Ингар Йонсрюд
Калипсо (89)

Глава 89

Тя имаше своя си миризма. Фредрик я подуши в мига, когато вратата на апартамента й се затвори зад него. На свежа, току-що окосена трева.

Тук беше задушно и горещо, стените бяха бледи. И беше тихо. Толкова тихо, че той подскочи, когато започнаха да бият неделните камбани от църквата „Сагене“.

Фредрик само веднъж преди беше идвал в дома на Кафа. Посетил я бе, след като за малко не бе убита от куршум по време на разследването във фермата Сулру. Сизаловите тапети си бяха същите, не се бяха променили и оскъдно обзаведената дневна, и спартанската кухня. Не приличаше на място, където колежката му прекарва много време. Метна чантата си до канапето, а пазарския плик с продукти от близкия магазин остави на кухненската маса.

Между черчевето на прозореца и стъклото бе пъхната снимка. На нея бяха Кафа, млад мъж и по-възрастна двойка пакистанци. Той предположи, че са родителите и брат й, макар да не знаеше нищо за семейството на Кафа. Младежът изглеждаше сериозен. Не. Не сериозен. Гневен. Замисли се за собственото си семейство. Господи. Какво всъщност правеше тук? София се беше обадила от общежитието си в Берген точно когато той напускаше хотела, но той не бе събрал енергията да говори с нея. Алис му позвъни веднага след това. Този разговор бе приел. Тя беше в апартамента му с Бетина. И с Якоб. Забелязал бе какво огромно усилие бе направила Алис да не го обвинява. Вместо това спокойно го осведоми, че ще прибере Якоб у дома си.

У дома.

Той нямаше какво да каже, лишен бе от право да каже нещо, така че си замълча. Обясни само, че в близките няколко дни ще спи на дивана на Кафа. Че му е нужно време насаме. Вероятно бе унизително за Бетина. Това, че предпочиташе да е тук, вместо в собствения си апартамент.

— Фредрик — каза Алис. — Вината не е твоя. Чуваш ли ме? Не си виновен за смъртта на Фрик. Нито си виновен, че Андреас умря. Моля те, позволи ни да ти помогнем.

Той не бе издържал и се разплака. Коленете му поддадоха и се свлече на пода. Охраната и рецепционистът успяха да го изправят на крака и го отведоха до стол край изхода. Вдигнаха телефона му, поставиха го в джоба му и предложиха да му повикат такси. Той отказа, като настоя, че ще вземе автобуса. Сега беше в кухнята на Кафа и не можеше да си припомни как беше стигнал до дома на Кафа. Забравил беше какво е купил и искаше да потисне в съзнанието си причината да е тук.

Оказа се, че е взел корави като камъчета сливи, буркан песто и самун турски хляб.

Когато Кафа го откри до крепостта Акершхюс, в джоба му все още бе полупразният пълнител с халосни патрони. След като тя си бе отишла, той се наведе, взе найлоновия плик и извади шишето с белина. Внимателно почисти пълнителя и патроните, преди да ги сложи в едно от пликчетата за акото на Крьосюс, в което проби дупка, та да не изплава на повърхността. После хвърли пликчето в морето на уединено място на Акершхюсстранда.

След това с много бърза крачка се отдалечи от мястото. Осъзнаването на онова, което бе сторил току-що, го преследваше, докато стигна до скалите, издигащи се към крепостта Акершхюс. И там повърна. Изхвърли стомашни киселини върху снега.

Унищожаването на улики бе преднамерен акт. Но той не си спомняше да е направил такъв избор. Воден бе от инстинкт. Когато го осъзна, гаденето се завърна. Защото що за човек би направил това? Всичко, което знаеше, бе, че пълнителят с халосните патрони никога не биваше да бъде свързан с него.

Фредрик не беше убил Андреас.

Но бе дал възможност на нападателя да го направи. Превръщаше ли това Фредрик в съучастник? Съучастник посредством нехайство. Имаше ли изобщо такъв правен термин?

Той нямаше представа дали някой не го бе видял да седи в колата на Андреас и да пипа пълнителя. Андреас караше един от немаркираните фолксвагени на полицейското управление. Не оставаше ли лампичката вътре да свети за кратко, след като вратата бъде затворена? Това ли обясняваше защо нямаше спомен за околната обстановка? Някой минувач, някой разхождащ кучето си, двойка на път за парти — всеки би могъл да е минал оттам. Фредрик бе приел, че Андреас го бе заплашил, за да защити себе си срещу обвинения, че има нещо общо със смъртта на Педер Расмусен. Сега Фредрик бе в неговото положение. Ами ако се намереше някой да обвини него?

Една мисъл продължаваше да го тревожи. Страховете на Кос, че убиецът е имал съучастник вътре в полицията. Някой, който бе саботирал оръжието на Андреас. Кога ли щеше да им хрумне, че само пълнителят на Андреас бе пипан, а не този на Фредрик?

Легна на дивана в дневната.

Как бе влязла Бетина? Знаеше ли, че той е тук? Да, знаеше, разбира се. Алис нямаше как да не й е казала. Може би беше забравил да заключи вратата. Може би самият Фредрик й беше отворил.

Той погледна към кухнята, защото тук, в дневната, завесите бяха спуснати и той нямаше представа дали навън е тъмно, или светло. Беше тъмно. Светлината от уличните лампи оцветяваше стените в жълто. Нейният глас оцветяваше стените в зелено. Зелено като жлъчка. Самата Бетина бе с променен цвят заради блясъка от телевизора. Изглежда, тя бе спряла звука, защото той не го бе правил, и сега, когато премиерът Симон Рибе се появи на екрана с руския външен министър, който беше на посещение в Осло, Фредрик си помисли, че би искал да чуе какво говорят, помисли си за казаното от руския военен аташе Ларинов, погледна към Бетина и към блистера в собствената му ръка. Разтърси го до ухото си, за да заглуши гласа й, надигна се покрай стената до седнало положение с наведена глава и вдигнати колене, а думите й отскачаха от темето му.

Накрая тя спря да говори. Не плачеше. Само стоеше там и това беше по-лошо. Това е мигът, в който осъзнаваш, че човекът насреща е взел решение. Че вече не си онзи, важният, а просто някой.

Новинарската емисия свърши.

— Фредрик — промълви тя и той я чу. — Трябва да кажеш нещо.

— Бетина — изрече той. — Ти нямаш идея кой съм. Нямаш идея какво съм.

— Имам — отвърна тя. — Ти си най-жалкият човек, когото съм познавала.

Остави калъфа с новите очила на масата, наля му чаша вода, приготви му легло за спане на дивана и тихо затвори вратата зад себе си.