Ингар Йонсрюд
Калипсо (99)

Глава 99

Тихо щракване и свистене от устройството високо на стената им съобщиха, че климатикът се е включил.

— Какво си въобразявате, че правите?!

Егон Борг удари с юмрук по масата. Изблъска стола назад и имаше вид, че се кани да се изправи.

— Седнете.

Кафа запази хладен, но неутрален тон. Сега в бузите й нахлу топлина. В тази стая за разпити тя командваше. Тя решаваше дали хората ще седнат, или ще се изправят.

Борг гневно изсумтя през ноздри.

— Защо, по дяволите, отваряте тази тема сега?

Тръшна се на стола. Почука бързо и леко с тубичката спрей по масата.

— Излязохме от шосето. Колата се преобърна и се удари в дърво, то строши страничния прозорец и нарани Сусане.

— Тя в съзнание ли беше?

— Да. Кървеше силно. Но беше в съзнание. От адреналина, както обясниха лекарите. Но скоро припадна. Когато пристигна линейката, вече беше неконтактна.

Думите бяха изговорени със стакато, всяка поредна звучеше като последна.

— При първия ни разговор споменахте, че главата и горната част на тялото й били зле пострадали — отбеляза Кафа. — Какви точно бяха раните?

— Не ви разбирам.

— Кое бе пострадало? Главата, носът, устата, брадичката, гръдната кост, ребрата, ключиците…?

Той се втренчи в нея объркан, скандализиран.

— Какво искате да постигнете с това?

Тя остави мълчанието да действа вместо нея. След няколко мига той просто поклати глава.

— Аз… вече не си спомням. Всичко бе съсипано. Тя беше… на парчета.

— Зъбите й? Здрави ли останаха?

— Какво значение има това?

— Голямо значение — отвърна Кафа. Пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Търсих доклад за катастрофата в полицейските архиви, в тези на „Бърза помощ“, на пожарната. Никъде не открих нищо.

— Беше преди повече от двайсет години — посочи Борг.

— Да, така е. Затова се свързах с болницата. Поисках здравния картон на Сусане. Само че те го нямат. Според написана на ръка бележка в документацията им предали са ви го в деня, когато сте прибрали Сусане от болницата.

— Може и да сте права. Не си спомням. Минаха над двайсет години — повтори той и вдигна рамене.

— Но знаете ли чии документи винаги са в ред? — продължи Кафа. — На застрахователните компании. Защото след катастрофата е заведен застрахователен иск. И в него са описани травмите на Сусане. Според доклада тя е изгубила предните си зъби и един кучешки. Пишат, че травмите й са били толкова тежки, че изплатената застраховка е била на базата на мозъчна смърт при Сусане. — Кафа понижи глас. — Само че жената, която видях в дома ви… тя не е с мозъчна смърт, нали?

Егон Борг не реагира според очакванията й. Не се бореше да намери думи. Не я засипа с оправдания. Вместо това бавно повдигна вежди и се усмихна мрачно. Сякаш бе впечатлен.

— Ааах… — бе всичко, което каза.

Тя бръкна в чантата си, извади снимка и я постави на масата помежду им.

Егон Борг я погледна.

— И по-рано ми показвахте снимка на това момиче. Училищна фотография, нали?

Кафа се взира в него дълго време. В чупливата му коса със сребристи нишки в нея, лицето, ризата, дългите силни пръсти. Добре поддържаните нокти.

— Да — изрече бавно тя. — Имаме две снимки на това момиче. Едната открихме в дома на Аксел Тране. Другата, училищна снимка, беше в апартамента на Леонид Гусев.

— Руснакът, който беше убит?

На Кафа й бе много трудно да се въздържи от презрително изсумтяване.

— Знаете накъде бия с всичко това — каза тя и почука с пръст по снимката. — Това е Анастасия Сиянина. Била е във втори клас в училище № 289 в Заозьорск в Русия през пролетта на 1992-ра. Виждате ли мечето, което държи? Според мен много прилича на мечето в дома ви. Онова в стаята на Сусане.

Кафа повторно пъхна ръка в чантата си и стисна дръжката на пистолета си.

— Знаете ли какво си мисля?

— Хмм? — изръмжа той.

— Мисля си, че жената, за която се грижите в дома си, не е съпругата ви. Според мен това е Анастасия Сиянина.

Егон Борг продължи да седи спокойно. Пръстът му милваше лицето на момиченцето на снимката.

— Анастасия — промълви накрая. — Мили боже. След всички тези години най-сетне узнах името ти.

Кафа предпазливо отмести стола си назад, готова да се изправи.

— Знаете ли кое е удивителното? — каза той. — Тя не е няма. Пее. Тананика. Непрестанно. Но никога не е изрекла и една дума. — Изправи гръб. — Как го открихте?

— Вие почистихте устата й. Жената в леглото у вас беше с всичките си зъби. Ала на младата жена, открита в плитък гроб в Бюгдьой, й липсваха няколко зъба. Предните и единият кучешки. Открихме следи по костите й. Заздравели фрактури. Травми, съответстващи на някой, пострадал при автомобилна катастрофа. Но… — Тя се поколеба. — За тези травми би могло да има и друго обяснение. Така че ми отне известно време, преди да направя връзката. Преди да осъзная, че жената, за която се грижите у дома си, не е с мозъчна смърт. Просто е дрогирана.

— Е, добре — изрече тихо Борг. — Давах си сметка, че е само въпрос на време.

Кафа пусна чантата си на пода. Позволи му да види оръжието, но не го насочи към него.

— Вие ли я убихте? Вие ли убихте Сусане?

Краищата на устните му се разтегнаха в мрачна усмивка.

— Не. Сусане просто умря. Тялото й не издържа.

— А това момиче… тази жена, за която се грижите. Анастасия Сиянина. Довели сте я със себе си от Русия. Защо?

— Дълга история — отвърна той.

— Да — кимна Кафа. — А ние имаме много време.

Егон Борг се протегна и се усмихна. Студена, пресметлива усмивка.

— Ще видим — отвърна той. — Но не сега. Защото сега идвате с мен.