Ингар Йонсрюд
Калипсо (39)

Глава 39

Деветнайсет минути по-късно телефонът на Фредрик звънна. Гласът на жената беше дълбок и познат.

— Казвам се Юдит Йеде. Искате да се видим?

Дяволът му беше свидетел, че да.

Слънцето се бе спуснало толкова ниско, че заслепяваше един-единствен човек в Осло. Водача на сто и двайсет метровия кран, който се извисяваше над сградите край новата улица край пристанището. Наричаха тези сгради Баркод. Населяваха ги консултанти, адвокати и финансови спекуланти. Неравна редица от осветени офисни зъби, които се оголват алчно срещу всеки, който се осмели да пристигне по море в тази малка столица.

Баркод. „Тези дяволи дори не са успели да дадат норвежко име на ивицата“ — помисли си Фредрик. Разбираемо. Един трезв народ в трезва страна не се нуждае от дума за нещо такова.

Не казаха нищо, докато пътуваха. Едва когато Кафа паркира в края на улица „Мюнтгата“ при старата конюшня под високите зидове на крепостта Акершхюс, Фредрик взе думата:

— Ти нямаше да ми позволиш да се обадя.

Кафа затръшна вратата.

Юдит Йеде едва ли би могла да избере по-символично място за среща. Тук, при крепостта, четиресет и двама участници в съпротивата били изправени до един хълм и били екзекутирани от нацистите по време на Втората световна война. Недалеч беше каменната стена, където посрещнал края си националният предател Видкюн Квислинг. Седемвековната кралска крепост има изглед към пристанището на Осло. В замъка е мавзолеят, последният земен дом на кралете и кралиците на тази страна. Многократно окупиран, никога превземан. Сърцето на една свободна страна.

Неравна павирана улица ги преведе през крепостната стена и по алеята, обградена от кленови дървета. Силни лампи осветяваха Музея на домашния фронт. Мястото на срещата. Снегът по склоновете наоколо беше златистожълт в светлината, а ледът хрущеше сухо под подметките.

— Според теб какво ще кажат? — попита Фредрик с помирителен тон.

Кафа поклати глава. Голямата й бяла вълнена шапка се разлюля.

— Сори — каза Фредрик.

— Добре — каза Кафа.

Вече бе станало студено, много по-студено. Замръзналият им дъх се издигаше към голите клони над тях. Фредрик вдигна ципа на пухеното си яке, докато той се заби в брадичката му. Бяха почти сами. Една двойка ръка за ръка до крепостната стена. Приведен човек, от чиито дебели дрехи бе невъзможно да се разбере дали е мъж, или жена, разхождаше куче. Градският шум бе само жужене, в което се долавяше свиренето на клаксони, тътенът на баса в някое заведение и скриптенето на трамваите.

Едва когато застанаха на мястото за екзекуции под сградата на музея — стара оръжейна площадка, забелязаха фигурата в прохода. Под прожекторите сянката й се очертаваше широка и трептяща. Фредрик се приближи и разпозна ниската набита жена. Тъкмо вдигаше ръка за неохотен поздрав, когато тя се обърна. Проходът водеше под музея и към плато с изглед към фиорда. Жената спря чак когато застана до ниския хълм в края на платото. Там застана до един висок слаб мъж.

— Това е той. Мъжът, който ме събори. Шофьорът — прошепна Кафа на Фредрик.

Юдит Йеде носеше черно палто, което й стигаше до глезените. Шал и бели плетени ръкавици. Държеше термос.

— Фредрик Байер и Кафа Икбал. Предполагам, че обичате пунш от касис?

Следователите се спогледаха бързо. Жената развинти стоманената капачка и извади няколко картонени чашки от джоба си.

— Планирате да ме отровите пак ли? — попита Фредрик. — Да ни прегазите? Да ме ударите с врата на кола, така че почти да загубя съзнание?

— Не. Съжаляваме, че стана така.

Гласът й беше дълбок и сух и нещо у тази жена накара Фредрик да направи асоциация с шпатула. Онази дървена лъжица, с която лекарят притиска езика ти, за да провери сливиците. В светлината на Акер Брюге от другата страна на фиорда той забеляза бръчките в ъгълчетата на очите й. Окото й беше покрито с пластир.

— Това е Свен — каза жената и подаде картонена чашка на мъжа. Той я вдигна пред мършавото си лице, докато ги наблюдаваше с непроницаемо изражение. После тя подаде на следователите по една димяща чашка.

— Само Свен?

Юдит Йеде се усмихна, сложи ръка върху гърба на Фредрик и го отведе до бойник, покрит с пръст и трева.

— През април 1943-та съпротивителното движение в Осло потопило немския кораб „Ортелсбург“ тук — каза тя и посочи към черното море. После вдигна пръст към местността зад себе си. — Оттук не виждаме остров Блайкоя, но той е там. Мъжете са тръгнали оттам. С кану — продължи тя.

— Израснал съм в този град — каза Фредрик нетърпеливо. — Знам къде е Блайкоя.

— Да — отвърна Юдит Йеде. — Единственият син на Кенет Байер и Гюнхил Фредесен. Момче от Фрогнер.

Това ли беше нейният подход? Да създава впечатлението, че знае всичко? Той често бе играл тази игра в стаята за разпити.

— Кен — отвърна Фредрик. — Казваха му Кен.

— Разбира се. Бил е американец.

Йеде духна върху топлия пунш, така че кръглите стъкла на очилата й се замъглиха и на върха на чипия й нос се образува капка.

— Те са правели каквото е трябвало, онези мъже. Защитавали са родината. Микаел Морениус правеше същото. Той беше гарант за сигурността на кралството. Затова се наложи да заплати с живота си — Тя произнесе „кралството“ така, сякаш бе написано с главна буква.

— Кой беше мъжът в мазето? — попита Фредрик. — Мъжът с чука?

Йеде докосна леко пластира на челото си.

— Не знам. Вероятно същият, който е убил Микаел.

— Да. Нека поговорим за Микаел Морениус.

— Аз му бях шеф — започна Йеде. — Негов колега и приятел.

— В разузнавателната служба?

— Да го наречем един от по-малко публичните отдели на отбраната.

През целия си съзнателен живот Микаел Морениус бил част от военните служби, разказа тя. След като излязъл от казармата, бил приет във Военното училище по разузнаване и сигурност в Лютван. Там завършил езиковия курс по руски, но му омръзнало от теорията и решил да стане войник от флота.

— Мнозина вземат това решение — каза Йеде. — Много малко успяват. Микаел беше целенасочен мъж.

След няколко години като войник от специалните части се върнал към разузнаването. Светът бил променен. СССР вече не съществувал. Новата заплаха вече не била в нациите, а в -измите. Тероризъм. Ислямизъм. Национализъм. Фундаментализъм.

— И аз му станах шеф.

Заради познанията си по езика Морениус служил в Москва. По време на мисия в Кавказ бил прострелян и загубил ръката си.

— Какво се случи?

— Един епизод.

Юдит Йеде отпъди въпроса и изля съдържанието на чашката по хълма. В снега пуншът приличаше на кръв.

— Един агент трябва да може да се слива с тълпата. Това не е възможно, ако има изкуствена ръка. Затова му наредихме да се върне у дома.

— Микаел Морениус — каза Фредрик замислено. — Вие сте му дали защитената идентичност? Фалшивата фирма?

Жената изсумтя.

— Ние защитаваме всичките си агенти. Информацията е твърде леснодостъпна в днешни дни. И не само това. Никога не изчезва. Една от най-известните акции по време на войната е взривяването на бюрото по труда на улица „Акершгата“. Нали?

Фредрик завъртя очи. Тази дама явно обичаше да говори за войната.

— По този начин съпротивата е унищожила плановете на окупаторите да мобилизират хиляди младежи. Защото нацистите вече не знаели кои са се записали. В днешно време… Подобна акция би била безполезна. Винаги има копие някъде.

Гласът й стана още по-дълбок.

— Това ни прави уязвими.

Камбаните на кметството забиха и Фредрик погледна към източника на звука. Короните на тополите стърчаха като крака на врана на фона над небето над града. Свен издухваше кръгчета от дима на електронната цигара.

— Е, защо Морениус е бил измъчван и убит? — попита Кафа. — Защо не искате да разследваме убийството?

Юдит Йеде се надвеси над хълма, сякаш разглеждаше улицата долу.

— Микаел създаде много контакти в Москва. Чрез един от тях обърнахме внимание на руски офицер, който искаше разрешително за престой в Норвегия. Казва се Гусев. Леонид Гусев. Бил е в специалните части. Спецназ. Преди да се пенсионира, е бил бригаден генерал на войскова част на остров Кулахалоя. Руснаци без семейни връзки обикновено не получават траен престой в страната…

— Дезертьор — каза Кафа.

— Ами… Вече не използваме такива термини. Не и след края на Студената война. Гусев обаче твърди, че разполага със сведения от значение за сигурността на Кралството. Морениус се бе срещал с него и смяташе, че информацията е валидна.

— Какви сведения?

— Сведения, свързани със сигурността.

Йеде разказа, че Морениус се срещнал с Гусев. И видял нещо — нещо, което го разтърсило. Планът бил да я информира на следващата сутрин.

— Микаел така и не дойде. После го намерихте вие. Той беше единствената ни свръзка с Гусев. Не знаем къде е руснакът. Не знаем дали още е в Норвегия. По очевидно основателни причини Гусев е много предпазлив мъж. Ако не бяхме взели предпазни мерки, отдавна щяхте да сте го подгонили. После той изчезва. Не можем да поемем този риск.

Тя се усмихна фалшиво.

— Когато намерим Гусев и го разпитаме, ще си сътрудничим с органите на реда, разбира се.

Кафа смачка картонената чашка.

— Ужасно мило от ваша страна. — Иронията й беше убийствена. — Предпазни мерки. Така ли определяте нападението върху мен? А кражбата на документи по разследване на полицията?

— Щяхте ли да ни ги дадете, ако ви бяхме помолили учтиво? — Йеде бе пристъпила към нея. — Конфискувахме документи, за които съдът взе решение, че имаме право да ги получим.

С едно прокашляне Фредрик обяви темата за приключена. Нямаше да спечелят нищо от разгорещена кавга с тези хора. Не и сега.

— Но защо е бил убит Морениус? Кой е мъжът с чука?

Йеде поклати глава. Поколеба се.

— Нека илюстрирам колко особено е това… — каза тя бавно, докато отъпкваше с крак снега пред себе си. — … Микаел ме помоли да уредя среща с висшето политическо ръководство на Министерството на отбраната. За пръв път получих такова искане от агент.

— Е, и?

— Срещата трябваше да се състои седмица по-късно, по време на една конференция.

— На Воксеносен? Конференцията на отбраната?

Йеде ясно разчете изражението му.

— Запознати сме със заплахата.

Тя погледна часовника и кимна към мълчаливия си колега. Той се изправи — сигурно беше повече от два метра на ръст. Изпод накривената зимна шапка се подаваше подстриган перчем.

— Имаме уговорка. Може да повървите с нас — каза тя.