Ингар Йонсрюд
Калипсо (100)

Глава 100

Фредрик затвори очи. Захлупи с шепи устата и носа си и изпусна горещия си дъх между пръстите. Припомни си друг един случай, когато бе седял така.

В късно лято на балкона си във Фрогнер. Майка му беше сготвила вечеря за него и сега плетеше на една кука. С бързи и ритмични движения. Ноктите й почукваха върху куката. На масата лежаха първите миниатюрни бебешки терлички, които щяха да са една от наградите в есенната лотария на мисията за набиране средства за гладуващите в Биафра.

Беше му студено и топлеше пръсти с дъха си. Малко разговаряха един с друг. Просто седяха там, никой не се бъркаше на другия и той просто зяпаше мухите, които една по една кръжаха около пламъка на свещта, поставена на масата. Приближаваха все повече и повече, докато крилата им изчезваха с припламване. Смърт в разтопения восък на свещта. Майка му, загледана в него, бе спряла да плете. Само навиваше фината вълна около пръстите си. Заедно наблюдаваха сблъсъка между двете екстремности на живота.

— Заобиколени сме от мрак — заговори тя накрая. — Ето защо те повтарят една и съща грешка отново и отново. Докато умрат. Не могат да устоят на светлината. Никой не може.

Фредрик вдигна очи към нея.

— И за хората ли важи същото?

— Да — отвърна тя. — Най-вече за хората.

„Жертвата е убита с изстрел в сърцето. Куршумът (калибър .38) е изстрелян от полицейски револвер PN393810 («Смит и Уесън Специален»). Смъртта е била мигновена.“

Думите бяха от доклада, маркиран с щемпел „секретно“. На Фредрик не му бе нужно да чете по-нататък. Преди осем години полицията бе в процес на подмяна на старите револвери „Смит и Уесън“. Но това не важеше за въоръжения отряд за реагиране. Те вече бяха започнали да използват новите си оръжия, пистолетите „Глок“.

Заобиколени сме от мрак. Това бяха думите на майка му. Андреас беше добър стрелец. Със сигурност докладът потвърждаваше нещо, което партньорът му вече би трябвало да е знаел. Знаел го бе в мига на изстрела.

И все пак никога нищо не бе казал. Дали се чувстваше предаден? Предателство, засилено от тримата полицаи от въоръжения отряд, защото те не бяха застреляли момчето? Немислимо бе всичките трима да са пропуснали от такова близко разстояние. Просто не бяха могли да се накарат да го убият. Предпочели бяха да поемат куршум, отколкото да гърмят по детето.

Предателство ли е да застреляш дете?

Фредрик обърна страницата. Продължи да разгръща нататък. Един документ привлече вниманието му. В десния ъгъл имаше лого. Герб. Два черни гарвана. Птиците на Один — Хугин и Мунин. Еднооките шпиони на викингския бог. Бяха израз на това как се възприемаше армейското разузнаване и гарваните бяха неговият символ.

Съдържанието бе късо и сухо като автора. Молба за предсрочно освобождаване на Педер Расмусен веднага след излежаване на минималната му присъда. „По съображения за държавната сигурност“. Без обяснения. Без аргументи. Докато четеше, ясно чуваше в главата си плътен женски глас. Писмото беше подписано от майор Юдит Йеде.

Това бе мракът на Андреас. Съзнанието, че бе убил дете. Съзнанието, че човекът, който бе принудил Андреас да застреля дете, скоро щеше да е на свобода. След като бе излежал едва седем години.

Защо? Въпросът трябва да го бе разкъсвал вътрешно. Защо? Как бяха могли да постъпят така?

Разбира се, Андреас бе кръжал около онази свещ. И то се знае, крилата му се бяха подпалили.

Фредрик най-сетне проумя презрителните думи на Андреас по повод тайните служби. Обвиненията му как те само се преструват, че споделят информацията си с полицията, а служат единствено на собствените си интереси. Защото Андреас бе знаел, че Юдит Йеде и загадъчният швед се бяха боели не само от атака срещу Норвегия. Имаха нужда да държат Педер Расмусен под свой контрол. Защото, ако се окажеше, че той наистина е терорист, а те бяха съдействали за освобождаването му…

Фредрик се изправи. Свали сакото си и изтри потта от дланите си. В ума му започна да се оформя подозрение. Сега пред него оставаше въпросът защо. Защо Андреас го бе лъгал, саботирал и спъвал разследването му, защо го бе издал на Кос? Защо бе позволил Фредрик да се изпълни с такива подозрения срещу него, че да стигне дотам да се бои как приятелят му може да насочи оръжие насреща му?

Грабна мобилния телефон от масата. В него имаше запис от нощта, когато Фредрик се бе опитал да се самоубие. От нощта, когато Педер Расмусен бе изчезнал в реката. Фредрик осъзна, че това е неговият пламък. И че няма да може да му устои. Бързи стъпки. Тежки обувки върху асфалта. Звукът бе по-лесен за интерпретиране от образа, защото единственото, което виждаше, бе маса от черно и сиво, която се плъзгаше напред-назад по екрана на телефона. Камерата бе насочена към земята. После чу гласове.

Ей, тъпак!

Стъпките се забавиха и камерата се вдигна нагоре. Макар картината да бе само няколко сантиметра широка, Фредрик разпозна мястото. Беше някъде в парка край река Акер в Грюнерльока, където над водата имаше малък дървен мост.

Двете фигури бяха близо до моста. Единият беше с костюм, другият — леко приведен и куцаше, държеше в ръка бастун. Андреас и Фредрик.

Тъпак!

Андреас и Фредрик спряха на моста и се обърнаха към мъжа, който ги снимаше. Фредрик изглеждаше объркан, пиян и раздразнен. Андреас тропна с крак върху дървения мост.

Проклети детеубийци. Онзи вече не крещеше, но гласът му вибрираше от напрежение. Фредрик се видя как пристъпва напред с олюляване.

Как ме нарече?

Мъжът с камерата спря. Образът се стабилизира. Лицето на Фредрик се уголеми на екрана. Очите му бяха замъглени, устните — здраво стиснати и побелели.

Попитай го, изрече мрачният глас.

Тогава чу Андреас.

Майната му на тоя. Тръгваме си.

Фредрик се бе втренчил право в камерата. Рядко виждаш лицето си в най-грозния му вид. Гневно, пияно, озадачено.

Защо ни снимаш, по дяволите? Не те ли познавам отнякъде?, избъбри Фредрик.

Попитай него, каза отново мъжът.

Фредрик, недей. Хайде.

Фредрик се видя как вдига показалец. Той се разклати на сантиметри от обектива на камерата. После изпръхтя презрително и се извърна.

Идиот. Понечи да си тръгне.

Фредрик настигна Андреас, а той го потупа по гърба.

Фигуерас! Имаш нещо, което ми принадлежи. Книжата ми. Не съм приключил с теб. С нито един от двама ви. Обичаш ли децата си, Байер? Якоб и София? Аз обичах сина си. Око за око, нали така?

Това ако не бе запечатващ се спомен. Защото мозъкът не забравя дори човекът да го прави. Така бе казал полицейският психолог. Заплахата срещу живота му. Имената им. Това бе отправната точка на Фредрик.

Спря записа. Не му бе нужно да вижда повече. Тъмнината се оттегли и спомените нахлуха. Най-после си спомни какво се беше случило онази нощ.

Сърцето му се бе взривило от ярост. Това бе ахилесовата му пета. Бе ахилесовата пета на всеки полицай. Децата им. Те бяха недосегаема територия. Извърнал се бе, зареден с адреналин и жажда за насилие. Педер Расмусен бе висок колкото него. Много по-силен. Кафявото подплатено палто се развя, той хвърли настрани телефона си и вдигна юмруци пред себе си. Малките очички на кръглото голобрадо лице на Расмусен се присвиха. Устата му се изкриви в арогантна усмивка.

— Значи сега ме позна?

Фредрик се приготви. Вдигна абаносовия бастун да го удари, но Педер Расмусен предугади намеренията му. Миг преди удара той се отклони встрани. Изтича към Фредрик, блъсна го с глава и рамо в гърдите и останалият без въздух Фредрик залитна и падна на пътеката. Главата му се удари в асфалта и пред очите му се стрелнаха бели, червени и жълти светкавици. Усети вкуса на кръв. Пареща болка във врата тръгна от основата на черепа му.

Аз съм Попай Моряка, Попай Моряка…

Очакваше масивното тяло да се стовари отгоре му, но не се случи. Вместо това чу шума от силен сблъсък на две тела и изругаването на Андреас.

Фредрик се превъртя на една страна. Топлината на кръвта, течаща от скалпа му, го изплаши. С мъка се надигна на колене. Асфалтът беше студен и твърд. Слепоочията му пулсираха и той вдигна глава.

Видя плътния обръч от тлъстина и мускул около врата на Педер Расмусен. Широките му рамене бяха изпънати встрани, а мускулите на ръцете му потрепваха напрегнати. Беше възседнал Андреас и се опитваше да го души, но Андреас се изви, освободи ръцете си и се опита да го удари по бъбреците и ребрата. Само че Расмусен беше твърде силен. Твърде мощен. Съвсем скоро щеше да успее да го удуши.

Фредрик с мъка се изправи. До него лежеше абаносовият бастун и той го взе. Не се поколеба. Просто замахна и удари. Топчето на бастуна уцели Педер Расмусен край ухото с глухо тупване. Бастунът се прекърши на две. И гигантът се гътна. После се превъртя. Издаде гъргорещи звуци. Очите им се срещнаха, когато Расмусен отново се надигна. Фредрик бе коленичил пред приятеля си. Сега бе негов ред да ахне. Расмусен не кървеше, но буцата отстрани на главата му растеше. Вече бе изправен в цял ръст. Люлееше се напред-назад на пети. Изражението му бе неразгадаемо. Смайване? Или нещо по-мрачно? Примирение?

Педер Расмусен направи няколко крачки назад като на автопилот. После падна. Ничком. В реката. Фредрик чу Андреас да изпъшква и да се надига. Самият Фредрик само стърчеше втренчен. В безжизненото тяло, отнасяно от реката. Ръката му се плъзна в джоба. Търсеше си хапчетата.

Попай Моряка.