Ингар Йонсрюд
Калипсо (57)

Глава 57

„И по-странни неща са ставали.“

Както обикновено, Андреас караше. Слънцето беше пробило облачната покривка и се отразяваше в снега, така че стъклата на очилата му потъмняха. Фредрик не можеше да разчете погледа на колегата си.

Щяха да посетят един от старите съседи на Каин в Холменколен, след като вземат Кафа от центъра за грижи, който тя понякога посещаваше. По някакви лични дела, доколкото им беше известно. Андреас изглеждаше безгрижен, почти щастлив, докато с променлив успех си тананикаше припева на „Сър Дюк“.

Фредрик намали звука на радиото.

— Ей, Андреас?

— Хм — изсумтя колегата му, недоволен, че са го прекъснали.

— Ти май не повярва много на връзката с Педер Расмусен?

Андреас не го погледна. Само стисна волана по-здраво и цъкна с език.

— Не. Но ако вярваме на тази Юдит Йеде, значи сигурно съм сбъркал.

— Въпреки това си взел старите разпити на Расмусен от архива?

Андреас изстена тихо.

— И преди съм правил грешки. Реших, че ще е добре да ги прочета отново. В шкафа ми в офиса са, ако ги искаш.

— И намери ли нещо?

— Нищо интересно за нас, доколкото можах да разбера. Освен това искам само да кажа, че твоята теория още ми звучи недостоверно. Няма да се оставим да ни впечатлят само защото агентите са започнали да споделят тайни с нас. Тези хора лъжат за всичко, от което смятат, че могат да извлекат полза.

Андреас каза „нас“, но Фредрик разбра, че всъщност има предвид „теб“. Понечи да попита Андреас какво може да означава касовата бележка в портфейла, но реши да не повдига въпроса. Нещо в доверения тон на колегата му го тревожеше.

— Забелязал ли си, че Кафа е започнала да носи шал? — попита бързо Фредрик. Искаше да премести разговора върху неутрална територия.

— Не.

— Чудя се дали не опитва да прикрие нещо — добави Фредрик.

— Имаш предвид като бурка?

Фредрик изсумтя.

— Не. Не че тя се покрива. А че прикрива нещо.

За пръв път от началото на пътуването Андреас го погледна.

— Мислиш, че я бият?

— Не знам. Не ми изглежда съвсем уравновесена. Издъни се в Бюгдьой, а после… не реагира в спалнята на Гусев? Тя влезе първа. Леглото беше на единайсет и половина встрани от стената. Андреас, тук говорим за Кафа. Тя не прави издънки.

— Не би ме учудило — каза Андреас и разтърси глава, така че сребристите му къдрици се полюшнаха. — Ако я бият, имам предвид. Знаеш каква е тази култура. На колко години е тя? На трийсет? Трябвало е да се омъжи преди десет години. Все има някой братовчед, на когото му е писнало тя да се мотае в тесни дънки и да се предлага на мъжете. Репутацията на семейството се уронва, ако Кафа продължава да я кара така.

Фредрик се изсекна. Трябваше да се досети, че дебат за имигрантите с Андреас не може да се смята за неутрална територия.

— Малко предразсъдъци, а?

Сега пък Фредрик изсумтя.

— По дяволите, не бъди толкова наивен, Фредрик. Просто казвам нещата такива, каквито са.

Хълмът Холменколен. Някогашната крепост на богаташите с изглед от прозорчетата над пропадналия град. Панорамата никога не можеше да им отнеме, но гледката към покривите на Осло вече не беше начело на списъка на състоятелните и влиятелни хора в града. Те бяха закарали автомобилите си „Тесла“ обратно долу в блатото, към гаражите под луксозните апартаменти край морето на Тювхолмен и Сьоренга. Снежният прах, който получаваха безплатно тук горе, беше заменен от един друг прах, за който охотно плащаха скъпо на празненствата с шампанско, премиерите на изложби и вечерите в клубовете там долу.

Всъщност беше напълно разбираемо. Какво друго можеха да правят горе на хълма, освен да се тътрят по улиците между дървените къщи и да зяпат спортуващи за здраве на средна възраст в стягащи клинове и чуждестранни бавачки, приклещени между сополиви хлапета и кученца чихуахуа?

Андреас паркира на чакълената пътека пред дървена къща в цвят охра с една стая в приземния етаж.

Оказа се, че Ингеборг Балтерсен живее тук откакто пристигнала от меката южна част на страната в едно дъждовно лято през 70-те. Управляваше малка школа за танци долу в града, „под снежната покривка“, както се изрази, и помнеше добре фирмения адвокат госпожа Ева Борк и сина й. Ева Борк притежавала вилата до края на живота си. Починала в същата седмица, в която Селин Дион спечелила „Мелоди Гран при“, както уверено твърдеше Балтерсен.

Ръкостискането й беше студено колкото дневната, в която прие Фредрик, Кафа и Андреас. Затова пък чаят, който сервира, беше димящ.

— Мога да кажа само хубави неща за госпожа Борк. Внимателна и трудолюбива жена. Това, че е възпитала такъв син, умът ми не го побира.

Имаше дрезгав глас. Фредрик помисли, че той отива на слабата й фигура.

— А господин Борк? — попита Андреас.

Беше се настанил до Кафа на текстилния диван, единствената мебел, на която можеше да се седне в стаята. Нямаше холна маса, само едно плетено килимче за медитация. Стената срещу тях беше украсена с плакати на жени и мъже в танцьорски трика. Фредрик разгледа множеството статуетки в сребърно и златно над камината. Повечето бяха женски фигури и много носеха името на Ингеборг Балтерсен.

— Знаете ли, явявах се на проби за Националния балет. В началото, когато пристигнах в столицата. Да… Беше отдавна. Гърбът… — тя се протегна, така че дългата й светлосиня кашмирена жилетка се изпъна — … не искаше.

Сивата коса й стигаше до кръста. Фредрик виждаше, че някога Ингеборг Балтерсен трябва да е била особено красива жена. Тя се обърна към Андреас.

— Доколкото ми е известно, нямаше господин Борк.

Андреас изправи гръб през пронизващия й поглед.

— Какво имате предвид?

— Никога не се говореше за господин. Синът беше… — тя заговори престорено формално, сякаш четеше самия му акт за раждане — … баща: неизвестен.

„Неизвестен за кого?“ — запита се Фредрик.

Кафа пусна чашата си и тя издрънча.

— А синът?

— Знаете ли как го наричаше госпожа Борк? Когато беше непослушен. — Балтерсен снижи глас. — Каин. — Вдигна ръка пред устата си. — Звучи малко… грозно.

Да. Може да се каже. Да наричаш сина си като първородния син на Адам и Ева. Братоубиеца.

Телефонът на Кафа завибрира. Тя го погледна, остави чашата си чай на земята и направи знак, че си тръгва.

— Каин… — каза тя бързо. — Ами Авел?

— Да, ами Авел? — отвърна учителката по танци. — И аз съм се чудила.

Кафа изчезна в коридора.

— Винаги ли е такава? — попита Балтерсен, докато с грациозно движение вдигаше чашата на Кафа от пода. — Напрегната?

— Да — отвърна Андреас.

— Не — отвърна Фредрик.

Ева Борк се преместила в Холменколен в годината, в която Синре започнал трети клас. Няколко години преди Балтерсен да наеме стая у тях, разказа им тя. Не знаеше къде са живели преди. Майката не стояла много у дома, защото работела толкова усилено. Така Ингеборг Балтерсен станала бавачка на Синре.

— Когато гърбът ме предаде, имах време за такива неща. Но не издържах повече от половин година. Беше много обременяващо дете.

Тя подчерта думите си с гримаса. Много бавачки се изредили и напуснали. Някои били твърде мили, други — твърде строги, трети — твърде педантични, четвърти — нехайни. Синре Борк се бе оказал твърде голяма лъжица за всяка уста. Не бил точно лошо дете. Балтерсен не можеше да каже това за него. Просто бил хаотичен. Празноглав, брутален и несъобразителен.

— Значи, като повечето деца — опита да вметне Фредрик.

— Не — отвърна тя рязко. — Той не беше като повечето деца. Изтормози майка си с всичките си прищевки. Нощем просто изчезваше, а денем не се прибираше. Всички онези посещения на спешното. Полицията — на вратата по всяко време на денонощието. Накрая сърцето й каза „стоп“.

И то на фона на Селин Дион. Ne Partez Pas Sans Moi. Фредрик нямаше представа защо е запомнил тази песен, но ето че я помнеше. Не заминавай без мен. Защо учителката по танци пазеше именно този спомен? Фредрик я наблюдаваше. Каква интересна дама. Но какво беше онова, което му убягваше в разказа й?

— Как го наричат? Хиперактивност?

— Синдром на дефицит на вниманието, мисля — каза той.

Синре така и не се кротнал. Нито в училище, нито у дома. Операцията на щръкналите му уши не помогнала. Логопедите, треньорите по тенис и учителят по пиано — всички били принудени да вдигнат ръце.

— Сто и деветнайсет — прошепна Ингеборг Балтерсен. — Тествали са коефициентът му на интелигентност, когато трябвало да постъпи на военна служба. Не е глупав.

Разбира се обаче, момчето не стигнало до военна служба. Хашиш в урината, опит за самоубийство и слабата му воля в общ план попречили на това.

— Получил първата си присъда за лишаване от свобода няколко седмици преди смъртта на майка си. Никога след това не съм го виждала.

— Дори на погребението?

— Не.

Те стиснаха жилавата й ръка и се сбогуваха. Кафа вече седеше в колата. Държеше лаптопа в скута си и изглеждаше развълнувана.

— Обадиха се от Отдела за поддържане на обществения ред — каза тя, докато Андреас включваше двигателя. — Помните ли Лин? От картичката в колата на Каин?

— Да, е?

— Преди няколко дни един патрул прибрал жена, която бягала по улица „Мосевайен“. Проститутка. Почти нямала дрехи по себе си и не казала много, но успели да изкопчат, че името й е Лин. Поне така наричала себе си. Откарали я в кризисен център.

Кафа завъртя лаптопа, така че Фредрик и Андреас да могат да видят монитора.

— Говорих с кризисния център. Изчезнала е само след няколко дни там. Но я вижте това — каза тя и посочи снимка на азиатско момиче на един сайт.

Беше облечена в къса черна пола. Ризата й беше бяла и разкопчана, така че млечнобелите гърди се подаваха отдолу. Училищна униформа от онези, в които никой баща не би искал да види дъщеря си. Косата й беше сплетена на плитки. Седеше разкрачена на бял диван, а около нея бяха подредени червени възглавници във формата на сърца. Беше привела глава и предпазливо вдигнала поглед. Свенлива усмивка. Под снимката имаше телефонен номер. И име. Лин.

— Номерът е регистриран на адрес на улица „Райхвайн“.