Ингар Йонсрюд
Калипсо (65)

Глава 65

— Кога ще дойде Андреас, татко?

— Няма да дойде.

За сватбата си с Алис Фредрик си купи вратовръзка. Беше в морскосиньо, с черни диагонални ивици. Не му отиваше и оттогава не я беше носил. Въпреки това беше изпитал момент на гордост, когато синът му го бе помолил да я заеме. Сега Якоб стоеше пред него в откритото фоайе на Концертната зала в Осло с развети къдрици, малко широк черен костюм, риза и вратовръзка, която му стоеше накриво. Фредрик се пресегна да я оправи, но Якоб го отпъди.

— Така е добре. Как така няма да дойде?

— Нека почакаме — каза Фредрик.

Бащата и синът стояха до билетната каса. Бяха дошли рано и залата вече започваше да се пълни. Токчета и гумени подметки отекваха по каменния под. Фредрик разглеждаше лицата наоколо. Дали щеше да го познае? Да. Ето го. Дребен слаб мъж се шмугна през стъклените врати и бързо закрачи към тесните кожени пейки в другата страна на фоайето, където остави чантата си за документи и си свали палтото.

Мъжът вероятно беше на около шейсет години. Носеше кръгли очила с обикновена рамка и имаше малка брада, подобна на четка за обувки. Преметна палтото на ръка и направо подмина Фредрик и Якоб.

— Аз съм Фьодор Ларинов, военен аташе в руското посолство. Тук трябва да има един билет за мен — норвежкият му беше безупречен.

— Да видим — каза жената на касата. Огледа се несигурно.

Фредрик му подаде ръка.

— Комисар Фредрик Байер от полицейското управление в Осло. Това е синът ми Якоб. Билетът е у мен.

Якоб, жената на касата и руснакът го загледаха неразбиращо. Фредрик го придърпа.

— Според разузнавателната служба вие няма да разговаряте с мен. Но въпреки това ще опитам.

Фьодор Ларинов сбърчи вежди и се втренчи в него. Снегът върху гладкото му теме се беше разтопил и оставяше мокри вадички във венеца от сива коса.

— Напълно сте прав.

— Няма да се поддадете на чара на един стар шпионски трик?

Руснакът си свали очилата. Извади кърпичка от вътрешния си джоб и мъглата на топлия му дъх обхвана стъклата.

— Това официално поръчение ли е? — попита той и погледна към Якоб.

Фредрик хвана сина си.

— Представи се, момче.

Якоб подаде юмрук колебливо и Ларинов го стисна решително.

— Синът ми е много талантлив виолист. Ще свири на коледния концерт пред министър-председателя.

— Татко… — изстена Якоб. Но руснакът не пускаше ръката му.

— Поздравления. Това трябва да е голяма чест.

— Брамс беше, нали, Якоб? — Фредрик усещаше, че вятърът духа в благоприятна посока.

— Равел — отвърна Якоб, видимо притеснен.

— Коя композиция? — попита аташето.

— Pavane Pour Une Infante Défunte. Ние, учениците, свирим по една творба под акомпанимента на бивши възпитаници на академията. Там, където уча, искам да кажа.

Изглежда, Якоб нямаше представа дали да се взира подразнено в баща си, или смаяно в руския дипломат, затова пробва съчетание от двете.

Ларинов пусна ръката му и продължи да чисти очилата си.

— Какво мислиш за Pavane? — попита той.

— Ами… — поде Якоб. Фредрик го побутна по гърба и кимна решително, втренчен строго в него. Можеш и по-добре.

— Това е крехка творба. Също като живота — каза Якоб предпазливо. — Мисля, че е красива, хармонична и изпълнена с радост. Но и безкрайно тъжна на моменти.

Той погледна баща си. „Браво.“

Ларинов се изсмя под мустак и пак си сложи очилата. Вдигна брадичка и погледна Фредрик право в очите.

— Лично аз не мога да понасям Pavane. Звучи просто угоднически в ушите на един стар циник. Без нюанси.

Хвърли бърз поглед към Якоб, който имаше унил вид.

— Онзи, с когото ще свиря, предложи… — опита той да се извини.

Руснакът поклати глава и се усмихна дружелюбно.

— Но съм съгласен, че е красиво — скръсти ръце пред гърдите си. — На вас обаче не ви липсват нюанси — обърна се той към Фредрик. Доколкото разбирам, сте ме примамили тук. Давам ви две минути.

Фредрик се накани да започне, но Ларинов протегна ръка.

— Първо билета, моля.

След като отпрати Якоб да купи напитки, Фредрик отведе Ларинов до прозорците с изглед към осветения площад. Сковаващият студ се завръщаше и върху града се сипеха крехки снежинки.

— Разследвам убийството на Леонид Гусев — каза Фредрик. — Струва ми се, знаете, че той беше убит тук, в Осло.

— Говори се, че е убит с чук за лед?

— Извършителят се опита да забие този чук и в мен — каза Фредрик. — Силен дявол.

— Лев Троцки беше убит с чук за лед. От агент на Сталин — каза аташето със загадъчна усмивка. — Мислите, че стоим зад това?

— Хрумна ми тази мисъл — отвърна Фредрик. — Така ли е?

Ларинов подръпна брадичката си и се изкикоти.

— Ако трябваше да вървим по петите на всички бивши офицери, които обикалят на Запад и разказват измислици, нямаше да ни остава време за друго. Гусев напусна Северния флот преди близо десет години. Каквото и да има за разказване, вашето разузнаване го знае от години. Той вече не е важен човек.

Руснакът почука дискретно по часовника си.

— Педер Расмусен — каза бързо Фредрик. — Работел е за фармацевтична фирма в Русия преди десетина години. Познато ли ви е това име?

— Не. Сега тръгвам — поклати глава Ларинов.

Фредрик пъхна ръка в джоба на якето си.

— Тогава просто ще ви дам тези.

— Какво е това? — Ларинов се вторачи в снимките, които Фредрик му беше дал. — Училище номер 289 в Заозьорск?

— Това — каза Фредрик, като посочи снимката на момичето на чина — го намерихме в дома на един норвежки гражданин, Аксел Тране. Тази снимка тук — той премести пръста си — е снимка на училищен клас, на която ще разпознаете същото момиче. Нея намерихме в жилището на Гусев. Нашите хора казват, че снимките са направени в СССР в края на 80-те години. Кое е момичето?

Фьодор Ларинов не каза нищо. Но отвори куфарчето си за документи и прибра снимките в него.

— Нека ви задам един въпрос. Откъде знаехте, че ще дойда?

— Ще откаже ли един руснак в чужбина вечер с Прокофиев?

Руснакът изсумтя хладно.

Когато Фредрик видя Якоб да си проправя път през множеството с две бутилки минерална вода в ръце, телефонът му зазвъня. Следователят му махна, посочи Ларинов и направи движение, имитиращо пиене.

На дисплея замига името на Кафа. Той преглътна дълбоко, отдалечи се на няколко крачки и веднага заговори.

— Здравей. Искам да помоля за изви…

— Каин се обади.

— Какво?

— Поиска да говори със следователите, които са били в дома на Лин.

— Откъде знае, че сме били у Лин?

— Нямам представа, Фредрик. Може би е говорил със съседката. Може да е държал апартамента под око. Каза, че с Лин са двойка и че тя е в опасност. Каза, че знае, че сме по петите на доктора. Твърди, че знае нещо — нещо, което щяло да промени всичко.

— Докторът Агнес Усе?

— Не знам.

— Или е имал предвид Расмусен? — продължи Фредрик. — Той е фармацевт. Възможно ли е да е имал предвид Расмусен?

— Не знам, Фредрик.

— Нещо, което да промени всичко? Кое всичко? Какво каза той?

Пръхтенето на Кафа ясно подсказа, че тя не иска повече въпроси, на които не може да даде отговор.

— Иска да отидем сами. На строеж в Сьоренга.

— Кога?

— Каза, че времето изтича.

— Как звучеше?

Кафа се поколеба.

— Рационално. Звучеше рационално.

Фредрик бързо закрачи към Якоб, който явно беше намерил общ тон с аташето. Той даде на сина си банкнотите от джоба си.

— Трябва да работя. Купи си нещо хубаво в антракта и вземи такси до къщи. Окей?

Погледът, който Якоб му изпрати, беше толкова хладен, че явно беше аванс от майчиното му наследство.

— Съжалявам, господин Ларинов — каза Фредрик. — Може ли да правите компания на сина ми?

Руснакът вдигна вежди.

— Не съм детегледачка.

— Е, във всеки случай, седите един до друг. Разберете се сами.