Ингар Йонсрюд
Калипсо (110)

Глава 110

Когато Кафа дойде в съзнание, лежеше на леглото. Беше се подмокрила. Веригата беше затегната, така че ръката й бе вирната право нагоре. Усещаше болката в рамото като боцкане на игли и можа да се надигне само до седнало положение. Носът й вече не кървеше, но усещаше грапава, полусъсирена кръв над устната си. Спортният й сутиен беше лепкав и тъмночервен. Отново чу далечното блъскане. Но сега осъзнаваше, че няма нищо общо с нея. Никой не беше дошъл.

— Строителни работи — обясни Егон.

Приклекнал бе до далечната стена на помещението. На шията му имаше възпалена червена ивица. Тя потръпна, като видя колко лесно той четеше мислите й.

— От строежа в съседство. — Втренчи се с невиждащ поглед в пространството. — Ето ти поука, Икбал. Бъди благодарна за своята незначителност. Никого не го е грижа дали незначителните ще живеят, или ще умрат.

Потърка врата си.

— А за теб мисля, че скоро ще умреш.

Тонът му й подсказа, че мислите му бяха другаде.

— Нарекохме я Калипсо — продължи. — По водния знак на снимките. Чела ли си Омир? „Одисея“?

Тя не отговори, но на него явно му беше все едно.

— Калипсо е била нимфа. Привлякла е Орфей с пеенето си и го държала пленник седем години, преди боговете да я принудят да го пусне.

Той се усмихна, но Кафа знаеше, че усмивката не е адресирана към нея.

— Седем години. Това нищо не е. — Той пое дълбоко дъх. — Може би сержант Баке беше прав. Че не можех да понеса да я оставя, защото ми напомняше дъщерята, която така и нямах. Може би ме омагьоса. Не знам. Може да съм просто добър човек, Икбал.

Той изчака, докато тя го погледне.

— Мислиш ли, че е така? Че съм добър човек? Калипсо… Анастасия… Тя беше много зле, като я открихме. Вирусът на едрата шарка беше атакувал гръбнака й. Единият й крак беше почти парализиран. Но присъстваше, беше с нас. Уви, тя отново се разболя. Не е рядко срещано. Тялото е толкова изтощено от болестта. Получи инфекция. В мозъка. Калипсо порасна, но си остана малко момиче в тялото на зряла жена.

Надигна се бавно и се изправи до бетонената стена.

— Какво трябваше да направя? Беше сираче и имаше нужда от грижи. Помниш ли картините по телевизията от сиропиталища в Източния блок? Или си твърде млада? Апатични, безпомощни деца в бедняшки институции. Това беше алтернативата, ако аз не се бях заел с нея. Анастасия получи най-добрия живот, който би могла да има. Мисли за това, когато ме съдиш.

На бетонения под до леглото имаше малка чаша с вода. Кафа не я бе забелязала досега. По някаква причина тя бе седяла там през цялото време точно на мястото, където бяха водили схватката помежду си. Почти можеше да я стигне. Кафа стисна чашата между бедрата си и използва студената кафява вода да отмие кръвта от брадичката си. Носът я болеше, но тя не вярваше да е счупен.

— Сержант Баке? — подхвърли небрежно. — Кой беше той?

— Бьорн Баке. Идиот. Искаше да я оставим там. Имахме… конфронтация. Баке беше убит и го оставихме близо до руските лаборатории. Леонид Гусев, генералът, когото Каин уби, предвождаше частта, която откри трупа му. Баке носеше норвежка униформа и имаше норвежки куршум в мозъка. Гусев откри също, че проби от вируса липсват от лабораторията. Просто събра две и две.

— И тъй, Гусев трябваше да умре?

Егон Борг отиде до мивката. Застана с гръб към нея, докато си миеше ръцете. Движенията му бяха дотолкова подчертани, че чак изглеждаха ритуални.

Одисей, Омир, Каин и Авел. А сега си беше измил ръцете като Пилат Понтийски. Онова, което ужасяваше Кафа повече от всичко, беше представата на Борг за самия себе си. Егон Борг вече виждаше името си в книгите по история. Тя разпознаваше реториката. Когато работеше в Службата по сигурност, работата й бе да проумее екстремизма. Борг не беше фундаменталист, защото не притежаваше идеология или вяра, но също като фундаменталистите не изпитваше никакви съмнения. Грандиозният език на неразбраните. Онези, готови да жертват хуманността си за човечеството. Онези, които оставяха зад себе си осакатени тела, скръб и отчаяние.

— Сусане и Калипсо. Моите две принцеси. В известен смисъл Калипсо би трябвало да благодари на Сусане за живота, който има. Можах да се грижа за нея дори когато Сусане умря. Сусане даде живот на Калипсо. Елегантно, не намираш ли?

Егон поклати глава. Избърса очи, сякаш трогнат от собствените си думи.

— Не беше лесно. Особено като стана по-голяма. Беше много неспокойна през пубертета. Не можеше да се усмири в стаята със Сусане. Така че нощем я вземах при мен. Качвах я в колата и обикаляхме с часове чак до зори, преди тя да се успокои. Може би осъзнаваше каква щастливка е.

— С течността, която вкарваш в ръката й, я упояваш — хладно отбеляза Кафа. — Именно затова тя спеше, когато те посетих.

До мивката имаше мръсна кърпа. Борг я погледна, сякаш обмисляше дали да я използва, но вместо това избърса ръце в панталоните си.

— Аз я успокоявам. Всичко, което направих, бе в името на това да я защитя. Винаги съм закрилял обичаните от мен. Каин караше колата в нощта след сватбата ни със Сусане. Агнес и Каин пушили джойнт заедно. Не знам дали това беше причината за катастрофата. Но така или иначе катастрофирахме. Аз поех вината.

Значи с това бе държал Каин и Агнес. И двамата му дължаха живот. Бяха отнели на Егон Борг живота, който би трябвало да има. Той ги беше използвал и после ги беше оставил да умрат, защото това заслужаваха.

Кожената ръкавица. Бялата ръкавица, която Агнес Усе бе държала в ръка точно преди да умре. Кафа осъзна къде я беше видяла за пръв път. Егон Борг беше носил такива ръкавици на сватбените си снимки. Тя го попита и той кимна утвърдително.

— Както казах… аз бях този, когото тя искаше.

По лицето му се появи странно изражение. Отначало Кафа си помисли, че се усмихва. Но после схвана, че беше спазъм, много мрачен при това.

— Сега всичко е въпрос на време. За теб. За мен. За тях — каза той и отправи презрителна гримаса към вратата. Към всичко от другата страна.

Кафа грабна смачканото одеяло и избърса лицето и окървавените си гърди. Рамото я болеше. Пробва предпазливо веригата, но тя просто се опъна безпощадно от белезниците на китката й.

— Отмъщение? — изрече тя.

Той я погледна замислено.

— Когато испанците пристигнали в Южна Америка, почти цялото местно население било унищожено. Осемдесет до деветдесет процента умрели в разстояние на няколко години. Не от испански куршуми, а от болестта, която им донесли. Едра шарка. Плъзнала из континента като ято скакалци — каза той и размаха рязко ръка пред себе си. — Зъл ли е вирусът на едрата шарка? Или прави каквото е нужно, за да оцелее?

Той направи няколко крачки към нея. Спря по средата на стаята.

— Аз спасих Калипсо от смърт. От бавна мъчителна смърт. Зло ли беше това? Жертвах себе си заради Каин, та да не иде пак в затвора. Зло ли сторих? Гледах петнайсет години жена си, която беше с мозъчна смърт. Обгрижвах я. Сменях й памперсите, миех я…

Вместо отново да зададе въпроса, той разпери ръце и дълбоко пое дъх.

— Като всички други живи същества, били те хора, или вируси, само се адаптирах към обстановката. Не моята злост ни доведе дотук.

Той потърка длани една в друга.

— Тук не опира до отмъщение. Нито до добро и зло. Правим каквото е нужно, за да оцелеем. Това е природен закон.

Той направи още една стъпка към нея. Борг вече се потеше обилно и на слабата светлина от крушката на тавана тя виждаше капчици пот по челото му. Той понижи глас.

— Какво мислиш, че биха направили властите с тази проба от вируса, която им носехме? Че просто биха създали ваксини? Защо според теб разузнаването се намеси във вашето разследване?

Той приклекна пред нея.

— Трябва да се събудиш — каза и щракна с пръсти. — Хората трябва да се събудят. Някой в тази страна си играе с огъня. Подрънква с ключовете за ада. Харесва ли ти, или не, студената война се завърна. Приготвяме се за война. Но на хората не се казва нищо. Искам да сложа край на това. Сега.

Кафа се почувства невероятно уморена. Ръката я болеше, носът и брадичката й се подуваха и пулсираха. Беше мокра, воняща, замръзнала.

— Защо просто не се предадеш? Ще ти дадат думата в съда. Тогава всички ще узнаят за вируса, за операцията в Русия. За твоите подозрения. Това не е ли достатъчно? Не умряха ли достатъчно хора вече?

Той я погледна със сурови очи.

— Подозрения — подхвърли подигравателно. — Там е работата. Хората ще ги приемат за безпочвени подозрения на побъркан убиец. Вече не е достатъчно само да се знае — добави той тихо. — Хората трябва да разберат.