Ингар Йонсрюд
Калипсо (45)

Глава 45

Андреас щеше да изчака колата с крана, докато Кафа и Фредрик са на експедиция. Експедиция. Това беше думата, която той използва, и Фредрик се подразни. Понякога колегата му беше просто нетърпимо арогантен.

Върху звънците на тухлената стена нямаше имена, само номера на апартаменти, и двамата трябваше да позвънят в много жилища, преди някой да им отвори. Когато стъклената врата се затвори зад тях, очилата на Фредрик се запотиха. Помоли Кафа да го изчака да извади крайче на ризата си.

— Защо си толкова сигурна, че той живее тук?

— Леонид Гусев има история на войник от специалните части — каза тя, като извади косата си от шала. Хора, обучени в сферата на сигурността, винаги предпочитат третия етаж. Достатъчно високо е, за да избегнеш ударната вълна от бомба, заложена в кола. Достатъчно ниско е, за да скочиш, ако трябва да се евакуираш.

— Аха — каза Фредрик. Значи може би наистина бяха на експедиция.

— Освен това мястото, където е паркирано беемвето, пасва на тази версия. Дава добър изглед към апартамента — намигна тя.

Лампите в стълбището хвърляха отровна светлина, а стъпките им по немитите стъпала отекваха глухо в бетонните стени. Вонеше на котешка урина, а през вентилационна шахта се процеждаше хладна пара с миризма на борови иглички. Когато стигнаха до третия етаж, Кафа допря ухо до вратата. Поклати глава. После сви юмрук и почука.

— Полиция!

Тишина.

В апартамента нямаше антре, само малък тъмен коридор. Имаше директен достъп до дневната вдясно и една врата в дъното. Двамата се спогледаха. Кафа бе издала брадичка напред, а очите й бяха присвити. Беше съсредоточена. Не се чуваше нито звук. Фредрик вдиша дълбоко. Имаше нещо… усещане. Нещо зажужа в него.

Той пристъпи в дневната. През щорите влизаха тънки ивици светлина от уличните лампи. По пода се очертаваха бледи фигури.

— Ехо? Има ли някой тук?

Мокетът приглушаваше звуците. Дневната беше малка, до външната стена имаше захабен диван, а на пода до коридора лежеше купчина дрехи. Мръсни, ако се съди по миризмата. На стената над дивана беше залепен с тиксо парцалив плакат. Фредрик разпозна мотива. Червеният площад бе покрит със сняг, а на преден план се виждаха няколко зъзнещи черни фигури. Отзад бяха катедралата „Св. Василий“, мавзолеят на Ленин и Спаската кула. На холната масичка имаше неотворен пакет цигари. „Собрание“. Марката на Микаел Морениус.

Значи Кафа май имаше право. Това беше жилището на Леонид Гусев. Но къде беше руснакът? Фредрик се огледа наоколо. До стената към коридора имаше етажерки за книги. Бяха препълнени със списания, листове и книги. В дъното на хола имаше кухненски ъгъл. На стената бяха окачени няколко тенджери и един тиган.

Фредрик опита да се обади на Андреас, но той не вдигна. Колегата му не го и видя, когато надзърна през щорите.

— Фредрик… — Гласът на Кафа прозвуча развълнувано. — Ела. Ела тук. Веднага!

Кафа беше намерила Леонид Гусев.

Спалнята беше зад вратата в края на коридора и подът й беше покрит със същия синтетичен мокет като в хола. В дъното имаше тоалетна с открехната врата. Тъмен текстилен абажур приглушаваше светлината на лампата, при което правеше непрестанното мигане на крушката по-поносимо. До леглото — най-обикновено двойно легло — имаше увяхнала палма юка. В пръстта на саксията бяха натъпкани фасове, а на матрака лежеше норвежко-руски речник.

Същото се отнасяше за Леонид Гусев. Във всеки случай, Фредрик предполагаше, че тялото, което излъчваше газове и смърт, доскоро е било земната обвивка на руския офицер.

Той лежеше по гръб и беше напълно облечен. Широк черен анцуг. Пожълтял потник се подаваше изпод суитшърта. Сивата коса стърчеше в полукръг около плешивото петно на главата му. На тила кичурите коса и парцалите кожа изчезваха в тъмна дупка. От кръвта беше невъзможно да се види колко дълбока е раната. Гъста венозна кръв се бе стекла от пробитата глава и бе напоила косата на врата. Телесните течности бяха оцветили чаршафа.

Кафа отметна юргана.

— Помислих, че сме го чули да хрипти.

— Според теб жив ли е? — попита Фредрик.

Кафа притисна пръсти до китката на Гусев. Поклати глава несигурно.

— Трябва да го обърнем.

Фредрик обхвана здраво рамото и бедрото на мъжа. Беше нисък, но жилав. Той издърпа тялото с всички сили. Кафа го бутна. Ето отново миризмата. На лук, направи му впечатление. Двамата преобърнаха трупа.

— О, по дяволите.

Офицерът се взря в тавана с празен поглед. Устата му беше отворена, а от ъгълчетата на устата му се стече червеникаво-белезникава течност. Предните му зъби останаха на чаршафа. Тилът на мъжа беше пробит с нещо дълго и остро. Толкова брутално, че бе разцепило черепа, бе си проправило път през черепа, бе пробило и отчасти счупило небцето и му бе избило няколко зъба. Резултатът от това беше, че устата на човека се бе напълнила с части от мозъка му.

Не това обаче бе предизвикало възгласа на Фредрик. А пакетът. Който внушително стърчеше под панталона на мъжа. Фредрик изсумтя — звук на потиснат смях, отвращение и удивление.

— Това е… на английски го наричат angel lust. Всъщност не знам дали имаме дума на норвежки за това. Дължи се на… — По една или друга причина Фредрик бе смутен да сподели тази гледка с Кафа. Чувстваше, че трябва да обясни. — … не е нещо сексуално. Става, когато се разруши малкият мозък.

Тя бе овладяла изражението си и гледаше втренчено Фредрик, сякаш той беше идиот. Не можеше да спре да бърбори.

— Същата реакция може да се наблюдава и при жените. Подуване на…

Кафа го спря с вдигната длан.

— Няма проблем. Виждала съм го и преди.

Фредрик не разбра дали тя има предвид ерекцията в цялата й баналност, или втвърдения член на мъртвец.

— Тялото още е топло — каза тя. — А свистенето…

— Не мога да се свържа с Андреас. Обади му се ти. Помоли го да донесе пистолета от колата — каза Фредрик бързо.

Сега вече знаеше. Знаеше откъде познава този мирис. И знаеше точно какъв инструмент може да разруши череп така зловещо.

Обърна се рязко. Направи няколко широки крачки към банята и ритна вратата, при което тя се блъсна в мивката. Тоалетната изпълваше почти цялото помещение. Беше празно.

— Андреас не отговаря.

Той спря, загледан в трупа. В Кафа. Гледаше леглото. Защо, по дяволите, стоеше накриво? Освен ако…

— Кафа… вън!

Трясъкът от вратата в стената беше оглушителен. Тя се отвори с такава сила, че се откачи от пантите. Дървото изкрещя. Както и Фредрик. Съществото, което излезе от скритата стаичка, на ръст беше почти колкото него, но беше по-силно. Жълти кичури образуваха проскубана завеса пред широко отворените му очи. Мъжът носеше яке тип бомбър и тесни дънки. Ботуши. Не движеше главата си. Само погледът му се стрелкаше между двамата следователи.

Мъжът от мазето на Микаел Морениус.

Зениците на влечуго предупредиха Фредрик какво ще стане. И преди се бе взирал в такива очи. Уголемени и изпразнени от съдържание чрез стимуланти на централната нервна система. MDMA, амфетамини, фенсиклидин… нямаше значение с какво се е натъпкал изродът. Мъжът пред Фредрик имаше психотичен пристъп. И което е по-лошо, стискаше чука си. Отблизо Фредрик видя колко остро е оръжието. Опръскано с кръвта на Леонид Гусев.

Мъжът щеше да му се нахвърли. Защото това правят влечугите, когато се боят за живота си. Бягат или се бият. А този тип имаше надмощие.

— Пуснете оръжието и се предайте. Ние сме от полицията — Гласът на Кафа беше приглушен. Подканващ. За миг изглеждаше, че той наистина обмисля да се подчини. Докато Фредрик не осъзна, че колебанието е само времето, което му отне да реши кой от двамата полицаи да умре пръв.

Изборът падна върху Фредрик и съществото се обърна към него с грухтене. Чукът преряза въздуха в свистяща дъга. Между тях още имаше по-малко от два метра, но Фредрик усети студеното свистене достатъчно близо до лицето си и потръпна.

Долната челюст на този тип се движеше, сякаш той дъвчеше непрекъснато. Лицето му беше лъснало от пот и ноздрите му бяха разширени като на паникьосан кон. С ръкава на якето той избърса лицето си от сополите и слюнката, преди да настъпи към Фредрик, който стоеше с гръб към тоалетната. Какво трябваше да направи? Да отскочи назад и да затръшне вратата? Да остави Кафа сама? Защо не правеше нищо?

Фредрик очакваше онзи да замахне отново, но той не го направи. Дрогиран или не, вилнеещият изрод знаеше какво прави. Един силен удар щеше да го накара да изгуби равновесие и да даде на Фредрик шанса, който му трябваше. Шанс да се хвърли напред и да извие въоръжената му ръка. Вместо това онзи продължаваше да размахва чука. Фредрик не можеше да стори друго, освен да се отдръпне назад. Още няколко крачки и щеше да е в миниатюрната баня, приклещен между стената и тоалетната. Там нямаше да има никакъв шанс.

— Пусни чука, казах! — изрева Кафа. Стоеше до леглото широко разкрачена. Тъмните й очи блестяха. Беше си намерила оръжие. Палмата юка.

Държеше ствола и размахваше керамичната саксия като чук за мятане. Фасове и буци пръст полетяха около краката й. Тогава тя нанесе удара.

Докато растението набираше скорост, саксията се отдели, удари се в стената и се разби. Ударът беше твърде несръчен, за да уцели психясалото същество, но от корените се отделиха изсъхнали остатъци от растения и пръст и прелетяха през стаята. Беше като да попаднеш насред ураганна буря. Суха, гадна растителна плесен подразни носовете и изпълни дробовете, очите се напълниха с прах и Фредрик едва виждаше силната фигура пред себе си.

Това беше неговият шанс. Само се надяваше, че кашлянето означава, че и чудовището е попаднало в облака от пръст. Фредрик се опита да разбере откъде идват звуците. Полусляп, той се хвърли напред, защитавайки главата си с лакти, и се удари в гърчещо се тяло. Якето беше мокро и вонеше на пот, кръв и на задушливия газ, който явно постоянно излизаше от тази развалина. Фредрик реши да провре главата си под ръката му и да я извие здраво, за да попречи на мъжа да забие стоманения инструмент в гърба му. Тялото под якето му пращеше от мускули под въздействието на наркотиците, но силата в хватката на Фредрик го накара да се олюлее назад. После той чу трясък. Токът на войнишкия ботуш бе уцелил касата на вратата. Фредрик го блъсна с всички сили. Паднаха заедно. Първо наркоманът, а полицаят — върху него.

Фредрик заудря сляпо със свити юмруци. Уцелваше стената и пода, докато самият той не бе ударен от една размахваща се ръка. Уцели го точно над окото и го запрати настрани, където той се преобърна, с мъка застана на колене и се опита да види какво става. Очите му смъдяха силно.

Бяха навън в коридора. Чудовището се бе изправило на крака. И се взираше надолу към него през червени процепи. От пастта му се стичаше слуз. Той вдигна чука. По изпънатия му врат туптеше артерия. Беше дебела и приличаше на безцветен червей.

Последната гледка в живота на Микаел Морениус.

— Фредрик! Залегни! Имам пистолет!

Чудовището се поколеба. Само за части от секундата. После се хвърли настрани, хукна към входната врата и изчезна.

Фредрик падна настрани. Усети ръцете на Кафа върху бузите си. Свалиха му очилата, подсушиха сълзите му и избърсаха пръстта и секрета от носа и мустаците му.

— Пистолет? — изхриптя той.

— Пакетът в панталона. Не беше ерекция, глупчо.