Ингар Йонсрюд
Калипсо (71)

Глава 71

Март, 1992 г. Колският полуостров, Русия

— Ако тя направи още една стъпка напред, стреляй.

Стафан Хейхе кимна утвърдително на лейтенант Фалсен. Шведът държеше автомата МП-5 опрян до рамото си и насочен право срещу жената. Тя се олюляваше права на прага на хижата. Държеше се за корема и се взираше в тях уплашено и умолително през счупените си очила.

Сержант Баке спусна ципа на чантата със санитарните принадлежности.

— Защитни маски и предпазни костюми. Сложете си ги. Веднага.

Аксел погледна въпросително към лейтенант Фалсен.

— Заповед от къщи. В случай на химическо или биологично оръжие — отвърна той.

Жената бе започнала да мърмори. Къси объркани фрази на руски. Падна на колене. Дори не се обгърна с ръце, преди да се строполи на замръзналата земя.

— Оставете я да лежи. Никой да не се доближава, преди всички да са си сложили екипировката — каза лейтенантът.

Аксел забеляза, че погледът на Егон се мести от сержант Баке към жената.

— Биологични оръжия? — попита приятелят му. — За какво говорите, по дяволите?

— Ако беше използвал времето си и за друго, освен да размишляваш за личните си глупости, може би щеше да осъзнаеш, че Дивата норка не е изпратен тук, за да снима атомни подводници. За това си имаме сателити — просъска Баке. — Сега навличай костюма. Това е заповед.

По тялото на Егон пробяга тръпка. Аксел видя това. Пръстът до спусъка на автомата помръдна едва забележимо.

— Направи каквото ти казва — гласът на лейтенант Фалсен беше приглушен. Той насочи показалец към Баке. — Личният живот на Бог е светиня. Разбра ли? Светиня.

Той остана така с вкаменен показалец, докато сержантът отклони поглед с присмехулна усмивка.

Членовете на военноморския отряд бяха тренирали с тази екипировка. Пот, задух и клаустрофобия. То притъпяваше слуха и изключваше обонянието, а стъклената преграда на маската изкривяваше зрителното възприятие. Беше по-трудно да дишаш и по-трудно да общуваш. Гумените ръкавици неприятно стягаха пръстите и китките.

След като всички се облякоха, внесоха жената обратно в хижата. Вдигнаха мъртвите от леглото и я положиха върху него, а после й свалиха грейката. С нея запушиха счупеното стъкло. Аксел държеше джобното фенерче, докато сержант Баке накъса марля на ивици и направи компрес върху огнестрелната рана. Аксел се огледа наоколо. Нищо тук не изглеждаше като останало след норвежки агент. Къде беше Дивата норка? Дали не го бяха заловили руснаците?

— Изстрелът я е уцелил встрани от корема. Куршумът е минал право през него. Можела е да има късмет и да избегне сериозни вътрешни рани. Но е изгубила много кръв. — Баке я погали по бузата. — Все пак най-удивителното е, че не е заразена.

Аксел насочи фенерчето право в лицето му. Срещу малките кръгли очи зад маската.

— Заразена от какво?

— Чу ли я какво каза, когато беше на вратата? Какво прошепна? „Оспа“. — Баке се изправи. — Онези двамата там… — той погледна към момчето и мъжа на пода — … са убити, защото са носители на изключително заразна и смъртоносна болест.

Внезапно чуха зареждане на оръжие отвън.