Ингар Йонсрюд
Калипсо (105)

Глава 105

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Веслата се движеха беззвучно в развълнуваното море. Беше дошло лошото време и силно валеше сняг. Големи, мокри снежинки. Надеждата бе на руския радар да се вижда само бяла пелена, та да не забележат малката гумена лодка с тримата войници и момичето, която прекосяваше фиорда Лица.

От другата страна на фиорда свалиха предпазните си костюми. Аксел и Хейхе си поделиха съдържанието от раницата на Егон, та той да може да носи Калипсо в своята. Докато норвежците изпускаха въздуха от надуваемата лодка, Хейхе пое нагоре по платото. Мълчеше още откакто Егон бе застрелял Баке. Не спираше да измерва преценяващо Егон, а и Егон правеше същото.

Аксел също бе останал без думи. Взираше се в приятеля си и не можеше да го познае вече. Самото дишане на Егон бе различно. По-дълбоко и по-бавно. Стойката му се бе променила. Беше някак по-самоуверена. Говорът му бе друг. Рязък. Решителен и мрачен. И очите му също. Стрелкащи се и опасни.

Изкачиха в мълчание склона, издигащ се от долината. Вятърът се усили. Температурата падна и снежинките станаха по-малки, по-леки и по-плътни. Движеха се хоризонтално с вятъра. Хейхе ги чакаше на върха. Носеше маска за лице с отвори за очите и устата. Черната вълна бе побеляла от снега, бучици лед се бяха образували около устата и носа му.

Зад всяка гънка на хълмистата местност се бе натрупала пряспа. На няколко места снегът бе дълбок над коленете. На други почти нямаше. Отсъстваше всякаква видимост, тъй че бе много тъмно. Аксел чуваше единствено неспирното плющене на качулката си и воя на вятъра.

След няколко часа пейзажът се промени. Теренът стана по-неравен, по-скалист и когато прекосиха замръзналото речно корито, Егон пропадна в леда. Загуби равновесие, посегна с ръка да омекоти падането си и се озова до хълбоци във водата. Ръкавът на зимния му костюм се напои с кръв.

— Трябва да намерим заслон — обяви той.

Идентифицираха реката на картата. На север водеше към долина в средата на залива Мотовски. Отправиха се нататък, към клисура в началото на долината. Там вятърът се усещаше по-слабо и те вдигнаха палатка близо до планински склон, като я покриха с камуфлажно платнище.

Когато бе пропаднал в леда, Егон се бе уловил за остра скала и от основата на показалеца му през цялата длан минаваше дълбока рана. Аксел предложи да му помогне, но Егон го перна и го отпрати. Изсъска през стиснати зъби, докато сам се превръзваше.

Запалиха примуса си и си приготвиха супа от пакетче. Беше мазна, безвкусна и съдържаше грах. Калипсо я изпи ненаситно. Егон я беше извадил от раницата си и я постави в спалния чувал на Бьорн Баке. Тъй и тъй на Баке той не му трябваше вече. Бяха спуснали тялото на Баке във водата край кея пред лабораторията. В чувал за трупове, натъпкан с камъни.

След като се нахрани, Егон легна до момиченцето. Преметна ръка през телцето и я придърпа към себе си, та да я сгрее с телесната си топлина. Погледът му прескачаше между Аксел и Хейхе. Беше напрегнат. Горящ.

Аксел си даде сметка, че Егон стоеше твърдо на своето; и сега да беше в тази ситуация, би сторил същото. Ако пак бе в онази стая с оръжие в ръка, а Баке бе изрекъл същите думи… Егон нямаше никакви угризения.

На Аксел му отне дълго време да заспи. Взираше се в опънатото платнище и слушаше вятъра, хъркането на Егон и Хейхе в бързото ритмично дишане на Калипсо.

Думите на Бьорн Баке бяха злобни. Удар под кръста. Но Аксел съзнаваше също така, че те не бяха нещо повече от ехо. Ехо от обвиненията, които Егон отправяше към себе си. Във всеки ден и час след катастрофата. Грешката на сержанта беше, че ги изрече на глас. И като го каза, потвърди най-големия страх на Егон: той не бе единственият, който си го мислеше. Егон бе пламнал като тлеещи въглени, духнати от вятър. И Баке бе погълнат от пламъците.

Призори бурята още бушуваше. Аксел духна парата, вдигаща се от кафето. Прочисти гърло.

— Така — каза. — А сега какво?

Егон го погледна. После премести очи към Хейхе.

— Ще предадем вируса — заяви кратко. — После всеки тръгва по пътя си. — Ти — кимна той към шведа — се прибираш в Швеция. А ти си довършваш договора с армията.

Егон вдигна пълния до половина чайник от примуса и го остави на земята. После увеличи пламъка на газта, който стана висок и син.

— А аз ще се грижа за нея. — Той постави ръка върху рамото на Калипсо. — И за Сусане.

Стафан Хейхе се облегна на скалата. Температурата вече бе сносна и той бе разкопчал униформата на врата си. Бутна назад кепето си и се показа мазната му руса коса. По челото му още имаше следи от камуфлажната боя. Той се втренчи в Егон с любопитство в големите си сиви очи. Почти с почуда. Каква странна реакция. И тогава Аксел си я обясни. Безстрашие. Стафан Хейхе бе човек, който не знаеше страх.

Егон обаче не го бе разтълкувал и се наведе към шведа.

— Бьорн Баке е изпаднал в паника, когато руски войници са ни доближили твърде много. Било е ветровито, изгубили сме се един друг от поглед и когато бурята е утихнала, сержанта вече го е нямало.

Егон постави бинтованата си ръка над печката. Пламъкът просъска и изчезна. Разнесе се силна миризма на етанетиол.

— Никой не знае какво се е случило със сержант Баке — изрече бавно Егон. — Просто е изчезнал. Ясно ли е?

Хейхе се усмихна. С камуфлажната боя заприлича на Аксел на клоун. Една от онези трагични фигури, чиито истински мисли на никого не са ясни.

— Край кея във фиорда Лица лежи мъртъв войник. Един ден той ще се надигне, Егон Борг. За убийство се плаща цена. Аз няма да платя тази цена. Не и заради теб.