Ингар Йонсрюд
Калипсо (25)

Глава 25

Март 1992 г., Рамсюн

Аксел се движеше бързо, почти безшумно със снегоходките. Следите, по които вървеше, бяха пресни. Снегът, който беше разпръснат по време на бягството, още покриваше ледената кора като пудра. Той вдигна глава и се опита да долови движение. Брезите, които го обграждаха, бяха ниски и растяха нарядко, а пред него се издигаше връх Рамнесфеле. Не рязко, каквато е природата тук, в северната част на страната, а лежерно. Самоуверено.

По-нататък имаше тесен чакълен път, който отвеждаше надолу към кея в Брайвика. Пътят беше заледен и по него щеше да е лесно да се изгубят следите й. Затова Егон бе поел малко по̀ на изток, в случай че се е отклонила, вместо да продължи към стръмните склонове. Хванеха ли я горе, нямаше да може да им избяга.

Бяха изминали почти десет месеца и думите на лекаря бяха започнали да стигат до съзнанието на Егон.

Защото бурята наистина беше дошла в онази сватбена нощ. И то с пороен дъжд. Затова, докато Егон и Сусане се връщаха от Холменколен по стръмните склонове надолу, колата поднесе. Подхлъзна се от пътя и се преобърна по един склон. Егон получи само няколко драскотини. Сусане получи значителни наранявания по главата и гръдния кош. В линейката направи спонтанен аборт.

Сусане си беше отишла. Раните бяха твърде сериозни. Когато най-после се събудеше — ако изобщо се събудеше, — нямаше да бъде същата. Може би изобщо нямаше да бъде.

На погребението бяха само те. Егон, Аксел, свещеникът и плодът в ковчега. Увито в найлон, тялото бе лежало в хладилна камера. Егон настояваше да изчакат, докато Сусане се събуди. Сусане обаче я нямаше и накрая Егон се предаде.

Аксел спря до чакълената пътека. Огледа се за приятеля си. Сигурно си беше изровил дупка в снега и се беше наметнал с някое от белите зимни камуфлажни покривала, така че само цевта на оръжието му „Конгсберг Маузер М/67“ стърчеше навън. Аксел не го виждаше. Това не означаваше, че той не е там.

Затова ли го гризеше това? Неприятното усещане, че някой се взира в него. Беше се загнездило у него още откакто бе открил следите на куцащия елен до заледеното тресавище долу при носа.

Той се взря в Рамсюнде. Там се къпеха голи войниците от флота след бягане боси по люлеещата се стоманена въжена стълба или след сутрешна тренировка. Както лете, така и зиме. Беше адски студено, но беше студено и да лежиш в пълна екипировка на гмуркач в тясната торпедна тръба на подводница.

От другата страна на залива беше остров Телдоя. Именно в тази посока, към склона над главния път постоянно се насочваше погледът на Аксел. Там беше видял проблясване. Като отблясък от далекоглед. Сега обаче не видя нищо.

Отново откри следите й до едно замръзнало поточе. Задният крак оставяше извита вдлъбнатина. Сърната избягваше да натоварва копитата си. Беше поела към склона пред него.

Вятърът се усили до хълма. Започна да навява сняг и Аксел разхлаби снегоходките си. Когато се изправи, я видя. Беше на около седемдесет метра от него върху тясно плато малко по-нависоко.

Бавно, с поглед, впит в сърната, той остави ремъка на оръжието да се спусне от рамото му. Разгледа внимателно животното през далекогледа. Замръзващата пара разкриваше бързото му дишане. Той задиша в синхрон с нея. Не можеше да стреля от мястото си, сърната беше твърде настрани, но можеше да й се възхищава. Беше силна почти колкото мъжкар — знак, че тази година не е раждала. Бяла като сняг. Аксел познаваше местността добре, флотът тренираше тук и той често се отбиваше малко встрани, за да тръгне покрай поточе или някаква следа. В дълбоката и тясна пътека нямаше да види или чуе особено много, но тя водеше до една скала над животното.

Преди да изкачи скалата, той си свали ветроустойчивите ръкавици и пъхна показалец в пръста на вълнената ръкавица за натискане на спусъка. Избърса потта си с военната зимна шапка и пропълзя последните метри. Ето че пристигна на мястото. Ръката му се плъзна към пълнителя. Затърси с поглед през визьора. Търсеше. Но…

Там долу, на платото, на трийсетина метра от него лежеше сърната. Явно в последните си мигове животното се бе мятало, защото тънката кървава диря в снега очертаваше съвършен полукръг около отпуснатия на колене труп. Тъмната ивица на смъртта свършваше до дупка в гърдите с големината на орех. Беше изтекла малко кръв. Куршумът беше улучил сърната право в сърцето, така че мускулът моментално бе престанал да изпомпва кръвта.

Аксел грабна уоки-токито.

— Егон? Какво правиш, по дяволите?

— За какво говориш?

— Сърната? Къде си? Знаеше ли къде съм, когато стреля?

— Стрелял съм?