Ингар Йонсрюд
Калипсо (47)

Глава 47

Исмасил Салебан навърши единайсет години в деня, преди да умре. Беше погребан в един слънчев ден по средата на септември. Един голям гарван пазеше равновесие на дъбов клон точно до гроба, но когато хвърлиха първите буци пръст, отлетя и изчезна.

Под същото дърво стоеше Петра Юхансен. Беше наметнала шал върху главата си и бе облякла тъмен костюм. За да покаже уважение, както бе помислила вкъщи пред огледалото. Пътуването с кола й отне повече от час. После не се осмели да отиде при опечалените. Въпреки това се радваше, че е дошла.

Малка група сомалийки стоеше на няколко крачки зад мъжете. Една от дамите в кръга сигурно беше майката на момчето. Плачът й не оставяше никакво съмнение за това. Петра също имаше деца, близначки, и нямаше нужда да се старае да разбере страданието. Представяше си какво ли е да стоиш така, в предпазен костюм с издута качулка с пластмасов визьор и с гумени ръкавици. Какво е чувството да видиш детето си, което само допреди няколко дни е било така пълно с живот, бавно да се разпада. Мислеше за бездънната мъка на осъзнаването, когато майката в даден момент е престанала да се моли детето й да оживее и е започнала да се моли то да умре.

Тя не е била там тогава и не е видяла това, но знаеше, че е така.

Когато минаха опечалените на път към паркинга, спря една от жените, които бяха най-отзад. Беше млада, на двайсет и няколко, и облечена в светли цветове. Застана в сянката на дървото до Петра. Дълго се взираха в гроба.

— Познавахте ли Исмасил?

Петра долови приятен дъх на сладък парфюм. Самата тя никога не използваше друго, освен неутрален дезодорант. Друго не беше разрешено в лабораторията. Тя протегна ръка и се представи.

— Не. Срещнах го едва след като се разболя. Той… ми направи впечатление. Не исках да се натрапвам.

— Знаете ли от какво умря той? — Жената от норвежко-сомалийски произход се бе обърнала към нея.

— Получихме само урната. Защо са го изгорили?

Петра поклати глава.

— Не знам.

Жената я загледа и Петра изпита срам от лъжата си.

— Не се натрапвате — каза жената.

Гарванът се бе завърнал. Закръжа в широк кръг над тях, блестящо черен на фона на тъмносиньото небе.

Петра си свали шала, сгъна го и го сложи на покрива на колата, който беше нагрят от слънцето. Извади телефона си, за да провери дали някой е опитал да се свърже с нея. Затова забеляза черното ауди едва когато то се изравни с нея. Прозорците му бяха затъмнени. Един от тях се спусна безшумно и се появи мъжко лице, подобно на муцуната на плъх.

— Помни обещанието си — каза той и вдигна показалец пред устните си.

Петра не го позна. Но разбра кой го е изпратил.