Ингар Йонсрюд
Калипсо (12)

Глава 12

Още имаше ръб от засъхнало разтворимо кафе на дъното на чашата, която му бяха дали. Завесите се полюшваха към външните первази на малката канцелария, но въздухът вътре беше застоял.

— Съжалявам хората, които изпитват вина — каза Фредрик бавно.

— Тед Бънди — каза психологът на полицията.

— Какво?

— Това, което току-що каза. „Съжалявам хората, които изпитват вина.“ Това е реплика на серийния убиец Тед Бънди.

— Аха. Нямам представа откъде я знам.

Фредрик се загледа в отпуснатия мъж, настанил се като кокошка върху полог на стола от другата страна на стъклената маса. След посещението при патоанатома Фредрик би предпочел просто да си отиде у дома. Комисар Неме обаче беше неумолим. Редовни сеанси с психолога. Никакви странни хобита, включващи ножици, хартия или очи. Три червени и едно блестящо габърче образуваха квадрат на стената зад бъркащия в мозъците на хората.

— Свалил си Хемингуей?

— Хората се оплакваха.

Последния път, когато Фредрик беше тук, на стената имаше плакат на американския писател, позиращ с двуцевна ловна пушка.

— Ти заговори за вина — каза психологът.

Ако хората, които изпитват вина, заслужаваха съжаление, то жалко за Фредрик Байер. Той беше у дома с Фрик в онзи летен ден преди толкова много години. Той беше изоставил сина си, за да купи храна от магазина на ъгъла, докато момченцето спеше. И той беше разбил вратата в паника, докато димът се кълбеше навън. Той скочи от горящия апартамент на третия етаж с безжизнено вързопче в ръцете. Изпитваше вина заради Фрик. Изпитваше вина за брака си, който се провали, и за неумението да се грижи за другите си две деца след пожара. Вина за това, че позволи на вината да заличи живота, който трябваше да има.

Имаше и други думи. Срам. Тревожност. Недостатъчност. Безсилие. Егоизъм. Скръб.

Психологът се почеса между двете брадички.

— Значи, това е твоето обяснение? Травма отпреди тринайсет години, която един ден просто те е стиснала за гърлото? Бил си пиян, имал си лекарства в джоба и си решил да сложиш край на всичко? Been there, done that, един вид?

Фредрик сви рамене. Това обяснение не беше по-лошо от което и да било друго.

Психологът разтърка челото си с върховете на пръстите, а после ги плъзна по края на плешивото си теме. Там хвана няколко тънки косъма. Поигра си с проскубаните кичури.

Накрая полицаят не изтърпя тишината.

— Картината сигурно е по-сложна. Работата. Съжителството. Лекарствата, онези хапчета, които изгълтах през изминалата година…

Той се поглади по бедрата.

— Сори. Седнал съм да хленча тук.

— Да — отвърна психологът. — Кафето тук, в полицията, е толкова гадно, че трябва да пия чай. А стомахът ми се разхлабва от него. Заплатата е смешна и всеки божи ден трябва да слушам възрастни мъже, полицаи, да хленчат на дивана. Това са недостатъците на тази работа.

Като че ли понечи да се изправи. После обаче му хрумна друго и столът изохка под тежестта на това решение.

— От цялото това оплакване боята се лющи от стените. Знаеш ли какво ни учат нас, психолозите, в университета? Не давайте съвети, казват. Помагайте на пациентите по пътя на логиката да стигнат до онова, което е добро за тях. Булшит, казвам аз. Така че ето ти съвет. Пей в хор. Изритай жената, с която живееш, и спи с жената на шефа. Конструирай една кола от-до или изплети пуловер.

Психологът се приведе към масата и извади пакетчето чай от чашата си. Пусна го върху стъклената повърхност, така че кафявата течност се разля наоколо.

— Няма значение какво ще правиш. Стига да усещаш, че е значимо. Мислеше, че хапчетата ще те спасят? Съжалявам, моето момче. Трябва сам да свършиш тази работа.

Фредрик изсумтя.

— Не ми помагаш много. Ще се върне ли паметта ми?

— Кажи ми, да ти кажа — отвърна психологът и изръмжа. — При някои спомените се завръщат постепенно. За други могат да изчезнат завинаги. Въпреки че са тук, вътре — каза той и почука с дебелия си пръст по главата си. — Мозъкът не забравя нищо. Само ти забравяш.

Психологът си отдели време, за да запомни собственото си блестящо изказване, и продължи:

— Ще те посъветвам да потърсиш отправна точка. Нещо от онази вечер, което да отключи бараката. Може да е мирис. Звук, мелодия например или пък снимка. Та нали хората постоянно снимат. Нещо такова. Може и да се вдигне мъглата.

— Благодаря — каза Фредрик и посочи към стената зад психолога. — Добре е да закачиш нещо там. Или да извадиш габърчетата. Не изглежда добре.

Той пропусна това покрай ушите си.

— Е, ако наистина искаш да си спомниш. Неслучайно съзнанието се заключва. Мозъкът ти е по-умен от теб.