и стъпи върху него. Студеният метал се пропука и медальонът се отвори. Той подаде едната половина на Кафа — онази, съдържаща трите ампули. Прозрачно капаче покриваше иглата, стърчаща в края на всяка от тях.

— Без тези — заговори Фредрик — животът би си протекъл нормално. Никой не би слушал онзи психопат Педер Расмусен. Никой не би си помръднал пръста да го освободи. Ракът щеше да убие Леонид Гусев и той щеше да отнесе тайната си в гроба. Андреас. Аксел, Агнес и Каин. Тя… — погледна тъжно Лин. — Щяха да са живи днес.

— Андреас — промълви Кафа. В очите й се настани умислено изражение. Сякаш спомен бе събуден от дълбок сън.

Фредрик взе една от ампулите.

— Леонид Гусев каза, че има доказателство за истинността на думите си. Че то е скрито в колието „Сърцето на патицата“. Ето го. Всяка от тези ампули съдържа доза ваксина, създадена за защита от този конкретен щам едра шарка. Ваксината действа дори ако си вече заразен.

— Ваксина? Сигурен ли си?

— Най-голямата тайна не е вирусът, а ваксината. Съвсем малко хора биха имали достъп до нея. Това доказва, че Гусев наистина е бил онзи, който твърдеше, че е. Знаел е за норвежката операция и че норвежците са откраднали вируса. Знаел е, че войникът Бьорн Баке не е бил убит от руснаците, а от свой човек.

Фредрик й даде ампулата. Другите две сложи в джоба си. Отново седна до нея.

— Не забравяй да накараш парамедиците да ти я поставят скоро — каза той и я смушка с лакът.

Очакваше усмивка, но получи само мрачен поглед. Тя беше на ръба да изрече нещо, но преди да бе имала време, телефонът на Фредрик издаде сигнал за текстово съобщение. От Себастиан Кос.

— Колата на Егон Борг. Пред руското посолство е.