Ингар Йонсрюд
Калипсо (26)

Глава 26

„За теб ще бъде това.“ Ехото от думите на чистачката още кънтеше у него.

Гласът. Някой му беше говорил, докато той седеше под плачещата върба, отчаян от болка заради ноктите, които се бяха откъснали от пръстите му. По дяволите. Ноктите.

Мъглата на съня се разкъса. Фредрик сви колене до гърдите си, отвори широко очи и се загледа в пръстите си. Бяха цели. Невредими, хубави изгризани нокти. Беше сънувал. А така ли беше наистина? По-скоро беше халюцинирал. Какво беше вдишал? Къде беше жената, която го бе упоила?

Остър аромат на лекарства беше полепнал в носа и небцето му, самото му тяло го излъчваше. Урината му вонеше на химикали, скутът и бедрата му бяха студени и влажни, а паркетът лепнеше.

Фредрик опря лакти в пода и се претърколи настрани. Дъхът му свистеше. Беше жаден. Сковаващо жаден.

Гласът. Той помнеше звученето му. Тона. Тъжното изражение на жената, надвесена над него: „За теб ще бъде това“. И това ли беше само сън? Игра на ума му под въздействието на опиата?

Фредрик положи усилие да застане на четири крака. В очите му профучаваха, избухваха и избледняваха звезди. Той си пое дълбоко въздух, допря глава до паркета и задиша. Запръхтя. Усещането не беше като главоболие, а като безкрайна редица игли, които се забиваха зад челото му. Той зачака. Остави ритъма на сърцето да се възстанови. Чакаше. Накрая се осмели да вдигне глава. Стоеше там на четири крака, като куче, което току-що се е събудило.

Стаята също вонеше. На амоняк, лимонена киселина и някаква химическа субстанция, която Фредрик не можеше да определи. Спалното бельо беше махнато. Книгите и списанията — също. Фредрик пропълзя до бюрото. Хвана се за масата с треперещи ръце и се изправи.

Снимките. Бяха изчезнали. Снимките на момичето и на плешивия възрастен мъж. С малките кривогледи очи. Фредрик още виждаше лицето му. Това ли беше мъжът, когото беше описала вдовицата от горния етаж? Откъде идваше чувството на отвращение, което го обземаше само при мисълта за снимката?

Някъде в него спомените бяха пуснали корени. Когато обаче опитваше да ги изрови, те изчезваха. Бяло петно в ума. Той знаеше кой е мъжът. Само че не се сещаше.

Напрежението в главата му изчезна. Фредрик опипа панталона си, подгизнал от урина. И джобовете на якето. Телефона му го нямаше. Както и ключовете на колата.

Той се олюля и се наложи да се подпре на парапета на стълбата. Когато най-накрая натисна стоманената врата отгоре с цялата тежест на тялото си, беше посрещнат от свеж полъх и дневна светлина. През прозореца в кухнята видя деца, които правеха мокри снежни човеци от киша в двора. Сняг? Колко дълго бе лежал долу всъщност? Една жена викна на децата. Фредрик долови вибрациите от движението на трамвая, който минаваше по „Драменсвайен“. Всекидневни неща.

Острата воня на почистващи препарати беше също толкова силна тук. Вещите на Фредрик бяха на масата в хола. Дори пистолетът. Но не и шофьорската книжка.

Девет пропуснати повиквания от Бетина. Няколко от Кафа и Андреас. Той позвъни на приятеля си.

— Мамка му, Фредрик! Къде си?

— На „Габелс гате“. Намерих апартамента на Морениус. — Усети пареща болка, когато гласът му продра гърлото.

— Защо не вдигаш, когато звъним? Половината отдел те търси!

— Отдавна ли ме няма?

Оказа се, че е минало почти денонощие.