Ингар Йонсрюд
Калипсо (50)

Глава 50

Похлупакът върху града беше сив като цимент, а по хълмовете на Холменколен бдеше мъглата. Гъста, мокра мъгла. Фредрик намали скоростта и прикова поглед в стоповете на колата пред себе си. Но по равното към пистата за скокове колата проби през мъглата. Изведнъж небето стана морскосиньо и слънцето заискри върху снега.

— Как казваше Андреас на този хълм? — попита Бетина.

Тя седеше на задната седалка, но се наклони напред и разтърка по гръбчето Крьосюс, която седеше на мястото до шофьора. Шпаньолът пухтеше развълнувано. Ставаше й лошо в колата и имаше проблеми със стомаха, ако не получеше предното място. Масажът по гърба обаче й се отразяваше добре.

— „Гинекологичния стол“ — отбеляза Фредрик сухо. Беше плоско, типично в стила на Андреас, но колегата му разбираше какво има предвид той с това. Извитият склон се преминаваше в сенници, високи един метър, които се спускаха край долната част на пистата и приличаха на разтворени крака.

Бетина се изсмя дрезгаво. Това беше нейният тип чувство за хумор.

Фредрик трябваше да мине през два контролни поста, преди да паркира пред хотела. Сградата беше ниска, с равен покрив. В ясен ден се виждаха градът и фиордът, съответно на петстотин и пет метра надолу. Сега обаче се виждаше само каша. Пред рецепцията на хотела имаше полицаи с автоматично оръжие и бюрократи в тъмни костюми.

Полицаят, който проверяваше документите за самоличност, го позна и му махна да мине през детектора за метал във фоайето. Беше един от служителите, открили беемвето на Микаел Морениус.

— Приемате сигурността сериозно?

— Ще дойде самият министър-председател — каза полицаят бодро.

— Така ли?

— Казват, че той ще открие бала.

Министър-председателят Симон Рибе. Фредрик не би го нарекъл точно познат, но вече се бяха срещали. Дъщерята на един от министрите му беше част от общността, която бе станала обект на масово убийство в имението Сулру. Казваше се Анете Ветре и беше убита от бомба. По онова време Рибе беше лидер на опозицията в парламента и Фредрик беше разкрил, че телефонът му е използван за контакт с журналист от канал ТВ 2, който отразяваше случая. Отразяваше го твърде добре. Рибе, лидерът на Дясната партия, твърдеше, че телефонът му е откраднат и с него е злоупотребено. Ясно даде да се разбере, че не му е приятно да е замесен в разследване на полицията.

От джоба на зимното си яке Фредрик изрови една програма.

— Тук не пише нищо за неговото участие?

— Тайно е — каза полицаят и вдигна пръст пред устните си.

Фредрик реши да изчака във фоайето. Не му харесваше това. Първо заплахата, а сега и премиерът. Министърът на отбраната със сигурност също беше тук, както и високопоставени лица от министерствата и ръководството на отбраната. Надяваше се, че колегите му са си свършили работата. Добре.

Симон Рибе беше така устроен, че никога не ставаше мокър, дори под дъжда. Фредрик го наблюдаваше, докато той излизаше от черната правителствена кола. Косата му беше пепелявосива, гърбът — изправен, погледът — уверен. Под изпънатия костюм носеше вратовръзка в синьо, цвета на Дясната партия, и бързо оправи възела й и се ръкува с комисията по посрещането. Извисяваше се над всички с половин глава. С едно намигване към държавния секретар даде знак, че церемонията го отегчава. Фредрик си спомни и този тип. Нагло лакейче, което се бе изкачило по стълбицата. Рубен Андершен. Изглеждаше така, сякаш обдушва пейзажа, а после вдигна лапичка към рецепцията. Там се суетя известно време около детектора за метал и отстъпи настрани, за да може да мине премиерът.

Рибе мина на половин метър пред Фредрик, но не даде вид, че го е забелязал. Когато Рубен Андершен заситни след него, Фредрик получи бърз враждебен поглед. Той ги последва.

Неангажиращите разговори и скърцането на столовете заглъхнаха, когато Рибе влезе в конферентната зала. Един офицер — мъж с изсечени черти, гъсти вежди и тъжни очи, почука по микрофона за проба. Фредрик замижа и прочете табелката с името му. Генерал-майор Гюн.

— Госпожи и господа. Ваше превъзходителство — каза генерал-майорът и хвърли бърз поглед към премиера. По своя характерен начин Рибе примигна с лявото си око, докато оглеждаше първия ред, където хартиените флагчета разкриваха кои страни представляват посланиците. — … за мен е удоволствие да ви представя министър-председателя Симон Рибе.

Рибе, изглежда, искаше да пристъпи напред, но офицерът вдигна ръка.

— Днес той, разбира се, е мой висшестоящ. Някога обаче аз бях висшестоящ на министър-председателя Рибе. А лейтенант Рибе беше блестящ изпълнител.

Рибе примигна още веднъж и демонстрира ослепителна бяла усмивка. Очевидно предстоеше анекдот, който щеше да го представи в добра светлина. Фредрик завъртя очи. Генерал-майор Гюн. Звучеше като герой на комикс.

— Това е история, която още се разказва във войнишките столове. Историята за едно учение на НАТО във вътрешната страна на Тромс.

Генерал-майор Гюн направи доста изкуствена пауза.

— В една студена есен лейтенант Рибе водел патрул, изпратен да пресече настъплението на врага. При река Молселва патрулът се окопал. Лейтенантът ги накарал да лежат така двайсет и четири часа подред.

Някои започнаха да ръкопляскат, но офицерът отново вдигна ръка.

— И врагът пристигнал. Тогава обаче учението било приключило. Било съкратено поради технически трудности. Но въпреки това… — тук той потри длани, за да даде знак, че наближава поантата — … тяхната задача била да изпратят британски офицер до летище „Бардюфос“. Когато изскочили банда мръсни войници и открили огън, офицерът изгубил ума и дума, изтърколил се от джипа и цопнал по гръб в ледената вода.

Генерал-майорът се засмя пресилено.

— Говори се, че бъдещият държавен глава научил много за дипломатическото изкуство, докато се измъквал с приказки от злополучната ситуация. Затова посрещнете добре човека от отбраната, министър-председателя Симон Рибе.

Рибе изчака, докато аплодисментите утихнаха, и разказа своята версия на историята. На Фредрик не му се слушаше. Беше я чувал преди. Всички в залата вече я бяха чували, защото Симон Рибе не криеше миналото си във въоръжените сили.

— Комисар Байер, нали?

Фредрик позна тънкия гласец. Усмихна се хладно.

— Главен комисар — каза той.

— Мислех, че работите върху убийства. Или сте започнали като хотелска охрана? Може би е по-добре платено?

— Заплаха — отвърна Фредрик кратко. — Разследвам заплаха.

Държавният секретар Рубен Андершен се поглади по муцуната. Беше си пуснал катинарче. Вероятно за да замаскира космите в носа и хлътналата си брадичка. Андершен остана до Фредрик. Поклащаше глава в такт с думите на Рибе. Маркираше акцентите в речта му с кратки отсечени движения. Беше се упражнявал в това и очевидно го бе изсмукал от хилавата гръд на министъра.

Фредрик положи ръка върху рамото му.

— Руският посланик е тук? Те не са ли врагът? — прошепна той в ухото му.

— Дипломация — изписука Андершен, сякаш Фредрик не беше запознат с понятието. — Норвегия няма врагове. Имаме съюзници и съседи. Русия е наш съсед, а посланикът е гост на министъра на отбраната. Виждаш ли мъжа, който седи зад него? Онзи в униформата? — Андершен кимна към дребен очилат мъж с внушителна униформена шапка. — Това е новият военен аташе на Москва в Норвегия. Фьодор Ларинов. Важно е той да разбере съображенията на нашата нация.

— Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо? — предположи Фредрик.

Андершен изстена. Обърна се към него.

— Якоб Байер — това твоят син ли е?

Фредрик го погледна въпросително.

— Направи ми впечатление, когато видях снимката в програмата на коледния концерт на Музикалната академия. Приличате си. Само че той е малко… по-заоблен.

— Искаш да обидиш мен? Или нас? Якоб?

— О, не. Просто да се надяваме, че синът не е чак толкова лишен от слух, колкото баща си — каза Андершен сухо.

Фредрик тъкмо обмисляше отговора си, когато беше рязко избутан настрани от двама бодигардове. Пробиха си път право към Симон Рибе. В далечината зави аларма.