Ингар Йонсрюд
Калипсо (18)

Глава 18

Трябваше да напрегне мускулите на корема си, да стиска, за да не се изпусне. Бавно преброи до двайсет. Спазъмът отслабна. Кисело-сладките изпарения на газовете, предизвикани от употребата на спийд, изпълниха стаята. Мирисът напомняше на препържен лук.

Скоро всичко щеше да приключи. Имаше само още няколко грама. После — край. Никога повече амфетамини.

Осъзнаването на това го сполетя, докато стоеше в мазето. Докато държеше сребрист чук и ръката му беше опръскана с кръв. С поглед, впит в зеещата дупка в черепа на Микаел Морениус.

За разлика от животните, човекът притежава способността да вижда себе си в другите. Поставяме се на мястото на страдащите и долавяме тяхната болка. Това се нарича съчувствие. Съчувствието обаче не съществува самостоятелно. То живее в симбиоза с една по-мрачна част от човешката душа. Фантазията за страданието. Нашата безгранична способност да измисляме страданието. Фантазиите, които са ни дали камшика с девет разклонения, вилицата на еретиците и стола на Юда.

Странно е какво подхранва жестокостта, помисли си той. Префърцунените златни цигари. За кого се мислеше онази свиня? Каин се занимава с него часове наред. Чупеше пръстите му, използва фасове, удряше и риташе. Беше отворил портите на собствената си добре развита фантазия. Очите. Не бе успял да понесе жалкото изражение. Затова ги бе изгорил. Не бе изпитал нито капка състрадание. Само туптенето на кипналата кръв в слепоочията, само властта и опиянението.

Каин дори не бе попитал защо. Не се беше поинтересувал кой е този. Беше ли женен? Имаше ли деца? Каин нямаше представа. Той беше само едно име. Микаел Морениус, умиращият.

Това беше опиянението. Амфетаминът, който оставя човека отвън и заключва звяра вътре. Психозата. Не той. Той не беше такъв. Каин. Убиецът.

Това не съм аз.

— Ще мине известно време, преди да проговори — беше казал брат му. — Но накрая и това ще стане.

Беше се оказал прав. Естествено. Разбраха, че има само един човек, който знае. Една последна жертва. Една последна вноска по дълга.

С цялата предпазливост, на която беше способен, той обхвана крехките женски рамене. Повдигна я от себе си, но не достатъчно внимателно. Тя се събуди, преобърна се по гръб и погледна нагоре към него. Той се засрами от миризмата, но Лин не каза нищо.

— Донесох ти нещо — каза той.

После се оттласна напред върху леглото, стъпи с войнишките си ботуши на пода и затърси нещо в джоба на якето си тип бомбър. Бижуто беше овално, с големината на бебешка ръчичка и блестеше в златно и кардинално червено. Масивната верига се разлюля от ръката му. Тя пое украшението в юмручето си. Опипа златния ръб. Центърът беше покрит със скъпоценни камъни, големи колкото сълзи. Лин ги стисна силно.

Той се приведе напред и отвори торбата на масата. Изтърси малко от белия прах върху меката кожа между палеца и показалеца си и всмръкна синтетичния опиоид. Велур. Спазмите в корема изчезнаха. „Темгесик“ беше неговият план за отвикване. Лекарството, което тя му беше дала. Жената на телефона. Пътят, който щеше да го отведе далеч от амфетамините.

Лин го погали по гърба и той я погледна. Беше седнала със скръстени крака и сърчицето върху ластика на памучното бельо седеше накриво. Беше окачила верижката на врата си и тъмночервеното бижу се люлееше между гърдите й. Той го побутна с показалец, за да ускори движението му, а после докосна едното й зърно с върха на пръста си. Беше тъмно, почти черно, и твърдо.

— Мисля, че вътре има съкровище — прошепна тя и почука по бижуто с къс нокът. Поигра си с него, а после го хвана за ръцете. — Но не искам да го отварям. За мен ли го купи?

— Да — излъга той.