Ингар Йонсрюд
Калипсо (76)

Глава 76

Фредрик пристигна в офиса още преди да настъпи денят. Постоя до редицата прозорци. Гледаше как звездите избледняват — отначало от източната страна на небесния купол, но не след дълго синьо-лилавата дъга се плъзна над полицейското управление и остави сребристосив таван след себе си.

От колко години работеше с Андреас? Почти цял живот. Когато започнаха, Фредрик още нямаше деца, а косата на колегата му беше по-тъмна. В началото Андреас му беше ментор, въпреки че самият той беше още зелен. По-късно се сприятелиха. Андреас беше великодушен към хората, които допускаше до себе си. Останалата част от света можеше да се пръждосва по дяволите. Фредрик бе възприемал колегата си като ветеран, като човек, който знае как трябва да се държат полицаите на улицата, как да се отнасят с пияни тийнейджърки и как да действат в специални акции. Човек, който го научи на кои шефове може да има доверие и кои трябва да игнорира. Често дори нямаше нужда Андреас да казва нещо. Беше достатъчно Фредрик да прочете погледа му.

Сега той се взираше в същите очи. Подобно на небето навън, и къдриците му бяха станали сребристосиви, а напоследък тежки мисли бяха налегнали челото му. Когато Фредрик привърши разказа за разкритията относно Педер Расмусен от предния ден, бръчките се бяха умножили. Не му отиваха.

— Ти ме предаде. Ти ме разкри пред Кос, нещастник. Точно ти, от всички. Какво искаш? Да ме изритат оттук ли?

Бели мехурчета слюнка се приземиха на масата между тях.

— Да — отвърна Андреас. — Ти не разсъждаваш ясно. Трябва ти почивка. — Гласът му беше спокоен и овладян.

— По дяволите, Андреас, знам какво правя. Но ти играеш съвсем различна игра от нас, другите в полицията. Не става дума за мен и здравето ми. Става дума за теб. За теб и Педер Расмусен.

Андреас се облегна назад на стола в малката зала за срещи. Веждите му се спуснаха надолу в мрачен жест и той провери вратата, сякаш за да се увери, че е заключена.

— Психологът в затвора в Ила каза, че си го търсил няколко пъти с въпроси за Педер Расмусен — продължи Ерик.

— Е, и?

— Е, и? Знам, че си бил в убежището му! Расмусен се свърза с нас, той ни е снимал в ресторанта онази вечер, когато бяхме излезли. Защо не каза нищо? Какво става, по дяволите? Знаеш ли къде е Педер Расмусен?

Андреас удари юмрук по масата.

— Не! Не знам къде е Педер Расмусен. Обсебен си от тази следа. Но Расмусен не е част от това разследване. Разбираш ли какво ти казвам? Трябва да видим кой друг може да има мотив да стои зад кулисите. Защото не е Педер Расмусен. Затова, ако мога поне веднъж в живота да те помоля да ми имаш доверие, сега е моментът. Педер Расмусен не е от значение. Остави го!

Фредрик преглътна тежко. Сега той се облегна назад. Вдигна поглед към неоновите лампи. Миниатюрен паяк се люлееше от невидима нишка на тавана. С всяка изминала секунда се доближаваше до масата. Какво впечатляващо създание. Без да мисли за заобикалящата го среда, за опасностите и за това, което го очаква, то тъчеше собствената си съдба и се спускаше надолу към неподозирани дълбини. Фредрик нямаше сили да тълкува символиката.

— Не мога. Не и ако не ми разкажеш защо.

Андреас въздъхна.

— Имаш деца. Понякога децата имат кошмари и мислят, че под леглото има чудовища. Не смеят да надникнат, защото знаят, че чудовището ще ги вземе. Децата просто знаят тези неща. После идваш ти, утешаваш ги и им казваш, че там няма чудовища.

Той скръсти ръце пред себе си върху масата.

— Ти обаче си и полицай, Фредрик. Знаеш, че има чудовища. Тогава човек не бива да гледа. Защото чудовището ще излезе и ще те вземе.

— Това… ти заплашваш ли ме?

Андреас си имаше изражение, което пазеше за специални случаи. Смесица от уязвимост, презрение и гняв. Себастиан Кос бе получавал този поглед веднъж или два пъти. На Кос обаче не му пукаше. За него Андреас беше само един дразнещ, но понякога полезен подчинен. За Фредрик, от друга страна, този поглед беше ужасно болезнен. Леденостудено дистанциране. Очите на Андреас носеха посланието, че повече нищо няма да е същото. Фредрик беше станал един от онези, които можеха да се пръждосват по дяволите.

— Хубаво — каза Фредрик и стана. — Тогава ще отида при Неме. Той ще се заеме с това.

Видя, че Андреас понечи да каже нещо. Но какво — така и не разбра. Защото в същия миг вратата се отвори със замах. Очите на Кафа сияеха.

— Намерихме го! Намерихме Педер Расмусен!