Ингар Йонсрюд
Калипсо (4)

Глава 4

Въпреки дъжда тънка снежна покривка още се стелеше над дворовете на Бюгдьой. От прозореца на колата Кафа Икбал виждаше топящи се бели участъци. Беше останала киша, която щеше да изчезне до вечерта.

Следователката не бързаше. Пожела наум всичко добро на зъзнещия гард до портата на кралския дворец и се загледа във фасадите на Националния музей. Каква странна сбирка от всевъзможни къщи и сгради, площади и квартали, откъснати от основите си и пренесени тук. Някога като ученичка беше посетила музея и мисълта, която й хрумна тогава, се завърна. Колко бяла е била тази страна едно време. Снегът, хората, дори храната им — картофите, сосът, брашното и рибата. Кога щяха да донесат тук кебапчийниците? Джамиите и портрет на турчина на ъгъла?

Измина пътя от центъра толкова бързо, че купето на колата едва бе започнало да се загрява, когато пейзажът премина в жилищни райони и пътища. Тук живеят някои от най-богатите хора в страната и излагат благоденствието си на показ чрез собствеността си. Тук тиролски вили стоят рамо до рамо със сгради във функционален стил. Това е идилията на Южна Норвегия на стероиди, патологично изследване на стари богаташки фамилии, натрупани от нефта състояния, надминали всякаква мярка, циници и късметлии. Население в пастелни цветове с недохранени кучета и коли от твърде голям калибър.

Полицейската кола беше паркирана в отбивката на пътя между къщите на едно възвишение в източната част на полуострова. Кафа спря зад нея. Поседя неподвижно, заслушана в дъжда, който почукваше по алуминиевата каросерия.

Спомни си първия си случай на убийство, с който се зае, когато започна работа в Отдела за насилие. Тогава работеше за Фредрик Байер. Този пергел. Беше умен, но все по-често изпадаше в мрачно настроение. В началото й беше симпатичен. Много. Но нещо беше застанало между тях. Вече го виждаше все по-рядко.

Кафа прокара ръка по шията и ключицата си. Подутината беше спаднала, но още изпитваше болка. По дяволите. Не искаше да мисли за това сега. Не и сега, защото този случай беше специален. Този смъртен случай беше неин. Първият й случай като главен следовател.

Кафа пристегна дългата си тъмна коса на врата и взе дъждобрана си. Двама униформени полицаи чакаха до вратата.

— Пощальонът заподозрял нещо — каза единият, нисък и широкоплещест мъж.

Косматата му ръка посочи пощенската кутия. Кафа присви очи. Името беше гравирано с изящен шрифт върху месингова табелка. „Герда Тране“. Кафа беше узнала, че това е осемдесет и пет годишна вдовица и единственият обитател на къщата.

— Пощальонът минавал оттук от години. Реагирал, когато госпожа Тране вече не си вземала вестника. Входната врата има един такъв старомоден процеп за пощата. Той подушил през него и извикал полицията.

— И вие сте влизали вътре?

— Да. Бива си я гледката.

Служителят й отвори входната врата, но вместо да влезе, Кафа отстъпи няколко крачки назад. Подпря ръце на кръста си. Червената дървена къща беше скрита от външни погледи зад занемарен жив плет от кисел трън. Алея, обградена от брези, водеше до входа на къщата. Тя беше висока, въпреки че прозорците разкриваха, че етажите едва ли са повече от два. Не беше впечатляваща, но беше масивна и в добро състояние. Кафа беше готова да се обзаложи, че има изглед към малкото пристанище на залива Лангвиксбукта.

— Беше отключено — обясни полицаят, когато Кафа спря пред входа. Увехнали пълзящи рози се увиваха около крехка желязна рамка край вратата. Трябвало е да ги подрежат преди зимата.

Антрето беше широко, но ламперията и тъканите пътеки създаваха мрачна атмосфера. Още тук носът й се изпълни с тежката миризма. На Кафа вече не й призляваше от нея, но мирисът винаги й носеше неприятно усещане. В същото време потрепваше. Пожарникарите не обичат пожари. Но обичат да ги гасят. Така беше и за Кафа.

Есенната шума от чакълената пътека беше полепнала за ботите й и когато тя се наведе, за да си нахлузи калцуните, забеляза погледа на полицая към задните й части. Значи той просто си стои там, сякаш очаква благодарност за помощта, която й е оказал досега. Кафа изсумтя към него, вторачи се в мрака зад матираното стъкло на вратата и я бутна с лакът.

Отвън къщата й се бе сторила съвсем обикновена. Коридорът, в който пристъпи обаче, се простираше чак до билото на покрива — осем-девет метра над пода. От тавана висеше разкошен полилей. Стените бяха от широки греди от тиково дърво, но първокласната изработка беше загрозена от криви гвоздеи, стърчащи наполовина от стената. Сигурно бяха стотици. Някои бяха забити дори във вратите. Избледнели квадрати, правоъгълници и кръгли форми разкриваха, че на всеки гвоздей е висяла картина или рамка, или нещо подобно.

Да навлизаш в чуждото лично пространство, е част от работата на полицая. Когато обаче Кафа пристъпи по тъмночервения килим, който поглъщаше звука и светлината, се почувства така, сякаш е напът да оскверни светиня. Стаята беше като мавзолей. Точно пред Кафа се извисяваше широко махагоново стълбище с нисък извит парапет. То стигаше до площадка, която се разклоняваше в две посоки. Краката на трупа бяха няколко стъпала надолу.

Беше мъж. С много наднормено тегло и видимо на средна възраст. От чертите на лицето му не беше останало много, тъй като беше умрял отдавна. Лежеше по гръб, облечен в изцапан тъмносин анцуг. Бедрата и глезените му се бяха издули. Широката му риза разкриваше изглед към гърдите без косми и подпухналия врат. Дебелият му зеленикавочерен показалец още стискаше керамичната дръжка на чаша за кафе, а остатъците й лежаха разбити до него.

Кафа се сепна, когато полицаят зад нея се прокашля.

— Изглежда, трупът има дълбока рана на тила, където черепът се е ударил в стъпалото.

Кафа се приведе напред, за да го разгледа. Светлата му коса беше тъмнокафява от засъхнала кръв. Кожата беше синкава. Той нямаше обувки, а само чифт черни чорапи за тенис. От дупка в единия чорап се подаваше потъмнял пръст.

— Но кой е той? — попита Кафа.

Полицаят й подаде прозрачен плик с шофьорска книжка вътре.

— Микаел Морениус. Мъжът се казва Микаел Морениус. Намерихме книжката до дивана в трапезарията.

Кафа взе плика и го вдигна към светлината на полилея. Книжката беше издадена преди три години и на нея се виждаше сериозен и слаб рус мъж.

— Запуснал се е.

— Амин.

— Е… паднал ли е? Нещастен случай ли е? Но какво прави тук? В дома на една стара вдовица? А тя къде е?

Полицаят поклати глава.

— Затова сигнализирах патрула. Госпожа Тране е изчезнала.