Ингар Йонсрюд
Калипсо (82)

Глава 82

Фредрик бе стигнал едва до гаража на полицейското управление, когато телефонът му иззвъня. Тук, под бетонния покрив, звукът беше брутален. Непознат номер. Фредрик забърза към форд ескорта.

— Това е вашият агент от руското посолство.

— А?

— Фьодор Ларинов. — Мъжът от другата страна се засмя сухо на собственото си остроумие.

— Аха.

— Поздравете сина си. Чудесен младеж. — Ларинов замълча за момент. — Накара ме да се замисля за собствените си деца.

— Затова ли се обадихте?

Руският военен аташе изсумтя развеселено, без особена топлота.

— Направих ви услуга. Снимките, които ми дадохте. На руското момиче. Знам коя е.

— Така ли?

— Помагам ви сега, а вие ми помагате по-късно? Такава ли е схемата на шпионските ви игри?

Сега пък Фредрик изсумтя.

— Тя се казва Анастасия Шанина. Родена е през 1985-а и е обявена за изчезнала след избухване на епидемия от морбили близо до Мурманск през 1992 г.

— Морбили? Обявена за изчезнала?

Тишина.

Фьодор Ларинов беше прекъснал разговора.

Вечерта беше студена и ясна. Когато Фредрик мина с колата покрай контейнерите на южното пристанище, звездите на небето бяха толкова ярки, че той едва успя да отличи светлините от жилищата по възвишението на остров Урмьоя от тях.

Фредрик остави зад себе си внушителните корабни кранове при залива, отби след моста и пое по един тесен стръмен път. Мина покрай малка дървена църква, осветена от няколко слаби прожектора. Андреас беше паркирал почти в края, сред къщите на върха на хълма. Оттук човек можеше да тръгне по пътека край гъсталака, да се спусне между няколко елхи и да мине през една заснежена горичка. Тогава щеше да се озове над къщата на Агнес Усе.

Фредрик изключи двигателя, но остана зад волана. Забарабани неспокойно с палци по бедрата си. Какво щеше да каже на Андреас?

Гърлото му беше пресъхнало и му беше трудно да подреди мислите си. Сърцето му биеше учестено в гърдите и всеки път щом затвореше очи, му се струваше, че сенките отвън преминават през него. Лекарствата. Наричаха се „селективни инхибитори на реабсорбцията на серотонин“. Фредрик го изрече на глас. Селективни-инхибитори-на-реабсорбцията-на-серотонин. „Прозак“. Хапчета за щастие. Мъгла. Филтър.

Фредрик преглътна дълбоко и излезе. Внимателно затвори вратата и натъпка панталона си в чорапите, преди да нагази в снега. Слоят върху тясната пътека скърцаше под обувките му и не след дълго уличните лампи изчезнаха зад него. Но не стана съвсем тъмно. След ден-два щеше да настъпи пълнолуние и сиянието на нащърбения диск искреше в белотата. Фредрик трябваше да се свива под клони, натежали от сняг, който се сипеше във врата му, и съжали, че си е оставил пухеното яке в колата. След като мина покрай един величествен бор, видя колегата си.

Андреас стоеше с гръб към него на няколко крачки от една ливада, която отбелязваше границата на собствеността на Агнес Усе. Намираше се наравно с покрива на къщата и се вторачи в два тъмни прозореца. Беше почти сигурен, че са на банята и на спалнята.

Андреас сигурно го бе чул, но не се обърна.

— Тя дойде преди няколко часа — каза той само.

— Знае ли, че си тук?

Къдриците му потрепериха, когато той поклати глава. После колегата му се обърна към него. Очите му бяха мрачни, а обичайно стегнатата бронзова кожа изглеждаше отпусната и безцветна. Може би само луната го обагряше така.

— Нещо не е наред — каза Андреас.

— Какво имаш предвид?

— Просто усещане. Толкова е тихо. Никакви звуци, движения, никой… Прозорците са тъмни. Само тази миризма. Тя пали огън. Но не с дърва.

Сега и Фредрик я усети. На фона на тъмното небе димът не се забелязваше, освен като бързи сенки, пробягващи пред звездите. Когато обаче замижа, видя как трептят стените на тръбите. Като въздуха над асфалта в топъл летен ден. Носеше се кисел мирис. Воня на горен лак.

Изведнъж телефонът в джоба му иззвъня пронизително. Беше забравил да му изключи звука. „По дяволите.“ Той закрачи бързо към бора. Беше Кафа.

— Сега вече ни е в кърпа вързана.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна той.

— Инсулинът. Каква глупачка бях само. Агнес Усе нито е крала, нито е предписвала инсулин. Защото не е имало нужда да го прави. Тя има полиневропатия, болест, която се появява вследствие на диабета и води до парализа. Затова има такива проблеми с краката.

— Е, и?

— Агнес Усе е пациентът. Тя има диабет. Нали проверих дали Агнес Усе е предписвала инсулин, за да го даде на Аксел Тране. Не го е правила. Защото просто е отишла при свой колега и го е накарала да предпише лекарства. За нея. — Кафа се поколеба. — Тази идея беше на Кос — каза тя почти виновно. — Тъкмо говорих с лекаря. Той потвърди, че Усе има диабет и приема както обикновен, така и концентриран инсулин.

— Значи казваш, че…

— Лекарят обясни, че е отишла при него с поставена диагноза. Единственото, което е трябвало да направи той, е било да се подпише. Тя е лекар, при това не кой да е, а онколог в самата болница „Юлевол“. Значи й е вярвал. Агнес Усе го е излъгала, че има висока поносимост. Затова е получила достатъчно инсулин за себе си и за Аксел Тране. И то повече от достатъчно, за да го отрови. — Тя си пое дълбоко дъх, преди да довърши: — Кос иска да я доведете на разпит.

Фредрик се върна при Андреас. Информира го бързо.

— Влизаме — каза Фредрик.

Андреас отстъпи назад.

— Не без оръжие. Не и в случай като този. Пистолетът ти в колата ли е? Ще го донеса. — Думите му дойдоха бързо, но прозвучаха обмислено.

— Не. Аз ще донеса оръжията — каза Фредрик и тръгна.

След като си затегна кобура, той се отпусна на седалката в колата на Андреас. Отвори жабката. Там беше. Полуавтоматичният „Хеклер и Кох“. Фредрик грабна калъфа и понечи да излезе от колата, но отново се отпусна на седалката.

Най-накрая той се осмели да довърши мисълта си. Всъщност осмели ли се? Може би не смееше да постъпи другояче. Андреас беше казал, че Педер Расмусен е задънена улица. В онзи момент обаче никой не знаеше, че Педер Расмусен е мъртъв. Освен човека, който го беше убил.

Какво друго беше казал? Че понякога под леглото наистина се крие чудовище. Затова беше толкова опасно за Фредрик да наднича там. Защото можеше да намери трупа на Педер Расмусен. И тогава щеше да дойде чудовището. Щеше да дойде и да го отвлече.

Призля му. Наистина ли им трябваха оръжия, за да арестуват една жена на средна възраст в инвалидна количка? Трябваше ли да излезе в мрака и да даде зареден до козирката пистолет на същия човек, който същата сутрин го беше заплашил?

Той плъзна ръка в джоба на якето си. Пълнителят с халосните патрони от деня, в който бяха на стрелбището, още беше там. Андреас бе произвел два изстрела, преди Фредрик да успее да изстреля дори един.