Ингар Йонсрюд
Калипсо (38)

Глава 38

Себастиан Кос остави телефонната слушалка върху апарата. Опря лакти върху тъмната стъклена повърхност на бюрото, почука с острия връх на обувката си по позлатения крак на масата и зачака.

Лицето му беше обагрено в жълто от следобедното слънце и той гледаше строго встрани от Фредрик и Кафа. Те седяха точно срещу него на италиански кожени столове за срещи. Кос сам бе платил за мебелите. Перлата в короната беше високият офисен стол от телешка кожа, на който царуваше самият Кос. Обаче беше започнал да издава зловещи пискливи звуци, които дори биодинамичното кокосово масло от стъклената бутилка до семейните портрети не успяваше да потуши. Столът си имаше капризи също като собственика си.

— Отбраната каза „не“. Дори началникът на полицията не може да направи нищо — каза той кисело. — Не искат да отменят задължението за поверителност на Егон Борг.

— Защо не? — Кафа изправи гръб на стола и наклони глава.

Кос посегна към една от снимките на бюрото. Фредрик зърна красивата като модел съпруга на инспектора, преди Кос с раздразнено движение да се заеме да търка стъклото с ръкав. Дъхна отгоре и продължи да търка петно, което само той можеше да види.

— Това би създало нежелан прецедент.

Фредрик изстена. Не беше сигурен какво означава този израз, освен по-културен начин да кажеш: „Разкарай се. Приятен ден“.

— Е, какво ще правим сега?

Кос поклати глава с раздразнение.

— Разберете кой е давал поръчения на Микаел Морениус. Кой го защитава? Без това…

— … няма да стигнем по-нататък — прекъсна го Фредрик. — Отдавна го говоря. Може би е време да изтеглиш този случай към съда. Нека играем от противниковата страна. Набави ни съдебна заповед, за да можем да преровим архивите на националния регистър. Да разберем кой е дал защитена самоличност на Морениус. Защото тя не е възникнала от само себе си. Все пак тук говорим за убийство.

Кос вдигна поглед от снимката на жена си.

— Нека аз си върша моята работа — каза той само. — А ти можеш да се съсредоточиш върху твоята.

— Значи, единодушни сме, че трябва да направим каквото зависи от нас, за да разкрием кой е възлагал задачи на Морениус?

Инспекторът го погледна колебливо.

— Разбира се. При положение че не нарушаваме закона.

— Разбира се — повтори Фредрик. — Не би ми хрумнало.

Аудиенцията беше приключила.

Когато излязоха, Кафа го замъкна в една стая за срещи. Извади визитна картичка от джоба си. Картичката на инженера ортопед, който им помогна с протезата. Отзад беше номерът, на който беше отговорила тя, възрастната жена, обрала Кафа и упоила Фредрик.

— При положение че не нарушаваме закона… — промърмори той.

Фредрик набра номера. Както обикновено, се свърза директно с телефонния секретар. Вместо да затвори обаче, той заговори:

— Обажда се следовател Фредрик Байер от полицията в Осло. Мисля, че сме се срещали. В апартамента на Микаел Морениус. Там, където обгазихте държавен служител. Сега ще направим следното. След половин час ще се обадя на един познат, редактора на новините в ТВ 2. Ще му разкажа всичко, което знаем за Морениус. За убийството, за мъченията, за мястото, където го намерихме, за миналото му на войник от флота и кариерата му в… — тук Фредрик си позволи кратка пауза — … разследването. Ще им дам снимки от апартамента във Фрогнер и ще им разкажа за връзката с убийството на Аксел Тране.

Кафа понечи да каже нещо, но Фредрик протегна ръка чак до устните й и ги докосна леко с показалец. Тя трепна и се отдръпна назад.

— Сега съм адски ядосан — каза той. — Това е разследване на убийство. Не искате да ни помогнете? Добре. Ще намерим други.

И затвори.

Очите на Кафа искряха от гняв. Първо, беше я изненадал, защото я беше докоснал, сякаш беше дете. Второ, поемаше адски голям риск. Кос им беше наредил случаят да се държи далеч от медиите.

— Но онези хора не знаят това — каза Фредрик. И не беше нарушил закона.