Ингар Йонсрюд
Калипсо (60)

Глава 60

Понякога тя наблюдаваше хората и си представяше как биха изглеждали като мъртви. Проядени от рак до костите си, заличени от клетъчната отрова и в същото време подпухнали като пукан ориз от кортизона.

Агнес Усе наблюдаваше двамата следователи, които я бяха потърсили в кабинета й, и очите й се задържаха върху жената. Кафявата й кожа би добила пепеляв отблясък, почти като мокър пясък. Черната й блестяща коса — онова, което би останало от нея — щеше да е крехка и изтъняла. Съвсем накрая щеше да ломоти несвързано, може би на език, неразбираем за Агнес.

— Не изглеждате особено изненадана?

Онзи с мустака и очилата взе думата. Вземаше ли нещо? Антидепресанти или може би нещо болкоуспокояващо? Тя го виждаше в очите му. Нещо като мъгла, която не беше непременно част от личността му.

Тя опита да се усмихне.

— Знаете ли какво? — Ръцете й, които беше поставила върху колелата на инвалидната количка, се бяха изпотили. Веднъж, два пъти, може би три пъти в седмицата някой седи на един от вашите столове… най-често на вашия — каза тя и кимна към жената — … и аз му казвам, че скоро ще умре. Станала съм много добра в това да пазя емоциите за себе си.

Беше размишлявала върху това. Защо болните най-често сядат на левия стол. Дали защото той беше по-близо до вратата? Или защото беше най-далече от прозореца? Може би беше свързано с нея. Агнес знаеше, че болестта е засегнала лицевите й нерви — лявата част на лицето й беше малко по-слабо подвижна, малко по-трудна за разчитане. Прави ли това посланието по-поносимо? Ако всичко се поднася с възможно най-малко човечност?

— Но вие нямахте представа, че той е жив?

— Аксел? Не, разбира се. Това е абсолютен шок. Все пак… минаха повече от двайсет години, откакто бяхме гаджета. Скъсахме, преди той да умре. Искам да кажа преди момента, когато се предполагаше, че е умрял.

— А майката, Герда Тране? Имате ли контакт с нея?

Агнес Усе се изсмя кратко.

— Поддържате ли контакт с майките на бившите си приятелки?

Следователят помръдна устни в намек за усмивка, но не отговори.

— Имал е диабет — вметна жената. Казваше се Кафа Икбал. Агнес Усе имаше добра памет за имена. — Беше ли болен по времето, когато се познавахте?

— Тип две, предполагам. Не, нямаше диабет. Все пак беше във флота. Добре трениран. Страдаше единствено от склонността си към самосъжаление.

Зададоха й още няколко въпроса, но тя не можа да им помогне много. Да, тя беше направила снимките на сватбата на Егон и Сусане. Не, нямаше представа с какво се занимава Егон Борг в днешни дни. Агнес избута количката си назад, с което даде знак, че с удоволствие би продължила да си бъбри с тях, но дългът я зове.

— Пациентка — каза тя. — Момиче. Съвсем малко й остава.

Мехурчетата по стените на пластмасовото контейнерче показваха, че течността отдавна стои неподвижно. Агнес Усе изчака вратата на болничната стая да се затвори зад нея, избута масичката и се плъзна към леглото.

Момичето беше на шестнайсет. Правата маслиненочерна коса покриваше раменете й. Приживе гласът й беше като на възрастен мъж. Имаше белоснежна кожа, широко плоско лице и остър нос. Ушите й стърчаха изпод перуката като бледи фенери. Агнес прокара пръсти по крехката шия. Напипа трапчинката зад ключицата. Кожата беше изпръхнала от лъчетерапията. Туморът в гърлото беше твърд и възлест на допир, като черупка на орех. Агнес хвана ръката на момичето. Свивката на лакътя беше нашарена от белези, останали от стари убождания. Оттам минаваха две бледосини артерии. При китката се разклоняваха и продължаваха да криволичат по ръката.

Агнес положи два пръста върху пулса. Не беше сигурна защо, но го направи в този момент. Усети ледената кожа до пръстите си. Отсъствието на живот. Сърцето, което вече не биеше.

Тя погледна часовника и взе медицинското досие. Името й беше Мириам Исаксен. Но тя го помнеше, разбира се. Агнес Усе беше добра с имената. Момичето беше починало тази нощ в три и четиринайсет. Това пасваше идеално. С няколко бързи движения на химикала Агнес промени часа. Даде на студеното тяло още половин денонощие живот. После изчисли колко морфин, бензодиазепини и барбитурати биха били нужни на пациента за тези няколко часа и се отправи към стаята с лекарствата.

Проклетата съвест на Каин беше напът да създаде главоболия. Беше започнал да говори за намаляване на темпото. За отказване. Агнес дълго си беше блъскала главата защо, но когато Лин изчезна, бе разбрала. Каин беше влюбен. Проклетият идиот се беше влюбил в курвата си. Е, ще видим. През последната седмица имаха шестима починали, от които можеше да се вземе дрога. Препарати, които Агнес предаваше на Каин, а той ги продаваше на клиентите си с добра печалба и за двамата. Би искала да го види как ще откаже парите.

А ако Каин не искаше да слуша, Агнес винаги можеше да говори с него.