Ингар Йонсрюд
Калипсо (23)

Глава 23

За Микаел Морениус сигурно е било болезнено да осъзнае, че огледалото в стил рококо не отива на вътрешното обзавеждане. Може би затова е решил да се отърве от него. Затова го е забутал до стената в антрето, така че рамката хвърляше сянка върху вратата на килера отстрани. Фредрик беше толкова вглъбен в споровете със самия себе си, че пропусна да види дискретната брава. Вратата не беше скрита, но и не беше лесно да се забележи, защото беше покрита със същия светлосин тапет с мотиви на еленови рога, който покриваше и останалата част от антрето. Затваряше се с автоматичен механизъм над стоманената каса, а пантите бяха широки като пръсти на дървосекач. Защитна врата. Веднъж затвори ли се такава врата, ти трябват експлозиви, за да влезеш през нея. Тази обаче не беше заключена. Когато Фредрик отвори, преддверието пред него всмука въздуха отвън. Потта на врата му се охлади, той примигна силно и преглътна. Заслуша се. Подуши въздуха.

Отначало това беше по-скоро усещане, отколкото звук. Шепот, който излизаше от мазето, изкривен и приглушен. Когато обаче Фредрик се приведе и приближи до стълбата, думите започнаха да звучат по-ясно.

Мъжкият глас не беше особено дълбок, нито особено тънък, но звучеше някак напрегнато, почти извинително.

— … Не е тук. Та аз изгорих якето му. Във вътрешния джоб или къде? Търсих навсякъде. В мазето… Знам, по дяволите, той си държи нещата тук долу. Има снимка. На нея… да, да. Разбирам. Ще я взема. Но както казах…

Гласът се поколеба. Отново премина в шепот.

— Какво ще правим с чистачката, дявол да го вземе?

— Чистачката?

— Добре, тогава ще отнеме няколко часа. Трябва да намеря лопата.

Фредрик чу стъпки по паркета. После гласът се завърна. Сега вече не звучеше жално. Само делово.

— Съжалявам за това. Не го приемай лично.

Полицейският звяр се събуди. С вдигнат пистолет Фредрик се втурна надолу по стълбата.

На дървен стол насред стаята седеше възрастна жена. Устата й беше запушена, ръцете й бяха овързани с тиксо за краката на стола, а кръвта, която се стичаше от прорез над подутото й око, показваше, че е удряна. Висок кльощав мъж с рошава светла коса, която стигаше почти до яката на якето му тип бомбър, стоеше пред жената. Във вдигнатата му ръка блестеше дълъг остър инструмент. Чук. От онези, с които се пробиват дупки в черепите. Като черепа на Микаел Морениус.

— Това ли търсиш?

Фредрик не знаеше защо каза това. Защо вдигна шофьорската книжка като трофей пред себе си, докато насочваше пистолета срещу гърдите на мъжа. Той направи няколко несигурни крачки назад. Втренченият поглед на Фредрик беше неотклонно впит в неговия. Той бавно спусна чука.

Напрежението беше изчезнало. Тежестта в гърдите и сърцебиенето вече ги нямаше. Фредрик беше зареден с адреналин. Беше открил убиеца на Микаел Морениус. По дяволите. Изродът стоеше пред него с оръжието, с което бе извършил убийството. Фредрик се чувстваше добре с пистолета в ръка.

Спалнята беше в по-прост стил от останалата част от апартамента. На тавана имаше лампи колкото глобуси, които излъчваха топла жълта светлина. Стаята беше голяма, по-голяма от хола, и мазилката беше свалена от стените, така че бяха останали само тъмночервени тухли и дървени греди. Точно отсреща на стената се извисяваше огромна снимка на жена. Беше снимана в гръб и гледаше право към небето, така че само цигареният дим, който излизаше от устата и носа й, се виждаше на черния фон. Пред творбата беше сложен твърд матрак. Чекмеджетата бяха измъкнати от шкафовете наоколо. По пода бяха разпръснати дрехи и обувки, книги и списания.

— Назад! — излая Фредрик и размаха пистолета „Хеклер и Кох“ срещу мъжа, допрял гръб до стената. Белезникавите му очи бяха оградени от тъмни кръгове, възпалените му бузи бяха покрити с мазно акне. Това беше човек, който водеше труден живот. При това отдавна. Изглеждаше на възрастта на Фредрик, ако не и по-възрастен.

— Хвърли тая клечка за зъби — каза Фредрик.

Направи му впечатление миризмата. Дъх на черен дроб и пържен лук. Носеше се от мъжа, който пусна чука, но той не падна на пода. Просто се залюля на кожената каишка, която висеше между ръката и китката му.

Фредрик продължи напред, докато стигна до жената. Тя беше дребна, със сива коса и носеше униформа. Върху раменете й бяха написани думите „вредител“ и „почистване“. Устата й беше здраво залепена с парче тиксо.

— Не се страхувайте.

Тя кимна, докато погледът й се стрелкаше между Фредрик и другия мъж. Объркани очи, изпълнени със страх. Пред краката й имаше кутии с почистващи препарати. Фредрик се огледа наоколо. До едната стена имаше контролно табло. Там той видя ножица до компютъра.

Фредрик отиде до бюрото и изстина. Върху него имаше две снимки. Портрети. Моментално разпозна единия. Избледняла училищна снимка на бледо, сериозно момиче. На другия имаше мъж. На Фредрик му се стори, че има нещо познато у него. Нещо, което буди неприятно чувство.

Той се върна при жената и я освободи.

— Вземете телефона ми. — Фредрик затърси във вътрешния си джоб. — Обадете се на полицията.

Тя разтърка китките си и отлепи тиксото от устата си. Вместо да вземе телефона му обаче, се приведе и вдигна чифт очила с тънки стъкла, които бяха паднали на пода. Сложи си ги.

— Кой си ти? — попита жената, докато се навеждаше към един от спрей флаконите. Гласът й беше дълбок. Необикновено дълбок за възрастна жена.

Какво смяташе да направи? Да продължи да чисти? Понякога мозъкът функционира така. Шокът просто е твърде голям.

— Аз съм полицай — отговори Фредрик. — Хайде, вземете го — продължи той и размаха телефона. — Обадете се на 112.

— Е, този ще бъде — каза жената.

Насочи почистващия спрей към лицето му.

— Какво, по дяволите! — Спреят попадна в очите му. В носа и в устата. Гъста, мокра и воняща пара. Заслепен, той размахваше пистолета, опитваше се да мига, усети как бликват сълзите му. После химикалът започна да действа. Вълна от трептящи сенки, от гадене и хаос. Подът се залюля. Усети стягане в слепоочията си. Съдържанието на стомаха му се изля навън, по кожата му изби пот. Фредрик изгуби равновесие, или пък краката му не издържаха? Чу се силен трясък върху паркета, когато коленете му се удариха в пода и гръбначните прешлени се притиснаха един в друг. Той падна настрани. Нямаше сили да се съвземе, само усети как оръжието се изплъзва от ръцете му, а той размахва юмруци, но улавя само въздух.

— Но пък ти…

Ето го отново гласа. Фредрик трескаво разтърка лицето си. Видя я. Жената стоеше извърната от него. Държеше пистолета му с две ръце и го вдигна срещу гърдите на другия мъж.

— … за теб ще бъде това — довърши тя.

Още имаше сила у него. Оттласна се от пода с треперещи крака и се затича към нея. Усети студения допир на стоманеното оръжие до дланта си, тя изруга и падна, той също падна.

Тичане, тежки стъпки по паркета.

Цветът на бетонния таван премина от бяло в жълто и оранжево. Излезе от рамката си. Настрани и нагоре. Червено. Кафяво. Таванът рухна. Фредрик не можеше да диша. Отново беше всмукан в пропастта.

Лято. Фредрик беше бос и грубата ливада боцкаше стъпалата му. Тук почти не растеше трева. Та нали мястото не виждаше слънце. Не и тук, под тънките ръце на плачещата върба. Той искаше да издълбае името в кората на дървото, искаше да издълбае името на Кафа, но не успя. Когато опита, ноктите му се откъснаха. Миришеше на пръст, на кръв и на препържен лук.