Ингар Йонсрюд
Калипсо (8)

Глава 8

— Чувам, че някой е портил пред Вездесъщия, а?

Баритоновият глас прозвуча от другия край на помещението и тишината, която настана сред бюрата, увери Фредрик, че целта е постигната. Полицейският инспектор Себастиан Кос небрежно мина през отвореното пространство на Отдела за борба с насилието и хвърли папка документи пред набит мъж с бръчки и ниско подстригана сива коса. Всички се вторачиха в тях.

— Франке! Трябва да видиш това. Знам, че си много зает. Но самият Фредрик Байер, току-що пристигнал от Страната на тайнствените болнични, е облизал един определен задник.

Себастиан Кос насочи пръст с добре поддържан маникюр към горния етаж. В погледа на Франке блесна злоба.

Преди имаше двама началници на Отдела за насилствени и сексуални престъпления — полицейските инспектори Сюне Йоргенсен и Себастиан Кос. Те бяха Ин и Ян на отдела. Сюне се беше изкачила в йерархията. Беше добър колега и приятел, както и началник, спечелил доверието на подчинените си. Знаеше откъде е започнала. Сюне обаче беше и амбициозна и ако искаше да продължи нагоре, трябваше да завърши юридическото си образование. От другата страна беше Кос — антипатичен наследник на корабовладелски род, надменен и изключително добър юрист. Презираше Фредрик така, както и Фредрик презираше него.

Инспекторът продължи към Фредрик и Андреас, които седяха в края на залата. По пътя разкопча тъмносиньото сако, ушито по поръчка, разхлаби маншетите и нави ръкавите си. Когато стигна до тях, вдигна ръка и я задържа трепереща пред гърдите си.

— Пак ли бяха нервите — прошепна той. Оформените му вежди блестяха.

— Кос? — Андреас беше станал от мястото си. — Върви по дяволите.

Приятелят му се чувстваше длъжен да отвърне на удара. Винаги. Това го превръщаше в лесна жертва на постоянните интриги между полицаите. Колкото повече драма, толкова повече внимание. Само Андреас знаеше защо е отсъствал Фредрик, който предпочиташе това да си остане така.

Кос само се усмихна. Очевидно криеше коз в ръкава си.

— Щом вие сте твърде важни, за да помагате на деца и жени в беда, пазачите от службата за отпадните води са открили труп в шахта в Хелсрюд. Тръгвайте натам.

Движението по пътя беше почти спряло, докато чакаха да се отпуши и да излязат на Е6 на север. Пороят премина в хладен дъжд, когато напуснаха кошера Осло, а пътят беше коварно равен. Същата стана и атмосферата веднага щом Андреас изложи докрай мнението си за Себастиан Кос.

— Е…?

— Всичко е наред — каза Фредрик, за да приключи темата. — Мъчи ме това, че не помня нищо.

— Но… ти беше ли планирал… — Андреас се отказа да търси точните думи. Прокара ръка през сивите си къдрици, а после направи деликатно движение с пръста по гърлото си. — … когато бяхме заедно по-рано същата вечер? Когато вечеряхме?

Андреас включи синята светлина и излезе на платното.

— Може би не е моя работа, но… Ти пи доста. Винаги ли ходиш с джобове, пълни с болкоуспокояващи?

Зададе въпроса, без да го поглежда. Фредрик отпусна глава до страничния прозорец. Наблюдаваше дъха си, който покриваше стъклото и се изпаряваше. Покриваше стъклото и се изпаряваше.

Истината беше, че хапчетата дори му бяха необходими. Въпреки че раните му от експлозията отдавна бяха заздравели, понякога болките отново се обаждаха. От рамото към гърдите и надолу по краката. Пулсът му се учестяваше, избиваше му студена пот и започваше да диша нервно, на пресекулки. Разбира се, той знаеше, че болката не е истинска. Разбира се, знаеше, че облекчението, което получава от хапчетата, е облекчение на ума му. Разбираше, че хапчетата не са предназначени за такава употреба. Но така стояха нещата. И това беше причината по принцип да си носи един-два блистера в джоба.

Но това не засягаше никого. Дори Андреас.

— Не искам да говоря за това — отвърна Фредрик.

Продължиха пътя си в мълчание. Не след дълго стигнаха до индустриалната област в Грурюддален. Там облаците бяха надвиснали толкова ниско, че двамата едва различиха блоковете, които се извисяваха в долината. Дом за мигрантите, асистентите на зъболекарите, болногледачите и всички останали, които цените на жилищата бяха принудили да се преместят тук. Миниатюрните зъбчати колелца в машинарията на обществото. И достатъчно сред тях, които да сипват пясък в системата. Тук имаше дребни обирджии, контрабандисти кокошкари и убийци — улични бандити. Грурюддален.

— Такава загуба на паметта… понякога не трае вечно, нали? Може да си спомниш някой ден?

— Да — отвърна Фредрик и се обърна към колегата си. — Лекарят каза нещо такова.

Върху челото на Андреас се беше появила бръчка.