Ингар Йонсрюд
Калипсо (19)

Глава 19

Лопатата на багера внимателно изстърга най-горния слой земя. Шума, пръст и изсъхнала трева се озоваха на купчина между задната стена на къщата в Бюгдьой и живия плет. Парчета киша попаднаха върху капака над двигателя на багера, разтопиха се и се превърнаха в топла пара с мирис на бензинови изпарения. Двама униформени полицаи проучваха събраното от всяко загребване.

Фредрик зъзнеше под дъждобрана. От прозореца на трапезарията чуваше гръмовния глас на Себастиан Кос. Инспекторът беше бесен, задето не бяха открили каменните формации в градината по-рано. Фредрик знаеше, че трябва да е вътре и да защити Кафа, но нямаше сили. Вместо това беше глътнал едно хапче и беше излязъл. Защото Кос беше прав. Защо Фредрик не се беше погрижил да претърси щателно градината? Тя трябваше да свърши това сама, по дяволите. Трябваше да се осигури пълната картина на местопрестъплението, всички полицаи знаеха това. Или поне всички добри полицаи. Дали не си беше свършила работата през пръсти? Не беше типично за нея.

Изпаренията подразниха носа му и той се отдалечи. До алеята имаше просторна морава. Насред нея се издигаше плачеща върба. Гъстите й клони се спускаха чак до земята. Въпреки че бяха останали само няколко изсъхнали листа, стволът на дървото беше почти закрит. Фредрик избута клоните настрани. Капките, които паднаха върху челото му, го стреснаха. Тук вътре беше толкова тихо, почти тъмно, а шумът от багера се бе превърнал в глухо ръмжене. Някой беше изрязал букви в ствола.

„Агнес + Аксел“?

Белегът на кората беше груб, а надписът — стар. Фредрик си спомни какво му бе разказала Кафа. Герда и Ернст Тране са имали син. Аксел. Той беше починал отдавна.

Миризмата на пръст му напомни за майка му, която се бе грижила за всички цветя и други растения на балкона във Фрогнер. Там Фредрик лежеше по гръб върху зелената постелка, затваряше очи и оставяше бризът през пълзящите рози и мирисът на мокра пръст и подрязани клони да го отнасят надалеч.

Какъв живот е бил само — да си дете през лятото на това място. Под огромна зелена върба, която те изолира от външния свят и позволява на мислите и въображението ти да се развихрят. Заедно с Агнес. Коя е била тя? Съседско момиче? Първата, която Аксел е целунал? Онази, която му е позволила да я опипа под блузата? Може би единствената, до която бе стигнал.

Мисълта за Микаел Морениус се завърна. До какво бе стигнал той, което е било толкова важно, тайно и страшно, че целият му живот е трябвало да бъде заличен? Фредрик прокара пръсти по буквите в кората. Знаеше какво трябва да направят. Трябваше да намерят дома на Морениус. Но беше спешно. Подовете могат да бъдат измити, стените — да бъдат боядисани, а мебелите — да бъдат изгорени.

Фредрик не бе чул вика на жената полицай и се сепна, когато червенокоската пъхна глава между клоните.

— Двама мъртъвци — каза тя. — В ямата има два скелета.

Върху най-вътрешната фаланга на безименния пръст още имаше сребърен пръстен. Ръцете бяха скръстени и положени върху тъмнокафявия гръден кош. Светлосивата коса беше залепнала за черепа. Другият труп, на по-високия от двамата, явно нямаше коса. Лежаха на по-малко от метър под земята един до друг. На трупа без коса липсваха няколко горни зъба. Остатъците от дрехи показваха, че не са били погребани голи.

— Мисля, че са жени — каза Тересе Грьофтинг. — Ниски са, с широки тазове.

Пробождането в коляното накара Фредрик да изохка, когато приклекна. Доколкото можеше да прецени, телата не бяха захвърлени в дупката, а внимателно положени там.

Костите и земята, която ги бе покривала, миришеха на мухъл и леко на амоняк.

— Явно отдавна са тук.

Кафа беше положила ръка върху рамото на Фредрик. Заради него или заради себе си?

— Герда Тране? — попита тя, като кимна към ямата.

— Не би ме учудило — отвърна тя и хвърли бърз поглед към нея. Лицето й беше посивяло и непроницаемо. Кафа знаеше, че всички са наясно, че са й чели конско.

Но коя беше другата жена?

Мрачно ръмжене им подсказа, че Себастиан Кос си е проправил път до ямата.

— Вдигнете ги — нареди той. — Вдигнете ги и разберете кои са, дявол да го вземе. Достатъчно способна ли си за тази задача, Икбал?