Ингар Йонсрюд
Калипсо (5)

Глава 5

През деня Фредрик се разхождаше с Крьосюс. Вечер се промъкваше в кухнята, вземаше си стол и сядаше в коридора пред стаята на Якоб. Там отпускаше глава до стената, наместваше превръзката на лявото си коляно и се заслушваше. Две седмици бяха минали, откакто го бяха изписали от болницата.

Крьосюс беше кучето на Бетина. Беше твърде нервна за кокер шпаньол, често получаваше пристъпи на диария и имаше укорителен поглед. Тъжен поглед, поправяше го обичайно Бетина, а после вдигаше големите му очила в стоманени рамки над челото, погалваше го по мустака и добавяше: Като твоя.

Предположи, че слуша Брамс, но не беше сигурен. Допреди синът му да се пренесе у него, Фредрик допускаше, че виолата е хоби подобно на собствените му младежки нападения над кларинета. Това тук обаче беше нещо различно. Якоб беше ученик в Музикалната академия „Бенямин Бюе“. Учителят му по музика казваше, че той е талант, като изговаряше думата така, сякаш тя беше пламък. Във всеки случай допълнителните часове изпепеляваха хилядарките в портфейла на Фредрик. Когато обаче седеше така вечер, му хрумваше, че тази му инвестиция все пак не е от най-лошите.

Не е много лесно за един баща да обясни на сина си, че хапчетата в шкафа над мивката са нови видове антидепресанти. Че си е у дома през деня, защото е взел свръхдоза лекарства, когато е бил пиян. И така, докато слушаше музиката, главата му се пълнеше с нови и нови обяснения. Режисираните диалози обаче винаги спираха на едно и също място. Якоб питаше защо. А Фредрик не можеше да отговори.

Затова тази вечер той просто се изправи и почука на вратата.

— Чудиш ли се защо не работя?

— Няма нужда да говорим за това, баща ми.

— Мисля, че май има.

Якоб поклати гъстите си тъмни къдрици.

— Мама казвала ли ти е нещо? — Фредрик опита да се усмихне.

— Може ли да говорим друг път? Не искам сега.

— Ами добре. За какво искаш да говорим тогава?

— Може да си тръгнеш, ако искаш?

Над бюрото на сина му беше окачена картина на катедралата в Тромсьо. Градът, в който Якоб и София бяха живели, преди вторият им баща да стане началник в Министерството на образованието и семейството да се завърне в Осло. Триъгълната постройка с фасадата от стъкло и тънкия кръст блестеше в зимната нощ. В ъгъла обаче имаше малка снимка, пъхната между стъклото и рамката. На нея имаше пълничко весело момиче с раста плитки и лунички.

— Коя е тя?

— Никоя.

— Никоя?

— Просто една от училище. Ирене.

— Ясно — каза Фредрик неловко. — Какво свириш?

Якоб завъртя очи. Сложи си слушалките и повдигна от леглото инструмента, който приличаше на възголяма цигулка.

— Едно парче от Брамс. През слушалките чувам акомпанимента — обясни той, сякаш баща му идваше от Късното средновековие.

— Да чуем.

— Тихо де — каза Якоб и затвори очи. Започна да се поклаща на мястото си. Беше близо една глава по-нисък от Фредрик, но по-набит, с повече мазнина по раменете, задните части и корема — структура, която беше наследил от майка си. Скоро щеше да е възрастен, но „скоро“ още не беше настъпило. Звуците от виолината бяха гневни, резки и безмилостни.

Когато приключи, остана неподвижен, без да сваля слушалките си.

— Сега можеш да си вървиш.

В спалнята на Фредрик светлината беше угасена, а плазмата пред леглото хвърляше отблясъци върху пода и стените. Синьо и жълто — същите цветове като в дискусионното студио на телевизионния канал. Симон Рибе беше министър-председател от близо година. Сега лидерът на левите беше там, с полузатворено око и поучаваше опозицията за политиката на отбраната. Когато Фредрик мина покрай телевизора, Бетина намали звука. Въздъхна демонстративно, след като той не каза нищо. В главата му продължаваше да звучи зловещо красивата мелодия, която Якоб беше свирил. Той отпъди с ръка Крьосюс от леглото. Намести се до Бетина и както винаги, отпусна глава на гърдите й. Тя хвана члена му. Между тъмните косми той съзря бледия й скалп. Покри с ръка ръката й близо до рамото, върху втренчената татуирана змия, която винаги го караше да се чувства толкова зле.

— Говори ли ти се за това? — попита тя.

— За бюджета на отбраната ли?

— Не — отвърна тя подразнена.

Не. Не му се говореше за това.

Бетина седна върху него. Той затвори очи, но нищо не се получи.