Ингар Йонсрюд
Калипсо (111)

Глава 111

„Успех с концерта довечера. Обичам те. Татко“

Фредрик стоя дълго така, загледан в дисплея на мобилния си телефон. Тихо прочете думите на себе си. Опитваше се да си представи как ще ги възприеме Якоб. Чак когато чу тежки стъпки по каменния под на рецепцията, натисна „изпращане“.

При него дойде мъж с костюм и надвиснал над челото перчем. Представи се и протегна ръка.

— Аз съм заместник-директорът на отдела по безопасност. Дошли сте да видите кабинета на Егон Борг, нали? — каза, като погледна баджа за посетители, който Фредрик носеше окачен на врата си.

— Точно така.

Чиновникът се опита да поведе неангажиращ разговор, докато вървяха по яркоосветените коридори на Министерството на отбраната, но Фредрик беше прекалено уморен. Чак късно предишната вечер Кос му бе наредил да се прибере у дома и да си почине. А той така и не бе могъл да спи.

Вратата на Борг бе надлежно облепена с полицейски лепенки, които Фредрик разкъса.

— Както знаете, снощи тук вече бяха двама полицаи, така че не разбирам какво търсите, но…

— И аз не разбирам съвсем — отвърна Фредрик.

Мъжът имаше право. Кабинетът вече бе претърсен и Фредрик нямаше причина да смята, че идвалите тук полицаи не са си свършили работата. И все пак беше дошъл. Просто не знаеше какво друго да прави. Претършували бяха основно фермерската къща в Ломедален, обърнали бяха наопаки дома на Егон Борг и не бяха открили нищо, което да ги насочи къде може да е той. В ранните часове на сутринта образът на часовника на Кафа на пода в стаята за разпити му бе върнал мисълта. Часът на Страшния съд. Коледа беше само след дни, навред се носеше дъх на мандарини и коледни кейкове. Времето бе от съществено значение. Той го усещаше.

Фредрик свали кадифеното си сако и запаса ризата в панталоните си.

— Дали бихте ми донесли чаша кафе?

Мъжът с перчема бе останал на прага. Сега изглеждаше стъписан. На Фредрик му хрумна, че обикновено на заместник-директора кафето му се поднасяше, не го сервираше той.

— Освен ако нямате нещо по-важно за вършене…

— Не, разбира се. Не. — Държавният чиновник се усмихна. — Мляко? Захар? Силно? Слабо? Голяма или малка чаша?

Фредрик нямаше представа дали човекът не се опитваше да прояви хумор.

— Все ми е едно.

Фредрик го помоли да затвори вратата зад себе си. После постави ръце върху очите си. Опитваше се да си визуализира кабинета какъвто го бе видял при последното си посещение тук. Официален. Прост, лишен от всякакви лични елементи. Без снимки и рисунки. Стенната карта с общините на Осло. Спретнато бюро. Лаптоп на бюрото.

Свали ръцете си. Единствената разлика беше, че лаптопът липсваше. Фредрик заобиколи зад бюрото и седна на офисния стол. Имаше удобна облегалка. Започна да отваря чекмеджетата. Имаше кутийка обезболяващи, от онези, които облекчават махмурлук и менструални болки, но нищо от онова, от което страдаше Фредрик. Официални документи. Докато ги прелистваше, мобилният му телефон иззвъня. Кос. Беше дванайсет на обед. Следователите от специалния екип вероятно седяха в кабинета на заместник-началника и го чакаха. Той игнорира обаждането.

— Снощи колегите ви направиха фотокопия на всички документи.

Държавният чиновник се беше върнал. Фредрик му даде знак да влезе и посегна да вземе чашата, която мъжът държеше.

— Ами лаптопът?

— Трябва да го е взел със себе си. Имаме резервни копия на файловете. Колегите ви взеха…

Той закима така енергично, че потокът от думи секна. Заместник-директорът си тръгна, като този път не направи опит да скрие раздразнението си.

Фредрик не го бе грижа. Просто придърпа чашата с кафе и обърна стола към прозореца. Навън бе заваляло дъжд и бюрократите, шляещи се по площада, се бяха разбързали. Онези, които нямаха чадъри, вече бяха мокри и рошави, докато стигнаха до входа.

Мокри и рошави. Той си припомни Крьосюс и смърдящата й козина. Отиването до Фрогнер Парк и проваленото представление с Якоб същата вечер. Кафа, която се бе обадила, и Каин, който искаше да се срещнат. Каин, устремен към смъртта си.

Момент. Фредрик прехапа език.

Онази вечер валеше силен сняг. Но когато се видяха с Каин на строежа в Сьоренга, той му бе лъхнал на пот. Под мишниците му имаше тъмни петна от пот, както и по гърба на суитшърта. Как така не беше вир-вода, ако бе дошъл там през снега? Фредрик се бе нагледал на какви ли не чудатости в полицейската си практика. Но никога не бе зървал стар наркоман да върви през града с чадър. Каин беше бил с Лин, така бе казал на Кафа по телефона. И ако Кафа бе държана на същото място като Лин…

Скривалището на Егон Борг трябва да беше близо до центъра на града. Близо до Сьоренга. В Стария град може би? Гамлебиен?

Извъртя стола толкова бързо, че кафето се разплиска по крака му. Опари го, но той не обърна внимание. Само се взираше в огромната карта на стената. Господи, какъв идиот беше. Егон Борг бе тикнал отговора под носа им, а те нищичко не бяха схванали.

— Господи — каза отново, този път на глас. Изправи се.

Какво им бе обяснил за флагчетата по картата? Червените са съществуващи бомбоубежища, които имат нужда от подобрение. Жълтите са в задоволително състояние. Сините маркират местата, където ще се строят нови.

Ето ги. Четири червени флагчета бяха забодени на територията на Стария град. Но сред тях изпъкваше едно. Беше точно до жилищна сграда на улицата, където бе живял Исмасил Салебан. Точно до църквата „Гамлебиен“. На по-малко от триста метра от строежа, където Каин се бе срещнал със създателя си.