Ингар Йонсрюд
Калипсо (101)

Глава 101

Моторът на хладилника щракна и забръмча. Едва се чуваше, но тук, в апартамента на „Соргенфригата“, вече нямаше други звуци.

Фредрик дълго стоя до вратата към стаята на Якоб. Гледаше непокрития с прах правоъгълник върху бюрото, където бе лежал лаптопът на сина му. Нямаше разхвърляни дрехи по пода, а леглото бе спретнато оправено. Картината на арктическата катедрала още висеше на стената. Но Якоб бе отнесъл със себе си паспортната снимка на момичето от неговото училище.

Фредрик се обади на Алис. Попита я как е синът им, как е тя. Алис му напомни за концерта в Националния театър. Беше само след два дни. Якоб би искал той да присъства. София щеше да пристигне със самолет от Берген.

— Фредрик?

— Да.

— Якоб е много разочарован и разстроен. Не може просто да се заключваш в скръбта си и да изчезваш. Трябва да я споделиш с любимите си хора. С Якоб. Той е достатъчно голям вече.

Тя направи пауза.

— Прояви се като човека, който си.

Бетина не беше устроила драматично сбогуване. Ако бе заварил дома си в хаос, с извадени чекмеджета, счупени стъкла на снимки и възглавнички, пръснати из дневната, щеше да се чувства по-добре. Но тя не бе постъпила така. Следите, че си бе отишла, бяха съвсем бегли. Нямаше го телевизора в спалнята, както и дрехите й в гардероба, а той се бе сдобил с полица в банята. На нощното шкафче лежаха два неразопаковани теста за бременност. Бетина трябва да бе почистила с прахосмукачка кучешките косми, преди да си тръгне. Представяше си какъв спомен щеше да запази за него. Нещастник, използващ кучето като повод да вдигне скандал. А може би бе тъкмо такъв.

Фредрик намери химикалка и лист. Възнамерявал бе да прати имейл на сина си, но онова, което имаше да каже, не можеше да бъде изказано в имейл. Трябваше да бъде написано — на ръка, в писмо. Отначало не намираше думите. Седеше до кухненската маса и се взираше в червените и оранжевите плочки над печката.

След като събра книжата на Андреас и ги заключи в собствената си кантонерка, прекара една последна нощ в дома на Кафа. Надявал се бе тя да се върне, защото имаше нужда да говори. Но тя не дойде. Нямаше я и като се събуди. Така че си събра нещата в сака и пое към къщи.

Когато Педер Расмусен бе освободен, Андреас вероятно се бе досетил какво предстои. Психологът от затвора му бе разправил за нездравия интерес на Расмусен към собственото му съдебно дело и Андреас си бе дал сметка, че Расмусен ще иска да му отмъсти за смъртта на сина си.

Но какво би могъл да стори срещу това? Расмусен беше свободен човек. Думите на психолога не бяха имали достатъчно тежест. Светът е пълен с престъпници, дали си клетва да убият полицаи. Но Педер Расмусен наистина бе възнамерявал да го направи. Така че Андреас бе подхванал свое собствено разследване. Вероятно бе проникнал в скривалището на Расмусен в същия ден, когато бяха излезли двамата с Фредрик на вечеря. Ето защо Андреас си припомни тогава цитата на серийния убиец Тед Бънди. Но изглежда, Расмусен го беше видял. Бе го проследил и заснел. И двамата.

Затова ли Андреас бе повикал Фредрик да излезе с него онази вечер? Не да предложи подкрепа на потиснат приятел, а да му съобщи какво е открил?

Вече нищо от това нямаше значение. Защото Андреас беше мъртъв. А Андреас беше мъртъв заради Фредрик. Андреас бе знаел, че Фредрик не би могъл да живее с мисълта, че е убиец. Не и дори когато въпросната жертва бе Педер Расмусен. Андреас бе носил бремето на отнет човешки живот върху съвестта си. И бе готов да пожертва приятелството си с Фредрик, та той да не изживява същото.

„Прояви се като човека, който си“, беше казала Алис.

Цялата история бе една трагикомедия. Фредрик беше убил Педер Расмусен. И все пак Расмусен беше спечелил. Защото при падането си бе отнесъл не само Андреас със себе си. Педер Расмусен щеше от гроба да съсипе живота и на Фредрик. Двама добри полицаи, принесени в жертва пред олтара на мъртъв убиец.

Фредрик свали капачката на химикалката и започна да пише.

Когато завърши, сгъна писмото и го сложи в плик. Пъхна го във вътрешния джоб на кадифеното си сако.

Отново се опита да позвъни на Кафа. Тя не вдигна. Фредрик погледна навън. Беше късна сутрин, но той все пак си легна.