Ингар Йонсрюд
Калипсо (115)

Глава 115

Животът няма стойност без смъртта. Вечността е кухо понятие. Да вземем въздуха например. Ако човешко същество бъде лишено от въздух за мъничка част от живота му, всичко се оттича. За повечето от нас десет минути са достатъчни. И все пак въздухът няма цена. Толкова много е, че си мислим как ще трае безкрайно.

Ето защо животът без смърт също няма цена.

Мислеше си за това, когато отвъртя капачето на спрея за нос и го пъхна в ноздрата си.

Мина му през ума колко немъжествено бе това действие. Колко неприсъщо за личността му. Ако можеше да избере изход, би се застрелял. Изстрел в устата. Мирис на масло и добре поддържано дърво. Кръв, мозък, парченца череп, коса и олово.

А сега — само студено усещане в носа. Това бе всичко.

В последвалите дни бе изпитал възбуда. Проверявал бе тялото си за признаци, симптоми, потвърждение, че нещата са се задействали. Първото вцепеняване на мускулите, тихо предупреждение за наближаващата буря.

Сигурното знание за смъртта дава смисъл на живота. В дните преди болестта да се развие, чувствителността му бе изострена. Вибрациите от трамвая, минаващ покрай него по улицата. Предчувствието за сняг, когато вятърът промени посоката си над Гамлебиен и прогони градските миризми. Тонът на пленената жена, когато осъзна какво я чака.

Най-силната реакция дойде, когато удуши Лин. Ерекцията му. Никога не бе изпитвал нещо подобно. Не беше някакъв извратен тип, който откриваше сексуална наслада в смъртта. И не беше го усещал оттогава. Но чистият жизнен сок бе нахлул във вените му. Мускулите му се пръскаха, кръвта му пулсираше мощно. После бе спал като пън.

А сега болестта беше дошла.

Гърбът го болеше. Имаше температура. Виеше му се свят и му се повръщаше. Беше като тежък пристъп на грип. А после и тръпките — боцкането по кожата подобно на болезнени горещи целувки, признаци, че вирусът си пробиваше път в клетките му — и първите индикации за обрив. Наричаха изражението на онези, обречени да умрат, „тревожното лице на едрата шарка“. Идва едновременно с първите сигнали за обрив. Чел беше за това и в огледалото виждаше, че е вярно.

Мехурите се бяха появили вчера. Сега вече бе истински болен. Взел бе много лекарства, болкоуспокояващи и противовъзпалителни. След ден-два нямаше да му е останала енергия за друго, освен да лежи в леглото. Но неговото пътуване нямаше да е тъй дълго. То щеше да свърши тук.

Стоеше в сянката на стена на пресечка. На разстояние от него минаваха таксита и светлините на спирачките им се отразяваха в леда. Мъжете бяха с тъмни костюми, жените — с направени прически. Деца си шушукаха развълнувано.

— Успех — промълви той. На себе си. И на Калипсо.