Ингар Йонсрюд
Калипсо (43)

Глава 43

Имаше ли мъж в колата долу, или това беше само плод на въображението му? Леонид Гусев побутна щората с късия си пръст, пожълтял от никотина. Надзърна навън. Проклетите улични лампи. От отражението в предното стъкло на колата беше невъзможно да види каквото и да било.

Той пусна щората и се облегна тежко на стената. Бръкна в джоба на ризата си за пакета цигари без филтър и извади последната. Тютюнът миришеше на желирани мечета и имаше вкус на афтършейв. Тази гадост не беше ли достатъчно отровна сама по себе си? Скоро трябваше да започне пакета, който беше получил от агента. „Собрание Блек Рашънс“. „За да потушиш носталгията“ — беше се ухилил онзи тип. Със златен филтър. Гусев изстена.

Той наистина не разбираше тази страна. Най-богатият народ на света. Но да се наслаждават на благоденствието си — това не го умееха. Просто не искаха. Подобно на леминги търсеха скала, от която да се хвърлят. Хранителни разстройства, социална тревожност, изкуствени подсладители и транс хора. Майндфулнес! Норвежците наистина не знаеха нищо за болезнената ефимерност на този живот.

Той се изкашля силно в ръката си, преди да запали цигарата. Разгледа дланта си. Мокри петна от кръв. През цигарения дим огледа мрачната дневна. Не искаше много, но това? Захабен плюшен диван с отпуснати пружини. Няколко етажерки от „Икеа“. Книгите и списанията му. Купчината дрехи. За това ли беше дошъл? Това ли му предлагаха? Защо онзи проклет норвежец, шпионинът, не вдигаше телефона? „Няма да отнеме много време“ — беше казал. Вече беше минало повече от месец. И Педер. Какво ставаше, по дяволите? Къде беше Педер?

Чорт.

Добре помнеше черните години. Месеците без заплащане. Войниците, които дезертираха. Които губеха разсъдъка си и казваха „сбогом“ с целувка по цевта на някой „Калашников“. Оборудването, което ръждясваше, боята, която се лющеше, и срамът. Срамът от загубата. Червената армия, съветската войска, най-великата мощ, която светът някога бе виждал, беше оставена в беда от собствените си хора. Тогава земята се бе отворила под него и той се бе заклел, че никога, никога няма да преглътне подобно унижение отново.

Но ето че беше тук. И отново усещаше, че земята се тресе.

Прокара ръка по небръснатата си буза. По главата. Непокорните кичури, които още се държаха упорито там, бяха безжизнени на допир. Достатъчно. Той не искаше да седи повече тук, в студена и мрачна стая в този далечен, забравен, излъскан шибан град и да чака други да решават съдбата му.

Тогава може би му оставаше само смъртта. По-добре смърт, отколкото това. Леонид Гусев нямаше да се даде без бой. Да, вече беше сбръчкан и посивял, но още можеше да издържи рунд или два на ринга. Старите лисици носят това у себе си.

Влезе в спалнята, избута леглото настрани и отвори тайния шкаф. Беше добре скрит. Само тънък процеп между двете му крила показваше, че зад стената се крие нещо. Хазяинът му беше казал, че там са съхранявали нелегални вестници по време на войната. Там висеше униформата му и шапката към нея, а на пода беше оръжието.

Дръжката на пистолета легна стабилно в ръката му. Красиво извитият спусък стигаше почти до върха на късата цев. Той сложи оръжието в джоба на анцуга си и излезе навън.

В колата нямаше никого. Бялото беемве беше изоставено. Съвсем обикновена паркирана кола. На задната седалка имаше цветя.

— Лилии — промърмори си той под носа. Върна се на стълбището и се позасмя на параноята си.