Ингар Йонсрюд
Калипсо (113)

Глава 113

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Снайперистката пушка PSG 90 на Стафан Хейхе все още лежеше до вещите му. Но раницата на Аксел я нямаше. Използвали бяха раниците като барикада срещу вятъра при отвора на палатката. Аксел отвори стоманеното куфарче с пробите от вируса. Съдържало бе два запечатани стоманени цилиндъра. Сега ги нямаше. Платнището при входа бе отметнато настрани. Лицето на Егон бе пламнало от гняв.

— Мръсникът е избягал.

Аксел завъртя куфарчето към него, та да види сам.

— По дяволите.

Бързо и мълчаливо се изкачиха нагоре по клисурата към наблюдателния пост в началото на долината. Единственото, останало след Хейхе, бе мърляво бяло наметало. Плющеше лениво под вятъра.

Платото под тях бе покрито с девствен сняг. Макар вятърът да бе утихнал, още духаше достатъчно, че да вдига облачета ситен сняг и да затруднява видимостта. Аксел огледа сиво-белите гъсти облаци. Едва различи слънцето зад тях ниско над хоризонта. Още час и щеше да се стъмни.

— Той ще ни докладва — просъска Егон.

Нас? Аксел погледна безизразното лице на приятеля си, но не го поправи. У него имаше някаква упорита и мрачна целеустременост, която плашеше Аксел. На какво всъщност бе способен Егон?

До този момент Аксел си бе мислил, че каквото и да станеше, нещата щяха да се подредят добре за него. Не Аксел бе насочил пистолет към главата на колега. Не той бе пръснал мозъка на сержант Баке по протрития килим в изоставен апартамент. Егон го бе направил.

Но пък Аксел не го бе спрял. Не се бе намесил. Тъкмо обратното. Бе помогнал на Егон да се отърве от трупа. Бе сложил камъни в чувала за трупове и заедно бяха хвърлили тялото в калните води на фиорда. В цивилния свят това бе известно като унищожаване на улики.

Накрая му просветна. Той не беше свидетел. Аксел беше съучастник.

Също както снегът бе направил света на платото пред тях плосък и те трябваше да изгладят и заличат всичко, лежащо зад гърба им. Трябваше да хванат Хейхе. Да му вкарат ум и разум, преди да е пресякъл границата.

— Вятърът трябва да е скрил следите му — посочи Аксел.

Егон го изгледа отегчено.

— Ела — каза само той и се отправи обратно към палатката. — Увий добре Калипсо. И вземи пушката.

— Нима ще я оставим? — Аксел се спъна и едва не се просна в снега в опит да догони приятеля си. — Ще отнеме време да открием Хейхе. Ако изобщо го открием.

— Той не е пресякъл платото. Отправил се е към брега.

Разбира се, че така беше постъпил.

Кръглите меки бузи и скромното държане не го бяха заблудили, но Аксел се бе оставил да бъде заслепен от лицето на Янус. Пренебрегнал бе факта, че Стафан Хейхе преди всичко беше войник. Бдителен, силен, находчив. И по-важното: беше умен. „Най-същественият ви мускул е между ушите“, така бяха наставлявани морските пехотинци при обучението. И беше вярно. А Стафан Хейхе би трябвало да е знаел, че няма да може да надбяга двама норвежки морски пехотинци със снегоходки. Затова не се бе и опитал. Последвал бе реката към долината. Аксел го осъзна чак сега. Планът на Стафан Хейхе беше да изчака до мръкване, докато норвежците поемеха напред с Калипсо, и после да върви по следите им.

Зърнаха го след трийсет минути. Високата фигура бе на по-малко от километър пред тях, приблизително до голите брези, подаващи се от снега. През бинокъла си Аксел видя, че Стафан Хейхе не се движеше бързо. Вместо това внимаваше да прикрива следите си. Бе уверен. Сигурен, че те не биха отгатнали плана му.

Ускориха ход. Аксел изпита прилив на облекчение. Само да можеха да го настигнат сега, всичко щеше да си дойде по местата.

Войниците бяха почти на разстояние да могат да му извикат, когато предчувствие накара Аксел да спре.

— Чакай.

Коленичи долу в снега.

— Нещо… — прошепна. — Нещо не е наред.

Шведът се бе отправил към последното стръмно речно дефиле, преди теренът да стане равен, и скоро щеше да е на дъното на долината. След около минута щяха да го изпуснат от поглед. Аксел го наблюдаваше през бинокъла си. Хейхе беше преметнал автомата си през рамо и се движеше със същата скорост като преди. Нищо не подсказваше, че ги е забелязал. Кое тогава бе предизвикало реакцията на Аксел?

И тогава я видя. Ловна хижа под клисурата, много подобна на онази, където бяха открили заразеното от едра шарка семейство. От отвор в покрива нагоре се виеше тънка струйка дим. На фона на снега бе незабележима, но по-отвисоко, където зад нея бе тъмният залив, пушекът се виждаше като фина издигаща се мъгла.

Той подаде бинокъла на Егон и свали от рамото си снайперистката пушка. Проследи шведа през телескопичния мерник. Спомни си първата им среща. Тогава Хейхе наблюдаваше Аксел така през мерника на заредено оръжие.

— Дали няма среща с някого? Или проверява обитавана ли е хижата?

— Очисти го — отсече Егон.

— Какво?

— Ако се срещне с някого, ще ни издаде. В случай че го заловят, ще ни изпее.

— Искаш да го застрелям в гръб?

Аксел свали пушката. Студът, плъзнал по тялото му, бе изпомпан от самото му сърце. Когато срещна очите на Егон, у него всичко се вледени.

— Бих го направил сам — каза приятелят му и повдигна бинтованата си ръка, — само че не мога.

Да си морски пехотинец, означава да си подготвен да убиваш. Аксел Тране се бе готвил за този момент. Вече не изпитваше съмнения, че е способен да убие. Нямаше съмнение също така, че бе решение, с което щеше да му се наложи да живее до края на дните си. Надявал се бе да се случи при самоотбрана.

— Трябва да решиш — каза Егон. Гласът му звучеше лековато. Като на Хейхе, хрумна му. — Скоро ще се скрие от поглед.

Аксел се прицели и дръпна спусъка.

Не изискваше кой знае какво умение. Не и от такова разстояние. Не и с такова оръжие. Улучи Стафан Хейхе точно където бе възнамерявал. В рамото. Пукотът от пушката отекна из долината. Насочи телескопичния мерник към ловната хижа. Зачака. Вдиша. Още чакаше. Издиша.

Нищо.

Усети бузата си изтръпнала, когато подпря приклада на пушката в снега пред себе си. Вдигна поглед. Егон стоеше изправен, висок, неподвижен. С вдигнат пистолет. Беше насочен право към главата на Аксел. Видя презрението му.

— Егон…

— Стреляй по него отново. Пропусна. Той е жив.

Не можа да намери точните думи, така че само поклати глава. Усещаше душата си притисната към слепоочията. Устата му се напълни с лепкава слюнка.

— Не. Ще го вземем с нас. Ще го накараме да размисли. Той държи на Калипсо, нали видя?

Гневният взор на Егон. Устните му, бледи като кожата. Сега щеше да го застреля. Аксел бе убеден в това. Егон щеше да го убие. И тогава внезапно приятелят му вдигна глава. Присви очи към надвисналото небе. Какво гледаше? Аксел се обърна. Там имаше полярна сова. Практически беше цялата бяла.

— Тогава сам ще го направя. Чакай ме при палатката.

Егон пое с широки крачки през снега с пистолет в ръка. Не се обърна назад. Нито веднъж.

Вече се бе стъмнило, когато Егон се върна. Аксел беше опаковал палатката. Облякъл бе Калипсо. Стрелна го крадешком, но в мислите си Егон бе другаде.

— А вирусът? — прошепна Аксел.

Егон се прокашля замислено.

— Няма го. Мръсникът трябва да го е скрил някъде.

После хвърли нещо на снега помежду им. На светлината от луната, проблясването на снега и блещукането на звездите го видя — малко червено парче месо. Езикът на Стафан Хейхе.

— Ето това е — каза Егон. — Така се случва с доносниците. Никога не го забравяй.