Ингар Йонсрюд
Калипсо (102)

Глава 102

Събуди се чак след деветнайсет часа. Гроги, но облекчен. Глождещата го буца в гърдите я нямаше. Дишаше по-леко. Беше взел решение.

Кос беше оставил съобщение на гласовата му поща. Специалният разследващ екип искаше да го разпита. Утре. Устройваше го.

В антрето още се усещаше влажната и кисела миризма от козината на Крьосюс. Докато кафеварката ентусиазирано гъргореше в кухнята, той прибра вестниците и се облече. Прелисти „Дагенс Нарингслив“. Дори се засмя на карикатура на премиера Рибе, нарисуван с примижало око и с кучешка муцуна, захапал глезена на руския външен министър. Откога Фредрик не се бе отпускал с вестник и чаша кафе?

Все така с чашата кафе в ръка застана до прозореца на дневната. Беше станало по-студено. Много по-студено. Един човек вървеше предпазливо по замръзналата корица, покриваща тротоара от другата страна на улицата. Лицето му беше скрито от вдигнатата яка на палтото, която стигаше до ръба на старомодната му мека шапка. Снежната каша се бе превърнала в сиво-кафяви буци, смесица от лед, чакъл и кучешки изпражнения. Фредрик си сложи снегоходките, преди да излезе навън.

Никой от колегите му не беше виждал Кафа от предишния ден сутринта. Телефонът й вече не звънеше, когато той се опитваше да се свърже с нея, а директно се включваше гласова поща. Лаптопът беше на бюрото й, а той знаеше, че тя би го взела със себе си, ако възнамеряваше да отсъства дълго. Той натисна безразборно няколко клавиша на него, преди да седне на стола й. Усети коляното си да протестира, когато се намести върху ниската седалка. На бюрото й имаше досиета по случаи, снимки от местопрестъпления, доклади с експертизи. На нейно място кое би пипал последно?

Дневника. Лежеше върху служебния телефон. Кафа постоянно говореше по него, така че подвързаното в кожа тефтерче нямаше как да е там от много отдавна. Последното вписване беше отпреди два дни. „13:15. ЕБ среща ТАН“. ЕБ. Егон Борг. ТАН. Трун Антон Неме. На Фредрик никак не му се щеше да го прави, но все пак позвъни на секретарката на началника на полицията.

— Здрасти, Кафа. Някакви новини за гадняра?

Гласът бе неутрален. Бетина трябва да бе видяла на дисплея кой я търси. За миг бе изкушен да си преправи гласа, но това би било твърде глупаво дори като за него.

— Гаднярът е на телефона.

Мълчание.

— Обаждам се по работа — каза той.

Мълчание.

— Вярно ли е, че вчера Неме се е срещнал с Егон Борг в един и петнайсет?

— Да.

— Кога свърши срещата?

— Не знам.

— Благодаря ти.

Щрак.

Потната му ръка беше оставила влажни петна по телефонната слушалка. С Бетина явно не си приказваха.

Друг полицай, той не можеше да си спомни кой, му бе казал, че Кафа разпитва някого последния път, когато беше тук. Изправи се. Отиде в стаята за разпити, където за пръв път се бяха срещнали с Егон Борг. Червената лампичка, индикираща, че стаята е заета, светеше. И все пак това не го накара да се чувства по-добре. Кафа нямаше навик да изчезва така. Не беше присъщо за нея. Припомни си синините. Дали не й се бе случило нещо? Нещо в личния й живот? Остана с ръка на дръжката на вратата и се заослушва. Но естествено, помещението бе звукоизолирано. Той отвори с рязко движение.

Стаята за разпити бе празна. Но столът, на който обикновено седеше полицейският служител, бе преобърнат, а до него имаше чанта. Беше на Кафа. Последните следи от настроението, с което се бе събудил днес, изчезнаха. Нещо не беше наред.

На масата имаше снимка. На Анастасия Сиянина. Кафа трябва да я беше свалила от оперативното табло. Защо?

Прерови чантата й. Документи. Застрахователни книжа и полицейски рапорт за кражба с взлом в лекарски кабинет в Северна Норвегия. Не беше ли споменала Кафа нещо за това? Случай, свързан с Агнес Усе?

Стоеше там, потънал в догадки, когато го стресна механичен звук. Свистенето, което забелязваш само при включването на климатика, изпълни стаята.

Имаше нещо на пода там, където беше лежала чантата. Часовникът на Кафа. Той го вдигна. Беше спрял. Показваше дванайсет без две минути.

Кос не вдигна, когато му позвъни. В асансьора Фредрик се свърза с Министерството на отбраната.

— Егон Борг, моля.

— Един момент. Съжалявам… не е тук. Изглежда, отсъства по болест.

— О, така ли?

— Сигурно е пипнал грип. Доста е разпространен напоследък — каза жената от Министерството на отбраната.

— Откога отсъства?

— За какво става дума?

— Полицай съм — отвърна кратко Фредрик. — Откога отсъства?

Егон Борг не беше ходил на работа през цялата седмица. Днес беше четвъртък. Долу в рецепцията Фредрик нахълта в стаята, където полицаи следяха охранителните камери в управлението. Няколко минути по-късно бяха върнали записите четиресет и осем часа назад.

Най-добрата картина бе от камера, монтирана точно над главния вход.

Отбелязаното време бе 14:51. Вратите на асансьора се отвориха. Излязоха Кафа и Егон Борг. Тя вървеше няколко стъпки пред него. Но когато мина през охраната, стана очевидно. Кафа се втренчи право в обектива на камерата. Лицето й бе мрачно. Настойчиво. После тя изчезна навън. Борг я последва.

Фредрик запрати чукчето към вратата с такава сила, че звукът му върху дървото отекна по цялото стълбище. Пробва и втори път, но от другата страна го посрещна пълна тишина. Никаква реакция. Отново позвъни на Кос, но заместник-началникът още не вдигаше. Ами сега какво? Вгледа се във вратата към апартамента на Егон Борг. От яко, масивно дърво. Със сложна ключалка. Нямаше начин да успее да я отвори. После си помисли за Кафа и за Андреас.

Направи крачка встрани, притисна пистолета си към ключалката, стегна пръста си около спусъка и стреля. Със силен ритник отвори вратата.

Задържа се за секунда на прага. Ослуша се. Подуши. После тръгна бързо по дългия коридор. Тъмночервена пътека покриваше скъпия дъбов под. На стената зад стъкла висяха стари нотни листа. Отвори със засилка първата врата. Кухня. Празна. Втората. Малка спалня. Празна. Третата врата водеше към баня, после се озова в ъгловата дневна на апартамента.

Черно пиано доминираше в стаята. До стената бе избутан шезлонг, а пред него имаше масичка за кафе. Резбовани двойни врати водеха към стая, която изглеждаше да е последната в апартамента. Той се изпъна. Ноздрите му потрепваха. В задушния въздух се долавяше някаква миризма. Амоняк. Силни почистващи препарати. Болница. Подушваше болница. И не беше само химикал, смесено бе с нещо биологично. Нещо противно сладникаво стигаше до обонянието му. Наведе го на мисълта за мухи. Не от онези, които подпалваха крилцата си в дома му от детството. Не, представяше си ги големи и месести, чието бръмчене държи възрастен човек буден нощем. От онези насекоми, дето снасят яйца под кожата на труп.

Погледна в цевта на пистолета си. Вените му изпъкваха с всеки сърдечен удар. Наклони глава, сякаш да раздвижи мускулите на врата си, после пристъпи към действие. Блъсна и отвори едната от вратите. Придвижи се странично през широкия вход и огледа стаята. Лавица с медицинско оборудване. Умивалник, гардероб, линолеум на пода, нощно шкафче, легло и смърт.

Очакваше да види човешко тяло в леглото. Жена. Но там нямаше човешко същество. Завивката беше отметната и на чаршафа имаше ръчно плетено мече, както и кожени ремъци от онези, които използваха за връзване на пациенти с психоза. Елзаската овчарка на Егон Борг лежеше пред леглото. И ако Фредрик не се бе появил, щеше дълго време да си лежи така. Докато Ромул не загниеше и не завонеше, пълен с яйца и ларви на мухи, че съседите не започнеха да се оплакват.

Животното бе убито с куршум в главата.