Ингар Йонсрюд
Калипсо (85)

Глава 85

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Нощта беше безкрайно черна. Небето бе обсипано със звезди.

Отне им час да обиколят долината в мрака. Сенките им се простираха измамно дълги в светлината на полумесеца. Невестулките, които Аксел бе видял край дърветата предната нощ, се държаха надалеч от облечените в бяло фигури.

Пред комплекса във вътрешността на планината бяха построени две бетонни сгради с правоъгълни фасади. Сивата боя се лющеше от стените. Чакълен път водеше от един мост на юг покрай фиорда към флотската база. На зидовете бяха монтирани прожектори. Нито един не беше включен.

— Сградата отдясно е жилищен комплекс. Това е блокът на администрацията — прошепна Дивата норка.

Бяха разрязали и се бяха промъкнали през бодливата тел и телената ограда, които се простираха от морето до каменното свлачище. Сега стояха пред масивна бетонна стена. Тънки ивици дим струяха от вентилационните люкове. Стената беше златистожълта, а не сива, каквато бе изглеждала от разстояние.

— Първо жилищната сграда — каза лейтенант Фалсен.

Аксел се опита да улови погледа му, но лейтенантът извърна очи. Не го бе погледнал, откакто Дивата норка му бе дал нареждането да убие ранената жена. Зад маската му очевидно протичаше вътрешна борба. Борба между войника, който сляпо се подчинява на заповеди, и съвестта на Гюдбран Фалсен.

Преди да влязат в блока, Егон и сержант Баке вдигнаха спусъците на автоматите АГ3 и разкопчаха пистолетите с къса цев „Хеклер и Кох П7“ от коланите на бедрата си.

Дори през защитния костюм Аксел усети вледеняващия студ вътре. От двете страни на коридора имаше две врати, а в дъното му — стълбище. Мъжете избиха първата врата с ритници. Спалня, баня, дневна и кухня. Телевизор и дълбок диван. От завесите в цвят охра апартаментът изглеждаше потънал в мрак. Над кухненската врата силно тиктакаше часовник. Нямаше хора.

Жилището изглеждаше като претърпяло обир. Но ценните вещи бяха оставени. Бяха взети храната, дрехите, чаршафите и завивките.

Аксел беше в спалнята, когато Егон го побутна с лакът. Почти не бяха имали време да поговорят, откакто сержант Баке им бе наредил да го последват и те бяха оставили шведа сам. Когато Стафан Хейхе ги настигна малко по-късно в долината, лицето зад маската беше все така момчешко и присмехулно както преди. Само тънка струйка кръв по гърдите свидетелстваше за случилото се.

Егон посочи една снимка над леглото. На нея се виждаше широкоплещест мъж с тесни дружелюбни очи. И висока слаба жена, руса, със сърцевидно лице и големи кръгли очила. Момчето между тях беше на около десет години. Семейството от хижата.

— Колко хубава е била — каза Аксел замислено.

Всички апартаменти си приличаха. Малки, скромно обзаведени и лишени от дрехи, хавлии и храна. След като провери горния етаж, лейтенант Фалсен посочи тясната стълба, която водеше към килера.

Тя ги отведе по-далеч, отколкото бяха очаквали. В подножието й имаше тясно влажно помещение, а стоманената врата пред тях блестеше от конденза.

— На три — каза Фалсен и преброи тихо.

Хайхе отвори вратата. Другите се втурнаха напред.

За пръв път Аксел беше благодарен, че носи противогаз. Вонята на труповете сигурно беше гротескна.

В най-близките легла лежаха онези, които бяха умрели най-отдавна. Телата бяха измити и видимо се бяха погрижили за тях след смъртта. Лицата бяха хлътнали от болестта и загубата на течности, а мехурите бяха само сухи торбички кожа. По завивките, вдигнати до брадичките на труповете, имаше петна от засъхнала жълто-кафява гной. Едно момче лежеше до майка си.

Под леглата имаше кофи с изпражнения. Изцапани хавлии и кърпи бяха натъпкани в торбички.

Някога това сигурно е било зала за събирания, за празненства, защото до широката стена имаше пиано, а в дъното — сцена. Стената зад нея беше украсена с картини. Мъже, които работеха на ниви. Жени в бели престилки, радостно вдигнали епруветки пред себе си. И деца, нарисувани като свити възрастни, с твърде малки глави и дълги крайници, които си играеха на улица без коли. Руският президент Борис Елцин наблюдаваше всичко това от избледняла снимка над картините.

Аксел бавно премина през стаята и разбра, че онези, които бяха оцелели най-дълго, лежаха в леглата пред сцената. Никой не беше увил тези жени и мъже в завивки. Никой не ги бе измил от изпражненията, потта и гнойта.

Последната смяна. Мъртвите бяха учените, работили в базата. Техните семейства. Всички те са познавали доктрината. Може би именно някои от тях я бяха формулирали: заповедта да се създаде защитена зона. Инструкцията да убият всички, които избягат от нея. Защото болестта трябва да бъде изолирана. Без значение на каква цена.

Затова сигурно те се бяха осланяли на съдбата. На Бог. Той също висеше тук. Верижки с разпятия бяха увити около краката на леглата, а пред една икона на Богородица имаше догоряла чаена свещ. Тези хора бяха помагали на болните си другари, после се бяха разболели и си бяха помагали взаимно, а накрая не е имало как да помагат повече. И бяха умрели.

Под маските беше задушаващо топло. До вратата жужеше дизелов генератор.

— Внимавай!

Аксел се сепна от изстрела. Опря дръжката на автомата до рамото си и се огледа.

— Тук има някой! Нещо се движи. Там долу! — извика Баке. Той бе стрелял.

— Спри! — извика Егон. — Чакай!

Пистолетът на Баке беше насочен към едно от леглата в дъното на стаята. Аксел и Егон тръгнаха към него от двете му страни. Егон се хвърли по корем пред леглото.

— По дяволите, Баке! Това е момиче. Малко момиче.

В леглото лежеше възрастен мъж. Поразен от болестта. Лицето му обаче не беше изкривено като на много от другите лица. По-скоро бе спокойно. Гъстата му сива брада беше подрязана с уверена ръка. Косата му беше мазна, но грижливо сресана. В юмруците му имаше сребърно разпятие, от което висеше верижка. Тя стигаше под леглото, а момичето стискаше края й. Не го пусна нито когато внимателно я издърпаха навън, нито когато подсушиха тясното й, бяло като платно лице. Нито когато й предложиха шоколад. Тя само стискаше верижката, трепереше и си тананикаше тихичко.

— Не улучи — каза Егон и впи мрачен поглед в Баке.

Той ощипа момичето по бедрото. Избледнелите зеници реагираха едва-едва.

— Като че ли е парализирана.

— Преживяла е болестта — каза лейтенант Фалсен. Звучеше огорчен.

Аксел го погледна. Лейтенантът беше обхванал юмрука си с другата ръка и здраво го стискаше.

— Нещо не е наред ли?

— Да — отвърна Фалсен. — Куршумът рикошира в мен. Изложен съм на заразата.