Ингар Йонсрюд
Калипсо (36)

Глава 36

Малко паста за зъби и няколко движения с четката бяха от полза. Той се потупа под мишниците с хартиени салфетки и си смени ризата, преди да излезе от тоалетната. Отвън стоеше Кафа, облегната до стената и скръстила ръце върху тънко палто. Изглеждаше утринно свежа.

— Тук ли спа?

— Защо питаш?

Тя поглади бузата си и издаде хриптящ звук.

— Следиш ли ме? — попита той.

— Всички момичета от отдела те следим, когато ходиш до тоалетната, Фредрик — отвърна Кафа, като завъртя очи. Добави: — Имаме уговорка. След десет минути. Но първо трябва да видиш това.

Тя му подаде документ. Отнасяше се за инсулин и инсулинови писалки.

— Инсулинът се измерва в международни единици. Най-често — в сто единици на милиметър. Получава се готов от аптеката — Тя посочи един от откъсите.

— Такива ампули намерихме в шкафа за лекарства на Аксел Тране. Обаче има и ампули с петстотин единици на милиметър. Някои пациенти имат висока поносимост и трябва да получават по-силни дози.

Кафа вдигна глава и го погледна.

— Писалката, която намерихме в шкафа, беше празна. Защо? Възможно ли е ампулата да е била отстранена, защото е съдържала по-висока доза?

Пет пъти по-висока доза. Недостатъчно, за да убие Аксел Тране, но повече от достатъчно, за да предизвика силна реакция, обясни Кафа.

— Така че извършителят е трябвало само да постави още една-две дози и да изчака, докато Аксел падне.

Едно огледало заемаше цяла стена в стаята за разпити. Пред стъклото стоеше мъж с леко прошарена коса. Беше вдигнал брадичка и сякаш наблюдаваше отражението си, когато влязоха Кафа и Фредрик. Преди да се обърне към тях, той отстъпи назад, оправи яката на ризата си и приглади сакото си отпред.

Мъжът беше висок и слаб, също като Фредрик. Ръкува се твърдо.

— Има ли някой отзад? — попита той, като посочи към огледалото.

Фредрик поклати глава с лека усмивка.

— Не. Това се прави основно за заподозрени. Не свидетели.

— Свидетел — каза мъжът глухо и седна в креслото, което му посочи Фредрик. — Това ще е ново преживяване.

В стаята имаше три стола и третият беше избутан до стената. Столът на адвоката. Някои колеги на Фредрик плюеха по него, когато мислеха, че никой не гледа. Сега Кафа издърпа стола до кръглата маса и всичко стана твърде интимно според Фредрик. Той беше от старата школа и предпочиташе студена стая за разпити с квадратни маси и столове с крака от метални тръби.

— Кафе? Чай? — Тя кимна към картонените чашки.

Мъжът поклати глава:

— По-добре ми кажете защо съм тук.

Фредрик прелисти папката, която му бе дала Кафа. Зачете бавно, като от време на време хвърляше поглед през масата. Мъжът беззвучно барабанеше с добре поддържаните си пръсти.

— Егон Борг — започна Фредрик. — Четиресет и седем годишен, старши съветник в Отдела за политиката на сигурността в Министерството на отбраната.

— Четиресет и осем — поправи го Борг.

— Израснал в Бюгдьой, с предишен опит в отбраната, бакалавърска степен по граждански науки и няколко години следване на икономика, преди да станете бюрократ. Вярно ли е донякъде?

— Точно каквото пише в сивито — потвърди той и загледа тавана.

Борг беше работил основно в областта на международното консултиране. Сега обаче, след като зимната мечка отново се бе разбудила, той участваше в проект за отбрана.

— Държавният съвет внезапно започна отново да търси бомбоубежища. В страната не е строено такова от двайсет години. А онези, които имаме, са доста западнали.

Той вдигна вежди.

— Но нали не сте ме поканили, за да си бъбрим за дребните главоболия на министерството?

— Познавате Аксел Тране? — Фредрик опита да прозвучи небрежно. Жестът, който го бе ядосал у Борг, изчезна. За пръв път от началото на разпита той престана да барабани с пръсти. После изправи гръб в креслото. Положи ръце на облегалките.

— Бихте ли ми казали за какво става дума?

— Откъде познавахте Аксел Тране? — настоя Фредрик.

Егон Борг си издуха носа силно.

— Той ми беше приятел. Бяхме колеги в отбраната, преди да загине.

— Кога умря той?

„Сега вече чашата преля“ — отбеляза си Фредрик. Ноздрите на Егон Борг се разшириха и той се облегна тежко назад.

— Какво имате предвид?

— Неотдавна Аксел Тране беше намерен мъртъв в къщата на майка си в Бюгдьой — каза Кафа сериозно.

— Не…

Фредрик бе реагирал на нещо у този човек. Не на поведението — бе срещал достатъчно ръбести бюрократи, — а нещо във външността. Сега го видя ясно. Този слаб, добре облечен мъж с ловки движения и пламък в погледа, който човек придобива, ако е свикнал да го слушат, чисто и просто беше необичайно блед. Пепеляв.

— Какво говорите? — Егон Борг поклати глава с недоумение. Вторачи се във Фредрик, сякаш за да получи потвърждение. — Не може да е вярно. Аксел почина преди… повече от двайсет години.

Разказаха му за онова, което бяха открили в къщата. За Аксел Тране, който повече от десет години бе живял живота на майка си, за Герда Тране и неизвестната жена в гроба в градината. Погледът на Борг се местеше от единия върху другия. Попиваше думите им с недоверие.

— Това… — започна той. — Моля да ме извините. Това е малко неочаквано за мен.

Бюрократът намери кърпичка във вътрешния си джоб и избърса челото си.

— Значи сега разбирате интереса ни към Аксел Тране — заключи Кафа.

— Какво… от какво е умрял?

— Възможно е да е бил бит.

— О, по дяволите.

Егон Борг им разказа, че с Аксел Тране са били приятели от детинство. Били са съседи в Бюгдьой, учили са в един клас и заедно са били приети в отбраната. Обичали онзи живот.

— Бяхме добри ученици и произхождахме от заможни семейства. Родителите ни… — Той се прокашля. — Бащите ни най-много искаха да завършим военно училище и да станем офицери, но… нали разбирате, често чуваш това-онова, когато другите служещи мислят, че си мамино момченце от западната част на Осло. Затова решихме да им покажем.

Три седмици след началото на службата Егон Борг и Аксел Тране попитали сержанта кое е най-трудното обучение на Отбраната. Отговорът бил: военноморският курс.

— Трябва да разберете, че Военноморската отбрана в днешно време е съвсем различна оттогава. Все пак Съветският съюз все още беше врагът. Най-важно беше количеството. Не качеството.

Норвегия притежавала мощна отбрана, оборудвана за голяма война срещу масивната съветска военна машина. Войниците от специалните отряди били смятани за черешката на тортата.

— Бяхме страшно добре обучени, не става дума за това, но сме били не повече от петнайсет-двайсет души на служба. Един лейтенант беше най-висшият главнокомандващ в базата. Лейтенант! — простена Борг.

— Няколко момчета имаха опит от Ливан. Но като отряд никога не сме имали конфликти. Не сме имали трудни задачи. Сигурно сме били най-добрите войници на отбраната, живели някога, които са били обстрелвани само с барут.

— А Аксел Тране?

— Нещо се обърка по време на едно обучение. Беше убит при нещастен случай. Поне така ни казаха.

— Не сте били там?

Егон Борг допря ръце до гладко обръснатите си бузи. Лицето му беше тясно, с правилни черти, ясно изразени скули и трапчинка на брадичката. Фредрик допусна, че Кафа го смята за хубав мъж.

— За това всъщност не мога да говоря. Обвързан съм от задължението за поверителност. Може да изглежда като подробност, но за нас, които живеем в системата, това задължение е абсолютно.

— Разбираме — каза Кафа. — Но ако отбраната отмени задължението за поверителност?

— Тогава ще разкажа, разбира се. Но мога да кажа, че не бях там, когато Аксел… когато казват, че Аксел е загинал. — Челото му се изопна. — Но сигурно и други знаят повече за последните събития от мен?

— Микаел Морениус. Познато ли ви е името?

Бръчката, която се вряза между веждите на Егон Борг, разкри, че името му е известно. Той обаче запази мълчание.

— Ако това ще улесни положението ви, мога да кажа, че и той е мъртъв — каза Фредрик. — Бил е убит. Доста брутално.

Колко пъти само Фредрик бе стоял на нечия врата или бе седял в нечия чужда дневна с непознат мирис и бе доставял известие за смърт. Това е особено усещане. Да поемеш информация от този вид, означава претоварване на фино настроения емоционален апарат на мозъка. Много малко хора рухват — това става само по филмите. Хората обаче не могат да контролират изражението си. Не знаят какво да правят с ръцете си. Коленете омекват, раменете се отпускат напред, дробовете понякога се пълнят, пикочният мехур често пъти се изпразва и от гърлото излиза странен звук, често смесица от вопъл и смях.

Егон Борг положи ръце върху бедрата си и се изгърби. Фредрик изпита известно удовлетворение, когато зърна празното петно сред тъмносивата коса на темето. Борг си пое дълбоко дъх два пъти, после се облегна рязко назад в креслото и поклати глава подобно на боксьор след добре премерен удар.

— Просто не знам какво да кажа — изрече той накрая.

— Може да започнете, като ни разкажете откъде се познавате — каза Фредрик.

— Микаел Морениус… Микаел също беше войник във Военноморската отбрана. Беше офицер. Офицер, доколкото помня. Не ми беше… Не бяхме приятели както с Аксел. Не го познавах, преди да започнем да служим заедно, и не сме общували оттогава. Но все пак бяхме колеги. Както казах, не бяхме много.

— С какво се занимаваше той след това?

— Продължи в Отбраната, мисля. В…

Фредрик видя как Борг реши да прескочи подробностите.

— Някакви разузнавателни дела. Но… не съм аз човекът, който да ви даде повече информация за него.