Ингар Йонсрюд
Калипсо

Глава 1

Осло, осем години по-рано

Това става всяко лято. Някои дни се плъзгат над страната такива тропически горещи, че въздухът трепти. Асфалтът изпуска маслена пот, трамваят излъчва тежкия дъх на телата, а норвежецът забравя къде живее и проклина жегата.

Зимата възстановява баланса.

Беше толкова студено, че кожата на униформеното яке изскърца, когато Фредрик Байер вдигна ръка и почука на вратата.

Зад прозорците на жълтата дървена къща на Галгеберг, постройка от времето, когато градът се е казвал Кристиания, а отходните води са текли по улиците, широки завеси скриваха стаите от погледа. От комина обаче се издигаше дим. Съседите му бяха казали, че крясъците спрели преди половин час.

Полицаят хвърли поглед през рамо. Колегата му Андреас Фигеурас стоеше зад него. Очилата на Фредрик лежаха студени върху носа му, а замръзналите капки в мустака му се разтопиха, когато той пъхна език в ъгълчето на устата си. Жилището беше отпуснато от кварталната Служба за защита на семейството, а обитателите му бяха рускиня и нейният син. Човекът, от когото бягаха, беше бащата на момчето. Беше фармацевт и се казваше Педер Расмусен.

Не беше запомнящо се име.

Хлапето, което отвори вратата, изглеждаше сякаш още дори не ходи на училище, но Фредрик знаеше, че е на осем. Когато вдигна глава, за да огледа тъмния коридор, го лъхна топла пара.

Андреас сигурно беше зърнал фигурата пред ниската отворена врата, водеща към детската стая. Навярно различаваше вдигнатия револвер и разбираше, че мокрите петна по ризата му са от кръв. Че парата е от душа, пуснат с пълна сила в банята. Фредрик обаче не виждаше нищо. Очилата му бяха замъглени от парата и когато вдигна ръце към лицето си, един силен юмрук го сграбчи за ревера и го дръпна в антрето. Ръката на Андреас, протегната към рамото му, изчезна, а ударът на приклада на револвера по челото принуди Фредрик да падне на колене.

Една врата се затръшна. Той чу свистящия дъх на уплашено момче, преди стените да се съберат с трясък.

Влага. Мокра и студена пелена върху челото. Разпростря се върху шията му, където се пристягаше униформената риза, и плъзна надолу по гърба му. Краката му бяха подгизнали в зимните ботуши. Той вдиша, като изхълца слабо, но пое в устата си само тъмния найлон на чувала, нахлузен върху главата му, и го обзе клаустрофобия. Опита да рита, но краката му бяха привързани един за друг, както и юмруците, омотани с тиксо зад гърба. Жилавите нишки на килима се впиваха в пръстите му. Той се протегна, после се сви и изви гръб. Почти му причерня пред очите, преди да успее да се съвземе. Да пренебрегне огненочервените светкавици, които пробягваха пред погледа му, да брои, да брои бавно, да задържи дъха си, да вдиша, да задържи дъха си, да издиша. Да изчака.

Прикладът явно го беше уцелил на границата между челото и косата, защото оттам се усилваше пулсиращата болка. Сега, докато лежеше в покой, болката първоначално нарасна, но после отпусна хватката си около черепа му. Дробовете му се изпълниха с кислород, той възвърна контрола върху дишането, контрола върху тялото, контрола върху ума си. Пулсът му се уравновеси.

Фредрик се заслуша. Чуваше странно бодро тананикане и звуците от душа по емайлираната стомана. Позна песничката на Моряка.

I’m Popeye the Sailor Man, I’m Popeye the Sailor Man. Hmm mmm hmm. I’m Popeye the Sailor Man. Tut!^[1]

Осъзна, че лежи в коридора, а нападателят му се суети в банята. Усети дланите си лепкави и замръзна. С нож ли беше порязан? После се сети. В трескавото мятане беше използвал цялата сила на мускулите си и тиксото се беше разхлабило. Потта беше навлажнила лепилото и го беше направила по-лесно за работа. Той започна внимателно да разтърква юмруци един в друг.

— Татко? Мисля, че идват.

Звънливият глас прозвуча от другия край на коридора. Момченцето сигурно стоеше до вратата.

— Ту-ту! — избоботи мъжът. — Ела насам.

Фредрик чу скок в коридора, а после мъжът го изправи в седнало положение в коридора.

Застана пред него, издърпа калъфката на възглавницата и Фредрик трябваше да се напрегне, за да види отвъд капките кръв по стъклата на очилата си.

Господи.

Фармацевт Педер Расмусен беше по-възрастен от него, силен и с добре очертани мускули от раменете до врата. Беше си свалил ризата и гърдите му бяха покрити с кръв. Седна върху бедрата му. Тъмна, втвърдена коса закриваше пронизващите му очи. От венеца му между предния и кучешкия зъб се стичаше капка кръв — сигурно беше стиснал зъби толкова силно, че корените на зъбите бяха поддали. Стискаше яката на Фредрик в мъртва хватка, а с другата ръка размахваше револвера.

Фредрик седеше, облегнат на входната врата. Разбра обаче, че зад завесите става нещо, защото Расмусен отклони поглед.

— Ще пръсна главата на свинята! — изкрещя той. — Пипнете ли вратата, ще му пръсна черепа!

Дулото, опряно до слепоочието. Дъхът на пот и мента, тежкото дишане. За пръв път мъжът, гол до кръста, го погледна в очите. В погледа му Фредрик потърси интелектуалеца, учения, какъвто се говореше, че е Педер Расмусен. Нямаше и следа от него. Само безумство.

Езикът му се плъзна по капката кръв върху брадичката и кучешкият му зъб се покри с розов слой. Той вкуси кръвта и изсъска:

— Сериозно говоря. Мамка му, ще ти пръсна черепа над шибаните путки, ако не се разкарат.

— Татко… ръцете му…

— Педер Расмусен! — изкрещя някой отвън. — Педер Расмусен!

За части от секундата стана тихо. Трябваше да действа сега. Един бог знаеше какво можеше да хрумне на безумеца, ако откриеше, че ръцете на Фредрик са свободни. С цялата си сила той се изви назад и се пресегна към дръжката на револвера. Уцели онзи в китката, оръжието му гръмна към стената, Фредрик обхвана главата му и го придърпа към себе си.

— Сега! — извика той. — Няма оръжие. Ела!

Челото на мъжа се заби в носа на Фредрик, потече му кръв, но той държеше здраво, опитваше се да улови парче кожа между зъбите си, удряше го с юмруци по ушите, дереше го по гръкляна, хапеше го. Усети вкуса на кръвта.

Трясъкът на вратата, която избиха с тарана, прозвуча отдалеч. Но не и гласът. Не и тъничкият уплашен момчешки глас.

— Спрете. Ще стрелям.

Силният полъх не дойде отвън. Дойде от стомаха му. Хватката на Фредрик около гърлото на Педер Расмусен се отпусна. Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. Той изви глава назад. Изкашля кръв. Чудовището, надвесено над него, се озъби.

Между тях и входа момченцето се поклащаше на едно място. С прибрани крака и вдигнати ръце. Юмручетата му, бели като тебешир, стискаха револвера. Точно до вратата бяха тримата полицаи от специалните части. Облечени в черно, маскирани, насочили оръжията си за стрелба. Андреас също беше там. Униформеното му яке стоеше широко и безформено над бронежилетката.

— Спираме — каза един от мъжете. Гневно. Необяснимо гневно.

— Оттегляме се, момче. Хайде, не стреляй. Спокойно. Няма да ви нараним.

Преди полицаите се бяха засилили напред. Сега се отдръпнаха — така тихо, така внимателно, така предпазливо.

— Застреляй свинете! Застреляй ги!

Чудовището ревеше. Рев, изпълнен с лудост, слюнка и жлъч.

— Не…

— Татко…

— Стреляй!

Глава 2

В днешно време

С есента дойде дъждът, с дъжда дойде вятърът, а с вятъра дойде шумата.

Въпреки това раздърпаният глупак не преставаше да работи. Вървеше бавно сред надгробните плочи и гребеше. Прокарваше тъпите зъбци на греблото през есенно кафявата шума. Събираше листата с ръка и ги пускаше в торбата за смет, която влачеше.

— Жалка гледка — промърмори мъжът на име Микаел Морениус. Фасът му, проблясващ в златисто, изсъска, когато падна върху асфалта. Микаел го смачка и с раздразнение установи, че кожените му обувки са пропити с влага.

Чу къси провлачени стъпки по паркинга зад себе си, които бяха прекъснати от силна кашлица. Микаел се обърна към новодошлия. Беше възрастен мъж с грубо телосложение, който се подпря на един захабен син фиат и изкашля гъст секрет в една носна кърпичка. Микаел изчака пристъпът му да отмине и отиде при него. Протегна му юмрука си.

Мъжът се вгледа в Микаел, без да продума. Пое безжизнената му ръка. После двамата седнаха в чисто бялото беемве.

— Чорт — простена старият с дрезгав глас и вдигна кърпичката пред носа си, докато търсеше пипнешком копчето на прозореца. — Тук вони — продължи той. Руският му акцент беше отчетлив.

— Пуша в колата — каза Микаел.

— Не е това.

— Значи са котетата.

Микаел завъртя леко ключа, така че прозорецът проблесна и се смъкна надолу. Самият той почти нямаше обоняние. Беше го изгубил, когато лекарите ампутираха ръката му. Никой не бе успял да обясни как едното е свързано с другото.

Руснакът само открехна прозореца си.

— Една котка използва двигателното помещение за родилна зала. Хайванчетата се изпържиха до двигателя — обясни Микаел.

Едва когато светлината в купето угасна, руснакът извади плика от джоба си.

— Ето го. Доказателството, че казвам истината.

— Доказателството — повтори Микаел, докато вземаше плика.

Несръчно го стисна с изкуствената си ръка и от него изпадна един предмет. Беше толкова тежък. Микаел поглади рубините с пръст. Чукна с нокът блестящия златен обков. Сърцето на патицата. Le Coeur de Canard.

Поседя така известно време, загледан в шествието на облаците по хоризонта. Неуморната борба на самотния мъж с есента. Микаел подаде телефона на руснака и му кимна:

— Тя чака.

Старият офицер отвори вратата и излезе. Докато говореше, Микаел си сложи бижуто. Поизправи се на седалката, за да усети тежестта му. Студеният допир на метала и скъпоценните камъни до гърдите. Златната верижка, която легна върху прешлените. Най-накрая.

Руснакът се прокашля силно, когато се върна в колата.

— Значи, няма да отнеме много време?

Микаел поклати глава.

— Ако онова, което казваш, е вярно… Значи си спасил много животи — тонът му стана делови. — Искаме да изразим благодарността си.

Беемвето потегли, а мъжът на гробището престана да гребе. Вдигна торбата за смет и изхвърли шумата. Пъхна ръка в торбата и взе предмета, останал вътре. Шилото за лед. Дъждовните капки заискряха върху стоманата. Докато мъжът човъркаше ключалката на фиата, повтори наум регистрационния номер на другата кола.

Глава 3

Против тревожност. Обезпокоително. Успокоително. Дишане. Условия на живот.

Държавната болница.

Думите се стичаха по прозореца. Очертаваха се върху запотеното стъкло, преди капките да се слеят една в друга, и оставаха само оголените корони на дърветата, гравирани на оловносивото октомврийско небе над Осло. Лейкопластът, прикрепящ превръзката на тила на комисар Фредрик Байер, се раздвижи, когато мъжът неохотно се извърна към лекарката.

— Кръвните проби показват медикаменти против тревожност и значително количество болкоуспокояващи. Както и алкохол. Много алкохол.

Тя стоеше до леглото и беше вдигнала очилата си с правоъгълни рамки над челото. Поглаждаше широкия си нос с лакиран в червено нокът, докато четеше досието му на глас. Не го поглеждаше.

— Сега най-важното за вас, лекуващия ви лекар и… — тук лекарката се поколеба и погледна двете жени, седнали на нестабилни столове в малката болнична стая — … близките ви е да установите причината да възникне тази ситуация. И да вземете мерки. За да не възникне отново.

Почеса носа си с нокът до побеляване.

— Малко информация. За самоубийството и депресията. — С тези думи тя пъхна няколко брошури под очилата му на нощната масичка. После си тръгна.

Някога Фредрик Байер беше чул, че пациентите могат сами да избират картините, които да красят стените на Държавната болница. Запита се кой ли е бил в тази стая преди него. Някой, който беше избрал картина с двама ухилени клоуни, пазещи равновесие върху въже над едно шосе. Явно някой, който е по-зле и от самия него. Опита се да каже нещо смешно по въпроса, но думите му прозвучаха неубедително.

Жената, седнала под цапаницата, не се усмихна. Това беше Бетина, жената, с която живееше Фредрик. Вместо това просто се взираше в него. Придържаше жилетката под раменете си, сякаш й беше студено, и усукваше един конец от ръкава между пръстите си. Черната й коса падаше върху лицето й.

Другата жена наруши мълчанието. Алис. Бившата съпруга на Фредрик. Линейката го беше взела от нейния вход, легнал насред улица „Стулмекергата“ в Грюнерльока и натъпкан до козирката с лекарства и алкохол. Там живееше Алис с новия си мъж. Ерик.

— Е… Какво стана, Фредрик? Андреас казва, че си изглеждал съвсем добре, когато сте се разделили? Да не би… — тонът на Алис омекна. — Да не би да е отново заради Фрик?

Фредрик и Алис имаха две деца — тийнейджърите Якоб и София. По-рано бяха имали три. Фрик загина в пожар и скръбта им беше неописуема. Разбира се, че това беше причината. Обаче беше минало много време. Тринайсет години. Фредрик вече не се будеше всеки ден с вледенено сърце. Лейкопластът заскуба косъмчетата на врата му, когато той поклати отрицателно глава.

Какво всъщност беше станало онази вечер преди почти две денонощия? Той не помнеше. Всъщност помнеше някои неща. За пореден път двамата с Андреас бяха прекратили разследването на случай на злоупотреба с деца. Още един случай в дъртата поредица на случаите на семейно насилие, които се бяха паднали на тях в Отдела за насилствени и сексуални престъпления в полицията в Осло. За пореден път си беше тръгнал от работа с черна дупка в гърдите. Бяха излезли да хапнат и да пият по бира. Бяха яли и пили, а след това… всичко след това му се сливаше в едно. Какофония от гласове, сирени, необяснима умора и гняв. Шум. Фредрик не успяваше да различи една от друга думите, нито да посочи конкретно усещане или настроение. Не и преди фразите да започнат да се очертават върху прозореца. Тогава и дойде на себе си тук, в болницата.

— Какво си казала на децата?

Алис пристегна косата си, вързана на опашка. Фредрик с изненада установи колко различни са Алис и Бетина. Настоящата му жена беше крехка и тъмнокоса, а бившата — по-пълна и руса. По-ведра и на външен вид, и по темперамент. Бетина обаче носеше пламък у себе си, имаше тесни, мамещи очи, които винаги събуждаха желанието му. Алис беше по… по-обичлива.

— Нищо — отвърна Алис. — Ще звънна на София по-късно днес. А Якоб… ами той замина, имаше концерт през уикенда, така че Бетина май не…

Чу се стържене на суха кожа. Бетина разтриваше ръцете си. Когато София отиде да следва в Берген, Якоб, който беше на шестнайсет, реши, че иска да живее с баща си.

— Не — отвърна тя лаконично. — Ти сам ще говориш с него.

Изправи се.

— Това, което не ми е ясно, е защо, по дяволите, отиваш и лягаш на улицата пред нейния вход.

Тя махна с ръка, но не откъсна поглед от него.

— Сякаш си умиращ индианец или нещо от сорта.

— По-добре ли щеше да ти е, ако бях умрял пред нас? — попита Фредрик.

— Да — отвърна Бетина.

Глава 4

Въпреки дъжда тънка снежна покривка още се стелеше над дворовете на Бюгдьой. От прозореца на колата Кафа Икбал виждаше топящи се бели участъци. Беше останала киша, която щеше да изчезне до вечерта.

Следователката не бързаше. Пожела наум всичко добро на зъзнещия гард до портата на кралския дворец и се загледа във фасадите на Националния музей. Каква странна сбирка от всевъзможни къщи и сгради, площади и квартали, откъснати от основите си и пренесени тук. Някога като ученичка беше посетила музея и мисълта, която й хрумна тогава, се завърна. Колко бяла е била тази страна едно време. Снегът, хората, дори храната им — картофите, сосът, брашното и рибата. Кога щяха да донесат тук кебапчийниците? Джамиите и портрет на турчина на ъгъла?

Измина пътя от центъра толкова бързо, че купето на колата едва бе започнало да се загрява, когато пейзажът премина в жилищни райони и пътища. Тук живеят някои от най-богатите хора в страната и излагат благоденствието си на показ чрез собствеността си. Тук тиролски вили стоят рамо до рамо със сгради във функционален стил. Това е идилията на Южна Норвегия на стероиди, патологично изследване на стари богаташки фамилии, натрупани от нефта състояния, надминали всякаква мярка, циници и късметлии. Население в пастелни цветове с недохранени кучета и коли от твърде голям калибър.

Полицейската кола беше паркирана в отбивката на пътя между къщите на едно възвишение в източната част на полуострова. Кафа спря зад нея. Поседя неподвижно, заслушана в дъжда, който почукваше по алуминиевата каросерия.

Спомни си първия си случай на убийство, с който се зае, когато започна работа в Отдела за насилие. Тогава работеше за Фредрик Байер. Този пергел. Беше умен, но все по-често изпадаше в мрачно настроение. В началото й беше симпатичен. Много. Но нещо беше застанало между тях. Вече го виждаше все по-рядко.

Кафа прокара ръка по шията и ключицата си. Подутината беше спаднала, но още изпитваше болка. По дяволите. Не искаше да мисли за това сега. Не и сега, защото този случай беше специален. Този смъртен случай беше неин. Първият й случай като главен следовател.

Кафа пристегна дългата си тъмна коса на врата и взе дъждобрана си. Двама униформени полицаи чакаха до вратата.

— Пощальонът заподозрял нещо — каза единият, нисък и широкоплещест мъж.

Косматата му ръка посочи пощенската кутия. Кафа присви очи. Името беше гравирано с изящен шрифт върху месингова табелка. „Герда Тране“. Кафа беше узнала, че това е осемдесет и пет годишна вдовица и единственият обитател на къщата.

— Пощальонът минавал оттук от години. Реагирал, когато госпожа Тране вече не си вземала вестника. Входната врата има един такъв старомоден процеп за пощата. Той подушил през него и извикал полицията.

— И вие сте влизали вътре?

— Да. Бива си я гледката.

Служителят й отвори входната врата, но вместо да влезе, Кафа отстъпи няколко крачки назад. Подпря ръце на кръста си. Червената дървена къща беше скрита от външни погледи зад занемарен жив плет от кисел трън. Алея, обградена от брези, водеше до входа на къщата. Тя беше висока, въпреки че прозорците разкриваха, че етажите едва ли са повече от два. Не беше впечатляваща, но беше масивна и в добро състояние. Кафа беше готова да се обзаложи, че има изглед към малкото пристанище на залива Лангвиксбукта.

— Беше отключено — обясни полицаят, когато Кафа спря пред входа. Увехнали пълзящи рози се увиваха около крехка желязна рамка край вратата. Трябвало е да ги подрежат преди зимата.

Антрето беше широко, но ламперията и тъканите пътеки създаваха мрачна атмосфера. Още тук носът й се изпълни с тежката миризма. На Кафа вече не й призляваше от нея, но мирисът винаги й носеше неприятно усещане. В същото време потрепваше. Пожарникарите не обичат пожари. Но обичат да ги гасят. Така беше и за Кафа.

Есенната шума от чакълената пътека беше полепнала за ботите й и когато тя се наведе, за да си нахлузи калцуните, забеляза погледа на полицая към задните й части. Значи той просто си стои там, сякаш очаква благодарност за помощта, която й е оказал досега. Кафа изсумтя към него, вторачи се в мрака зад матираното стъкло на вратата и я бутна с лакът.

Отвън къщата й се бе сторила съвсем обикновена. Коридорът, в който пристъпи обаче, се простираше чак до билото на покрива — осем-девет метра над пода. От тавана висеше разкошен полилей. Стените бяха от широки греди от тиково дърво, но първокласната изработка беше загрозена от криви гвоздеи, стърчащи наполовина от стената. Сигурно бяха стотици. Някои бяха забити дори във вратите. Избледнели квадрати, правоъгълници и кръгли форми разкриваха, че на всеки гвоздей е висяла картина или рамка, или нещо подобно.

Да навлизаш в чуждото лично пространство, е част от работата на полицая. Когато обаче Кафа пристъпи по тъмночервения килим, който поглъщаше звука и светлината, се почувства така, сякаш е напът да оскверни светиня. Стаята беше като мавзолей. Точно пред Кафа се извисяваше широко махагоново стълбище с нисък извит парапет. То стигаше до площадка, която се разклоняваше в две посоки. Краката на трупа бяха няколко стъпала надолу.

Беше мъж. С много наднормено тегло и видимо на средна възраст. От чертите на лицето му не беше останало много, тъй като беше умрял отдавна. Лежеше по гръб, облечен в изцапан тъмносин анцуг. Бедрата и глезените му се бяха издули. Широката му риза разкриваше изглед към гърдите без косми и подпухналия врат. Дебелият му зеленикавочерен показалец още стискаше керамичната дръжка на чаша за кафе, а остатъците й лежаха разбити до него.

Кафа се сепна, когато полицаят зад нея се прокашля.

— Изглежда, трупът има дълбока рана на тила, където черепът се е ударил в стъпалото.

Кафа се приведе напред, за да го разгледа. Светлата му коса беше тъмнокафява от засъхнала кръв. Кожата беше синкава. Той нямаше обувки, а само чифт черни чорапи за тенис. От дупка в единия чорап се подаваше потъмнял пръст.

— Но кой е той? — попита Кафа.

Полицаят й подаде прозрачен плик с шофьорска книжка вътре.

— Микаел Морениус. Мъжът се казва Микаел Морениус. Намерихме книжката до дивана в трапезарията.

Кафа взе плика и го вдигна към светлината на полилея. Книжката беше издадена преди три години и на нея се виждаше сериозен и слаб рус мъж.

— Запуснал се е.

— Амин.

— Е… паднал ли е? Нещастен случай ли е? Но какво прави тук? В дома на една стара вдовица? А тя къде е?

Полицаят поклати глава.

— Затова сигнализирах патрула. Госпожа Тране е изчезнала.

Глава 5

През деня Фредрик се разхождаше с Крьосюс. Вечер се промъкваше в кухнята, вземаше си стол и сядаше в коридора пред стаята на Якоб. Там отпускаше глава до стената, наместваше превръзката на лявото си коляно и се заслушваше. Две седмици бяха минали, откакто го бяха изписали от болницата.

Крьосюс беше кучето на Бетина. Беше твърде нервна за кокер шпаньол, често получаваше пристъпи на диария и имаше укорителен поглед. Тъжен поглед, поправяше го обичайно Бетина, а после вдигаше големите му очила в стоманени рамки над челото, погалваше го по мустака и добавяше: Като твоя.

Предположи, че слуша Брамс, но не беше сигурен. Допреди синът му да се пренесе у него, Фредрик допускаше, че виолата е хоби подобно на собствените му младежки нападения над кларинета. Това тук обаче беше нещо различно. Якоб беше ученик в Музикалната академия „Бенямин Бюе“. Учителят му по музика казваше, че той е талант, като изговаряше думата така, сякаш тя беше пламък. Във всеки случай допълнителните часове изпепеляваха хилядарките в портфейла на Фредрик. Когато обаче седеше така вечер, му хрумваше, че тази му инвестиция все пак не е от най-лошите.

Не е много лесно за един баща да обясни на сина си, че хапчетата в шкафа над мивката са нови видове антидепресанти. Че си е у дома през деня, защото е взел свръхдоза лекарства, когато е бил пиян. И така, докато слушаше музиката, главата му се пълнеше с нови и нови обяснения. Режисираните диалози обаче винаги спираха на едно и също място. Якоб питаше защо. А Фредрик не можеше да отговори.

Затова тази вечер той просто се изправи и почука на вратата.

— Чудиш ли се защо не работя?

— Няма нужда да говорим за това, баща ми.

— Мисля, че май има.

Якоб поклати гъстите си тъмни къдрици.

— Мама казвала ли ти е нещо? — Фредрик опита да се усмихне.

— Може ли да говорим друг път? Не искам сега.

— Ами добре. За какво искаш да говорим тогава?

— Може да си тръгнеш, ако искаш?

Над бюрото на сина му беше окачена картина на катедралата в Тромсьо. Градът, в който Якоб и София бяха живели, преди вторият им баща да стане началник в Министерството на образованието и семейството да се завърне в Осло. Триъгълната постройка с фасадата от стъкло и тънкия кръст блестеше в зимната нощ. В ъгъла обаче имаше малка снимка, пъхната между стъклото и рамката. На нея имаше пълничко весело момиче с раста плитки и лунички.

— Коя е тя?

— Никоя.

— Никоя?

— Просто една от училище. Ирене.

— Ясно — каза Фредрик неловко. — Какво свириш?

Якоб завъртя очи. Сложи си слушалките и повдигна от леглото инструмента, който приличаше на възголяма цигулка.

— Едно парче от Брамс. През слушалките чувам акомпанимента — обясни той, сякаш баща му идваше от Късното средновековие.

— Да чуем.

— Тихо де — каза Якоб и затвори очи. Започна да се поклаща на мястото си. Беше близо една глава по-нисък от Фредрик, но по-набит, с повече мазнина по раменете, задните части и корема — структура, която беше наследил от майка си. Скоро щеше да е възрастен, но „скоро“ още не беше настъпило. Звуците от виолината бяха гневни, резки и безмилостни.

Когато приключи, остана неподвижен, без да сваля слушалките си.

— Сега можеш да си вървиш.

В спалнята на Фредрик светлината беше угасена, а плазмата пред леглото хвърляше отблясъци върху пода и стените. Синьо и жълто — същите цветове като в дискусионното студио на телевизионния канал. Симон Рибе беше министър-председател от близо година. Сега лидерът на левите беше там, с полузатворено око и поучаваше опозицията за политиката на отбраната. Когато Фредрик мина покрай телевизора, Бетина намали звука. Въздъхна демонстративно, след като той не каза нищо. В главата му продължаваше да звучи зловещо красивата мелодия, която Якоб беше свирил. Той отпъди с ръка Крьосюс от леглото. Намести се до Бетина и както винаги, отпусна глава на гърдите й. Тя хвана члена му. Между тъмните косми той съзря бледия й скалп. Покри с ръка ръката й близо до рамото, върху втренчената татуирана змия, която винаги го караше да се чувства толкова зле.

— Говори ли ти се за това? — попита тя.

— За бюджета на отбраната ли?

— Не — отвърна тя подразнена.

Не. Не му се говореше за това.

Бетина седна върху него. Той затвори очи, но нищо не се получи.

Глава 6

Безжизнен ембрион, обут с кожени пантофи и покрит с бяла влага.

Може би моравите вени на тила му създаваха тази асоциация. Може би беше ембрионалната поза. Все пак трупът лежеше свит под капака на една кола. Да, колата беше голяма, но дори Баварските моторни заводи не бяха предвидили превоз на хора в багажника.

Може би беше заради порезната рана отстрани на тялото му. Или пък просто цялата кръв и вътрешностите, бликнали върху бялата пластмаса. Този урод беше абортиран от самия живот — и Каин беше извършил кюртажа.

Каин вдигна ръце. Вените върху тях се издуха. Въпреки че отдавна се беше стъмнило, небето над града сияеше отдолу в жълто и оранжево — отражения от уличните светлини и жилищата. Те обагриха ръцете му. Но едва доловимо. Тук горе, в Грурюддален, нощта беше преобладаващо черна.

Корените на зъбите го боляха. Сърцето му препускаше в гърдите. Той успя да изрови пакетче дъвка от джоба на тесните си дънки. Ментолът трябваше да задейства слюноотделянето. Колко странни бяха ефектите от приема на амфетамини. Той се потеше. Между краката и под мишниците. Влага беше избила по гърба и челото му. Чувстваше ситост, но стомахът му се бунтуваше и той не спираше да изпуска газове. Безшумни и вонящи. Челюстта му беше скована, сякаш беше дъвкал вестникарска хартия. Очите му бяха като фарове. Онова, което трябваше да е влажно, беше сухо, и онова, което трябваше да е сухо, беше влажно. Всичко беше наобратно. Или наопаки. Почти нямаше значение. Той цепеше черепите на две. Не думите.

Каин беше силен, но да повдигнеш труп, винаги си е мъка. Още помнеше първия път. Беше лято през осемдесетте и Каин тъкмо беше пристигнал на Крагерьо на моторна яхта. От вътрешната страна на тоалетната беше залепен пакет с два килограма и деветстотин и осем грама кокаин. Деветдесет и два грама си бяха проправили път към подплатата на ментовозеленото яке „Лакост“ на Каин. Не му дойде наум, че същият изрод, който му е помахал за сбогом в Ротердам, го очаква на кея в Крагерьо. Със същата проклета аптекарска везна. „Мазния Туре“ го наричаха, защото все нареждаше благо. Той опита да пръсне черепа на Каин с един „Люгер“. Щеше и да успее, ако последният път, когато това оръжие беше произвело изстрел, не беше през Втората световна. Интересът на Мазния Туре към историята се превърна в неговата прокоба. Защото пистолетът му откъсна ръката, а Каин не виждаше причина да остави нещата така, затова използва шилото за лед от минибара на яхтата, за да го довърши.

От тази случка Каин научи четири неща. Първо, струва си да правиш разлика между оръжия и сувенири. Второ, дилърите, пренасящи наркотици контрабанда, не обичат да им хвърлят прах в очите. Трето, по принцип имаш право само на един опит, ако решиш да отнемеш нечий живот. И четвърто: в телата на мъртъвците няма хармония. Не са просто вързопи, без съпротива, без мускулно съпротивление и без уважение нито към себе си, нито към околните, когато червата им се изпразват, а гърлото започва да хрипти, дробовете се свиват и вътрешностите отказват.

Затова Каин затегна хватката добре. Една ръка под коленете, една ръка под мишниците. С мъка задържа изкуствената дясна ръка. Миризмата, която достигна обонянието му, беше отблъскваща — този тип е трябвало отдавна да бъде заровен. Забеляза тръба и вентил в уличната шахта. Тялото се удари в стоманата и се чу звук от разкъсване. Каин завъртя капака на шахтата обратно на мястото му и когато той падна върху металния кръг в асфалта, това прозвуча почти като камбанен звън. Не беше точно благословена земя, но пък и Каин не беше религиозен. Бе живял твърде дълго за това. „От пръстта ще се възродиш?“ Смъртта си е смърт. Такъв беше опитът на Каин.

Той затвори куфара до колата. Изчака да чуе щракването. После заобиколи колата, отиде при мястото до шофьора и се подпря на купето. Наведе глава и вдиша. Сърдечният му мускул продължаваше да тупти неудържимо. В огледалото виждаше как големи, тежки снежинки се слягат в косата му и мокрят гладкия череп там, където светлите кичури са опадали.

Отново валеше сняг. Есента скоро щеше да се превърне в зима. Мъжът изпусна газовете си, преди да седне в колата.

Няма две еднакви снежинки, помисли си той и се загледа в пътническата седалка.

Глава 7

Фредрик се събуди от лекото хъркане на Бетина и собствените си мрачни мисли. Пи кафе сам. Усети как мъглата на антидепресантите започва да се стеле около него. Прелисти вестник „Дагенс Нарингслив“, прочете го, но не запомни нищо. Когато чу раздвижване в спалнята, си нахлузи обувките. С отработено движение посегна към бастуна до вратата, но той не беше там. Фредрик си облече кадифеното джинсово яке, докато слизаше по стълбите.

Всъщност бастунът вече не му трябваше. Почти година и половина беше минала, откакто бе ранен в експлозия в болница „Юлевол“ до стаята на мъжа, когото бяха заловили след масовото убийство в енорията в Маридален. Бастунът обаче му беше подарък и той харесваше отражението си във витрините, докато се разхождаше по улица „Бугстадвайен“. Смяташе, че абаносовият бастун с неравната кълбообразна глава и стоманен връх придаваше известно безвремие на излъчването му. За съжаление, явно го беше забутал някъде и нямаше представа къде.

Вместо предишното отражение сега виждаше във витрините високата си фигура да се тътри с изкривени крачки. Болката в лявото му коляно беше причината за характерната му походка. Спомен от деня, в който Фредрик умря.

Сивата фасада на полицейското управление се сливаше с небето над Енерхауген. Снегът се беше превърнал в киша, а градът вонеше на бензинови изпарения.

На бюрото го очакваше бележка. Фредрик позна ъгловатия почерк. От съобщението можеше да се научи много за написалия го. „Моят кабинет. Сега.“

Вратата към преддверието на кабинета на главния комисар Трун Антон Неме беше отворена. Фредрик знаеше, че секретарката още не е пристигнала, защото това беше Бетина, неговата приятелка. Бяха се запознали на служебен семинар. Чукаха се като подивели кучета, докато един държавен секретар от министерството изнасяше доклад пред колегите за стойността на измеримите резултати. Във всеки случай измерим резултат беше, че Фредрик се намираше тук сега. Не можеше да има друга причина. Главният комисар нямаше навика да вика подчинените си на разговор след отпуск по болест. Сигурно Бетина беше издала Фредрик и той я проклинаше за това.

— Байер.

Главният комисар Неме — мъж с груба външност, застана до вратата. С решително кимване покани Фредрик да влезе. Посочи стола за посетители пред бюрото си. Беше от онези, които не предразполагат да се чувстваш комфортно в тях.

— Кафе?

Следователят поклати отрицателно глава. Вече беше изпил канче барут от машината в коридора.

Неме си наля кафе и се приведе над бюрото. Изгледа Байер с присвити очи.

— Здрав ли си?

Преди Фредрик да успее да отговори, той продължи:

— Докато учех в академията, изкарах практика в районното на Трумьоя до Арендал. Началникът там, Скайе се казваше, беше изключителен полицай. С добра репутация в местната общност, справедлив и способен следовател, и суров, когато се налагаше. Мъж на честта.

Неме допря палец до брадичката си.

— Един ден не дойде на работа. Като най-младши изпратиха мен до дома му. Скайе живееше в малка бяла къща в южняшки стил. Не отговори, когато позвъних на вратата му. Но градинският маркуч беше свързан с помпата и беше вкаран в къщата през малък процеп в прозореца на спалнята. Отвътре се чуваше странен звук. Затова разбих вратата и влязох. Там го намерих. В спалнята.

Настъпи толкова дълга пауза, че Фредрик се запита дали не е пропуснал поантата.

— Началникът беше гол — каза Неме най-накрая. — Гол и мъртъв. Обесен на кучешка каишка, закрепена за тавана. Беше си пъхнал края на маркуча отзад.

Главният комисар виждаше, че Фредрик иска да каже нещо, но махна с ръка.

— Не питай мен. Предпочитам мисионерската. — Снижи глас. — Това обаче дори не е най-лошото. Защото знаеш ли какво беше залепено по стените, по тавана, върху всеки квадратен сантиметър в тази спалня.

Разбира се, Фредрик не знаеше.

— Очи.

Неме стисна зъби.

— В мазето намерихме купища списания. Човекът беше изрязал всички очи, които беше намерил там, човешки и животински, всякакви, и ги беше залепил по стените и тавана.

Той разпери ръце.

— Ходил съм у него на вечеря. Седял съм в хола му, пили сме бира и сме гледали футбол.

Фредрик ясно видя погнусата му.

— Куку — каза Неме лаконично. — Началникът Скайе си беше чисто куку.

Насочи пръст към Фредрик.

— Но беше много добър полицай.

Главният комисар скръсти ръце, облегна се назад в широкото офисно кресло и се вторачи самоуверено в Байер.

— Разбираш ли какво искам да кажа?

— Абсолютно — отвърна Фредрик. — В най-висока степен.

Известно време двамата се взираха един в друг. След няколко глътки кафе Неме се прокашля.

— Още нещо?

— След като съм тук… — започна Фредрик. — Случаите на семейно насилие. Вече са три поред, а Андреас казва, че още един е напът.

Главният комисар вдигна ръка, за да го прекъсне, но Фредрик продължи:

— Знам, че тази област е с приоритет. Няма нищо лошо. Но… трудно е и за Андреас, и за мен.

Гърбът му се изпоти. Навлизаше в дълбоки води, а Неме щеше да сметне, че му липсва разрешително за плаване.

— Сега ще изпратим един изрод в затвора. Ще лежи няколко месеца, докато жена му и децата лекуват раните си. Но веднъж изчезнат ли синините, задникът ще излезе. И тогава започваме отначало. Адски потискащо е, Трун Антон.

Главният комисар се сепна, когато Фредрик се обърна към него по име. Някога бяха работели заедно в Отдела за обществения ред. Може би още имаше следа от колегиалност у него.

— Байер — каза Неме. Прозвуча като погребален агент, който не е получил обещаното заплащане.

— Може ли да поговориш с Кос? — настоя Фредрик.

— Приоритизирането на екипите е задача на полицейския инспектор. Знаеш това.

— Може ли да поговориш с него?

Глава 8

— Чувам, че някой е портил пред Вездесъщия, а?

Баритоновият глас прозвуча от другия край на помещението и тишината, която настана сред бюрата, увери Фредрик, че целта е постигната. Полицейският инспектор Себастиан Кос небрежно мина през отвореното пространство на Отдела за борба с насилието и хвърли папка документи пред набит мъж с бръчки и ниско подстригана сива коса. Всички се вторачиха в тях.

— Франке! Трябва да видиш това. Знам, че си много зает. Но самият Фредрик Байер, току-що пристигнал от Страната на тайнствените болнични, е облизал един определен задник.

Себастиан Кос насочи пръст с добре поддържан маникюр към горния етаж. В погледа на Франке блесна злоба.

Преди имаше двама началници на Отдела за насилствени и сексуални престъпления — полицейските инспектори Сюне Йоргенсен и Себастиан Кос. Те бяха Ин и Ян на отдела. Сюне се беше изкачила в йерархията. Беше добър колега и приятел, както и началник, спечелил доверието на подчинените си. Знаеше откъде е започнала. Сюне обаче беше и амбициозна и ако искаше да продължи нагоре, трябваше да завърши юридическото си образование. От другата страна беше Кос — антипатичен наследник на корабовладелски род, надменен и изключително добър юрист. Презираше Фредрик така, както и Фредрик презираше него.

Инспекторът продължи към Фредрик и Андреас, които седяха в края на залата. По пътя разкопча тъмносиньото сако, ушито по поръчка, разхлаби маншетите и нави ръкавите си. Когато стигна до тях, вдигна ръка и я задържа трепереща пред гърдите си.

— Пак ли бяха нервите — прошепна той. Оформените му вежди блестяха.

— Кос? — Андреас беше станал от мястото си. — Върви по дяволите.

Приятелят му се чувстваше длъжен да отвърне на удара. Винаги. Това го превръщаше в лесна жертва на постоянните интриги между полицаите. Колкото повече драма, толкова повече внимание. Само Андреас знаеше защо е отсъствал Фредрик, който предпочиташе това да си остане така.

Кос само се усмихна. Очевидно криеше коз в ръкава си.

— Щом вие сте твърде важни, за да помагате на деца и жени в беда, пазачите от службата за отпадните води са открили труп в шахта в Хелсрюд. Тръгвайте натам.

Движението по пътя беше почти спряло, докато чакаха да се отпуши и да излязат на Е6 на север. Пороят премина в хладен дъжд, когато напуснаха кошера Осло, а пътят беше коварно равен. Същата стана и атмосферата веднага щом Андреас изложи докрай мнението си за Себастиан Кос.

— Е…?

— Всичко е наред — каза Фредрик, за да приключи темата. — Мъчи ме това, че не помня нищо.

— Но… ти беше ли планирал… — Андреас се отказа да търси точните думи. Прокара ръка през сивите си къдрици, а после направи деликатно движение с пръста по гърлото си. — … когато бяхме заедно по-рано същата вечер? Когато вечеряхме?

Андреас включи синята светлина и излезе на платното.

— Може би не е моя работа, но… Ти пи доста. Винаги ли ходиш с джобове, пълни с болкоуспокояващи?

Зададе въпроса, без да го поглежда. Фредрик отпусна глава до страничния прозорец. Наблюдаваше дъха си, който покриваше стъклото и се изпаряваше. Покриваше стъклото и се изпаряваше.

Истината беше, че хапчетата дори му бяха необходими. Въпреки че раните му от експлозията отдавна бяха заздравели, понякога болките отново се обаждаха. От рамото към гърдите и надолу по краката. Пулсът му се учестяваше, избиваше му студена пот и започваше да диша нервно, на пресекулки. Разбира се, той знаеше, че болката не е истинска. Разбира се, знаеше, че облекчението, което получава от хапчетата, е облекчение на ума му. Разбираше, че хапчетата не са предназначени за такава употреба. Но така стояха нещата. И това беше причината по принцип да си носи един-два блистера в джоба.

Но това не засягаше никого. Дори Андреас.

— Не искам да говоря за това — отвърна Фредрик.

Продължиха пътя си в мълчание. Не след дълго стигнаха до индустриалната област в Грурюддален. Там облаците бяха надвиснали толкова ниско, че двамата едва различиха блоковете, които се извисяваха в долината. Дом за мигрантите, асистентите на зъболекарите, болногледачите и всички останали, които цените на жилищата бяха принудили да се преместят тук. Миниатюрните зъбчати колелца в машинарията на обществото. И достатъчно сред тях, които да сипват пясък в системата. Тук имаше дребни обирджии, контрабандисти кокошкари и убийци — улични бандити. Грурюддален.

— Такава загуба на паметта… понякога не трае вечно, нали? Може да си спомниш някой ден?

— Да — отвърна Фредрик и се обърна към колегата си. — Лекарят каза нещо такова.

Върху челото на Андреас се беше появила бръчка.

Глава 9

Човекът от службата за отпадните води стоеше на паркинга, готов да ги посрещне. В ситния дъжд и светлината от фаровете светлоотразителите на гащеризона му придаваха сияеща аура. Божествената гледка обаче бе засенчена от мустак като на шнауцер, която се сливаше в космите, стърчащи от носа на мъжа.

В съседния парцел имаше изоставени фургони и автобуси с изрязани покриви. Дъх на масло и ръжда се стелеше над околността.

— Собственикът ни извести. Така намерихме мъртвеца — каза мъжът, без да се представи.

Фредрик се загледа в индустриалната местност в ниското пред тях. През мъглата видя, че прозорците в административната сграда са тъмни. Тя се намираше в края на асфалтиран площад, голям колкото няколко баскетболни игрища, а от другата страна имаше склад, сглобен от небоядисана профилирана ламарина, с черни люкове вместо врати. Люковете бяха обозначени с числа от едно до четири.

По средата на площада лежеше вентил, отместен от дупка в асфалта, и униформените полицаи вече ограждаха мястото със сигнална лента.

Мустакът посочи една асфалтирана пътека и се затътри между двамата, докато плюеше сърдито. Държеше дълга стоманена кука. Удряше я в земята на всяка втора крачка.

— Плъховете — излая той. — Някой е видял адски много от тях вътре. Това е накарало собственика да реагира. Плъховете и миризмата.

Когато слязоха долу, Фредрик видя, че част от административната сграда служи и за склад. Отвън имаше стотици изхвърлени офисни столове, бюра и етажерки. Локви вода и киша пълнеха брезентовите покривала върху мебелите.

Човекът от службата за отпадните води се почеса по бузата с дръжката на инструмента.

— Тук май не е много оживено. Ако не бяха плъховете… Мисля, че никой нямаше да го намери.

Там, където сигналната лента препречваше пътя, имаше мъж със същия гащеризон в жълто и черно, който даваше обяснения на един полицай. Беше пребледнял.

Онзи, който беше влязъл в ролята на водач, подаде джобно фенерче на Фредрик.

— Гледката не е красива — каза той и посочи към шахтата.

Фредрик се промъкна под лентата и тръгна напред. Приведе се и светна с фенерчето.

Не беше красиво.

Глава 10

Кафа Икбал стоеше пред огледалото в една от баните на къщата в Бюгдьой. Знаеше, че затвори ли очи, старите й мисли ще се завърнат. За кожата на дръжката на пистолета, която не миришеше на нищо и беше корава по ръба. За изсвирването, което произведе куршумът, докато профуча през въздуха. За трясъка, когато стигна до целта. За червената пелена пред очите.

Тя бавно прокара пръст по гърлото си. Мястото беше чувствително точно там, където стегнатото сухожилие минаваше под ключицата. Рамото я заболя, когато вдигна ръка, за да оправи яката на ризата си. Прекара известно време в нагласяне на възела на копринения шал. Улови погледа си в огледалото и го задържа. Не го пусна чак докато в него не остана друго, освен решителност.

Банята беше на втория етаж и беше по-голяма от собствената й дневна. Плочките на пода бяха от тъмен мрамор, тези на стените бяха светли, а ваната имаше лъвски крака.

Кафа беше оставила найлоново пликче на мивката. Взе го. То съдържаше парченце от стара снимка, не по-голямо от пощенска марка. Нямаше как да разбере какво е изобразено на снимката, но като я вдигна срещу светлината, ясно различи овалните водни знаци, белязали гърба на снимката. Пишеше „Калипсо“. На руски. Калипсо. Дали това беше танцът, или руската нимфа?

Бяха намерили парченцето до стената в коридора на долния етаж, до вратите на трапезарията. Изглежда, беше откъснато от някой от многобройните гвоздеи. Защо от всички картини, които са били окачени долу, това беше единствената следа, която откриха? Какъв беше мотивът? Защо снимката беше отстранена?

Някой почука с нокти по вратата и Кафа хвърли един последен поглед към огледалото, преди да се обърне към червенокосата жена полицай. Хана някоя си. Кафа опита да се усмихне.

— Да, какво имаме?

— Герда Тране — започна червенокосата. — Собственичката на къщата. Била е омъжена за директора Ернст Тране, но той е починал преди трийсет години. Имат син, Аксел Тране, но и той е починал. Няма роднини. Няма близки приятели.

— Да?

— Синът е работел в Отбраната и е загинал в инцидент в началото на 90-те, няколко години след баща си. Съседите описват вдовицата като строга, пестелива дама. Казват, че здравето й се влошило отдавна.

Униформената сбръчка чело и продължи.

— Явно й е помагал един мъж от общината. Косял е моравата и е поддържал домакинството. Едър и мълчалив тип според съседите.

— Едър? — повтори Кафа. — Като мъжа на стълбите?

Жената кимна.

— Странното е, че общината отрича някой от техните служители да е имал ангажимент тук. Може ли да ти покажа нещо?

Хана я заведе в съседната спалня. Въздухът беше спарен и прашен, а стените — украсени със скъпи, ръчно тъкани гоблени с мотиви на тъмни цветя. Пред прозорците висяха дантелени завеси. Первазите бяха голи. На нощното шкафче нямаше снимки, нито книги. Двойното легло беше стриктно оправено.

Кафа отмести завесите. Ниско долу, до малкото пристанище, видя празни места за лодки. Тънките алуминиеви плоскости хвърляха сенки на плаващи правоъгълници върху черното море. Лодките бяха изтеглени на сушата за зимата.

— Ти каза, че преддверието ти прилича на мавзолей — каза Хана. — Тук не се ли чувстваш по същия начин?

Кафа отиде до гардероба. Отвори крилата му. Рафтове с бельо, блузи, тъмни панталони и поли, каквито носят възрастните жени. От закачалките висяха рокли и връхни дрехи. Миришеше сладникаво на топчета против молци.

— Тази стая отдавна не е ползвана — каза тя.

— Именно — каза полицайката. — Затова пък гостната, надолу по коридора… — кимна тя в посока към стаята. — Има мъжки дрехи в коша за пране в мокрото помещение. Както и в гостната. Големи размери. Ултравиолетовата светлина показа много биологичен материал по чаршафите и калъфките на юрганите.

Кафа я гледаше с очакване.

— Кръв или сперма. И не приличат съвсем на кръв.

— Ела — каза Кафа, като й махна да я последва отново в банята. В шкафчето за лекарства имаше опаковки с медикаменти за сваляне на кръвно налягане, болкоуспокояващи и инсулин. Инсулинова писалка от модерните. Обаче не те бяха привлекли вниманието на Кафа. Там имаше също машинка за бръснене, голяма и черна, с три въртящи се глави.

— Мислиш ли, че старата госпожа Тране си е бръснела краката с това? — Кафа не дочака отговор. — Значи, тук не живее вдовица — установи тя. — А мъж. Мъжът от стълбището? Микаел Морениус?

— Възможно е.

— А какво знаем за този Морениус?

— Явно има защитена самоличност — отвърна Хана.

— Защитена самоличност? — Кафа се загледа въпросително в нея. Хана разпери ръце.

— Така пише в националния регистър. Затова ще отнеме известно време да получим информацията. Ще ти съставя папка.

Защитена самоличност. Кафа нямаше много опит с едри домашни помощници от мъжки пол. Допускаше обаче, че не са мнозинство в статистиката за хора, които имат нужда от защита.

Глава 11

Синкав студен проблясък освети стълбището до подземието на Държавната болница. Студен беше и стоманеният парапет.

— Mortui vivos docent — прошепна Андреас в ухото на Фредрик, когато видяха кой чака.

Съдебният медик Конрад Хайсман стоеше пред кремава врата с надпис „Аутопсии“. Протегна им ръка с длан, широка колкото книга.

— Mortui vivos docent. Ние говорим с гласа на мъртвите — поздрави той.

Това беше постоянната начална реплика на австриеца. Хайсман се приведе под касата на вратата, докато ги въвеждаше. Не защото беше ниско, а защото плешивият патоанатом с хлътналите слепоочия се извисяваше с почти една глава над двамата гости. Спря в преддверието. По тюркоазените стени висяха пожълтели плакати със скици на анатомията на човека. По лавиците имаше буркани с обезцветени сърца, мозъци и бели дробове във формалин. Предупреждение какво чака зад вратите на топлата витрина на упокоя.

Фредрик беше виждал множество мъртви тела във всевъзможни състояния. Не труповете му правеха най-силно впечатление. Онова, с което така и не можеше да свикне напълно, беше клиничната прецизност в изказа на съдебния медик. Черпакът, с който патоанатомът източваше кръвта на мъртвите. Излъсканите метални маси, светлосинята лекарска маска, която пулсираше при дишането, скалпелът, клещите за ребра и трионът за кости върху бялата покривка.

По възможност Фредрик предпочиташе преддверието. Същото важеше за спътника му. Андреас Фигуерас често чуваше гласовете на мъртвите, но не обичаше да ги вижда.

— Значи е спешно, след като не можахте да изчакате доклада?

Граматиката му беше правилна, а мелодията на езика — грешна. Австриецът стоеше, облегнат на малката катедра, и изпълняваше друга от странните си привички: скръстил ръце върху голото си теме, забиваше палци в слепоочията си. Може би затова изглеждаше така.

— Всъщност не — отвърна Андреас. — Но не ни е известна самоличността на мъртвеца. Надявахме се, че може да ни дадеш насоки.

Лекарят изщрака с ластика на пластмасовата папка.

— Мъж на четиресет и няколко. Със северна външност. Смъртта е настъпила преди две-три седмици. Намерен е в шахта, нали така?

Фредрик кимна:

— Вчера.

— Трупът трябва да е бил пренесен там едва преди няколко дни. Ако беше престоял по-дълго там, нямаше да остане кой знае какво от него.

Не беше лесна задача да извадят мъртвеца от тесния канал. Едва когато оценителите на местопроизшествието влязоха в шахтата, плъховете отстъпиха неохотно няколко крачки назад. За да не се разпадне трупът, трябваше да го напъхат в найлонов сак и да затегнат връзките, преди внимателно да вдигнат останките с кран.

— Мъж с нормално телосложение, метър и осемдесет и три сантиметра. Бил е облечен с панталон и пуловер. Слип и обувки. Четиресет и четири крони в десния джоб, две монети от по двайсет крони и четири по една. Каталог на аукционна къща „Биерке“ в задния джоб. Няма портфейл, няма лични документи.

— Каталог на аукционна къща?

Хайсман извади найлонов джоб от папката. Вътре имаше оръфана брошура. Страниците й бяха обезцветени от телесни течности.

— Прелистих го. Направен е за търг на антики, който се е състоял преди малко повече от месец. Не виждам записки, освен кръстче, поставено до едно огледало. Такова едно старомодно, в цял ръст. В стил рококо, със златни листа и така нататък. Скъпа работа.

Патоанатомът подаде найлоновия джоб на Андреас и продължи:

— В стомаха и червата намерихме нещо, което ни изглежда като остатъци от пица. Шунка и сирене, преработени в различна степен.

— Какво означава това?

— Че се е хранел еднообразно. Ял е пица два-три пъти, преди да умре.

— А причината за смъртта?

— Ами там е работата — отвърна австриецът. — Елате с мен.

Стените, облицовани с бели плочки, усилваха звука от капещия кран в алуминиевата мивка. Мирисът на сладникава разлагаща се материя и химикали се отлагаше зад небцето. Хайсман отметна найлоновото покривало.

— Това би трябвало да е от полза — каза той, като хвърли кос поглед към Фредрик, който стоеше от другата страна на масата за аутопсия. Андреас остана отзад.

Студ. Това беше усещането, което обземаше Фредрик, когато виждаше мъртвите да лежат така. Стоманеният плот до голата кожа, оголеният торс и бедрата, печално свитите полови органи. Понякога той виждаше телата, преди съдебните медици да зашият Y-образния разрез от раменете до корема, и тогава не можеше да откъсне поглед от сърцето. Мускулът с размер на юмрук, блед и безжизнен. Изглеждаше така студено да си мъртъв.

Този мъртвец обаче беше зашит и кожата му беше придобила почти зеленикавочерен цвят. Две празни очни орбити от късо подстриганата глава зееха срещу наблюдателите. Раните бяха красноречиви за нападенията на мършоядните животни. Не това обаче бе имал предвид австриецът. Защото до рамото лежеше ръка. Изкуствена дясна ръка. Протеза.

— Почакайте — каза Хайсман бързо, когато Фредрик се приведе напред, за да разгледа. Нека първо ви отведа до момента, в който е била решена злощастната съдба на този човек.

Патоанатомът се поколеба, сякаш обмисляше откъде да започне. После хвана трупа за рамото с ръката си в латексова ръкавица и го повдигна. Забелязаха рана до лопатката. Беше дълбока, но с диаметър, не по-голям от монета от пет крони.

— След двайсет и четири часа този мъж ще умре. Намираме се някъде навън, може би в антрето на жилището му или на тъмна улица. Мъжът не подозира никаква опасност, когато тежък и остър предмет се стоварва върху гърба му. Две ребра са счупени и костите пробиват десния дроб. Вцепенен от болка, той рухва напред. Нападателят залепва с тиксо устата, краката и ръцете му, а после хвърля жертвата си в багажника на кола и изчезва.

Това беше официалният увод на Хайсман. Последва обяснението.

— В раната на рамото откриваме фрагменти от различни видове плат. Оръжието е пробило няколко слоя дрехи, включително връхни. Значи, жертвата е била навън. Панталоните са изцапани по коленете след падането и има остатъци от тиксо по лицето и около китките и краката. По пуловера има петна от течности, които се оказаха препарат за чистачки и моторно масло. Неща, които се съхраняват в багажника на кола.

Хайсман продължи, като вдигна свитата в юмрук ръка на едноръкия. Прокара пръст по кокалчетата, където кожата беше протъркана.

— Груб бетонов прах. От онзи, който се ползва за изливане на подове. Общото на тази рана с удара по гърба е, че повърхността им е започнала да зараства.

Хайсман разказа, че след отвличането мъжът е бил отведен в мазе. Там е бил бутнат по стълбата и се е наранил, когато се е опитал да се хване за нещо. Хайсман вдигна ръка, за да прекъсне Фредрик.

— Не. Не е било гараж. Защото виковете, които този мъж е надавал по-късно, биха привлекли внимание.

Остатъците от тиксо не бяха единственото, което съдебният медик беше открил около глезените и китките на мъжа. Те бяха и обезобразени от дълбоки разрези в кожата. Такива, които се появяват, когато човек е завързан с тънко и здраво въже.

— Въпреки това белезите от протриване показват, че е правил опити да се измъкне. Трябва да е било особено болезнено упражнение. Но той се е опитал да се отскубне, защото е знаел, че ще умре.

Съдебният медик изправи пръстите на трупа. Горната фаланга на показалеца и средния пръст беше отрязана. Под останалите нокти имаше тънки остри дървени трески.

— Някъде има един стол с дълбоки резки на лявата облегалка. На този стол е умрял този мъж.

— Боже — изстена Андреас. — Какво може да е направил, по дяволите? За да заслужи това?

— Или какво може да е знаел? — отвърна Хайсман. — Каква е била тайната, която е трябвало да бъде изтръгната от него с мъчения?

Алуминиевата повърхност потрепери, когато той пусна ръката на мъртвеца.

— В тази работа се научават толкова много неща — продължи патоанатомът. — Например малко по малко станах експерт по хранителните навици на мършоядите. Дребните риби обичат меки тъкани. Поглъщат двойни брадички, увиснали подмишници, пениси и срамни устни. Бездомните кучета предпочитат малко повече съпротивление при дъвчене. Хрущялите на лактите например. Но плъховете… знаете ли към какво се насочват плъховете най-напред?

Фредрик нямаше представа, но допусна, че отговорът се крие в празните орбити на очите.

— Намерихме трупове на плъхове, проядени от собственото си племе, с остатъци от човешки очи в устата. Гадинките не обичат някой да се прережда на опашката. На този тип не му бяха останали очи. Това, което намирам обаче, са рани от изгаряне. Около очните орбити. Обзалагам се, че са от фасове. Или просто запалка. Хората вече не пушат.

Андреас беше започнал да си тананика тихо отзад.

— Има кръвоизливи върху големи части от тялото вследствие на значително количество удари и ритници. Палецът му е счупен. Назад. Претърпял е изключителни мъки. Но начинът, по който са нанесени раните, методичността във всичко, вложеното време… това ме кара да мисля, че не става въпрос за отмъщение.

Хайсман преплете пръсти и ги изпъна, докато изпукаха.

— Причината за смъртта е силен удар в тила. Със същия продълговат инструмент, с който е нанесена раната в рамото. — Той прокара пръст по парчетата кост, които стърчаха измежду кичурите коса на мъртвеца.

— Нож?

— Не. Нещо по-тежко и широко. Отново: силата и точността, които изисква подобен удар, подсказват, че мъжът е седял завързан, когато е бил убит. Няма следи от сексуално насилие.

— И това е нещо — промърмори Андреас.

Фредрик побутна протезата с ръка в латексова ръкавица. Не знаеше много за тях, но тази беше восъчножълта, а пръстите приличаха на тези на изкуствен манекен.

— Тъй като трупът е гниел толкова дълго, не се вижда добре. Но умрелият има редица малки белези по рамото и гърдите. Такива белези се получават от прострелване с ловна пушка. Самият белег от ампутацията обаче е заличен. Значи изстрелът не му е откъснал ръката, но е възможно, разбира се, огнестрелната рана да е станала причина за ампутацията на ръката.

Той отново сплете пръсти върху главата си.

Андреас се прокашля. Гласът му беше по-висок от обикновено:

— Подобни протези се правят по поръчка, нали? Може да проследим ръката?

Доктор Хайсман кимна:

— Richtig.^[2] Точно това щях да предложа. Разбира се, в момента правим зъбен анализ. Това обаче отнема време, както знаете.

— А ръката? — попита Фредрик. — Може ли да я вземем?

Конрад Хайсман се огледа за плик.

Глава 12

Още имаше ръб от засъхнало разтворимо кафе на дъното на чашата, която му бяха дали. Завесите се полюшваха към външните первази на малката канцелария, но въздухът вътре беше застоял.

— Съжалявам хората, които изпитват вина — каза Фредрик бавно.

— Тед Бънди — каза психологът на полицията.

— Какво?

— Това, което току-що каза. „Съжалявам хората, които изпитват вина.“ Това е реплика на серийния убиец Тед Бънди.

— Аха. Нямам представа откъде я знам.

Фредрик се загледа в отпуснатия мъж, настанил се като кокошка върху полог на стола от другата страна на стъклената маса. След посещението при патоанатома Фредрик би предпочел просто да си отиде у дома. Комисар Неме обаче беше неумолим. Редовни сеанси с психолога. Никакви странни хобита, включващи ножици, хартия или очи. Три червени и едно блестящо габърче образуваха квадрат на стената зад бъркащия в мозъците на хората.

— Свалил си Хемингуей?

— Хората се оплакваха.

Последния път, когато Фредрик беше тук, на стената имаше плакат на американския писател, позиращ с двуцевна ловна пушка.

— Ти заговори за вина — каза психологът.

Ако хората, които изпитват вина, заслужаваха съжаление, то жалко за Фредрик Байер. Той беше у дома с Фрик в онзи летен ден преди толкова много години. Той беше изоставил сина си, за да купи храна от магазина на ъгъла, докато момченцето спеше. И той беше разбил вратата в паника, докато димът се кълбеше навън. Той скочи от горящия апартамент на третия етаж с безжизнено вързопче в ръцете. Изпитваше вина заради Фрик. Изпитваше вина за брака си, който се провали, и за неумението да се грижи за другите си две деца след пожара. Вина за това, че позволи на вината да заличи живота, който трябваше да има.

Имаше и други думи. Срам. Тревожност. Недостатъчност. Безсилие. Егоизъм. Скръб.

Психологът се почеса между двете брадички.

— Значи, това е твоето обяснение? Травма отпреди тринайсет години, която един ден просто те е стиснала за гърлото? Бил си пиян, имал си лекарства в джоба и си решил да сложиш край на всичко? Been there, done that, един вид?

Фредрик сви рамене. Това обяснение не беше по-лошо от което и да било друго.

Психологът разтърка челото си с върховете на пръстите, а после ги плъзна по края на плешивото си теме. Там хвана няколко тънки косъма. Поигра си с проскубаните кичури.

Накрая полицаят не изтърпя тишината.

— Картината сигурно е по-сложна. Работата. Съжителството. Лекарствата, онези хапчета, които изгълтах през изминалата година…

Той се поглади по бедрата.

— Сори. Седнал съм да хленча тук.

— Да — отвърна психологът. — Кафето тук, в полицията, е толкова гадно, че трябва да пия чай. А стомахът ми се разхлабва от него. Заплатата е смешна и всеки божи ден трябва да слушам възрастни мъже, полицаи, да хленчат на дивана. Това са недостатъците на тази работа.

Като че ли понечи да се изправи. После обаче му хрумна друго и столът изохка под тежестта на това решение.

— От цялото това оплакване боята се лющи от стените. Знаеш ли какво ни учат нас, психолозите, в университета? Не давайте съвети, казват. Помагайте на пациентите по пътя на логиката да стигнат до онова, което е добро за тях. Булшит, казвам аз. Така че ето ти съвет. Пей в хор. Изритай жената, с която живееш, и спи с жената на шефа. Конструирай една кола от-до или изплети пуловер.

Психологът се приведе към масата и извади пакетчето чай от чашата си. Пусна го върху стъклената повърхност, така че кафявата течност се разля наоколо.

— Няма значение какво ще правиш. Стига да усещаш, че е значимо. Мислеше, че хапчетата ще те спасят? Съжалявам, моето момче. Трябва сам да свършиш тази работа.

Фредрик изсумтя.

— Не ми помагаш много. Ще се върне ли паметта ми?

— Кажи ми, да ти кажа — отвърна психологът и изръмжа. — При някои спомените се завръщат постепенно. За други могат да изчезнат завинаги. Въпреки че са тук, вътре — каза той и почука с дебелия си пръст по главата си. — Мозъкът не забравя нищо. Само ти забравяш.

Психологът си отдели време, за да запомни собственото си блестящо изказване, и продължи:

— Ще те посъветвам да потърсиш отправна точка. Нещо от онази вечер, което да отключи бараката. Може да е мирис. Звук, мелодия например или пък снимка. Та нали хората постоянно снимат. Нещо такова. Може и да се вдигне мъглата.

— Благодаря — каза Фредрик и посочи към стената зад психолога. — Добре е да закачиш нещо там. Или да извадиш габърчетата. Не изглежда добре.

Той пропусна това покрай ушите си.

— Е, ако наистина искаш да си спомниш. Неслучайно съзнанието се заключва. Мозъкът ти е по-умен от теб.

Глава 13

Беше се смрачило, когато Кафа паркира в подземието на полицейското управление. Провери колко е часът и установи, че столът е затворен, така че не й оставаше друго, освен да вземе папката, която Хана й беше приготвила, и да се прибере при микровълновата в апартамента си в квартал Сагене.

На път към автобусната спирка отново усети трептящото безпокойство. Цял ден бе отблъсквала това едва доловимо чувство, но сега, докато вървеше сама и мислите й можеха да се леят свободно, то отново я завладя.

Какъв беше този случай, пред който беше изправена Кафа? Какво се беше случило в къщата в Бюгдьой? Нищо не подсказваше, че Микаел Морениус, мъжът на стълбището, е преживял нещо, различно от нещастен случай. Нямаше улики за влизане с взлом. Никакви следи от нежелани гости или борба. А възрастната вдовица? Възможно ли е просто да е отдала къщата под наем? Може би точно сега се наслаждаваше на чаша портвайн и цигаре на някое място, далеч по-топло от това?

Бяха намерили стар телефонен указател, отворен на страниците с хотелите, и почти отчаяно Кафа беше помолила Хана да се обади на всички. После трябваше да говорят с безкрайна поредица от частни и общински домове за възрастни хора, да проверят в болниците, да се свържат с далечни роднини… Господи. Кафа имаше чувството, че си губи времето. Инспектор Кос изглеждаше напълно безразличен, а служителите, които бяха направили огледа на мястото на събитието, бяха побързали да офейкат. По дяволите. Не това си беше представяла.

Над покривите беше паднала фина мъгла и когато Кафа слезе от автобуса, едва различи готическите кули на църквата „Сагене“. Бяха осветени от прожектори, монтирани в асфалта. Един бегач правеше упражнения за загряване на площада пред църквата, така че сянката му, дълга и извита, падаше върху каменната фасада. На автобусната спирка отсреща стоеше възрастна жена. Дъхът на Кафа излизаше във вид на пара и тя се загърна по-плътно. Бързо прекоси малкия парк.

Почти беше стигнала до закрития фонтан, когато долови стъпки зад себе си. Отначало се усещаха като вибрации върху замръзналата повърхност. После чу звуците от тях. Кафа отстъпи встрани, за да пусне бегача.

Ударът по гърба беше силен. Кафа се строполи напред към каменните плочи до фонтана и едва се опомни. Изпита пареща болка в коляното, в дланите й се бяха забили кал и чакъл, а когато вдигна глава, видя висок мъж на средна възраст със спортен клин и суитшърт. Беше притичал покрай нея и едва-едва се обърна.

— Съжалявам! — извика той и продължи да бяга.

— Но по дяволите!

Кафа с мъка се повдигна на колене. Дявол да го вземе. Беше се проснала по цялата си дължина в твърдата замръзнала киша. Ръцете я боляха, а на коляното на единия й крачол се беше появила дупка. При това панталонът не беше евтин.

— Добре ли сте?

Кафа се обърна в посоката, от която дойде въпросът. Дребна възрастна дама с кръгли очила и стилно скъпо палто й подаде чантата. Жената от автобусната спирка.

— Ама че тип. Дори не спря — каза тя и помогна на Кафа да се изправи.

Глава 14

Утринното слънце още стоеше ниско на небосвода. От прозорците на бетонния куб на име „Ортопедия Софиес Минде“ в болница „Акер“ навън струеше клинична светлина. Замръзнала шума хрускаше изпод краката на Фредрик, който крачеше напред-назад пред сградата. Струйката пара от устата му ставаше все по-плътна с повишаването на тона му в телефонния разговор, който водеше.

Той си пое глътка леден въздух, когато отвори входната врата. Андреас пъхна ръце по-дълбоко в джобовете на якето си. Тънкият шал беше единственият знак, че колегата на Фредрик е осъзнал, че ноември напредва. Светлият летен панталон и прилепналата риза в жълто и бяло подчертаваха загара на лицето му изпод гъсталака от сиви къдрици. Андреас беше хубав мъж, когато беше в настроение за това.

— Кос? — каза въпросително той и срещна мрачния поглед на Фредрик.

Той само изсумтя:

— Бетина.

— Говори ли ти се за това?

Фредрик погледна часовника. Имаше още няколко минути до уговорената им среща.

— Не — отвърна той, но все пак продължи. — Тя се дразни, че Якоб само стои в стаята си. Твърди, че е асоциален. Че трябва да го накараме да прекарва повече време с приятелите си.

Фредрик отново изсумтя:

— Знаеш ли какво правех като момче? Живеехме близо до институция за хора със затруднено развитие. С един приятел стреляхме по тях с въздушна пушка от един горист хълм.

Той не се гордееше с това, но казаното беше вярно. Беше адски трудно да улучиш. Все пак зрънцата пипер хвърчаха навсякъде. Уцелеше ли трима поред, приятелят му го черпеше цигара.

— Така че, ако младежкият бунт на Якоб се състои в това, да си стои в стаята, да пие кола лайт, да свири Брамс почти перфектно и да плюе на домашните, за мен е окей.

Фредрик потри ръце, за да им върне топлината.

— Академията му ще изнесе коледен концерт в Националния театър. Важна работа. Ще има купища хора, членове на правителството и така нататък. Якоб е поканен да свири. Бетина смята, че трябва да му откажем това, ако не си промени отношението.

Той изрече последните думи с тънкия, остър тон на Бетина. Видя, че Андреас повдига вежди, и усети как това го жегва леко.

Посрещна ги млад инженер ортопед. Беше строен, а кожата му — черна като катран. Когато им предложи да изберат между зелен чай и чай от гъба чага, Андреас пое на допълнителна разходка между древните протези от дърво, стомана и кожени ремъци.

— Не пиете ли кафе в родината ти? — попита той кисело.

— Родината ми? Какво имаш предвид?

Фредрик хвърли строг поглед към колегата си и Андреас поклати глава.

— Просто ни разкажи за ръката.

— Това е съвсем обикновена протеза — обясни инженерът. — Не е от най-сложно направените, но има механична силиконова ръка, която може да хваща и да се върти.

— И е приспособена при вас? — попита Фредрик.

— Така е. Ампутацията на ръката на пациента е била извършена в чужбина, но рехабилитацията е била в болница „Сюнос“.

— Добре. Къде в чужбина?

Мъжът потърка гъстите си вежди с палец и показалец.

— Малко е странно. В „Сюнос“ почти нямат данни за пациента. Явно е поискал да ги унищожат. Разбира се, това е негово право, но също така е доста необичайно.

— Но имате ли името? — извика Андреас нетърпеливо.

— Имаме го — каза инженерът, хвърли му кос подразнен поглед и изрови визитна картичка от джоба на гърдите си. — Записал съм го тук. Така че да имате и моите контакти, ако има нещо — каза той и остави картичката на масата.

Фредрик се приведе напред и примижа.

Мъртвецът от шахтата се казваше Микаел Морениус.

Глава 15

Есен. От всички метафори тази й беше най-неприятна: есента на живота. Която отвежда към старостта, но при тях нахлуваше като зимна буря през май.

Тук, в нейния кабинет, или у някой от другите лекари по-надолу по коридора вятърът се усилваше. Като синоптици седяха те тук и съобщаваха, че главоболието май се дължи на нещо повече от стрес. Че съсиреците в порцелановата купичка са симптом на друго, а не на полипи.

Есента беше дошла. Предстоеше зимата.

Набитата дама в лекарска престилка се взираше в една точка между главите на съпрузите, които седяха пред нея. В слънчевата светлина навън шумата блестеше като бронз, вятърът свиреше между болничните сгради и леден въздух се просмукваше пред открехнатия прозорец. Разреждаше дъха на болест, сапун и лекарства.

Жената седеше приведена напред и се поглаждаше по коленете. Мъжът с женствените пръсти я галеше по гърба. Изражението й беше разсеяно и лекарката знаеше, че е заслушана в глъчта на децата. Двете, които точно сега можеха да потормозят санитарката отвън още малко.

Как щеше да се справи той? Сам с децата? Тя знаеше, че мъжът мисли за това.

— Напълно сигурна ли сте?

Лекарката беше сигурна.

— Но… — каза жената.

Ето, започва се.

— Та ние… ние щяхме да ходим в Индия. Руар е назначен в посолството. Можем ли… не можем ли да заминем? Какво да кажа на децата?

Лекарката на средна възраст само поклати глава утвърдително. Не. Нямаше да ходят в Индия.

— Можем да облекчаваме болките. Ще обсъдим видовете терапия, които удължават живота. Но няма лечение. Трябва да се подготвите за нова житейска ситуация. Всички заедно.

„Защото ти ще умреш. Преди края на годината. Това трябва да кажеш на децата си“ — помисли си лекарката.

Мъжът имаше буден ум. Погледът му се бе оживил. Реагираше като всички изправени лице в лице със смъртта. Търсеше изход.

— Но… не е ли добре да поговорим с друг лекар например? Да получим второ мнение? Няма ли някакво лечение някъде? В Щатите може би? Имаме средства.

— Хората умират от рак и в Щатите — отвърна лекарката.

Колко често само бе седяла така зад това бюро. Ние, хората, се мислим за толкова специални. Толкова неповторими. Не сме. Ние сме само една безкрайна поредица от причини и последствия — и вакуума помежду им.

Лекарката си помисли, че есента е красива. Толкова е тъжно да бъде сведена до една метафора.

Когато двойката си тръгна, тя оттласна инвалидната количка назад. Стигна до прозореца и го отвори чак докато пантите оказаха съпротива. Приведе се напред в количката и обхвана с поглед фасадите на болничните сгради. Седя така, докато потръпна от студ, докато пръстите на ръцете й побеляха, а тези на краката се свиха.

Руар и жена му, която никога нямаше да изживее Индия, бяха завели децата в централния блок в болница „Юлевол“. В стаята за бдения. Там щяха да запалят свещ. Там децата щяха да научат.

Щеше да отнеме време, преди да се върнат, и това устройваше лекарката. Тя се отправи надолу по коридора и избута количката си до малката стая на семейството. Бутна вратата с крак, спря количката и се изправи. Болеше я, но беше добре за кръвообращението. Тя вдигна слушалката на телефона за пациенти до леглото и позвъни.

— Каин на телефона — беше отговорът от другата страна.

Глава 16

— Стреляш без патрони, Фредрик.

Андреас го погледна с крива усмивка и кимна към пълнителя, който Фредрик току-що беше пуснал в джоба си. После посочи мунициите на втория рафт на шкафа от стомана.

— Тези са яки.

Фредрик го последва между кафявите дървени бараки до кабинките за стрелците. Намираха се на стрелбището „Льовеншьолд“ на Айксмарка. Пътят се виеше като черво от тренировъчния лагер през елховата гора до стрелбищата, където полицаите в Осло се упражняват да стрелят с пистолет. Един от черните микробуси на Отряда за бързо реагиране беше паркиран зад Фредрик и Андреас и сред дърветата ехтяха шумни и резки серии от изстрели с механично оръжие. На Фредрик не му харесваше. Чаткането го изнервяше, а тежестта на полуавтоматичния пистолет „Хеклер и Кох“ върху бедрото му беше непривична.

След като си сложи жълтите защитни очила, Андреас се обърна към него.

— Минах през аукционната къща. Биерке — каза той с пресилен чуждестранен акцент, за да подчертае презрението си към този вид явление, характерно за висшата класа.

— Като имах предвид каталога, който патоанатомът е намерил в задния джоб на Микаел Моренуис. — Андреас пъхна здраво пълнителя в пистолета. — Първо опитаха да ми пробутат приказки за поверителност, но след като им показах няколко близки кадъра на трупа, намерихме общ тон. — Засмя се.

— Получих списъка на купувачите — продължи той. — Микаел Морениус го няма там. Какво намирам междувременно обаче: различни фирми, регистрирани в чужбина. Една е на Каймановите острови. Данъчен рай.

Той вдигна оръжието, наклони глава и замижа иззад цевта.

— Ами ако се е занимавал с пране на пари? Ако е търгувал с антики с пари от наркотици? Почти невъзможно е да се проследят собствениците на подобни фирми. Но трябва да има причина за мъченията и убийството на този дявол. Дали не е измамил погрешните хора?

— Възможно е — каза Фредрик. — Ами огледалото, до което е поставил отметка?

Колегата му поклати глава.

— Никой не е наддавал за него.

Андреас смяташе, че за Фредрик ще е добра терапия да изпразни няколко пълнителя в мишените на стрелбището след посещението при инженера на протези. Фредрик обаче не беше сигурен дали не са там главно заради самия Андреас. Колегата му успя да улучи целта два пъти, преди Фредрик да произведе първия си изстрел. Бум.

Той вдиша дълбоко, отпусна рамене и обхвана пластмасовата дръжка. Удар. Бум. Удар.

— Добре — каза Андреас и окачи защитните очила на ризата си. — По-хубаво е, отколкото да чукаш, нали?

Фредрик сви рамене.

— Може би просто спиш с погрешните жени.

— По мои наблюдения това се отнася и за теб — отвърна Андреас.

Имаше заскрежен чакъл върху късата алея, обградена с брези, която водеше до къщата в Бюгдьой. Фредрик се тътреше зад Андреас, докато не спря съвсем. Вдъхна ноемврийския въздух без мирис, докато се взираше в жената, която чакаше до червената дървена сграда. Кафа Икбал. Тя отвърна на погледа му.

Година и половина беше минала, откакто Кафа дойде от Службата за сигурност на полицията. Заедно бяха разследвали масовото убийство на общността в имението Сулру в Маридален. Тогава Фредрик спаси живота й. Тя спаси неговия. Това създава връзки. Зараждат се чувства. И в един момент той се беше изгубил в тези чувства. Но тази история не можеше да се осъществи, разбира се. Без да е докосвал Кафа някога, без да я е целунал дори веднъж, Фредрик затвори тази врата. Защото неговата къща вече беше пълна. Бетина. Алис, Ерик и децата, които щяха да се преместят тук от Тромсьо.

Има определени предимства зад гърба ти да е останал повече живот, отколкото ти предстои. Знаеш, че влюбванията са просто клада. Ако не я подхранваш, се потушава. Той беше отблъснал Кафа и скърбеше, задето не работеха върху едни и същи случаи. Изправяше се, когато тя влизаше в стаята, и сядаше, когато си отиваше.

Сега обаче бяха тук. Тя имаше труп на стълбище, за който бе смятала, че е Микаел Морениус. Той имаше труп от шахта, за който знаеше, че е Микаел Морениус. Кое обединяваше тези случаи, освен пръста на съдбата, който принуждаваше двамата да работят заедно?

Огънят още тлееше. Той усети топлината му, когато застана пред нея. Тази крехка и енергична норвежка от пакистански произход с бърз ум и остър език. С тъмната коса, която се спускаше пред одухотворените очи, и фините форми на тялото, които се очертаваха под вълненото палто.

— Виждам, че си хвърлил бастуна?

Беше му подарък от нея.

— Всъщност го изгубих.

— Трябва да пазиш онова, което обичаш — каза тя хладно и го въведе в преддверието. Той забеляза, че тя куца, но предположи, че не го прави в знак на симпатия към него.

Залата беше такава, каквато Кафа му я бе описала по време на ориентировъчната сесия. Мрачна и някак величествена в приглушената светлина на полилея. Стърчащите гвоздеи, забити накриво в стените, напомниха на Фредрик за средновековен инструмент за мъчения. Вонята също допринесе за това. Трупът е трябвало да бъде отстранен отдавна. Кафа очевидно прочете мислите му.

— Катафалката беше тук и всичко беше готово. Но заради трупа от шахтата…

Фредрик разбра. Това беше първият случай на Кафа като водещ следовател. Внимаваше да не се издъни. А и нямаше значение, че трупът още лежеше тук. Досега никой не се беше записал за погребението.

— Е, ето го тук. Мъжа, когото досега мислехме за Морениус — каза тя.

Фредрик пое нагоре по стълбите към мъртвеца. Внимателно разгледа счупената чаша за кафе и разлагащото се тяло. Началникът на отряда, който събираше улики, енергична жена на име Тересе Грьофтинг, тъкмо разстилаше чувала, в който щяха да напъхат тялото.

— Не ви завиждам, че ще трябва да го повдигнете — каза Фредрик и застана до нея.

Тя вдигна поглед към него.

— Не, мамка му и шопар. Огромен е.

Грьофтинг посочи чорапа, пред който се подаваше потъмнелия сгърчен палец.

— Стъпил е в кафето — каза тя и прокара показалец под качулката си, а после избърса потта върху крачола на белия си костюм. — Е, какво мислите? Спънал се е и е паднал? Нещастен случай ли е това?

— Знаете ли колко хора са умрели тук, в Осло, миналата година? — попита Кафа, която се бе присъединила безшумно към тях. — Три хиляди деветстотин петдесет и шест души. Всяка божа седмица стават такива нещастни случаи.

Тя погледна Фредрик.

— Това обаче само е нагласено да изглежда като инцидент. Вчера ме обраха. Онзи, който ме удари, ми открадна доказателствен материал. Това е местопрестъпление.

Глава 17

Трапезарията беше продълговата стая с оранжеви завеси. На път към нея Кафа посочи мястото, където бяха намерили откъснатото парче от снимката. Вътре ги посрещна страховит глас. Андреас лаеше по телефона. Стените, украсени с гоблени, приглушаваха звуците. Някои от мотивите бяха просто абстрактни цветове и форми, а други изобразяваха пейзажни групи, религиозни мотиви и животни. Вълнените тъкани излъчваха животински мирис.

Инспектор Кос също беше там.

— Обрали са те? Какво искаш да кажеш?

Кафа показа дланите си. Бяха одраскани, с пресни корички върху раните.

— Настигнаха ме, докато тичах. Първо помислих, че е просто инцидент, че някакъв идиот не ме е видял. Когато обаче си отидох вкъщи и исках да прочета папката за Микаел Морениус, видях, че я няма. Сигурна съм, че беше в чантата ми.

— Но защо…

— Помислих, че няма значение. Просто трябва да потърсим информацията отново. Но не става. Сега вече Микаел Морениус го няма в националния регистър. Няма адрес, няма година на раждане, няма семейство… нищо. Всичко е изчезнало. Заличено.

— Шегуваш се.

Андреас приключи разговора с няколко сочни ругатни. Присъедини се към тях, ръмжейки.

— Говорих с патоанатома Хайсман. Тази нощ е бил събуден от обаждане на нощен пазач в Държавната болница. Някой е бил там и е поискал да получи всички лични вещи на Морениус. Хайсман се метнал на колата, но докато пристигне, кутията с вещите вече била изчезнала.

Фредрик се задъха. Не разбираше.

— Значи… това е доказателствен материал. По случай с убийство. Никой не може просто да…

— Напротив — прекъсна го Андреас. Може, с разрешение от съда. Досега говорих с тях. С някакво писарче, дявол да го вземе. Потвърди, че разрешението е автентично. Но не иска да каже и дума за това кой е помолил за него, нито на какво основание. Цитира някаква разпоредба от закона за сигурността.

Андреас погледна Кос:

— Законът за сигурността! Ти си юрист. Законът за сигурността се отнася за тероризма. Сигурността на държавата. Такива простотии. Какво е това, по дяволите?

Инспекторът посрещна избухването му с хладно изражение. След като не отговори, Андреас продължи:

— Хайсман бил намерил зъбното досие на Морениус. Сега обаче и то е изчезнало.

Той отстъпи назад.

— Не разбирате ли какво става тук? Всички следи от Микаел Морениус са напът да се изпарят точно пред очите ни.

Над масата за хранене в края на трапезарията висеше продълговато черно покривало, гоблен с отделни бели ивици тук-там. Кос пристъпи към него. Наклони глава.

— Какво знаем всъщност за този Морениус? — попита той разсеяно.

— Не особено много — отвърна Кафа. — Никога не е писано за него по вестниците, няма го в социалните мрежи. Няма работодатели, никога не е осъждан.

Инспекторът се обърна към тях.

— Значи е живял анонимен живот със защитена идентичност. Никой не го е обявил за изчезнал. Няма съпруга? Няма родители или деца?

Кафа поклати глава.

— Въпросът е защо — каза Кос. — Защо е живял така? Кой е бил той?

Фредрик отмести поглед от инспектора и се вторачи в оранжевите завеси и есенно пустата градина навън. Имаше две възможни обяснения. Или някой бе преследвал Микаел Морениус. Или самият той беше преследван.

Понякога държавата защитава преследваните. Някои са жени, които бягат от мъже насилници. Известни личности, тормозени от побъркани почитатели. Заплашвани политици.

Адреси, телефонни номера, деца. Всичко се скрива, така че само някои, като например полицията, да имат достъп до данните.

Съществува обаче и друга категория преследвани. Престъпници. Бивши членове на терористични организации. Военни престъпници или членове на мафията. Общото между тях е, че са дребни риби. Причината държавата да ги защитава е, че обслужват големите риби, а в замяна получават по-леко наказание. Дали Андреас не беше на прав път? Може би Микаел Морениус переше пари, но бе станал твърде алчен? Властите го бяха разкрили и е щял да издаде стари познати?

Фредрик помисли за белезите. Някой е бил толкова ядосан на Микаел Морениус, че го е застрелял с ловна пушка. После го е измъчвал и го е убил. Това съответстваше добре на образа на престъпник, извършил предателство. Дали миналото му не го беше застигнало и не се беше наложило да понесе наказание за сътрудничеството си с полицията?

Теорията му обаче издишаше. Защото няма особено голям смисъл да измъчваш предател, ако никой няма да узнае за това. Та нали целта е да го сплашиш, за да си държи устата затворена? Тогава защо е послужил за храна на плъховете? Не. Фредрик беше по-склонен да вярва, че Морениус е бил преследвач. Възможно ли е да се е внедрил в някаква терористична организация? Наркокартел? Това би обяснило защо съдът е ударил по масата със закона за сигурността. Би обяснило защо уликите изчезваха една по една. Би обяснило защитената самоличност.

Някой го закриляше. Дори след смъртта му.

Но какво правеше шофьорската му книжка тук? И кой беше вонящият колос на стълбището?

— Къде намерихте шофьорската книжка? — попита Фредрик.

— Там — отвърна Кафа и посочи към пода, до дълбоко кожено кресло върху пухкав килим до прозореца. Фредрик застана на четири крака. Надзърна под креслото, прокара ръка през тъмните влакна. Помириса я. „Кафе“ — промърмори той. После се изправи на колене.

— Онзи тип на стълбището е ходел по чорапи. По анцуг и чорапи на дупки. Така ходи човек вкъщи, нали?

— Да. Изглежда, е живял тук — каза Кафа. — Мистерията, разбира се, е какво е станало с жената, която се предполага, че е живяла тук. Герда Тране.

Дали дебелакът не я е отвлякъл? Да не е бил от онези извратени типове, които заключват старици и ги изнасилват? Белят им кожата, докато лъскат бастуна и се смеят?

— Разбира се, може и да има естествено обяснение. Но тогава защо е казал на съседите, че е изпратен от общината? Ако й е бил приятел или далечен роднина, защо е излъгал?

— Върви разбери — каза мрачно Кос. — Трупът от шахтата изтекъл ли е в медиите?

— Не.

— Хубаво. Нека си остане така.

На вратата застана червенокоса жена полицай. Тя бързо махна на Кафа да отиде при нея.

— Трябва да дойдеш. Имаме находка. В градината, под шумата.

Между високия жив плет от кисел трън и задната стена на къщата имаше камъни с големината на топки за боулинг. Бяха наредени в полукръг на тревата. В средата бяха засадени две брези една до друга.

Изглеждаше като място за възпоменание.

Глава 18

Трябваше да напрегне мускулите на корема си, да стиска, за да не се изпусне. Бавно преброи до двайсет. Спазъмът отслабна. Кисело-сладките изпарения на газовете, предизвикани от употребата на спийд, изпълниха стаята. Мирисът напомняше на препържен лук.

Скоро всичко щеше да приключи. Имаше само още няколко грама. После — край. Никога повече амфетамини.

Осъзнаването на това го сполетя, докато стоеше в мазето. Докато държеше сребрист чук и ръката му беше опръскана с кръв. С поглед, впит в зеещата дупка в черепа на Микаел Морениус.

За разлика от животните, човекът притежава способността да вижда себе си в другите. Поставяме се на мястото на страдащите и долавяме тяхната болка. Това се нарича съчувствие. Съчувствието обаче не съществува самостоятелно. То живее в симбиоза с една по-мрачна част от човешката душа. Фантазията за страданието. Нашата безгранична способност да измисляме страданието. Фантазиите, които са ни дали камшика с девет разклонения, вилицата на еретиците и стола на Юда.

Странно е какво подхранва жестокостта, помисли си той. Префърцунените златни цигари. За кого се мислеше онази свиня? Каин се занимава с него часове наред. Чупеше пръстите му, използва фасове, удряше и риташе. Беше отворил портите на собствената си добре развита фантазия. Очите. Не бе успял да понесе жалкото изражение. Затова ги бе изгорил. Не бе изпитал нито капка състрадание. Само туптенето на кипналата кръв в слепоочията, само властта и опиянението.

Каин дори не бе попитал защо. Не се беше поинтересувал кой е този. Беше ли женен? Имаше ли деца? Каин нямаше представа. Той беше само едно име. Микаел Морениус, умиращият.

Това беше опиянението. Амфетаминът, който оставя човека отвън и заключва звяра вътре. Психозата. Не той. Той не беше такъв. Каин. Убиецът.

Това не съм аз.

— Ще мине известно време, преди да проговори — беше казал брат му. — Но накрая и това ще стане.

Беше се оказал прав. Естествено. Разбраха, че има само един човек, който знае. Една последна жертва. Една последна вноска по дълга.

С цялата предпазливост, на която беше способен, той обхвана крехките женски рамене. Повдигна я от себе си, но не достатъчно внимателно. Тя се събуди, преобърна се по гръб и погледна нагоре към него. Той се засрами от миризмата, но Лин не каза нищо.

— Донесох ти нещо — каза той.

После се оттласна напред върху леглото, стъпи с войнишките си ботуши на пода и затърси нещо в джоба на якето си тип бомбър. Бижуто беше овално, с големината на бебешка ръчичка и блестеше в златно и кардинално червено. Масивната верига се разлюля от ръката му. Тя пое украшението в юмручето си. Опипа златния ръб. Центърът беше покрит със скъпоценни камъни, големи колкото сълзи. Лин ги стисна силно.

Той се приведе напред и отвори торбата на масата. Изтърси малко от белия прах върху меката кожа между палеца и показалеца си и всмръкна синтетичния опиоид. Велур. Спазмите в корема изчезнаха. „Темгесик“ беше неговият план за отвикване. Лекарството, което тя му беше дала. Жената на телефона. Пътят, който щеше да го отведе далеч от амфетамините.

Лин го погали по гърба и той я погледна. Беше седнала със скръстени крака и сърчицето върху ластика на памучното бельо седеше накриво. Беше окачила верижката на врата си и тъмночервеното бижу се люлееше между гърдите й. Той го побутна с показалец, за да ускори движението му, а после докосна едното й зърно с върха на пръста си. Беше тъмно, почти черно, и твърдо.

— Мисля, че вътре има съкровище — прошепна тя и почука по бижуто с къс нокът. Поигра си с него, а после го хвана за ръцете. — Но не искам да го отварям. За мен ли го купи?

— Да — излъга той.

Глава 19

Лопатата на багера внимателно изстърга най-горния слой земя. Шума, пръст и изсъхнала трева се озоваха на купчина между задната стена на къщата в Бюгдьой и живия плет. Парчета киша попаднаха върху капака над двигателя на багера, разтопиха се и се превърнаха в топла пара с мирис на бензинови изпарения. Двама униформени полицаи проучваха събраното от всяко загребване.

Фредрик зъзнеше под дъждобрана. От прозореца на трапезарията чуваше гръмовния глас на Себастиан Кос. Инспекторът беше бесен, задето не бяха открили каменните формации в градината по-рано. Фредрик знаеше, че трябва да е вътре и да защити Кафа, но нямаше сили. Вместо това беше глътнал едно хапче и беше излязъл. Защото Кос беше прав. Защо Фредрик не се беше погрижил да претърси щателно градината? Тя трябваше да свърши това сама, по дяволите. Трябваше да се осигури пълната картина на местопрестъплението, всички полицаи знаеха това. Или поне всички добри полицаи. Дали не си беше свършила работата през пръсти? Не беше типично за нея.

Изпаренията подразниха носа му и той се отдалечи. До алеята имаше просторна морава. Насред нея се издигаше плачеща върба. Гъстите й клони се спускаха чак до земята. Въпреки че бяха останали само няколко изсъхнали листа, стволът на дървото беше почти закрит. Фредрик избута клоните настрани. Капките, които паднаха върху челото му, го стреснаха. Тук вътре беше толкова тихо, почти тъмно, а шумът от багера се бе превърнал в глухо ръмжене. Някой беше изрязал букви в ствола.

„Агнес + Аксел“?

Белегът на кората беше груб, а надписът — стар. Фредрик си спомни какво му бе разказала Кафа. Герда и Ернст Тране са имали син. Аксел. Той беше починал отдавна.

Миризмата на пръст му напомни за майка му, която се бе грижила за всички цветя и други растения на балкона във Фрогнер. Там Фредрик лежеше по гръб върху зелената постелка, затваряше очи и оставяше бризът през пълзящите рози и мирисът на мокра пръст и подрязани клони да го отнасят надалеч.

Какъв живот е бил само — да си дете през лятото на това място. Под огромна зелена върба, която те изолира от външния свят и позволява на мислите и въображението ти да се развихрят. Заедно с Агнес. Коя е била тя? Съседско момиче? Първата, която Аксел е целунал? Онази, която му е позволила да я опипа под блузата? Може би единствената, до която бе стигнал.

Мисълта за Микаел Морениус се завърна. До какво бе стигнал той, което е било толкова важно, тайно и страшно, че целият му живот е трябвало да бъде заличен? Фредрик прокара пръсти по буквите в кората. Знаеше какво трябва да направят. Трябваше да намерят дома на Морениус. Но беше спешно. Подовете могат да бъдат измити, стените — да бъдат боядисани, а мебелите — да бъдат изгорени.

Фредрик не бе чул вика на жената полицай и се сепна, когато червенокоската пъхна глава между клоните.

— Двама мъртъвци — каза тя. — В ямата има два скелета.

Върху най-вътрешната фаланга на безименния пръст още имаше сребърен пръстен. Ръцете бяха скръстени и положени върху тъмнокафявия гръден кош. Светлосивата коса беше залепнала за черепа. Другият труп, на по-високия от двамата, явно нямаше коса. Лежаха на по-малко от метър под земята един до друг. На трупа без коса липсваха няколко горни зъба. Остатъците от дрехи показваха, че не са били погребани голи.

— Мисля, че са жени — каза Тересе Грьофтинг. — Ниски са, с широки тазове.

Пробождането в коляното накара Фредрик да изохка, когато приклекна. Доколкото можеше да прецени, телата не бяха захвърлени в дупката, а внимателно положени там.

Костите и земята, която ги бе покривала, миришеха на мухъл и леко на амоняк.

— Явно отдавна са тук.

Кафа беше положила ръка върху рамото на Фредрик. Заради него или заради себе си?

— Герда Тране? — попита тя, като кимна към ямата.

— Не би ме учудило — отвърна тя и хвърли бърз поглед към нея. Лицето й беше посивяло и непроницаемо. Кафа знаеше, че всички са наясно, че са й чели конско.

Но коя беше другата жена?

Мрачно ръмжене им подсказа, че Себастиан Кос си е проправил път до ямата.

— Вдигнете ги — нареди той. — Вдигнете ги и разберете кои са, дявол да го вземе. Достатъчно способна ли си за тази задача, Икбал?

Глава 20

Кафа и Фредрик стояха под тъмния гоблен в трапезарията. Той я наблюдаваше, докато тя разстилаше купчина документи върху масата за хранене.

Бяха минали близо двайсет и четири часа, откакто бяха открили останките. Кафа си беше тръгнала от къщата веднага след като Кос бе офейкал. Умореното й лице разкриваше, че е прекарала безсънна нощ.

Той искаше да я попита как е, но нещо в бързите й механични движения и в начина, по който се загръщаше във вълнената жилетка, го накара да замълчи.

— Онзи аукционен каталог, който намерихте — каза тя тихо. — Важен е.

Фредрик се покашля.

— И Андреас мисли така. Смята, че Микаел Морениус е действителният собственик на фирма, регистрирана на Каймановите острови. Че пере пари.

— Каза ми го — отвърна Кафа с все така наведена глава. — Но забравяте огледалото.

— Какво искаш да кажеш? Огледалото в стил рококо, до което имаше отметка? Не е продадено.

— А проверихте ли кой е искал да го продаде?

Не. Но Кафа го беше направила. При евентуална продажба парите е трябвало да бъдат внесени по сметката на архитектурна фирма. Казвала се е „Сърцето на патицата“. Създадена е преди близо година, но е закрита само няколко седмици по-късно. За този период фирмата си е набавила банкова сметка и лъскаво бяло БМВ 520. И антикварно огледало очевидно.

Кафа явно бе прекарала ползотворна нощ.

— Фирмата — каза Фредрик. — Морениус ли е бил собственикът?

Тя поклати глава отрицателно.

— Човекът, който, изглежда, е създал архитектурната фирма „Сърцето на патицата“, е деветдесет и една годишен рибар от Лекнес в Луфутен. Само дето проблемът е, че този мъж има седем години образование в народно училище и живее в институция за сенилни хора. Говорих с дъщеря му. Той не може да начертае права черта.

— Фирма параван — промърмори Фредрик.

Кафа извади една снимка от купчината документи. Беше от камера в тунела Ослофьорд — размазано сиво изображение, на което имаше бяла кола със слаб късокос мъж зад волана.

— Това е беемвето. Снимката е твърде неясна, за да направим заключението, че това е Морениус. Но има прилика — каза Кафа и посочи шофьорската книжка, която бяха намерили тук, в трапезарията.

— Във всеки случай, не е сенилен рибар на деветдесет и една — заключи Фредрик.

Осемдесет и два километра в час в зона, където са позволени седемдесет. Един детайл. Понякога това е достатъчно.

Фредрик й хвърли бърз поглед. Очакваше да му отпусне една усмивка. Лицето й обаче беше непроницаемо.

— Ето извлечение от банковата сметка на фирмата — каза тя само.

Кръгове, начертани със син химикал, показваха, че е открила модел.

— В сметката има близо един милион крони. Трансакциите са само тегления и последното е направено приблизително по времето, когато допускаме, че е умрял Микаел Морениус. Въпросният е ползвал банкомати из целия град, а понякога и извън него. Сумите варират, не са големи. Но на 14-о или 15-о число всеки месец е теглена по-висока сума от някой от два конкретни банкомата. И двата са във Фрогнер. Единият е в павилион, а другият е свързан към банка.

Фредрик спря потока от думи, като постави ръка върху документа. Тя най-накрая вдигна глава и го погледна.

— Не позволявай на онзи идиот Кос да ти вземе страха, Кафа.

Тя отблъсна ръката му.

— Едни и същи суми са теглени всеки месец — продължи. — Мислиш ли, че може да са отивали за наем? Възможно ли е това да означава, че Микаел Морениус е живял във Фрогнер?

Той направи нов опит:

— Знам за какво говоря, Кафа. След Сулру аз бях нарочен за жертвен агнец. Адски боли да се задълбочаваш в това. Не го прави. Опитвам се да ти кажа, че…

Погледът й бе станал суров.

— Опитваш се да кажеш, че всички правят грешки. Но аз и ти не сме еднакви, Фредрик Байер. Ако аз се издъня, поемам отговорността.

Кафа удари юмрук в масата.

— Знаеш ли с какво се занимава Андреас в момента? На склона зад къщата е и претърсва мазе. Шибано мазе за картофи. Аз тъпча наоколо дни наред и дори не ми е хрумнало, че мястото може да е мазе! По дяволите, Фредрик. Ако искаш да ми помогнеш със случая, помогни ми.

На прозореца се почука. Андреас беше нахлузил гумени ботуши върху офисния панталон.

Мазето беше от източната страна на къщата, на склона с изглед към залива Лангвиксбукта. Ръждясали лопати, гребла и колове бяха облегнати до влажните стени от пръст. Тук имаше стари коси за трева, плуг и детски колела. Но онова, което им посочи Андреас, беше сандък от релефен алуминий. От онези сандъци, в които войниците събират вещите си, преди да ги изпратят на операции в чужбина.

Отгоре имаше един АГ3, разглобен на части — старото автоматично оръжие на Отбраната. Миришеше на масло и мазнина. Под бяло покривало намериха бойна униформа и раница, пълна с пуловери, бельо и зимен камуфлаж. Две хартиени кесии с патрони. Едните бяха за АГ3, а другите — от по-малък калибър.

Кафа беше коленичила пред сандъка. Вдигна опърпан фотоалбум. Беше празен. Но най-отзад беше залепен пластмасов джоб от онези, в които се пазят негативи.

— Сватбата на Егон и Сусане. Фото „АУ“ — прочете тя на глас.

— Да, младоженци. Пред църква, както изглежда.

— Сандъкът трябва да е бил на сина — каза Андреас. — Аксел Тране, онзи, който е умрял в Отбраната. Възможно ли е да е бил част от националната войска?

Фредрик се съсредоточи върху последния предмет в сандъка. Груба, небоядисана кожена кесия. Имаше странен мирис, сякаш на химикали и консервирана храна. Той внимателно разхлаби полуизгнилите парчета въже, които пристягаха отвора. Спусна капака на сандъка и подреди съдържанието на кесията върху него.

Плетените дрехи, прибрани вътре, бяха на дупки и с детски размери. Имаше опърпан дървен кон. Една снимка. Беше неясна и пожълтяла и изобразяваше бледо момиче зад захабен чин. Едно от ъгълчетата беше откъснато. В ръцете си държеше плюшено мече, смачкано от прегръщане. Имаше плоско, широко и хубаво лице, а тъмнорусата й коса беше пристегната в плитка. Изражението й беше сериозно и тържествено.

Фредрик обърна снимката. Водният знак на производителя беше едва различим върху задната страна: „Калипсо“.

— „Калипсо“ каза Кафа. — Това е снимката, която е висяла в коридора.

Глава 21

Уам-бам, мерси, Сам. Пица, от която правиш ам-ам.

Фредрик разглеждаше тениската, която собственикът, вероятно Сам, беше пъхнал в ръката му. Под текста имаше картинка на матка с яйчници и всичко останало, като онези, които показват в училище, за да обяснят разликата между „нея“ и „него“. Обаче яйцеклетката, която беше напът да бъде оплодена, бе заменена от пица, а главата на сперматозоида беше маслина.

— Маслината е нашето си нещо, един вид — обясни Сам. — Просто я задръж. Имаме хиляда и двеста на склад. Направихме добра далавера — ухили се той и прокара пръсти през златистата си къдрава коса.

Телефонът отново иззвъня и Сам сви рамене извинително.

Върху плота имаше тънък слой брашно и Фредрик забеляза, че Сам го гледа, докато вадеше шофьорската книжка от джоба си. Той я чукна в плота и събра брашното на купчинка. Сякаш беше кокаин. Но вместо да всмръкне праха, Фредрик остави шофьорската книжка и взе щипка брашно между палеца и показалеца си. После внимателно го поръси върху очите на мъжа на размазаната снимка.

Този тип сега лежеше в хладилно помещение в Съдебно-медицинския институт с череп без очи. Преди близо година и двете му очи са си били на мястото. Въпреки това беше карал дванайсет километра по-бързо в зона, в която бяха разрешени седемдесет. Понякога не беше нужно повече. Един детайл.

В това разследване почти липсваха детайли. Аукционният каталог обаче беше отвел следователите към една фирма, чиято банкова сметка показваше, че собственикът вероятно живее във Фрогнер. Фирмата притежаваше беемве, а шофьорът му приличаше на Микаел Морениус. Морениус е обичал пица и е имал 44 крони в джоба, когато е бил убит.

Четиресет и четири крони е приблизително рестото, което получаваш, когато си поръчаш голяма пица с шунка и сирене и една ко̀ла вкъщи. Фредрик знаеше това. Беше необвързан години наред.

— Гадника — каза Сам. — Така му викаме, разбираш ли. Той е от онези клиенти, които все се ръкуват с теб, когато им носиш храната. Приятно е, въпреки че на някои са им толкова лепкави ръцете, че не искаш да си представяш какво са правили. Особено за момичетата, които разнасят, е трудно. Някои мислят, че могат да си поръчат не само пица, а и разносвача. Все едно сме шибана агенция за компаньони.

— А Морениус, той беше ли…

— Не, не. Той не е такъв. Но пък е с тая пластмасова ръка, нали. И като разнасяш пици, примерно по двайсет на ден или там някъде, забравяш такива детайли. И всеки път се стряскаш еднакво силно. Направо тръпки те побиват. Но този тип си е окей. Не е добър тип, защото не дава нито крона бакшиш, но е окей. Въпреки че е с тази ръка. Тя е като… това си е ръка на кукла, нали. Нещо като сложна ръка на кукла.

— Нещо такова — каза Фредрик.

— Не можеш да… — Сам извърши няколко ритмични движения пред корема си със сковани пръсти и лакът. — Едва ли си го бива. Той си има още една ръка де. Странно, че никога не се ръкува с нея всъщност.

— Може би с едната се ръкува, а с другата се бърше отзад — предположи Фредрик и бавно се отправи към колата си.

Шилебек. Тук има тухлени къщи от края на XIX век — светлозелени, жълти и с цвят на пясък, с орнаменти, сводести прозорци и балкони от ковано желязо. Има обаче и от белите блокове от периода между двете световни войни, както и жилища за социално слаби от бетон, стомана и алуминий. Редици от тополи, кленове и тук-там овошки.

Пиците на Морениус са били доставяни до четириетажна кооперация на улица „Габелс гате“ във Фрогнер, близо до мястото, където трамваят профучава по „Драменсвайен“. Винаги чакал на стълбището, така че Уам-Бам-Сам не бе могъл да посочи точния апартамент на Фредрик.

Черен микробус бе окупирал единственото място за паркиране пред сградата, така че му се наложи да намери пролука на съседна улица. Вторачи се в тениската на седалката до шофьора. Наистина беше необикновено грозна. Сви я на топка и отвори жабката, за да я натъпче в нея. Там беше пистолетът. Явно го беше забравил вътре, след като се бяха върнали от стрелбището. Фредрик уви оръжието в тениската и понечи да напъха вързопа в жабката, но вместо това спря, претегляйки го в ръка. Една мисъл узряваше у него.

Тъй като никой не бе обявил Морениус за изчезнал, Фредрик бе приел за даденост, че въпросният е живял сам. Това обаче не беше задължително. Повечето убийства се извършват от човек от най-близкото обкръжение на жертвата. Любовници, съпрузи или членове на семейството. Ами ако там вътре имаше някого, който знаеше какво се е случило с Микаел Морениус? Който живееше с вярата, че плъховете са прояли проблема. Дали Фредрик не беше напът да се натресе право в дома на убиец?

Позвъняването от входната врата отекна в сводестото стълбище. Тези стълбища винаги миришат особено. Приличат си, но никога не са еднакви. Фредрик различи тъмна дървена ламперия и долови мирис на дезинфектант и котешка храна. На една врата беше окачен предупредителен триъгълен знак в жълто и черно: „Тече борба срещу вредителите“. До стената имаше широко стълбище с циментови плочки с орнаменти.

Разбира се, нямаше пощенска кутия с името на Микаел Морениус. Нито с името на фирмата „Сърцето на патицата“. Фредрик реши да пробва друг стар трик. На последния етаж живееше жена, която се бе нарекла Вдовицата Греве. Такива добре държат под контрол какво се случва наблизо.

Вдовицата отвори вратата, преди той да успее да отпусне юмрук. Имаше синкавобяла коса, вълниста от студеното къдрене. Предпазната верижка на вратата се разлюля пред белия копринен пеньоар.

— Ако продавате нещо различно от билети за комитета по благоустройството, отговорът е „не“.

— Полицай съм.

— Виж ти — каза тя и постави чифт очила на върха на тесния си нос. Той вдигна служебната си карта, която носеше на врата си. Тя му направи жест с кокалест пръст да се приближи, грабна картата и замижа срещу нея.

— Търся един мъж, който живее тук. Един Микаел Морениус.

Жената пусна картата и поклати глава.

Фредрик извади шофьорската книжка на Морениус. Тя я взе, въздъхна и го погледна раздразнено.

— Запрашена е — каза и избърса брашното. — Поздравявала съм този господин. Вони на тютюн и е архитект.

— Така ли?

— Срещнах го съвсем наскоро. Заедно с още един. Висок и плешив великан със замижали очи. Знаете, такива едни малки, пронизващи свински очи.

Тя се престори на кривогледа, за да покаже какво има предвид.

— Живее под наем на първия етаж.

— В апартамента, в който има вредители? — попита Фредрик.

— Вредители! — Тя изплю думата право в лицето му. — Младежо. Това е западната част на града. Единствените вредители, които се срещат тук, седят пред колониалния магазин с картонени чашки в ръка.

Глава 22

Предупредителният триъгълен знак беше прикачен за бравата с верига. „Вредители“ — промърмори Фредрик. Едно знаеше за гадините. Движат се на групи. Прокара ръка по колана си. Усети дръжката на пистолета до дланта си. Ключът, който му беше дал пазачът, лесно се плъзна в ключалката.

Фредрик бутна вратата и се заслуша. Имаше ли някой тук? Сухожилията на шията му се стегнаха. Пулсът му се учести.

Матовият кухненски прозорец хвърляше слаб отблясък в антрето, но Фредрик видя достатъчно, за да заключи, че Микаел Морениус трябва да е бил човек с прост, но стилен вкус. Дебело вълнено палто беше аранжирано върху закачалка. До нея висеше африканска маска със сънливо изражение. Имаше овални очи, татуировки и светли зъби, издялани от дървото. Такива маски се правят, като върху дървесната кора се наслагва слой след слой смола, докато заприлича на кафява кожа, подобна на восък. Не такива сувенири си носеха дамите на средна възраст у дома след секс туризъм в Гамбия. Не, това беше нещо истинско. Чикунга, свещена маска на вожд от сърцето на Африка.

В апартамента цареше оглушителна тишина. Фредрик избърса юмрука си в джинсовото яке, преди да хване оръжието. Въздухът беше наситен с дъх на ароматен тютюн, но имаше и тежката задушаваща нотка на органична материя в процес на разлагане.

Кухнята беше отляво, а един тъмен коридор отвеждаше към вътрешността на апартамента. Фредрик направи крачка напред и в същия момент долови рязко движение с периферното си зрение. Усети пробождане в гърдите и се напрегна. Вдигна оръжието си и пое несигурно напред, а мъжът пред него направи същото.

Огледало. Проклето огледало. Фредрик се удари с трясък в стената пред кухнята и коленете му омекнаха. Наложи се да се подпре с ръка на пода. Боже. Наистина ли беше толкова крехък? Разгледа разкривеното си лице. Разпозна позлатената рамка от аукционния каталог. Значи тук се бе озовало. Огледалото стигаше до пода и беше по-високо от Фредрик и по-широко от врата, забутано в ъгъла на антрето. С течение на времето неравната му повърхност се бе покрила с петна. Фредрик изчака напрежението в гърдите му да отшуми, докато се взираше в коридора. Ако имаше някого тук, сигурно го бе чул.

Той се опря на стената и се оттласна от пода. Обърна се и погледна в кухнята. Излъскани стоманени врати без дръжки, газова печка и гранитен плот. Скъпи неща. На перваза имаше няколко кутии от пица. Мерси, Сам.

Мамка му, как се потеше само. Дръжката на пистолета беше гладка и влажна в ръката му. Слаба дневна светлина в другия край на коридора показваше къде е отворената врата на хола. На една стена точно под тавана беше окачен дигитален часовник. Двете точки между часовете и минутите примигваха в червено, отброявайки всяка секунда. На една от стените Фредрик откри продълговата сянка — врата.

Баня. Подът беше покрит със светлосиви плочки, а мивката беше квадратна и ослепително бяла. На стената до душкабината беше монтирана тоалетна чиния с температурен регулатор на седалката. На етажерката имаше почистващи препарати за протезата, четка за зъби и дезодорант.

Фредрик обърса чело с ръкава на якето си и насочи оръжието към хола. Остави стъпките си да следват ударите на сърцето. Бързи и решителни. И там нямаше никого. Нямаше повече врати. Беше сам.

Пред ниската холна масичка спря, за да се успокои пулсът му. Над дивана бяха окачени илюстрации на очертанията на хоризонта на Ню Йорк и… кой град беше това — Сан Франсиско? Не бяха ярки и кичозни, а семпли творби, графит върху кафява хартия. Текстилният диван беше в синхрон с картините, а върху стоманеното шкафче под прозореца беше прецизно, с точност до милиметъра, разположен усилвател „Лингдорф“. Вратите на шкафа бяха широко отворени и вътре имаше редица книги с небесносини гръбчета. Фредрик примижа срещу тях. „Голямата енциклопедия на СССР“. Трийсет и един тома, плюс един том показалец.

Фредрик не знаеше много за хората, които получават още един шанс. Онези, на които държавата подава ръка в замяна на информация. В едно обаче беше сигурен. Такива хора не ги настаняват в дизайнерски апартаменти във Фрогнер. Типът, който бе живял тук, не е бил долнопробен мафиот, военнопрестъпник или терорист. Тук бе живял човек, който бе печелил добре — чак до деня, в който някой изрод бе изгорил очите му. Човек, който обичаше да е чист и добре облечен през зимата. Човек, който пушеше дълги черни цигари „Собрание Блек Рашънс“ със златен филтър. Пакетът още беше на масата.

Съветската енциклопедия. Ако трябва да избереш едно произведение за хола си, кой би избрал „Голямата енциклопедия на СССР“, по дяволите?

Фредрик се огледа. Тук имаше градове, маски и енциклопедии. Какво обаче липсваше в този подреден като по конец каталог на „Икеа“? Нямаше нито една снимка на човек от плът и кръв. Нямаше несръчно оформена фигурка от глина, измайсторена от детски ръчички. Нямаше захабена коркова дъска с телефонния номер на някоя стара приятелка. Микаел Морениус. Никого ли си нямаше? Родители? Жена? Бивша жена? Деца? Поне скрин с бельо и чорапи?

Нямаше ли спалня?

Глава 23

За Микаел Морениус сигурно е било болезнено да осъзнае, че огледалото в стил рококо не отива на вътрешното обзавеждане. Може би затова е решил да се отърве от него. Затова го е забутал до стената в антрето, така че рамката хвърляше сянка върху вратата на килера отстрани. Фредрик беше толкова вглъбен в споровете със самия себе си, че пропусна да види дискретната брава. Вратата не беше скрита, но и не беше лесно да се забележи, защото беше покрита със същия светлосин тапет с мотиви на еленови рога, който покриваше и останалата част от антрето. Затваряше се с автоматичен механизъм над стоманената каса, а пантите бяха широки като пръсти на дървосекач. Защитна врата. Веднъж затвори ли се такава врата, ти трябват експлозиви, за да влезеш през нея. Тази обаче не беше заключена. Когато Фредрик отвори, преддверието пред него всмука въздуха отвън. Потта на врата му се охлади, той примигна силно и преглътна. Заслуша се. Подуши въздуха.

Отначало това беше по-скоро усещане, отколкото звук. Шепот, който излизаше от мазето, изкривен и приглушен. Когато обаче Фредрик се приведе и приближи до стълбата, думите започнаха да звучат по-ясно.

Мъжкият глас не беше особено дълбок, нито особено тънък, но звучеше някак напрегнато, почти извинително.

— … Не е тук. Та аз изгорих якето му. Във вътрешния джоб или къде? Търсих навсякъде. В мазето… Знам, по дяволите, той си държи нещата тук долу. Има снимка. На нея… да, да. Разбирам. Ще я взема. Но както казах…

Гласът се поколеба. Отново премина в шепот.

— Какво ще правим с чистачката, дявол да го вземе?

— Чистачката?

— Добре, тогава ще отнеме няколко часа. Трябва да намеря лопата.

Фредрик чу стъпки по паркета. После гласът се завърна. Сега вече не звучеше жално. Само делово.

— Съжалявам за това. Не го приемай лично.

Полицейският звяр се събуди. С вдигнат пистолет Фредрик се втурна надолу по стълбата.

На дървен стол насред стаята седеше възрастна жена. Устата й беше запушена, ръцете й бяха овързани с тиксо за краката на стола, а кръвта, която се стичаше от прорез над подутото й око, показваше, че е удряна. Висок кльощав мъж с рошава светла коса, която стигаше почти до яката на якето му тип бомбър, стоеше пред жената. Във вдигнатата му ръка блестеше дълъг остър инструмент. Чук. От онези, с които се пробиват дупки в черепите. Като черепа на Микаел Морениус.

— Това ли търсиш?

Фредрик не знаеше защо каза това. Защо вдигна шофьорската книжка като трофей пред себе си, докато насочваше пистолета срещу гърдите на мъжа. Той направи няколко несигурни крачки назад. Втренченият поглед на Фредрик беше неотклонно впит в неговия. Той бавно спусна чука.

Напрежението беше изчезнало. Тежестта в гърдите и сърцебиенето вече ги нямаше. Фредрик беше зареден с адреналин. Беше открил убиеца на Микаел Морениус. По дяволите. Изродът стоеше пред него с оръжието, с което бе извършил убийството. Фредрик се чувстваше добре с пистолета в ръка.

Спалнята беше в по-прост стил от останалата част от апартамента. На тавана имаше лампи колкото глобуси, които излъчваха топла жълта светлина. Стаята беше голяма, по-голяма от хола, и мазилката беше свалена от стените, така че бяха останали само тъмночервени тухли и дървени греди. Точно отсреща на стената се извисяваше огромна снимка на жена. Беше снимана в гръб и гледаше право към небето, така че само цигареният дим, който излизаше от устата и носа й, се виждаше на черния фон. Пред творбата беше сложен твърд матрак. Чекмеджетата бяха измъкнати от шкафовете наоколо. По пода бяха разпръснати дрехи и обувки, книги и списания.

— Назад! — излая Фредрик и размаха пистолета „Хеклер и Кох“ срещу мъжа, допрял гръб до стената. Белезникавите му очи бяха оградени от тъмни кръгове, възпалените му бузи бяха покрити с мазно акне. Това беше човек, който водеше труден живот. При това отдавна. Изглеждаше на възрастта на Фредрик, ако не и по-възрастен.

— Хвърли тая клечка за зъби — каза Фредрик.

Направи му впечатление миризмата. Дъх на черен дроб и пържен лук. Носеше се от мъжа, който пусна чука, но той не падна на пода. Просто се залюля на кожената каишка, която висеше между ръката и китката му.

Фредрик продължи напред, докато стигна до жената. Тя беше дребна, със сива коса и носеше униформа. Върху раменете й бяха написани думите „вредител“ и „почистване“. Устата й беше здраво залепена с парче тиксо.

— Не се страхувайте.

Тя кимна, докато погледът й се стрелкаше между Фредрик и другия мъж. Объркани очи, изпълнени със страх. Пред краката й имаше кутии с почистващи препарати. Фредрик се огледа наоколо. До едната стена имаше контролно табло. Там той видя ножица до компютъра.

Фредрик отиде до бюрото и изстина. Върху него имаше две снимки. Портрети. Моментално разпозна единия. Избледняла училищна снимка на бледо, сериозно момиче. На другия имаше мъж. На Фредрик му се стори, че има нещо познато у него. Нещо, което буди неприятно чувство.

Той се върна при жената и я освободи.

— Вземете телефона ми. — Фредрик затърси във вътрешния си джоб. — Обадете се на полицията.

Тя разтърка китките си и отлепи тиксото от устата си. Вместо да вземе телефона му обаче, се приведе и вдигна чифт очила с тънки стъкла, които бяха паднали на пода. Сложи си ги.

— Кой си ти? — попита жената, докато се навеждаше към един от спрей флаконите. Гласът й беше дълбок. Необикновено дълбок за възрастна жена.

Какво смяташе да направи? Да продължи да чисти? Понякога мозъкът функционира така. Шокът просто е твърде голям.

— Аз съм полицай — отговори Фредрик. — Хайде, вземете го — продължи той и размаха телефона. — Обадете се на 112.

— Е, този ще бъде — каза жената.

Насочи почистващия спрей към лицето му.

— Какво, по дяволите! — Спреят попадна в очите му. В носа и в устата. Гъста, мокра и воняща пара. Заслепен, той размахваше пистолета, опитваше се да мига, усети как бликват сълзите му. После химикалът започна да действа. Вълна от трептящи сенки, от гадене и хаос. Подът се залюля. Усети стягане в слепоочията си. Съдържанието на стомаха му се изля навън, по кожата му изби пот. Фредрик изгуби равновесие, или пък краката му не издържаха? Чу се силен трясък върху паркета, когато коленете му се удариха в пода и гръбначните прешлени се притиснаха един в друг. Той падна настрани. Нямаше сили да се съвземе, само усети как оръжието се изплъзва от ръцете му, а той размахва юмруци, но улавя само въздух.

— Но пък ти…

Ето го отново гласа. Фредрик трескаво разтърка лицето си. Видя я. Жената стоеше извърната от него. Държеше пистолета му с две ръце и го вдигна срещу гърдите на другия мъж.

— … за теб ще бъде това — довърши тя.

Още имаше сила у него. Оттласна се от пода с треперещи крака и се затича към нея. Усети студения допир на стоманеното оръжие до дланта си, тя изруга и падна, той също падна.

Тичане, тежки стъпки по паркета.

Цветът на бетонния таван премина от бяло в жълто и оранжево. Излезе от рамката си. Настрани и нагоре. Червено. Кафяво. Таванът рухна. Фредрик не можеше да диша. Отново беше всмукан в пропастта.

Лято. Фредрик беше бос и грубата ливада боцкаше стъпалата му. Тук почти не растеше трева. Та нали мястото не виждаше слънце. Не и тук, под тънките ръце на плачещата върба. Той искаше да издълбае името в кората на дървото, искаше да издълбае името на Кафа, но не успя. Когато опита, ноктите му се откъснаха. Миришеше на пръст, на кръв и на препържен лук.

Глава 24

Май 1991 г., Холменколен, Осло

Бризът от фиорда Ослофьорден раздвижи бора над двамата. Аксел Тране вдигна глава и замижа. Потта и гелът за коса засмъдяха в крайчето на окото му. Под тях, в казана ниско долу, лъчите на майското слънце искряха в хотел „Плаза“ — красивия нов небостъргач на столицата. Ухаеше на секс и смола. Небето над него беше акварелно синьо, също като роклята, която Агнес беше запретнала над широкия си задник. Тя го размърда нетърпеливо.

Идеята беше нейна. Просто да се измъкнат от параклиса след края на венчавката. Никой нямало да забележи, че ги няма. Закръглената двайсет и две годишна жена, облечена с рокля и късо черно сако, беше притичала по пътя Холменколвайен, а той я бе последвал със сковани крачки. Все пак Аксел не обличаше парадната униформа на Морската отбрана всеки ден. По една пътека бяха стигнали до поляна между дърветата.

Не че той нямаше желание. Но униформеният панталон го стягаше на най-неподходящите места, острият цип се впиваше в част от интимната област, на която дори не знаеше името, и той искрено се надяваше да не си изцапа сакото. В края на краищата беше кум.

— Аксел. Съсредоточи се.

Той се вряза толкова силно в нея, че камерата, която висеше на каишка на врата й, я удари по корема. Тя се разсмя.

— Боже мой, човече. Изобщо не те бива в това.

Напушена ли беше? Беше му обещала да не пуши. Поне не и преди тържеството, и то далече от колегите му. Въпреки това смехът й звучеше някак рязко, което го наведе на мисълта, че не е удържала на думата си.

Той ускори темпото, искаше да приключи възможно най-бързо. Плесна я по задника. Не заради себе си, а защото на нея й харесваше. Отново я удари. Вдигна ръката за трети път, но я отпусна. Неприятно чувство го загриза. Усещането, че не е сам.

Това качество правеше Алекс Тране добър войник. Нюхът, който по време на лов го караше да опре пушката до рамото си половин секунда преди еленът да навлезе в полезрението му. Усетът, който го подтикваше да отстъпи леко назад части от секундата преди да нахлуе варварска орда, ламтяща за скалпове на войници от флота.

Някой ги наблюдаваше. Аксел усещаше това.

— По дяволите, какво правиш! Разкарай се, пикльо!

Воайорът беше синът на свещеника. Тринайсетгодишен фъстък с прическа като на Пер Йесле от „Роксет“, който с тънките си пръстчета бе помогнал да приготвят украшенията от цветя за венчавката. Хилеше се ококорен и изчезна, преди Аксел да успее да натъпче мокрия си член в панталона.

Агнес, която не бе пожелала да застане на четири крака, защото се боеше да не си изцапа роклята, се разсмя така, че се катурна напред.

— Мамка му, защо ли не ти снимах физиономията.

— Женкарят Егон и сладката Сусане. Колко ли ще продължи това, как мислиш?

Понякога той така се сконфузваше пред нея. Агнес знаеше, че това го наранява. Защо трябваше да бъде толкова вулгарна? Младоженците стояха пред сводестата пристройка на задната част на параклиса в Холменколен. Църковният храм, боядисан с катран и вдъхновен от средновековните дървени църкви на върха на хълма над столицата.

Аксел погледна към най-добрия си приятел. Егон Борг беше почти една глава по-висок от него. Егон беше опитал да среше косата си с вода, но твърдите му кичури бяха упорити и стърчаха изпод униформената барета. Докато Аксел се чувстваше некомфортно и му липсваха спортните екипи на отряда на флота, Егон изглеждаше строен и уверен в тъмносинята официална униформа. Бавно погали по гърба бялата си булка с ръка в ръкавица от агнешка кожа, а после хвана нейната. Двамата преплетоха пръсти и ги положиха върху корема на Сусане. Кълбото беше толкова малко, че трябваше да знаеш, за да можеш да го видиш.

— Най-накрая — каза Агнес. — Сега снимките ще станат хубави.

Аксел се обърна. Самотен сиво-бял облак се плъзна пред слънцето. Хвърли сянка върху „Плаза“, където Егон и Сусане щяха да прекарат първата брачна нощ. Колко странно, помисли си Аксел. Метеоролозите бяха прогнозирали буря. А получиха единствено самотно облаче. Той вдигна ръка. Искаше да види небето синьо. Не успя. Облакът се показа иззад дланта му.

Глава 25

Март 1992 г., Рамсюн

Аксел се движеше бързо, почти безшумно със снегоходките. Следите, по които вървеше, бяха пресни. Снегът, който беше разпръснат по време на бягството, още покриваше ледената кора като пудра. Той вдигна глава и се опита да долови движение. Брезите, които го обграждаха, бяха ниски и растяха нарядко, а пред него се издигаше връх Рамнесфеле. Не рязко, каквато е природата тук, в северната част на страната, а лежерно. Самоуверено.

По-нататък имаше тесен чакълен път, който отвеждаше надолу към кея в Брайвика. Пътят беше заледен и по него щеше да е лесно да се изгубят следите й. Затова Егон бе поел малко по̀ на изток, в случай че се е отклонила, вместо да продължи към стръмните склонове. Хванеха ли я горе, нямаше да може да им избяга.

Бяха изминали почти десет месеца и думите на лекаря бяха започнали да стигат до съзнанието на Егон.

Защото бурята наистина беше дошла в онази сватбена нощ. И то с пороен дъжд. Затова, докато Егон и Сусане се връщаха от Холменколен по стръмните склонове надолу, колата поднесе. Подхлъзна се от пътя и се преобърна по един склон. Егон получи само няколко драскотини. Сусане получи значителни наранявания по главата и гръдния кош. В линейката направи спонтанен аборт.

Сусане си беше отишла. Раните бяха твърде сериозни. Когато най-после се събудеше — ако изобщо се събудеше, — нямаше да бъде същата. Може би изобщо нямаше да бъде.

На погребението бяха само те. Егон, Аксел, свещеникът и плодът в ковчега. Увито в найлон, тялото бе лежало в хладилна камера. Егон настояваше да изчакат, докато Сусане се събуди. Сусане обаче я нямаше и накрая Егон се предаде.

Аксел спря до чакълената пътека. Огледа се за приятеля си. Сигурно си беше изровил дупка в снега и се беше наметнал с някое от белите зимни камуфлажни покривала, така че само цевта на оръжието му „Конгсберг Маузер М/67“ стърчеше навън. Аксел не го виждаше. Това не означаваше, че той не е там.

Затова ли го гризеше това? Неприятното усещане, че някой се взира в него. Беше се загнездило у него още откакто бе открил следите на куцащия елен до заледеното тресавище долу при носа.

Той се взря в Рамсюнде. Там се къпеха голи войниците от флота след бягане боси по люлеещата се стоманена въжена стълба или след сутрешна тренировка. Както лете, така и зиме. Беше адски студено, но беше студено и да лежиш в пълна екипировка на гмуркач в тясната торпедна тръба на подводница.

От другата страна на залива беше остров Телдоя. Именно в тази посока, към склона над главния път постоянно се насочваше погледът на Аксел. Там беше видял проблясване. Като отблясък от далекоглед. Сега обаче не видя нищо.

Отново откри следите й до едно замръзнало поточе. Задният крак оставяше извита вдлъбнатина. Сърната избягваше да натоварва копитата си. Беше поела към склона пред него.

Вятърът се усили до хълма. Започна да навява сняг и Аксел разхлаби снегоходките си. Когато се изправи, я видя. Беше на около седемдесет метра от него върху тясно плато малко по-нависоко.

Бавно, с поглед, впит в сърната, той остави ремъка на оръжието да се спусне от рамото му. Разгледа внимателно животното през далекогледа. Замръзващата пара разкриваше бързото му дишане. Той задиша в синхрон с нея. Не можеше да стреля от мястото си, сърната беше твърде настрани, но можеше да й се възхищава. Беше силна почти колкото мъжкар — знак, че тази година не е раждала. Бяла като сняг. Аксел познаваше местността добре, флотът тренираше тук и той често се отбиваше малко встрани, за да тръгне покрай поточе или някаква следа. В дълбоката и тясна пътека нямаше да види или чуе особено много, но тя водеше до една скала над животното.

Преди да изкачи скалата, той си свали ветроустойчивите ръкавици и пъхна показалец в пръста на вълнената ръкавица за натискане на спусъка. Избърса потта си с военната зимна шапка и пропълзя последните метри. Ето че пристигна на мястото. Ръката му се плъзна към пълнителя. Затърси с поглед през визьора. Търсеше. Но…

Там долу, на платото, на трийсетина метра от него лежеше сърната. Явно в последните си мигове животното се бе мятало, защото тънката кървава диря в снега очертаваше съвършен полукръг около отпуснатия на колене труп. Тъмната ивица на смъртта свършваше до дупка в гърдите с големината на орех. Беше изтекла малко кръв. Куршумът беше улучил сърната право в сърцето, така че мускулът моментално бе престанал да изпомпва кръвта.

Аксел грабна уоки-токито.

— Егон? Какво правиш, по дяволите?

— За какво говориш?

— Сърната? Къде си? Знаеше ли къде съм, когато стреля?

— Стрелял съм?

Глава 26

„За теб ще бъде това.“ Ехото от думите на чистачката още кънтеше у него.

Гласът. Някой му беше говорил, докато той седеше под плачещата върба, отчаян от болка заради ноктите, които се бяха откъснали от пръстите му. По дяволите. Ноктите.

Мъглата на съня се разкъса. Фредрик сви колене до гърдите си, отвори широко очи и се загледа в пръстите си. Бяха цели. Невредими, хубави изгризани нокти. Беше сънувал. А така ли беше наистина? По-скоро беше халюцинирал. Какво беше вдишал? Къде беше жената, която го бе упоила?

Остър аромат на лекарства беше полепнал в носа и небцето му, самото му тяло го излъчваше. Урината му вонеше на химикали, скутът и бедрата му бяха студени и влажни, а паркетът лепнеше.

Фредрик опря лакти в пода и се претърколи настрани. Дъхът му свистеше. Беше жаден. Сковаващо жаден.

Гласът. Той помнеше звученето му. Тона. Тъжното изражение на жената, надвесена над него: „За теб ще бъде това“. И това ли беше само сън? Игра на ума му под въздействието на опиата?

Фредрик положи усилие да застане на четири крака. В очите му профучаваха, избухваха и избледняваха звезди. Той си пое дълбоко въздух, допря глава до паркета и задиша. Запръхтя. Усещането не беше като главоболие, а като безкрайна редица игли, които се забиваха зад челото му. Той зачака. Остави ритъма на сърцето да се възстанови. Чакаше. Накрая се осмели да вдигне глава. Стоеше там на четири крака, като куче, което току-що се е събудило.

Стаята също вонеше. На амоняк, лимонена киселина и някаква химическа субстанция, която Фредрик не можеше да определи. Спалното бельо беше махнато. Книгите и списанията — също. Фредрик пропълзя до бюрото. Хвана се за масата с треперещи ръце и се изправи.

Снимките. Бяха изчезнали. Снимките на момичето и на плешивия възрастен мъж. С малките кривогледи очи. Фредрик още виждаше лицето му. Това ли беше мъжът, когото беше описала вдовицата от горния етаж? Откъде идваше чувството на отвращение, което го обземаше само при мисълта за снимката?

Някъде в него спомените бяха пуснали корени. Когато обаче опитваше да ги изрови, те изчезваха. Бяло петно в ума. Той знаеше кой е мъжът. Само че не се сещаше.

Напрежението в главата му изчезна. Фредрик опипа панталона си, подгизнал от урина. И джобовете на якето. Телефона му го нямаше. Както и ключовете на колата.

Той се олюля и се наложи да се подпре на парапета на стълбата. Когато най-накрая натисна стоманената врата отгоре с цялата тежест на тялото си, беше посрещнат от свеж полъх и дневна светлина. През прозореца в кухнята видя деца, които правеха мокри снежни човеци от киша в двора. Сняг? Колко дълго бе лежал долу всъщност? Една жена викна на децата. Фредрик долови вибрациите от движението на трамвая, който минаваше по „Драменсвайен“. Всекидневни неща.

Острата воня на почистващи препарати беше също толкова силна тук. Вещите на Фредрик бяха на масата в хола. Дори пистолетът. Но не и шофьорската книжка.

Девет пропуснати повиквания от Бетина. Няколко от Кафа и Андреас. Той позвъни на приятеля си.

— Мамка му, Фредрик! Къде си?

— На „Габелс гате“. Намерих апартамента на Морениус. — Усети пареща болка, когато гласът му продра гърлото.

— Защо не вдигаш, когато звъним? Половината отдел те търси!

— Отдавна ли ме няма?

Оказа се, че е минало почти денонощие.

Глава 27

— Помниш ли театър „Дубровка“?

Полицейската лекарка допря пръстите си един до друг и изпъна дългите си слаби крака, така че полиестерните й чорапи се показаха от другата страна на бюрото до Фредрик. Бяха блестящи и черни и през тях той видя ноктите й, лакирани в червено.

Едва на четири километра от сърцето на Русия — Кремъл и Червения площад — се намира театър „Дубровка“. На 23 октомври 2002 г. актьорите се подготвяли за второ действие на мюзикъла „Норд-Ост“. Познавали постановката добре. Представлението било триста и третото поред.

Този мюзикъл е най-скъпата продукция, поставяна някога на руска сцена. Той е любовна и героична история, която се простира от руските експедиции до Северния полюс до Великата отечествена война.

Публиката се настанила по местата си, спуснал се мрак и танците едва били започнали, когато на сцената излязъл мъж във военна униформа. Хората в залата помислили, че това е част от представлението. Актьорите разбрали, че нещо не е наред. Часът бил девет и петнайсет и близо четиресет чеченски терористи, въоръжени с експлозиви и автомати, щели да вземат за заложници осемстотин и петдесетте зрители, актьори и музиканти.

Шейсет часа по-късно атакували специалните части Спецназ. Упойващ газ бил впръскан в сградата. Терористите, които не били убити от химикалите, били екзекутирани на място. Загинали също сто трийсет и трима заложници.

— Руснаците така и не казаха какъв газ са използвали. Но е бил с много бързо действие и почти без мирис. Смята се, че е използван вид модифициран наркотичен газ. — Лекарката го изгледа изпитателно. — Ще видим какво ще покажат пробите кръв и урина, но от това, което описваш, вероятно си бил изложен на нещо подобно. Десфлуран. Севофлуран може би.

Имената не му говореха нещо, както тя прекрасно знаеше. Фредрик поклати глава подразнен.

— Но… такива медикаменти… не се купуват просто така от аптеката, нали?

— Не — отвърна тя лаконично. — Жената, която те е обгазила, много добре е знаела какво прави. Както показа акцията в Москва, рискът е съществен.

Чакалнята пред кабинета на лекарката беше празна и Фредрик се отпусна тежко на неудобния диван. Облегна глава до стената и се загледа в тавана. Една от неоновите тръби мигаше.

Беше минало денонощие, откакто се беше събудил в онова мазе, но още беше замаян. Най-много му се искаше да се добере до някоя конферентна зала, където да се покрие с якето си и да си пусне Джеф Бъкли в слушалките. Не виждаше как да продължи. Нито в разследването, нито в живота. Нито с Бетина.

Беше побеснял, когато тя му бе предложила да си вземе болнични. И че тя би могла да си вземе няколко дни отпуск. Можеха да се разхождат заедно. Да гледат филми. Да направят нещо приятно. Защо загрижеността й го провокираше толкова брутално? Защо едно леко докосване на ръката му пареше като обида? Защо изпитваше толкова силно желание да я унижава в леглото? Винаги когато мислеше така, усещаше силното присъствие на майка си. Тя бе починала преди година. Мозъкът й беше така разяден от алцхаймер, че за Фредрик беше болезнено да я вижда и посещава. Не му беше липсвала дори за миг. Но студенината, която забелязваше при мисълта за Бетина, беше същата, която понякога бе изпитвал, когато майка му го наблюдаваше.

И неговите деца ли щяха да се чувстват така при мисълта за него? А ако беше така, имаше ли значение? Майка му никога не бе помисляла какво ще говорят за нея след смъртта й. Той й се възхищаваше за това.

— Ехо? Тук ли си?

Кафа внимателно затвори вратата на кабинета на болногледачите и застана пред масата със списания. Скръсти ръце и загледа Фредрик, докато навиваше белия плат на блузата си между пръстите.

— Съвземаш ли се?

Фредрик отметна глава назад и я погледна.

— Няма трайни щети, но… И този път ме пропусна — каза той, но никой от двамата не се засмя.

— Какво правиш тук?

Вместо да отговори, той изрови папка документи от чантата си.

— Съдебномедицинските доклади от Бюгдьой са готови. Знам кой е мъртвецът от стълбата.

Глава 28

— Е, Икбал… няма повече трупове? Няма тайни мазета, които да сме пропуснали?

Тонът на Себастиан Кос беше пресилено шеговит и предизвика сподавено хихикане сред следователите. Фредрик усети, че се изчервява, но Кафа се засмя заедно с другите. Сухо и напрегнато.

— ДНК пробите показват, че трупът на стълбището е на Аксел Тране — каза тя. — Синът на Герда Тране. За него от Отбраната твърдят, че е загинал при инцидент през 1992 г. Сега се оказва, че не могат да ни осигурят доклада за инцидента. Не намираме и гроб.

Полицаите се бяха насъбрали около овалната маса, която се намираше в центъра на отворения офис в полицейското управление в Грьонланд.

— Значи, допреди месец Аксел Тране е бил жив — продължи тя. — Причината за смъртта е силен удар в тила, причинен от удара в стълбището в къщата на майката в Бюгдьой.

Кафа разгледа документите пред себе си.

— Тялото е тежало сто четиресет и три килограма.

Фредрик вече беше чел доклада. Знаеше, че има още.

— Що се отнася до телата, които открихме погребани в градината… — Кафа бързо обходи с поглед хората край масата — … и двете са на жени. И както предполагахме, едната е Герда Тране. Майката на Аксел.

Конферентната маса беше от онези, които могат да се повдигат и спускат с помощта на малък ключ под плота. Кос винаги се грижеше краката на масата да се издигат до краен предел. Така всеки, по-нисък от висок мъж, изглеждаше дребен. Едно от дребните удоволствия на инспектора. Затова Кафа седеше на един от бар столовете, които бяха част от обзавеждането, и размахваше крака. Наведе се напред, докато говореше.

— Патоанатомът Хайсман допуска, че Герда Тране е лежала в земята близо десет години. Не смее да каже нещо за причината за смъртта.

— Аксел Тране — каза Кос замислено. — Когато вдовицата Тране е починала, той е погребал собствената си майка в градината и е продължил да получава пенсията й, отговарял е на административни запитвания, грижел се е за къщата…

— … правил е абонаменти за вестници, плащал е сметките за ток и осигуровките — довърши Кафа. — Така смятаме. В банката и в институциите е носел пълномощно и медицинско свидетелство, че тя е болна. Медицинското е подправено.

— Ама че извратен тип — каза Кос. — А другата жена?

Кафа взе един документ от папката. С елегантно движение го плъзна по масата. Даде време на Кос да го прочете.

— Неизвестна. Между 25 и 35-годишна. Има разлики в пръстта между двете тела, а анализите на скелетите показват, че тя е погребана година-две след госпожа Тране. Липсват предните й зъби и един от горните кучешки. Патоанатомът е открил следи от фрактури по главата и торса.

Кос се вторачи строго в нея:

— Значи е била убита?

— Не можем да сме сигурни. Раните са нанесени преди настъпването на смъртта. Тя обаче е страдала от недоимъчно хранене. Не е било сериозно, но има ясни симптоми, че не е приемала достатъчно храна.

Кос направи знак, че не разбира, и Кафа продължи:

— Хранителните разстройства не са непознато явление у жените на тази възраст. Но… — Тя се наведе още по-напред над масата и между панталона и пуловера й се оголи малко кожа — … има друго, по-зловещо обяснение. Ами ако е била жертва на престъпление? Искам да кажа на престъпни деяния, които са се повтаряли през дълъг период, години. Физическо насилие. Малко храна. Принуда?

— Имаш предвид, че е била държана в плен? — попита Кос.

Кафа разтри слепоочията си. Поглади хубавите си матови бузи и допря пръсти пред устните си.

— „Причина за смъртта: неизвестна“ според доклада. Но в мазето в Бюгдьой… онова, което трудно открихме — каза тя със стиснати устни, — намерихме стоманен сандък, както знаете. А в сандъка имаше стара кожена торба, пълна с дрехи и няколко играчки.

Към доклада на Кафа беше приложена снимка. На нея се виждаше етикетът на торбата. Надписът беше избледнял, но още се четеше. Беше на кирилица. Руски. Също като водния знак на гърба на училищната снимка.

Фредрик си спомни момичето на снимката. Светлата коса. Широкото бледо лице. Сериозното изражение.

— Ако у Аксел Тране е била торбата на момичето. Играчките й. Снимката й. Възможно ли е тогава и самото момиче да е било у него? Дълго време? Чак докато е станала голяма жена?

Брадичката на инспектора се беше отпуснала и чак когато осъзна, че всички са го зяпнали, той затвори уста.

— Мислиш, че мъртвата жена е момичето от руската снимка — изрече той бавно.

Глава 29

Когато срещата приключи, Кафа задържа Фредрик. Стояха един до друг край продълговатата маса. Навън се сипеше сняг на парцали. Едва ли беше под нулата, а снежинките бяха толкова тежки, че не танцуваха, както трябва да танцува снегът. Те се спускаха надолу. Като мокри бомби.

Кафа беше положила ръка до неговата, която беше голяма и космата. Нейната беше слаба и с тънки пръсти.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита тя.

— За какво говориш?

— Кос разпитва за теб из отдела. Проучва защо си отсъствал по болест толкова дълго. Не знае ли? Нали ти е шеф?

Кафа го наблюдаваше. Беше издала напред заоблената си брадичка и очакваше той да й разкаже. Смяташе, че има право на това. Коприненият й шал беше пристегнат около врата, а блузата беше закопчана до трапчинката на шията. Тя ухаеше на узряла трева и лимон. Той отдръпна ръката си.

— Това не го засяга.

За известно време настъпи тишина. После тя си издуха носа тихо.

— Е, щом е така.

Кафа въздъхна, отвори папката и се канеше да подреди няколко снимки по масата, когато Андреас дойде при тях. Изглеждаше оживен, но запази мълчание. Само вдигна очилата от сивите си къдрици, сложи си ги и започна да изучава мотивите.

Снимките показваха негативите, които бяха намерили в мазето. Онези от джоба с надпис „Сватбата на Егон и Сусане“. Всички снимки бяха почти еднакви и на тях имаше младоженци пред черна стена от дървени трупи. Фредрик вдигна снимката, която беше най-близо до него.

Булката Сусане беше облечена в тясна рокля с бродерия върху гърдите, край шията и на подгъва. Русата й коса беше пристегната над ушите и беше високо по начин, който днешните фризьори вероятно не биха оправдали. Лицето й беше продълговато, с гордо вдигната остра брадичка. Тя изглеждаше щастлива. Хубава. Светлината беше мека, така че тънкият нос и малките й гърди хвърляха лека сянка. Ръката, която беше положила върху корема си, беше преплетена с тази на съпруга й. Егон. Той стоеше зад нея и носеше бели ръкавици, тъмносиня парадна униформа и баретата на Морската отбрана. Беше строен, горд като нея и половин глава по-висок. Очите му бяха широко отворени и сияеха. Лицето — слабо, с високи скули. Сигурно и двамата бяха на по двайсет и няколко.

— Боже. Каква невинност. Това трябва да е завършило с кръв по чаршафа — каза Андреас и се вторачи в Кафа.

Тя въздъхна.

— Това е параклисът „Холменколен“. Частта с изглед към фиорда и града. — Тонът й разкри, че се е поддала на провокацията.

— Егон и Сусане Борг са се оженили там през май 1991 г. Борг работи като специален съветник в Министерството на отбраната. Привиках го на разпит. Засега не съм открил нищо за Сусане.

Фредрик кимна с одобрение.

— Добре свършено.

Кафа се усмихна сухо.

— Вижте тук — каза тя и взе друга сватбена снимка. Единствената, на която се виждаха и други хора на заден план. Кафа посочи един от тях и даде снимката на Фредрик. Андреас се наклони напред.

— Представете си Аксел Тране. Трийсет и пет години по-млад, много килограми по-слаб.

Фредрик присви очи. Рус, слаб и добре трениран мъж. Също в парадната униформа на Морската отбрана.

— Може би — каза той.

— Може би.

Андреас бутна настрани най-близките снимки, извади диктофон от джоба на якето си и го сложи на масата.

— Докато вие пърхахте с мигли пред Кос, аз се поразрових в този тип Морениус — каза той и потърси реакция у Кафа.

— Предимството да живееш в социална демокрация е, че държавата се грижи за теб, нали? — В погледа на Андреас се беше появило дяволите пламъче. — Ти, която си от друга култура, знаеш.

— Аз съм от квартал „Сагене“ в Осло — отвърна Кафа.

— Да, да. Разбира се. Сори. Родителите ти, искам да кажа. Ти си си сто процента норвежка.

— Андреас… — Фредрик забарабани с пръсти по масата.

— Съжалявам. Мислех, че носи на шега. Мисълта ми е, че протезите се заплащат от държавата, компренде? Каквато и глупост да направиш. Може да легнеш пред влака. Ако оцелееш, държавата поема сметката.

— Е, и?

— Значи някой трябва да е платил за протезата на Микаел Морениус, помислих си аз. Затова се обадих на нашия приятел, инженера на протези.

Андреас закрепи визитната картичка на ортопеда върху диктофона.

— Той ми каза, че социалната служба е платила. И аз говорих с тях, защото дори тук, в Социалостан, не обсипват хората с пари без препоръка или медицинско, неща от този род. Като изключим чужденците де — каза той с намигване към Кафа. Тя изстена.

— И щрак! — Андреас чукна по очилата си с показалец. — Телефонен номер. Вярно, анонимен, не е регистриран никъде, но това е телефонният номер от препоръката на Микаел Морениус. На неговия работодател.

Андреас обърна визитната картичка и се ухили. После хвана диктофона с два пръста и го завъртя около оста му.

— Искате ли да чуете?

— Давай, Шерлок.

Андреас включи диктофона.

Жужене от свързването на телефонна линия.

— Да?

Женският глас прозвуча мрачно. Сдържано.

— Казвам се Андреас Фигуерас. Обаждам се от полицията в Осло. Имам въпрос относно един от вашите служители. Микаел Морениус?

— Съжалявам. Имате грешка. Това е друг номер.

После разговорът прекъсна.

Андреас подсвирна тихо.

— Когато опитах да се обадя отново, веднага се свързах с гласова поща. Погрешен номер? В никакъв случай, дявол да го вземе.

Фредрик се отдръпна. Направи няколко крачки встрани от масата и докуцука до завесите пред прозорците. Разтърка изкуствената материя между пръстите си и се загледа към заснежения хълм навън.

— Този глас — каза той. — Това е жената, която ме упои.

Глава 30

Големи бели лампи хвърляха заслепяваща светлина във фотостудиото.

— Според теб какво изобразява това? — попита жената в инвалидната количка.

Несигурна, Лин разглеждаше творбата, облегната до пясъчножълтата тухлена стена. Коприненият принт беше широк, по-висок от нея и я накара да мисли за портокали. Червените портокали, които майка й носеше от пазара. Цветът на залязващото слънце у дома на село. Тя обаче не посмя да го каже.

Жената взе скалпела от масата с вградено осветление. Дланите на Лин се изпотиха и бижуто, което й беше дал Каин, се плъзна между пръстите й.

— Не знам — заекна тя.

— Не, разбира се, че не знаеш. Глупаво момиченце. Но на какво прилича според теб?

— На… на листо, може би? Каквито стават листата в началото на есента? Когато пожълтеят, по преди да станат кафяви?

Жената в инвалидната количка я изучаваше.

— Ще виси в хола — каза тя, остави скалпела в скута си и се отправи към дългата стена с многото огледала. Свали полароиден фотоапарат от една кука и окачи кожения ремък на врата си.

— Не изобразява нищо — каза тя и преплете пръсти. — Разбираш ли?

Стисна пръсти, докато кокалчетата й побеляха.

— Снимката не е нищо повече от това, което ти искаш да бъде. Също като теб. Ти ще бъдеш това, което аз искам да бъдеш.

Като сухи листа, завихрени над заскрежени поля. Така звучи смехът на есента, ужаси се Лин и погледна жената пред себе си. Тя се смееше с пълно гърло, извита назад в количката, така че гърдите й се очертаваха изпод бялата престилка. Тя посочи Лин със скалпела.

— Но виж се само, дявол да го вземе.

Лин обърна глава към огледалото на стената. Тъмната й коса висеше разпусната. Върху гърдите й се люлееше бижуто — тъмният рубинен цвят беше същият като на стегнатия корсет, с който жената я принуждаваше да ходи. Зърната на гърдите й стърчаха през грубо изрязани дупки в сутиена, а кожените каишки на изкуствения пенис, който се размяташе пред интимните й части, се впиваха в бедрата й.

Жената остави ножа и взе камерата.

„Усмивка“, помисли си Лин. „Скоро ще свърши.“

Камерата изщрака. Два пъти. Жужеше, докато изплюваше снимките.

Усмивка.

— Това подарък ли е? От някой обожател? — Жената свали камерата и посочи бижуто. — От Каин?

Искаше гласът й да прозвучи топло, но въпреки това Лин я побиха студени тръпки.

— Отпусни се. Не виждаш ли, че съм богата?

Пълната жена махна с ръка към кожения диван в ъгъла, към картините, окачени над мебелите, и към творбата, която може би изобразяваше червени портокали. После избута количката си точно пред Лин. С тихо свистене, подобно на ехо от женски писък, гумите се плъзнаха по полирания под.

— Не смятам да го открадна. — Гласът вече звучеше кисело. Жената бутна едната снимка между кожения ремък и интимните й части. — За Каин — промърмори тя.

— Искам да се докосваш. Все едно си мъж. Сигурно си виждала много надървени мъже. Прави като тях.

После остави камерата. Отново взе скалпела и се усмихна.

— Довери ми се. Аз съм лекар.

Глава 31

Леден вятър профуча по улицата, когато Фредрик и Кафа излязоха от апартамента на Микаел Морениус. Вместо да вдигне яка и да смъкне брадичка, той погледна към небето. Сякаш собствените му мисли движеха безформените облаци над покривите. Сякаш в собствената си глава той не откриваше място, върху което да се съсредоточи.

Бяха се видели с Тересе Грьофтинг. Следователката потвърди онова, което Фредрик вече знаеше. Апартаментът на Морениус беше почистен. Подът, стените, дори тоалетната и каналът на душа бяха излъскани и изплакнати. Снимките, книгите му, спалното бельо и дрехите бяха отстранени. Малкото, което беше останало, например масата в хола и барчето, блестеше от химикали и препарати, разтварящи мазнина. Жилището можеше да се ползва за операционна зала.

Единственото, от което намериха следи, беше самият Фредрик. Беше повръщал, беше се напикал, беше се потил и бе кашлял слуз, а от мисълта, че половината полицейско управление сега знае това, не му стана по-леко.

Докато бяха вътре, Кафа беше говорила по телефона през по-голямата част от времето. В известен смисъл и това го дразнеше. Фредрик беше нападнат в този апартамент. Тя можеше поне да се престори, че това я интересува.

Може би му личеше.

— Отново се разходихме до съседите в Бюгдьой — обясни тя. — Ако неизвестната жена от гроба наистина е била държана в плен, трябва някой да е видял нещо. — Стиснатите й устни му подсказаха, че не са се появили свидетели. — Дали не е била държана другаде?

— Или пък това са фалшиви следи — каза Фредрик. — Не знаем със сигурност дали е била държана в плен. Дори не знаем дали е момичето от снимката. Това е просто една теория.

Кафа не отговори. Само потрепери от студ и тръгна към колата. Той я последва. На кръстовището при „Драменсвайен“ Фредрик се обърна за последно и погледна блока, в който бе живял Микаел Морениус. Изведнъж се почувства така, сякаш леденият вятър все пак го беше застигнал. Замръзна.

— Кафа… — каза той тихо. Тя не го чу и той я улови за дрехата. — Кафа. Виждаш ли микробуса на улицата срещу къщата?

— Да?

— Запиши си номера му — каза той. Микробусът беше черен, със затъмнени прозорци. — Беше паркиран там и когато влязох в апартамента на Морениус. Тогава беше пред входа.

Той се насочи право към микробуса. Той даде на заден.

— Вътре има някого! — извика Фредрик. — Видели са ни!

Той зърна отражението си в задното стъкло, когато профуча покрай него. Двигателят заръмжа в мига, в който Фредрик хвана дръжката на вратата на водача. Микробусът направи рязко движение напред. Заби се в предната кола, която беше електрическа и лекотоварна, и я избута наполовина от улицата. Вратата на микробуса беше заключена и Фредрик измъкна ръката си. Чу воя на трансмисията, когато водачът рязко обърна микробуса.

Фредрик здраво се подпря с лакът на страничния прозорец. Удари отново, този път по-силно, и стъклото поддаде. Извърна лице, за да се предпази от струята.

— Внимавай! — изкрещя Кафа.

Вратата се отвори рязко и го удари силно по рамото. Той се строполи настрани на тротоара. Болката се плъзна надолу по ръката му. Шофьорът беше отворил вратата с трясък и беше форсирал двигателя. Преди Фредрик да възвърне равновесие, микробусът профуча покрай него с люлееща се врата. Замина надолу по улицата със свистящи гуми.

— Дявол да го вземе — заекна той и се вторачи в Кафа с широко отворени очи. Въздушните възглавници в електрическата кола още писукаха. — Видя ли шофьора?

— Фредрик! Ранен ли си?

— Видя ли шофьора? Записа ли номера?

Кафа го загледа упорито.

— Да. Погледнах го право в очите. Беше нещастникът, който ме бутна, докато бягах. И не беше сам.

На седалката до шофьора бе седяла възрастна жена с огромен фотоапарат в ръце.

— Същата жена, която ми помогна да стана.

Кафа беше мълчалива и замислена, докато Фредрик провери кое е превозното средство и извести криминалния патрул. Той дойде само след няколко минути. Двамата следователи обясниха какво се е случило и бавно се запътиха към колата.

— Има връзка — каза Кафа глухо, когато се отпусна на шофьорското място.

— За какво говориш?

— Така и не разбрах съвсем как онзи бегач успя да свие досието на Морениус. Но не е бил той. Жената ми подаде чантата, след като ми беше помогнала да стана. Тя е крадецът. Тази нагла… шибана вещица.

Фредрик изсумтя.

— Прошарена коса, очила и дълбок глас?

— Да.

— Тя ме нападна в мазето на Морениус.

Телефонът на Кафа иззвъня. Докато говореше, очите й се присвиха и добиха огорчено изражение. Тя затвори и впи поглед във Фредрик.

— Няма микробус, регистриран с този номер. Нито други превозни средства.

Потеглиха. Тя обърна глава към прозореца. Различаваше само очертанията на хора в зимно облекло, осветени от твърде рано поставената коледна украса в магазините на „Бюгдьой але“. Вдигнати яки, шалове и шапки. Северният вятър гонеше есента.

— Кои са тези хора? — попита тя. — Защо се връщат на местопрестъплението? Информация за нас ли събират? Не разбират ли какъв риск поемат?

— Или не им пука. Арогантни са — каза Фредрик и изправи гръб на седалката. — На тази дъска има повече от двама играчи. Онзи тип с чука търсеше нещо в апартамента на Морениус. Шофьорската книжка, мисля. Защото само тя свързва Аксел Тране и Морениус. Ако не я бяхме намерили в къщата в Бюгдьой, никога нямаше да направим връзка между двете неща.

Кафа обърна предното огледало, за да го вижда.

— Убиецът и старата обаче явно не се разбират — продължи той. — Мисля, че тя вече е била започнала да чисти апартамента, когато е пристигнал той. Изненадал я е. Тя го е видяла, затова е трябвало да бъде очистена.

— Е, коя е тя? И кой е бегачът? — вметна Кафа.

— Погледни какво са организирали — каза Фредрик. — Морениус има фалшива фирма и защитена самоличност. Когато започваме да ровим, информацията просто се заличава. Имат подкрепата на закона в конфискуването на доказателства по дело за убийство. Карат кола с несъществуващ регистрационен номер и имат оборудването, компетентността и ресурсите да упоят полицай, докато почистват апартамент от улики.

Той я погледна в огледалото.

— Няма престъпни организации, които могат да действат така задълго. Не и в Норвегия. Това е някаква шибана тайна служба.

Той изпръхтя раздразнено.

— Микаел Морениус трябва да е работил за тези хора. Бил е агент. Сигурно е видял нещо, знаел е нещо или е правел нещо толкова секретно, че е трябвало да бъде изтръгнато от него с мъчения. А възложителите му очевидно имат волята да стигнат толкова далеч, че да не научим нищо за тази тайна.

Известно време никой от двамата не каза нищо повече. Кафа наруши тишината едва в подземието на полицейското управление.

— Вече знам защо е убит Аксел Тране.

Глава 32

Беше се свечерило и откритият офис почти се беше опразнил, когато пристигнаха Кафа и Фредрик. Тя смъкна масата в конферентната зала и застана на мястото, което обичайно заемаше Кос.

— Аксел Тране е бил отровен в трапезарията и завлечен на стълбището. Там убиецът е ударил главата му в едно стъпало. Чашата от кафе е сложена след това, за да изглежда всичко като нещастен случай.

Тя се поколеба и се поправи:

— Убийците. Трябва да са били повече. Никой не би могъл да премести това тяло сам.

— Отровен? Защо си толкова сигурна? Сега?

Кафа извади една снимка от чантата. На нея се виждаше шкафчето за лекарства в къщата в Бюгдьой, където бяха намерили машинката за бръснене на Аксел Тране.

— В парка помислих, че ме е обрал бегачът, защото той ме събори на земята, нали? В шкафчето намерихме машинка за бръснене. Това показваше, че в апартамента живее мъж. Но и в двата случая перспективата ми е била погрешна. Пропуснала съм най-важния предмет в шкафчето за лекарства. Този — каза тя и сложи пръст върху широк червен предмет, подобен на флумастер, с цифрово екранче отстрани.

— Инсулинова инжекция?

— Инсулинова писалка — поправи го тя.

— Много хайтек. Нямало е такива преди десет години, когато е починала Герда Тране.

Кафа обясни, че заради това идеята не й е хрумнала по-рано. Защото, когато Кафа намерила лекарствата, мислела, че вдовицата още е жива. Решила, че инсулинът, лекарствата за понижаване на кръвно и болкоуспокояващите са нейни.

— Госпожа Тране обаче май не е имала диабет. А Аксел Тране е имал, освен това е страдал от болки. Така става, когато качиш осемдесет кила за двайсет години. Човекът, който го е убил, трябва да е знаел за болестта му. Аксел е приел свръхдоза инсулин, получил е инсулинов шок и е изгубил способността да се защитава. На стълбището убиецът е разбил главата му в стъпалото.

— Според теб защо е бил отровен в дневната? — възрази Фредрик.

— Ти сам го каза. Килимът в дневната миришеше на кафе.

— Някой е посетил Аксел Тране. Някой, който е знаел тайната му. Който е знаел, че той е жив. Заедно са седели в дневната и са пили кафе. В определения час за приемане на лекарството Аксел Тране е вдигнал пуловера си, хванал е една гънка и се е отровил. От гърчовете е изпуснал чашата с кафе на земята.

— Чорапите му са се изцапали с кафе, когато са го влачили по пода. Сигурно е било доста трудно да го натоварят на стълбището. Може би се е съпротивлявал. Тогава са изгубили шофьорската книжка.

— Но… свръхдоза? Болните от диабет обикновено контролират дозите си доста добре?

Тя сви рамене.

— Може да е била концентрирана доза. Инсулиновата писалка може да е манипулирана. Не знам. Според националния регистър е бил мъртъв, така че се съмнявам, че си е поръчвал лекарствата чрез личния лекар. Някой, на когото Аксел е имал доверие, му е набавял инсулина.

Фредрик още беше скептичен:

— Какво те кара да мислиш, че инсулинът е отровата?

— Може да е било всичко. Но ние знам, че е имало инсулин в къщата. А инсулинът е хормон, който самото тяло произвежда. Впоследствие е почти невъзможно да се докаже, че е бил отровен.

Глава 33

Каин се стресна, когато предната гума се удари в тротоара и изпищя като в сподавена болка. Беше задрямал и сега трябваше да върне микробуса на пътя. По дяволите, по дяволите. Та оттук минаваха хора. В огледалото видя две жени да сочат към него и даде газ по „Мосевайен“. Дизеловият двигател ръмжеше раздразнено.

Каин изпръхтя. И преди го бяха преследвали. Но не и шейсетгодишна чистачка с патлак. Май и той беше понатрупал годинки.

Снегът се трупаше и по улиците нямаше много хора. Той вече бе минал оттук, но не знаеше къде другаде да търси. Беше минал през центъра, покрай река Акершелва и край фиорда. Какво беше направила лекарката, за да изплаши Лин толкова силно? Какъв беше смисълът да си толкова зъл, дявол да го вземе?

По Радио П4 не бяха казали нищо — това беше добре. Винаги съобщаваха, ако е станало нещо. Ако се е появил труп или нещо от сорта. Значи Лин се намираше някъде там. Трябваше да е някъде там. Вбесен, той удари таблото за управление на волана.

Пое по отбивката за Ормьоя. Знаеше, че долу при индустриалното пристанище има каменна кариера, и паркира там. Някога бе водил нередовни платци тук. Бетонът и гигантските корабни кранове развихряха въображението.

В жабката беше кутийката с праха. Бупренорфинът подейства като мехлем на развълнувания ум на Каин. Тревожността и болките изчезнаха. Главата му се отпусна настрани и той се вторачи в съседната седалка.

Там беше чукът. Той се съсредоточи. Издигна мислите си над вълните.

Защо чук за лед? Защо не брадва, нож или пистолет? Стар навик, предположи той. Някога бе осъзнал, че страхът не е рационален. При страха почти не става въпрос на какво можеш да бъдеш изложен. При страха важи „как“. Това е собствената ти способност да предусещаш болката. Трудно е да си представиш какво е да бъдеш прострелян. Един нож може да изглежда толкова малък и незначителен. А брадвата… мамка му, Каин все пак не е неандерталец.

Чукът за лед, от друга страна… Извитата стомана с блестяща огледална повърхност със съвършени прави ръбове. Дръжка от закалено дърво, облечена в кожа. Подобни неща вдъхват ужас. Каин с чука. Не е човек, с когото бихте искали да наблюдавате полета на птиците над фиорда. Известно време си беше изкарвал хляба чрез този ужас. Беше чукал по вратите на хората, беше обяснявал кой е и за какви суми става дума. Чукът просто се полюляваше на кожената връв около ръката му. Хилядарките се появяваха върху масите.

Това обаче беше отдавна. Преди дрогата да го разяде и да го направи уязвим. Сега беше преминал от големия бизнес към малкия. От онова време не му беше останало почти нищо. Освен чука. И спомените. И Лин.

Желеподобна мозъчна маса по краищата на раната. Зеещата дупка в черепа. Тежестта на оръжието в ръката. Уханието на вътрешности, съсирена кръв и екскременти. Очите. Беше се събудил през нощта. Отпуснал глава върху гърдите на Лин, чиито слаби ръце бяха обгърнали раменете му. Тя го погали по гърба, като не обърна внимание на потта, и го целуна по темето. Утешаваше го. Спомени от психозата. Амфетамини.

Беше се свечерило, когато той дойде на себе си. Отблясъците от лампите на пристанището се рееха и образуваха ореоли върху мекия сняг на предното стъкло на колата. Явно бе заспал дълбоко, защото някой бе написал „идиот“ в снега върху капака.

Каин се надигна в седалката и включи двигателя. Не можеше да търси повече тази вечер. Той бе звънял. Каин знаеше защо, затова не му върна обаждането. Беше дошло време за разплата. Сега беше негов ред да сложи хилядарките на масата. Е, образно казано. Защото сега не ставаше дума за пари. А за нещо много по-сериозно.

— Идиот — промърмори той. Беше идиотско да натъпче шофьорската книжка на Микаел Морениус в джоба си. Но сигурно го бе направил по стар навик. Фалшива самоличност? Винаги имаше възможности за хора като Каин. А и нали идеята беше онзи тип просто да изгние. Да изгние и да изчезне.

Той направи завой при гробището „Нашия месия“ и паркира възможно най-далеч на „Акершбакен“. Оттам се загледа в тухлената крепост — внушителен блок, построен някъде по времето на войната. Една от трите му продълговати фасади имаше изглед към парка в южната част на площад „Александер Шелан“. Седя неподвижно, докато светлината в колата угасна. После се наклони напред и се вторачи. Никаква промяна. Щорите зад мръсното стъкло още бяха спуснати. В съседния апартамент някой беше поставил свещник с изкуствени коледни свещи на прозореца. Средната не светеше. На горния прозорец беше окачена звезда. У руснака обаче беше тъмно. Тъмно като в рог.

Сега трябваше само да преодолее тази последна задача, а след това Лин трябваше да се върне. Тогава Каин щеше да попита.

Беше планирал всичко. Ще продава малко няколко месеца, ще спести някоя и друга крона и ще заведе Лин в Тайланд. Тя говореше много за Тайланд. Какви картини описваше — слънце, обагрено като червен портокал над оризовите поля. Семейните вечери. Братята и сестрите. Чичото, който я беше довел в Норвегия. Бе мислел, че Каин управлява ресторант и й бе казал, че тя ще работи там.

Каин никога нямаше да й каже истината. За плика с три хиляди евро, които смениха собственика си в деня, в който четиринайсетгодишната Лин стъпи на летище „Гардермуен“.

История-мистория. Тогава Каин не я обичаше. Сега обаче — да.

Тя щеше да каже „да“. Той беше сигурен. Но едва когато той бъде чист.

Каин беше обещал на брат си да разкара беемвето. Да го почисти, да го накваси с бензин и да остави огънят да си свърши работата. Тогава обаче изчезна Лин.

Той мислеше за плика с праха в жабката. Усещането щеше да е приятно. Твърде приятно. Той щеше отново да заспи. Вместо това грабна почистващия спрей от задната седалка и се нахвърли върху интериора. Вратата, волана, предното стъкло и скоростния лост. Миризмата на тяло бе заменена от кипяща химична отврат. Той хвърли парцала зад себе си. Там бяха шоколадовите сърца, красиво опаковани в червен станиол, и цветята в целофана. Беше помолил за рози — червени рози с дълги стебла, но жената бе настояла на сибирски ирис. Морскосин сибирски ирис и бели лилии с лилави тичинки.

— Лилии. Те не са ли за погребения? — бе попитал той.

— Показват, че имате стил — бе отвърнала продавачката в цветарския магазин.

Той искаше да отвори прозореца. Да прогони вонята. Тогава обаче го видя. Самотна лента от щорите, която помръдна едва.

Глава 34

С новия сняг градът се обгърна със сребристо сияние. Трептящият блясък, който осветява нощта и кара звездите да заблестят с всички сили, ако искат да бъдат видени.

От прозореца на полицейското управление — просторния блок, надвиснал над многообразните обитатели на Грьонланд — Фредрик се взираше в нощното небе. Беше неделя вечер, той беше свободен, но въпреки това беше тук.

Спомни си една нощ отпреди много години. Нощ, в която бе стоял на балкона заедно с майка си. „Когато умира дете, се ражда звезда“ — бе казала тя. „А угасва, когато и последната душа, която помни детето, напусне тоя свят.“

После бяха казали заедно „Отче наш“.

Какво му убягваше? Кои бяха звездите, които светеха, но не се виждаха в сиянието на разследването? Фредрик се вторачи в бележника, който бе захвърлил на пода, и в открития офис, потънал в мрак.

Не бяха останали никакви улики в апартамента на Микаел Морениус във Фрогнер. Нямаше повече тайни, скрити в къщата в Бюгдьой. Той бе позвънил безчет пъти на номера на чистачката от мазето, който Андреас бе намерил. Резултатът винаги беше един и същ. Носовият глас на телефонния секретар.

Фредрик взе бележника. При движението му лампите се включиха. Бе седял неподвижно толкова дълго, че според сензорите помещението е било празно. Фредрик тръгна бавно между бюрата, затрупани с документи и бележки, снопове компютърни кабели, монитори и лампи; между кафемашините и кофите за отпадъци от хартия, стъкло и пластмаса.

Спря пред бюрото на друг кисел човек. Франке. Ветеранът на отдела, на когото бе възложен случаят за злоупотреба с дете, от който Фредрик се бе измъкнал. Оттогава не си бяха говорили. Папката още беше на бюрото му. Фредрик я отвори. Каква ли проклета съдба бе пропуснал?

Ставаше дума за една жена. Мила Мадсен. Беше на трийсет и няколко години и се бе свързала с един мъж. На разпита обясняваше, че прочела за него във вестника. Бил осъден за убийството на съпругата си и Мила Мадсен му изпратила писмо, в което го питала дали може да се моли за него. Можело. След известно време се и срещнали. За да славят Бог заедно. Той бил много по-възрастен от нея и приятен мъж, както се оказало. Мила Мадсен се влюбила и двамата се сношили в семейната стая на затвора „Ила“. Когато го пуснали преди около половин година, се нанесъл у Мила. Вече имали и дъщеричка. Но виж ти! Той смятал, че детето плаче твърде много. Постоянно било залепено за полата на майка си. Отхвърляло го. Така че той просто го набил. После и майката получила същото.

Тъпа идиотка. Това беше причината, поради която Фредрик мразеше тези случаи. Винаги презираше извършителите. Твърде често обаче презираше и жертвите — жените, винаги бяха жени — които смятаха, че имат изцерителна сила при срещата си със злото.

Боже, как само страдаха заради глупостта си. Боже, как плащаха децата им само.

Сега мъжът бе изчезнал и го издирваха. Малко след като изчезнал, бащата на Мила Мадсен я накарал да отиде в полицията. Накарал я да го докладва.

Педер Расмусен се казваше свинята.

Педер Расмусен?

Фредрик изстина. Бързо прелисти до края на папката, където обикновено бяха снимките.

Боже.

На снимката се виждаше плешив възрастен мъж. Очите му бяха малки и присвити.

Той. Мъжът на снимката от бюрото в мазето на Микаел Морениус.

Сега си спомни. Най-накрая Фредрик си спомни кога точно бе погледнал в тези тесни, отвратителни свински очи за пръв път.

Беше преди осем години, във втория най-студен ден в живота на Фредрик. Двамата с Андреас бяха изпратени в жълта дървена къща на Галгеберг след получено съобщение за разпра в къщата. Фармацевтът Педер Расмусен бе убил жена си. Беше издърпал Фредрик в апартамента и когато Андреас и мъжете от отряд „Делта“ се бяха намесили, за да го спасят, Педер Расмусен бе изкрещял на сина си:

— Застреляй свинете! Застреляй ги!

Глава 35

Онази вечер преди осем години на нощното небе бе запалена нова свещ.

Свещта нямаше да угасне. Не и преди сетния час на Фредрик, Андреас Фигуерас и тримата сурови полицаи от Отряда за бързо реагиране.

Фредрик не си отиде вкъщи. Вместо това отвори всички прозорци, които се отваряха в открития офис, и седна на един от червените дизайнерски дивани с високи облегалки край стъклената стена. Загледа тавана, докато светлината угасна.

Осемгодишният успя да произведе един-единствен изстрел. Той уцели касата на вратата, на половин метър встрани от мъжете. Откриха майка му във ваната. Беше гола. Простреляна в лицето. Лежеше като ловна плячка, оставена, за да й изтече кръвта. По време на съдебния процес Педер Расмусен обясни, че е искала да му вземе сина. Полицията му попречила да я увие в найлон и да я отнесе в гората. За да й направел достойно погребение, така че синът му да се сбогува с нея. Въпреки всичко тя била негова майка.

Психопатска лъжа, разбира се. На този свят нямаше лопата, която би пробила замръзналата земя през зимата. Жената обаче получи достойно погребение. Момчето — също. Лежаха под едно дърво един до друг, тя — в голям ковчег, той — в по-малък, в едно от гробищата в града.

За случая се говореше в полицейското управление. Три метра разстояние. Най-добре обучените полицаи в Норвегия. Само един от четирите удара попадна в целта си. Та кой би искал да застреля дете? Куршумът го уцели в сърцето.

Никой никога не разбра кой от четиримата го е убил. Нямаше причина да разбират. Всички съзнаваха, че се е случило при самозащита. Нямаше нужда никой полицай да признава, че неговият куршум е отнел живота на момчето. Андрей. Андрей беше името му.

— Кафе?

Андреас седеше на дивана точно срещу него. Бутна една чаша по ниската стоманена масичка. Фредрик изсумтя.

— Вчера си работил? В неделя?

Когато най-накрая заспа, Фредрик спа дълбоко. Синусите му се бяха запушили от сухия въздух и той изпита експлозивно налягане в челото, когато седна. Без да продума, си взе очилата, изправи се и си взе четката и пастата за зъби в туристически размер от чекмеджето на бюрото. Върна се, закопча си ризата и изтри засъхналата сол от очите си.

— Педер Расмусен — изхъхри той.

Андреас прокара ръце през къдриците си и се облегна назад на дивана. Фредрик не успя да разчете изражението му.

— Беше адски гаден случай.

— Твърде гаден — каза Андреас.

Фредрик му обясни. Как мисли, че снимката, която е намерил в килера на Микаел Морениус, е на Педер Расмусен.

Колегата му го зяпна така, сякаш Фредрик му разправяше измислици.

— Расмусен е бил освободен преди половин година. Едва излязъл от затвора, е започнал да бие новата жена и новото дете. Случаят е на Франке.

— Какво общо може да има Педер Расмусен с нашето разследване, по дяволите?

Андреас се приведе напред и приглуши глас:

— Сигурен ли си, че не смесваш малко нещата, Фредрик? Все пак понесе някои удари напоследък, нали?

Фредрик го загледа учудено. Не беше очаквал тази реакция.

— Обявен е за изчезнал. Ти знаеше ли, че е пуснат на свобода?

Андреас поклати глава.

— Не е ли изненадващо бързо? — продължи Фредрик.

— Минимална присъда — каза Андреас. — Сигурно се е държал добре вътре.

Фредрик изсумтя.

— Променен е на външен вид. Затова не го познах на снимката. Плешив е. Много е остарял зад решетките… — Той се замисли. — … погледът, Андреас. Пронизващите хлътнали очи. Той е. Сигурен съм.

Андреас поклати глава скептично.

— Разбирам те. Но я чуй, онази червенокоска, младата полицайка Хана. Кафа я помоли да провери един телефонен указател, който намериха в къщата в Бюгдьой. Бил отворен на страниците с хотелите и тя вече се е обадила на всички от списъка.

Фредрик беше подразнен, че Андреас е толкова безразличен. Не беше готов да обсъжда онзи въпрос. Реши обаче да подмине това. Случаят бе засегнал всички тях. Андреас дори беше отишъл на погребението. „Ще обсъждаме семейното насилие след обяд“ — бе казала Кафа веднъж. Може би беше права. Освен това Фредрик бе спал на диван, пригоден за седене, а не за лежане, и Бетина му бе звъняла четири пъти. Строго погледнато, не му трябваше караница, за да продължи деня още по-взривоопасно.

Вместо това Фредрик напсува кафето между няколко глътки.

— Да чуем — измърмори той.

— Хотел „Воксеносен“. Получили са писмо със заплахи преди четири седмици. Насочено срещу конференция на отбраната, която започва през уикенда.

— Какви са заплахите?

— Не знам. Писмото е предадено на управлението в Майорстюа. Сега отивам там да го погледна.

Глава 36

Малко паста за зъби и няколко движения с четката бяха от полза. Той се потупа под мишниците с хартиени салфетки и си смени ризата, преди да излезе от тоалетната. Отвън стоеше Кафа, облегната до стената и скръстила ръце върху тънко палто. Изглеждаше утринно свежа.

— Тук ли спа?

— Защо питаш?

Тя поглади бузата си и издаде хриптящ звук.

— Следиш ли ме? — попита той.

— Всички момичета от отдела те следим, когато ходиш до тоалетната, Фредрик — отвърна Кафа, като завъртя очи. Добави: — Имаме уговорка. След десет минути. Но първо трябва да видиш това.

Тя му подаде документ. Отнасяше се за инсулин и инсулинови писалки.

— Инсулинът се измерва в международни единици. Най-често — в сто единици на милиметър. Получава се готов от аптеката — Тя посочи един от откъсите.

— Такива ампули намерихме в шкафа за лекарства на Аксел Тране. Обаче има и ампули с петстотин единици на милиметър. Някои пациенти имат висока поносимост и трябва да получават по-силни дози.

Кафа вдигна глава и го погледна.

— Писалката, която намерихме в шкафа, беше празна. Защо? Възможно ли е ампулата да е била отстранена, защото е съдържала по-висока доза?

Пет пъти по-висока доза. Недостатъчно, за да убие Аксел Тране, но повече от достатъчно, за да предизвика силна реакция, обясни Кафа.

— Така че извършителят е трябвало само да постави още една-две дози и да изчака, докато Аксел падне.

Едно огледало заемаше цяла стена в стаята за разпити. Пред стъклото стоеше мъж с леко прошарена коса. Беше вдигнал брадичка и сякаш наблюдаваше отражението си, когато влязоха Кафа и Фредрик. Преди да се обърне към тях, той отстъпи назад, оправи яката на ризата си и приглади сакото си отпред.

Мъжът беше висок и слаб, също като Фредрик. Ръкува се твърдо.

— Има ли някой отзад? — попита той, като посочи към огледалото.

Фредрик поклати глава с лека усмивка.

— Не. Това се прави основно за заподозрени. Не свидетели.

— Свидетел — каза мъжът глухо и седна в креслото, което му посочи Фредрик. — Това ще е ново преживяване.

В стаята имаше три стола и третият беше избутан до стената. Столът на адвоката. Някои колеги на Фредрик плюеха по него, когато мислеха, че никой не гледа. Сега Кафа издърпа стола до кръглата маса и всичко стана твърде интимно според Фредрик. Той беше от старата школа и предпочиташе студена стая за разпити с квадратни маси и столове с крака от метални тръби.

— Кафе? Чай? — Тя кимна към картонените чашки.

Мъжът поклати глава:

— По-добре ми кажете защо съм тук.

Фредрик прелисти папката, която му бе дала Кафа. Зачете бавно, като от време на време хвърляше поглед през масата. Мъжът беззвучно барабанеше с добре поддържаните си пръсти.

— Егон Борг — започна Фредрик. — Четиресет и седем годишен, старши съветник в Отдела за политиката на сигурността в Министерството на отбраната.

— Четиресет и осем — поправи го Борг.

— Израснал в Бюгдьой, с предишен опит в отбраната, бакалавърска степен по граждански науки и няколко години следване на икономика, преди да станете бюрократ. Вярно ли е донякъде?

— Точно каквото пише в сивито — потвърди той и загледа тавана.

Борг беше работил основно в областта на международното консултиране. Сега обаче, след като зимната мечка отново се бе разбудила, той участваше в проект за отбрана.

— Държавният съвет внезапно започна отново да търси бомбоубежища. В страната не е строено такова от двайсет години. А онези, които имаме, са доста западнали.

Той вдигна вежди.

— Но нали не сте ме поканили, за да си бъбрим за дребните главоболия на министерството?

— Познавате Аксел Тране? — Фредрик опита да прозвучи небрежно. Жестът, който го бе ядосал у Борг, изчезна. За пръв път от началото на разпита той престана да барабани с пръсти. После изправи гръб в креслото. Положи ръце на облегалките.

— Бихте ли ми казали за какво става дума?

— Откъде познавахте Аксел Тране? — настоя Фредрик.

Егон Борг си издуха носа силно.

— Той ми беше приятел. Бяхме колеги в отбраната, преди да загине.

— Кога умря той?

„Сега вече чашата преля“ — отбеляза си Фредрик. Ноздрите на Егон Борг се разшириха и той се облегна тежко назад.

— Какво имате предвид?

— Неотдавна Аксел Тране беше намерен мъртъв в къщата на майка си в Бюгдьой — каза Кафа сериозно.

— Не…

Фредрик бе реагирал на нещо у този човек. Не на поведението — бе срещал достатъчно ръбести бюрократи, — а нещо във външността. Сега го видя ясно. Този слаб, добре облечен мъж с ловки движения и пламък в погледа, който човек придобива, ако е свикнал да го слушат, чисто и просто беше необичайно блед. Пепеляв.

— Какво говорите? — Егон Борг поклати глава с недоумение. Вторачи се във Фредрик, сякаш за да получи потвърждение. — Не може да е вярно. Аксел почина преди… повече от двайсет години.

Разказаха му за онова, което бяха открили в къщата. За Аксел Тране, който повече от десет години бе живял живота на майка си, за Герда Тране и неизвестната жена в гроба в градината. Погледът на Борг се местеше от единия върху другия. Попиваше думите им с недоверие.

— Това… — започна той. — Моля да ме извините. Това е малко неочаквано за мен.

Бюрократът намери кърпичка във вътрешния си джоб и избърса челото си.

— Значи сега разбирате интереса ни към Аксел Тране — заключи Кафа.

— Какво… от какво е умрял?

— Възможно е да е бил бит.

— О, по дяволите.

Егон Борг им разказа, че с Аксел Тране са били приятели от детинство. Били са съседи в Бюгдьой, учили са в един клас и заедно са били приети в отбраната. Обичали онзи живот.

— Бяхме добри ученици и произхождахме от заможни семейства. Родителите ни… — Той се прокашля. — Бащите ни най-много искаха да завършим военно училище и да станем офицери, но… нали разбирате, често чуваш това-онова, когато другите служещи мислят, че си мамино момченце от западната част на Осло. Затова решихме да им покажем.

Три седмици след началото на службата Егон Борг и Аксел Тране попитали сержанта кое е най-трудното обучение на Отбраната. Отговорът бил: военноморският курс.

— Трябва да разберете, че Военноморската отбрана в днешно време е съвсем различна оттогава. Все пак Съветският съюз все още беше врагът. Най-важно беше количеството. Не качеството.

Норвегия притежавала мощна отбрана, оборудвана за голяма война срещу масивната съветска военна машина. Войниците от специалните отряди били смятани за черешката на тортата.

— Бяхме страшно добре обучени, не става дума за това, но сме били не повече от петнайсет-двайсет души на служба. Един лейтенант беше най-висшият главнокомандващ в базата. Лейтенант! — простена Борг.

— Няколко момчета имаха опит от Ливан. Но като отряд никога не сме имали конфликти. Не сме имали трудни задачи. Сигурно сме били най-добрите войници на отбраната, живели някога, които са били обстрелвани само с барут.

— А Аксел Тране?

— Нещо се обърка по време на едно обучение. Беше убит при нещастен случай. Поне така ни казаха.

— Не сте били там?

Егон Борг допря ръце до гладко обръснатите си бузи. Лицето му беше тясно, с правилни черти, ясно изразени скули и трапчинка на брадичката. Фредрик допусна, че Кафа го смята за хубав мъж.

— За това всъщност не мога да говоря. Обвързан съм от задължението за поверителност. Може да изглежда като подробност, но за нас, които живеем в системата, това задължение е абсолютно.

— Разбираме — каза Кафа. — Но ако отбраната отмени задължението за поверителност?

— Тогава ще разкажа, разбира се. Но мога да кажа, че не бях там, когато Аксел… когато казват, че Аксел е загинал. — Челото му се изопна. — Но сигурно и други знаят повече за последните събития от мен?

— Микаел Морениус. Познато ли ви е името?

Бръчката, която се вряза между веждите на Егон Борг, разкри, че името му е известно. Той обаче запази мълчание.

— Ако това ще улесни положението ви, мога да кажа, че и той е мъртъв — каза Фредрик. — Бил е убит. Доста брутално.

Колко пъти само Фредрик бе стоял на нечия врата или бе седял в нечия чужда дневна с непознат мирис и бе доставял известие за смърт. Това е особено усещане. Да поемеш информация от този вид, означава претоварване на фино настроения емоционален апарат на мозъка. Много малко хора рухват — това става само по филмите. Хората обаче не могат да контролират изражението си. Не знаят какво да правят с ръцете си. Коленете омекват, раменете се отпускат напред, дробовете понякога се пълнят, пикочният мехур често пъти се изпразва и от гърлото излиза странен звук, често смесица от вопъл и смях.

Егон Борг положи ръце върху бедрата си и се изгърби. Фредрик изпита известно удовлетворение, когато зърна празното петно сред тъмносивата коса на темето. Борг си пое дълбоко дъх два пъти, после се облегна рязко назад в креслото и поклати глава подобно на боксьор след добре премерен удар.

— Просто не знам какво да кажа — изрече той накрая.

— Може да започнете, като ни разкажете откъде се познавате — каза Фредрик.

— Микаел Морениус… Микаел също беше войник във Военноморската отбрана. Беше офицер. Офицер, доколкото помня. Не ми беше… Не бяхме приятели както с Аксел. Не го познавах, преди да започнем да служим заедно, и не сме общували оттогава. Но все пак бяхме колеги. Както казах, не бяхме много.

— С какво се занимаваше той след това?

— Продължи в Отбраната, мисля. В…

Фредрик видя как Борг реши да прескочи подробностите.

— Някакви разузнавателни дела. Но… не съм аз човекът, който да ви даде повече информация за него.

Глава 37

Излязоха от стаята, когато Егон Борг се обади на шефа си в министерството, за да го предупреди, че това ще отнеме по-дълго време, отколкото е очаквал. Фредрик влезе в стаичката отстрани и започна да го наблюдава през прозореца. Борг се беше изправил и се взираше в тъмното стъклено топче на тавана — топчето с дистанционно управляваната камера.

Когато приключи с разговора, бившият войник от флота почука по стъклото. Жестът беше необичаен. Обикновено посетителите се страхуваха от студената огледална повърхност. Без значение дали са свидетели, заподозрени, или виновни. Никой не обича усещането да бъде наблюдаван.

— Искам да ви покажа няколко снимки — каза Кафа, когато и тримата седнаха. После сложи на масата снимката на непознатото момиче със сериозно лице. Борг се надвеси над нея. Поклати глава.

— Намерихме я в дома на Аксел Тране.

— В коридора? — попита той внезапно.

— Може да е висяла там, да?

— Герда, майката на Аксел, постоянно окачваше снимки там. Семейни портрети. Снимки на класа. Беше нещо като… — той се поколеба — … обсебеност. На Аксел му беше неудобно от това. Какво е толкова специално у това момиче?

— Снимката е съветска — каза Кафа и хвърли бърз поглед към Фредрик. Хартията е произведена в СССР може би в началото на 80-те. Фабриката, която се е казвала „Калипсо“, вече не съществува.

— „Калипсо“ — промърмори Борг. — Не. Нищо не ми говори.

— Значи тези… — продължи Кафа.

Реакцията изненада и нея, и Фредрик. Когато Кафа бутна снимките от сватбата на Егон Борг по масата, той изхълца. Високо и без следа от свян.

— Боже. Никога не съм ги виждал преди.

— Не сте виждали снимките от собствената си сватба?

— Тя… ние претърпяхме автомобилна катастрофа. На връщане от сватбата. Сусане получи трайно мозъчно увреждане. Беше бременна — едва от няколко месеца, но детето не оцеля. Беше момиче — Той обърса сълзите си с опакото на ръката. — Аз карах. Съжалявам. Не плача по принцип — каза той и вдигна очи към Кафа. — Просто… — Дишаше тежко.

— Да. Сигурно разбирате.

— Разбираме — каза Фредрик. — Простете, че се ровя в това, но вашата съпруга, Сусане…

— Тя живее с мен. Парализирана е, на легло, общо взето… отсъства. Умствено, искам да кажа. Колата се преобърна и падна върху един пън. Сусане получи удари в гърдите и главата.

Зениците му се разшириха, докато говореше за нея.

— Но Сусане има и добри дни. Понякога се усмихва. Тананика си. Обича да слуша музика. Обича да чува гласа ми. Обича да… да я лъжа и да й разказвам за дъщеря ни. Не знам дали разбира нещо, но… Той потърка силно облегалките на креслото.

Нищо чудно, че Борг беше блед. Фредрик си представи живот с работа и партньор, нуждаещ се от грижи вкъщи. Би ли направил нещо подобно за Бетина?

— Сега дъщеря ни щеше да е на двайсет и четири. Представяте ли си. Пораснала дама. По-възрастна от… — той направи кратка пауза — … виж ти, не ми беше хрумвало. Ако бе оцеляла, сега щеше да е по-възрастна от мен и майка си по времето, когато се оженихме.

— Кой е фотографът? — попита Кафа.

Егон Борг отново се облегна назад в текстилното кресло. Почука по крака му и затвори очи.

— Не…

— Фото „АУ“ пише на копията.

Борг се прокашля.

— О. Да. Агнес. Тя беше приятелката на Аксел по онова време. Агнес Усе.

— Била е фотограф?

— Не. Беше студентка, доколкото помня.

— Какво учеше?

— Медицина, мисля.

— Значи е искала да стане лекар? — Фредрик си записа информацията.

— Предполагам.

Фредрик забеляза, че Егон Борг е изтощен. Провери колко е часът явно пред Кафа, за да й покаже, че трябва да приключват.

— Още едно нещо, Борг. Другата седмица ще ходите ли на конференция на отбраната? В хотел „Воксеносен“?

Високият слаб мъж се втренчи в него с недоумение.

— Да. Защо?

— Каква е темата?

— Ами, политиката на отбраната, общо казано. По-агресивната Русия. Бюджетът на отбраната. Обичайните теми. Има ли значение?

Фредрик поклати глава.

— Не. Просто се чудех.

Глава 38

Себастиан Кос остави телефонната слушалка върху апарата. Опря лакти върху тъмната стъклена повърхност на бюрото, почука с острия връх на обувката си по позлатения крак на масата и зачака.

Лицето му беше обагрено в жълто от следобедното слънце и той гледаше строго встрани от Фредрик и Кафа. Те седяха точно срещу него на италиански кожени столове за срещи. Кос сам бе платил за мебелите. Перлата в короната беше високият офисен стол от телешка кожа, на който царуваше самият Кос. Обаче беше започнал да издава зловещи пискливи звуци, които дори биодинамичното кокосово масло от стъклената бутилка до семейните портрети не успяваше да потуши. Столът си имаше капризи също като собственика си.

— Отбраната каза „не“. Дори началникът на полицията не може да направи нищо — каза той кисело. — Не искат да отменят задължението за поверителност на Егон Борг.

— Защо не? — Кафа изправи гръб на стола и наклони глава.

Кос посегна към една от снимките на бюрото. Фредрик зърна красивата като модел съпруга на инспектора, преди Кос с раздразнено движение да се заеме да търка стъклото с ръкав. Дъхна отгоре и продължи да търка петно, което само той можеше да види.

— Това би създало нежелан прецедент.

Фредрик изстена. Не беше сигурен какво означава този израз, освен по-културен начин да кажеш: „Разкарай се. Приятен ден“.

— Е, какво ще правим сега?

Кос поклати глава с раздразнение.

— Разберете кой е давал поръчения на Микаел Морениус. Кой го защитава? Без това…

— … няма да стигнем по-нататък — прекъсна го Фредрик. — Отдавна го говоря. Може би е време да изтеглиш този случай към съда. Нека играем от противниковата страна. Набави ни съдебна заповед, за да можем да преровим архивите на националния регистър. Да разберем кой е дал защитена самоличност на Морениус. Защото тя не е възникнала от само себе си. Все пак тук говорим за убийство.

Кос вдигна поглед от снимката на жена си.

— Нека аз си върша моята работа — каза той само. — А ти можеш да се съсредоточиш върху твоята.

— Значи, единодушни сме, че трябва да направим каквото зависи от нас, за да разкрием кой е възлагал задачи на Морениус?

Инспекторът го погледна колебливо.

— Разбира се. При положение че не нарушаваме закона.

— Разбира се — повтори Фредрик. — Не би ми хрумнало.

Аудиенцията беше приключила.

Когато излязоха, Кафа го замъкна в една стая за срещи. Извади визитна картичка от джоба си. Картичката на инженера ортопед, който им помогна с протезата. Отзад беше номерът, на който беше отговорила тя, възрастната жена, обрала Кафа и упоила Фредрик.

— При положение че не нарушаваме закона… — промърмори той.

Фредрик набра номера. Както обикновено, се свърза директно с телефонния секретар. Вместо да затвори обаче, той заговори:

— Обажда се следовател Фредрик Байер от полицията в Осло. Мисля, че сме се срещали. В апартамента на Микаел Морениус. Там, където обгазихте държавен служител. Сега ще направим следното. След половин час ще се обадя на един познат, редактора на новините в ТВ 2. Ще му разкажа всичко, което знаем за Морениус. За убийството, за мъченията, за мястото, където го намерихме, за миналото му на войник от флота и кариерата му в… — тук Фредрик си позволи кратка пауза — … разследването. Ще им дам снимки от апартамента във Фрогнер и ще им разкажа за връзката с убийството на Аксел Тране.

Кафа понечи да каже нещо, но Фредрик протегна ръка чак до устните й и ги докосна леко с показалец. Тя трепна и се отдръпна назад.

— Сега съм адски ядосан — каза той. — Това е разследване на убийство. Не искате да ни помогнете? Добре. Ще намерим други.

И затвори.

Очите на Кафа искряха от гняв. Първо, беше я изненадал, защото я беше докоснал, сякаш беше дете. Второ, поемаше адски голям риск. Кос им беше наредил случаят да се държи далеч от медиите.

— Но онези хора не знаят това — каза Фредрик. И не беше нарушил закона.

Глава 39

Деветнайсет минути по-късно телефонът на Фредрик звънна. Гласът на жената беше дълбок и познат.

— Казвам се Юдит Йеде. Искате да се видим?

Дяволът му беше свидетел, че да.

Слънцето се бе спуснало толкова ниско, че заслепяваше един-единствен човек в Осло. Водача на сто и двайсет метровия кран, който се извисяваше над сградите край новата улица край пристанището. Наричаха тези сгради Баркод. Населяваха ги консултанти, адвокати и финансови спекуланти. Неравна редица от осветени офисни зъби, които се оголват алчно срещу всеки, който се осмели да пристигне по море в тази малка столица.

Баркод. „Тези дяволи дори не са успели да дадат норвежко име на ивицата“ — помисли си Фредрик. Разбираемо. Един трезв народ в трезва страна не се нуждае от дума за нещо такова.

Не казаха нищо, докато пътуваха. Едва когато Кафа паркира в края на улица „Мюнтгата“ при старата конюшня под високите зидове на крепостта Акершхюс, Фредрик взе думата:

— Ти нямаше да ми позволиш да се обадя.

Кафа затръшна вратата.

Юдит Йеде едва ли би могла да избере по-символично място за среща. Тук, при крепостта, четиресет и двама участници в съпротивата били изправени до един хълм и били екзекутирани от нацистите по време на Втората световна война. Недалеч беше каменната стена, където посрещнал края си националният предател Видкюн Квислинг. Седемвековната кралска крепост има изглед към пристанището на Осло. В замъка е мавзолеят, последният земен дом на кралете и кралиците на тази страна. Многократно окупиран, никога превземан. Сърцето на една свободна страна.

Неравна павирана улица ги преведе през крепостната стена и по алеята, обградена от кленови дървета. Силни лампи осветяваха Музея на домашния фронт. Мястото на срещата. Снегът по склоновете наоколо беше златистожълт в светлината, а ледът хрущеше сухо под подметките.

— Според теб какво ще кажат? — попита Фредрик с помирителен тон.

Кафа поклати глава. Голямата й бяла вълнена шапка се разлюля.

— Сори — каза Фредрик.

— Добре — каза Кафа.

Вече бе станало студено, много по-студено. Замръзналият им дъх се издигаше към голите клони над тях. Фредрик вдигна ципа на пухеното си яке, докато той се заби в брадичката му. Бяха почти сами. Една двойка ръка за ръка до крепостната стена. Приведен човек, от чиито дебели дрехи бе невъзможно да се разбере дали е мъж, или жена, разхождаше куче. Градският шум бе само жужене, в което се долавяше свиренето на клаксони, тътенът на баса в някое заведение и скриптенето на трамваите.

Едва когато застанаха на мястото за екзекуции под сградата на музея — стара оръжейна площадка, забелязаха фигурата в прохода. Под прожекторите сянката й се очертаваше широка и трептяща. Фредрик се приближи и разпозна ниската набита жена. Тъкмо вдигаше ръка за неохотен поздрав, когато тя се обърна. Проходът водеше под музея и към плато с изглед към фиорда. Жената спря чак когато застана до ниския хълм в края на платото. Там застана до един висок слаб мъж.

— Това е той. Мъжът, който ме събори. Шофьорът — прошепна Кафа на Фредрик.

Юдит Йеде носеше черно палто, което й стигаше до глезените. Шал и бели плетени ръкавици. Държеше термос.

— Фредрик Байер и Кафа Икбал. Предполагам, че обичате пунш от касис?

Следователите се спогледаха бързо. Жената развинти стоманената капачка и извади няколко картонени чашки от джоба си.

— Планирате да ме отровите пак ли? — попита Фредрик. — Да ни прегазите? Да ме ударите с врата на кола, така че почти да загубя съзнание?

— Не. Съжаляваме, че стана така.

Гласът й беше дълбок и сух и нещо у тази жена накара Фредрик да направи асоциация с шпатула. Онази дървена лъжица, с която лекарят притиска езика ти, за да провери сливиците. В светлината на Акер Брюге от другата страна на фиорда той забеляза бръчките в ъгълчетата на очите й. Окото й беше покрито с пластир.

— Това е Свен — каза жената и подаде картонена чашка на мъжа. Той я вдигна пред мършавото си лице, докато ги наблюдаваше с непроницаемо изражение. После тя подаде на следователите по една димяща чашка.

— Само Свен?

Юдит Йеде се усмихна, сложи ръка върху гърба на Фредрик и го отведе до бойник, покрит с пръст и трева.

— През април 1943-та съпротивителното движение в Осло потопило немския кораб „Ортелсбург“ тук — каза тя и посочи към черното море. После вдигна пръст към местността зад себе си. — Оттук не виждаме остров Блайкоя, но той е там. Мъжете са тръгнали оттам. С кану — продължи тя.

— Израснал съм в този град — каза Фредрик нетърпеливо. — Знам къде е Блайкоя.

— Да — отвърна Юдит Йеде. — Единственият син на Кенет Байер и Гюнхил Фредесен. Момче от Фрогнер.

Това ли беше нейният подход? Да създава впечатлението, че знае всичко? Той често бе играл тази игра в стаята за разпити.

— Кен — отвърна Фредрик. — Казваха му Кен.

— Разбира се. Бил е американец.

Йеде духна върху топлия пунш, така че кръглите стъкла на очилата й се замъглиха и на върха на чипия й нос се образува капка.

— Те са правели каквото е трябвало, онези мъже. Защитавали са родината. Микаел Морениус правеше същото. Той беше гарант за сигурността на кралството. Затова се наложи да заплати с живота си — Тя произнесе „кралството“ така, сякаш бе написано с главна буква.

— Кой беше мъжът в мазето? — попита Фредрик. — Мъжът с чука?

Йеде докосна леко пластира на челото си.

— Не знам. Вероятно същият, който е убил Микаел.

— Да. Нека поговорим за Микаел Морениус.

— Аз му бях шеф — започна Йеде. — Негов колега и приятел.

— В разузнавателната служба?

— Да го наречем един от по-малко публичните отдели на отбраната.

През целия си съзнателен живот Микаел Морениус бил част от военните служби, разказа тя. След като излязъл от казармата, бил приет във Военното училище по разузнаване и сигурност в Лютван. Там завършил езиковия курс по руски, но му омръзнало от теорията и решил да стане войник от флота.

— Мнозина вземат това решение — каза Йеде. — Много малко успяват. Микаел беше целенасочен мъж.

След няколко години като войник от специалните части се върнал към разузнаването. Светът бил променен. СССР вече не съществувал. Новата заплаха вече не била в нациите, а в -измите. Тероризъм. Ислямизъм. Национализъм. Фундаментализъм.

— И аз му станах шеф.

Заради познанията си по езика Морениус служил в Москва. По време на мисия в Кавказ бил прострелян и загубил ръката си.

— Какво се случи?

— Един епизод.

Юдит Йеде отпъди въпроса и изля съдържанието на чашката по хълма. В снега пуншът приличаше на кръв.

— Един агент трябва да може да се слива с тълпата. Това не е възможно, ако има изкуствена ръка. Затова му наредихме да се върне у дома.

— Микаел Морениус — каза Фредрик замислено. — Вие сте му дали защитената идентичност? Фалшивата фирма?

Жената изсумтя.

— Ние защитаваме всичките си агенти. Информацията е твърде леснодостъпна в днешни дни. И не само това. Никога не изчезва. Една от най-известните акции по време на войната е взривяването на бюрото по труда на улица „Акершгата“. Нали?

Фредрик завъртя очи. Тази дама явно обичаше да говори за войната.

— По този начин съпротивата е унищожила плановете на окупаторите да мобилизират хиляди младежи. Защото нацистите вече не знаели кои са се записали. В днешно време… Подобна акция би била безполезна. Винаги има копие някъде.

Гласът й стана още по-дълбок.

— Това ни прави уязвими.

Камбаните на кметството забиха и Фредрик погледна към източника на звука. Короните на тополите стърчаха като крака на врана на фона над небето над града. Свен издухваше кръгчета от дима на електронната цигара.

— Е, защо Морениус е бил измъчван и убит? — попита Кафа. — Защо не искате да разследваме убийството?

Юдит Йеде се надвеси над хълма, сякаш разглеждаше улицата долу.

— Микаел създаде много контакти в Москва. Чрез един от тях обърнахме внимание на руски офицер, който искаше разрешително за престой в Норвегия. Казва се Гусев. Леонид Гусев. Бил е в специалните части. Спецназ. Преди да се пенсионира, е бил бригаден генерал на войскова част на остров Кулахалоя. Руснаци без семейни връзки обикновено не получават траен престой в страната…

— Дезертьор — каза Кафа.

— Ами… Вече не използваме такива термини. Не и след края на Студената война. Гусев обаче твърди, че разполага със сведения от значение за сигурността на Кралството. Морениус се бе срещал с него и смяташе, че информацията е валидна.

— Какви сведения?

— Сведения, свързани със сигурността.

Йеде разказа, че Морениус се срещнал с Гусев. И видял нещо — нещо, което го разтърсило. Планът бил да я информира на следващата сутрин.

— Микаел така и не дойде. После го намерихте вие. Той беше единствената ни свръзка с Гусев. Не знаем къде е руснакът. Не знаем дали още е в Норвегия. По очевидно основателни причини Гусев е много предпазлив мъж. Ако не бяхме взели предпазни мерки, отдавна щяхте да сте го подгонили. После той изчезва. Не можем да поемем този риск.

Тя се усмихна фалшиво.

— Когато намерим Гусев и го разпитаме, ще си сътрудничим с органите на реда, разбира се.

Кафа смачка картонената чашка.

— Ужасно мило от ваша страна. — Иронията й беше убийствена. — Предпазни мерки. Така ли определяте нападението върху мен? А кражбата на документи по разследване на полицията?

— Щяхте ли да ни ги дадете, ако ви бяхме помолили учтиво? — Йеде бе пристъпила към нея. — Конфискувахме документи, за които съдът взе решение, че имаме право да ги получим.

С едно прокашляне Фредрик обяви темата за приключена. Нямаше да спечелят нищо от разгорещена кавга с тези хора. Не и сега.

— Но защо е бил убит Морениус? Кой е мъжът с чука?

Йеде поклати глава. Поколеба се.

— Нека илюстрирам колко особено е това… — каза тя бавно, докато отъпкваше с крак снега пред себе си. — … Микаел ме помоли да уредя среща с висшето политическо ръководство на Министерството на отбраната. За пръв път получих такова искане от агент.

— Е, и?

— Срещата трябваше да се състои седмица по-късно, по време на една конференция.

— На Воксеносен? Конференцията на отбраната?

Йеде ясно разчете изражението му.

— Запознати сме със заплахата.

Тя погледна часовника и кимна към мълчаливия си колега. Той се изправи — сигурно беше повече от два метра на ръст. Изпод накривената зимна шапка се подаваше подстриган перчем.

— Имаме уговорка. Може да повървите с нас — каза тя.

Глава 40

Едва когато стигнаха до бетонния мост, който води към улица „Конгенс гате“ към министерствата и главната квартира на отбраната, Юдит Йеде намали скоростта.

— Има още един мъртъв войник от флота — каза Фредрик. — Аксел Тране.

Йеде спря и уличните лампи я осветиха достатъчно добре, за да може Фредрик да я разгледа. Косата, която стърчеше изпод шала й, беше сива, с отделни по-тъмни участъци. Дребната жена беше на около шейсет години. Може би по-възрастна. Проучи улицата с поглед и изглежда, се успокои, че е чисто, защото намигна на Свен. Той й подаде картонена папка.

— Знаем, че сте говорили с Егон Борг. Аксел Тране не беше свързан с нас. Нито пък Борг. Но прочетете това — каза тя.

Папката беше от старите, хартията беше вехта на допир. Фредрик понечи да я разгърне, когато Йеде сложи ръка върху нея.

— Тране, Морениус и Борг са били включени в операция, която предпочитаме да остане на тъмно. Затова споделям тази информация. Не искам да ровите повече в това.

Върху доклада имаше печат „Строго секретно — CTS“. Cosmic Top Secret. Колко обичаха тайните си тези шпиони.

Краткият документ описваше военно учение, състояло се през пролетта на 1992 г., едва няколко месеца след падането на СССР. Група войници от флота са били пуснати от подводница на юг чак във фиорда Варангер между Русия и Норвегия. Оттам трябвало да се доберат до сушата, от норвежката страна на границата.

Войниците обаче направили погрешна маневра. Когато излезли от водата, били в Русия. Видели руски войници, помислили, че са участници в обучението като противникова страна, и стреляли. С халосни патрони.

— Дявол да го вземе — промърмори Фредрик. Усети изпитателния поглед на Йеде върху себе си.

— Морениус е ръководел операцията от норвежката страна на границата — каза тя. — Борг и Тране са били сред войниците, които са навлезли на руска територия. Егон Борг е единственият завърнал се.

Руснаците помислили, че са нападнати, и отвърнали на стрелбата. Сержантът и двама войници умрели на място. Докато бягали, Аксел Тране и Егон Борг се разделили.

— Тране така и не се завърнал в Норвегия. Затова решили, че е мъртъв. Какво е станало с него, дали е бил заловен от руснаците, получил е амнезия от шока, или… — той сви рамене — … никой не знае. Това, че се появява сега, е също толкова голям шок за нас, колкото и за вас.

Йеде взе доклада.

— Това не съществува — каза тя.

— Значи… — започна Фредрик. Тя не го остави да довърши:

— Случаят отприщи дипломатическа криза. Имахме късмет, че по онова време гръбнакът на Русия беше счупен. Бореха се с други неща и се нуждаеха от инвестиции в северните райони. Цялата операция бе запазена в тайна заради замесените и заради флота. Тъжно е, че го казвам, но за щастие, само войници изгубиха живота си.

Тя отстъпи назад.

— Надявам се, че това отговаря на въпросите ви. Надявам се, че обяснява нашата необходимост това да бъде запазено в тайна. Особено във време като днешното, когато отново дочуваме тиктакането от часовника, отброяващ дните до Второто пришествие.

Часовникът, отброяващ дните до Второто пришествие. Сериозно ли говореше тя?

— Руснаците размахват атомното оръжие. Изтребителите им докосват въздушните ни граници, подводниците картографират морското ни пространство, а в дигиталния свят войната вече бушува. А агресията нараства. Много повече, отколкото подозирате. Също като по времето на Студената война до полунощ остават само няколко минути.

На челото й се бе появила дълбока бръчка.

— Не ни съдете твърде строго. Работата ни е да връщаме този часовник назад.

Преди да се разделят, Юдит Йеде попита дали може да получи списък на принадлежностите на Морениус, които са били у него, когато го е открила полицията.

— Та нали вече сте ги конфискували?

Тя стисна устни.

— Но търсите нещо специално?

— Да.

— Какво?

Тя не отговори. Само протегна ръка, за да се сбогува. Той я взе и я задържа.

— Видях две снимки у Морениус. На един възрастен мъж и едно малко момиче. Кои са те?

Йеде го погледна право в очите.

— Не знаем.

— Педер Расмусен — каза Фредрик. — Името говори ли ви нещо?

Можеше да се закълне, че нещо трепна в погледа на Юдит Йеде. Тя обаче само твърдо поклати глава отрицателно.

Известно време Кафа и Фредрик вървяха мълчаливо. И двамата имаха нужда да осмислят случилото се. Когато обаче отново стигнаха под тополите на алеята, Кафа спря.

— Това обяснява защо Егон Борг не може да говори.

— Да. Може би.

— Но не мислиш ли, че тя беше много открита? — добави Кафа.

— Какво имаш предвид?

Тя се загледа в замръзналия си дъх.

— Не… Просто ми се стори толкова добре подготвена. Минали са едва няколко часа, откакто са били на конференция. Обикновено имам добър нюх за хора, на които не им е чиста работата — каза тя многозначително. — А това усещане тлее у мен цял ден.

Фредрик не беше сигурен. Може би тя имаше право.

— Часовникът, отброяващ дните до Второто пришествие — изсумтя той. Ама че претенциозни дяволи.

Глава 41

Март 1992 г., Рамсюн

Стафан Хейхе. Аксел Тране измери с поглед великана с момчешко излъчване, който несръчно му протегна юмрука си за поздрав. Стафан беше по-висок от него с почти цяла глава и набит, но буцест, подобно на възпълно момченце в предучилищна възраст. Рядка сламеножълта коса стърчеше изпод виненочервената му барета. Върху нежната кожа на лицето му едва ли някога бе пониквал косъм, а гласът му беше тънък и нервен.

— Не исках да направя нищо лошо — каза той на шведски и примигна с насълзени очи, когато разбра, че Аксел няма да поеме ръката му. Дланта му блестеше от пот.

Намираха се в нужника, който представляваше канцеларията на лейтенант Гюдбран Фалсен в Главната щабквартира на военноморското командване в Рамсюн. Навън беше тъмно и Аксел се загледа в отражението им в прозореца. Върху снежния скутер някъде в мрака лежеше сърната. Стафан Хейхе беше пристигнал предната вечер и твърдеше, че просто искал да се ориентира в околността. От склона над главния път на Телдьоя видял сърната да куца.

— Животното показваше ясни признаци на болка.

— И не си видял следа от човешко присъствие? Нито Егон, нито Аксел… — Лейтенантът се втренчи твърдо в грамадното същество, което смирено поклати глава.

— Тогава ще се задоволим с това. По време на посещението си тук ефрейторът ще трябва да се настани сам. Допускам, че това му е ясно.

Момчето стисна месестите си устни:

— Разбира се.

Говореше странен шведски. Напевен, със заоблени, сложни гласни звуци, които напомняха на Аксел по-скоро на някакъв диалект от изолирани норвежки долини, отколкото на книжовния шведски, който му беше познат от телевизията. По-късно научи, че това е йотландски.

Все пак, въпреки че думите звучаха красиво, бяха неприятни за слуха на Аксел. Стафан Хейхе го бе държал под око, докато следваше сърната. Аксел беше сигурен в това. И по-лошо — беше го наблюдавал през оптическия мерник на заредено оръжие. Той отказваше да повярва, че шведът не го е видял. Отказваше.

И какво правеше младият мъж тук? Защото не беше възрастен. Самият Аксел беше на двайсет и четири, а Стафан Хейхе сигурно беше по-млад.

— Става ли дума за профилиране, има какво да научим от шведите — каза Фалсен. — Ефрейтор Хейхе е снайперист от шведския Боен парашутен батальон. Отбраната на Северна Норвегия го е поканила тук като инструктор от Хусарския отбранителен полк в Карлсборг.

Храниха се мълчаливо, докато Егон вдигна глава и го погледна. В стола бяха само двамата.

— Какво мислиш?

— Хлапето застреля сърна в сърцето от над километър разстояние — каза Аксел мрачно.

Оръжието, което използваха шведските снайперисти — ПСГ90, имаше ефективен обсег от деветстотин метра.

— До доказване на противното смятам, че този Стафан Хейхе е идиот. Обигран идиот с орлов поглед, дявол да го вземе.

Егон се изсмя и изпита радост. Едно пламъче беше напът да лумне отново у приятеля му. Отрядът се състоеше от близо петнайсет мъже. Споделяха всичко. Бяха братя, бяха семейство и бяха точно толкова различни, каквито могат да бъдат членовете на едно семейство. Някои бяха мълчаливи, други — шумни. Едни, като тях двамата, бяха от елитната западна част на Осло, други — от миниатюрни селца, от места като Хаугсвер, Хаугесюн, Стокмаркнес… ами, отвсякъде. Началникът им, лейтенант Фалсен, беше настоял Егон да се върне възможно най-бързо. Към тренировките, към бъбренето, към природата. При момчетата.

— Звънна ли?

Да, Егон се беше обадил в Юлевол и днес. И съобщението беше същото. Състоянието на Сусане беше непроменено.

Аксел наблюдаваше Егон, докато той мажеше дебел сивкавочервен и миризлив слой скумрия в доматен сос върху сухара си. Раздели го на две, избърса ножа между пръстите си и ги облиза.

— Става нещо.

Аксел вдигна вежда.

— Оня швед вчера. А знаеш ли кой пристига утре? Бьорн Баке.

— Бьорн Баке?

— Мхм.

Аксел преглътна тежко.

— Откъде знаеш?

— Лейтенантът искаше да съм подготвен.

Това се случи година след като Егон и Аксел завършиха военноморското училище. Бьорн Баке беше аспирант в курса по отбрана. Баке беше жилав и търпелив дявол, с тяло като канара, гола глава и очи на бултериер. Когато някое от другите момчета се затътреше по обиколния път и иззвъняваше със звънеца — знак, че се предават — той се изхрачваше и плюеше върху чакъла.

После дойде завършването. Адската седмица. Бяха останали само шестима. Всички бяха изтощени, умрели за сън и неадекватни след рязкото будене и крясъците дни наред. Движеха се в гъста елхова гора. Изведнъж прогърмя неочакван изстрел. От автомата на Баке АГ3. Той първо се опита да го обърне на шега. После реши, че нещо не е наред с оръжието. Накрая намекна, че някой от другарите му е минал твърде близо до него. Но Егон, който беше инструктор на групата, бе видял всичко. Когато бе произведен изстрелът, до Бьорн Баке нямаше никого. След като беше свикан бърз военноморски съвет, Баке получи нареждане да си събере нещата и да си върви у дома. Злополучният изстрел беше нещо сериозно, а опитът да прехвърлиш вината върху други — непростим. Егон го бе нарекъл лъжец.

Последното, което бяха чули за него, беше, че е започнал обучение в здравната школа на Отбраната.

— Какво ще прави там.

— Ще се обучава. За здравето.

— Е, и?

Егон сви рамене.

— Станал е сержант. Сега ни е началник.

— Боже, смили се.

Глава 42

Март 1992 г., Рамсюн

— MIA. Missing In Action. — Тебеширът заскърца по дъската, когато майор Феликс Гюн написа думите с тесни ъгловати букви. Разгледа творението си и се обърна към войниците. Светлината беше приглушена, а тъмносините завеси спираха зимното слънце да влезе в стаята. Силната светлина на шрайбпроектора разделяше ръбестото лице на офицера на две.

— Преди три месеца Съветският съюз се разпадна — каза майорът. — Четиресет хиляди ядрени глави, атомни подводници и военни превозни средства, химични и биологични оръжия… — тук той поглади веждите си с върховете на пръстите — … под чия команда? Кой ги контролира?

Майор Гюн скръсти ръце върху сакото на униформата си. — Но насред хаоса има и възможност.

— Сун Дзъ — каза лейтенант Фалсен.

Също като останалите войници от флота в стаята лейтенантът беше облечен в синята тениска на отдела. Не носеше нашивки и единственото, което различаваше ризата на офицера от останалите, беше текстът на гърба: Dirty Deeds Done Dirt Cheap. Така звучеше пък неговата военна философия.

Появи се неясна сателитна картина. Аксел веднага разпозна мотива. Фиордът Литса на Кула, дом на най-голямата флотска база в руския Северен флот. Зоната на атомните подводници. Едва на 50 километра от норвежката граница.

— Ето — каза майор Гюн и удари показалката толкова силно върху платното, че върху тундрата се разпростряха шокови вълни — тук се намира един норвежки оператор. С кодово име Дивата норка. Преди пет дни е изпратил сигнал, че е в беда. Оттогава нямаме вест от него.

Той посочи едно място в ръкава на фиорда, няколко километра северно от подводниците във форма на пури.

— А оттук военната част на флота ще го евакуира.

Има изрази, които могат да опишат емоции като тази. Един от мъжете, които се намираха в безличната стая за ориентиране през онзи студен слънчев ден през март 1992 г. — офицер на име Микаел Морениус, по-късно каза, че са го побили тръпки. Друг каза, че сърцето му сякаш се поколебало. Набрало инерция преди следващия удар. Температурата в стаята ли паднала, или пулсът се ускорил? Шум в ушите ли се появил?

На Алекс Тране му се струваше, че някой е изключил звука. Сякаш някой бе усилил ефекта на прожектора и бе издухал праха от вентилационните шахти. Сякаш всички седяха по-близо един до друг. Аксел долавяше миризмата на млякото, което колегите му бяха пили на закуска. Дочуваше свистенето, което излизаше от ноздрите им, внезапно обърна внимание на петната от пот, които дланите им оставяха на чиновете.

Дивата норка. Не беше точно геройско прозвище сред войниците от флота. Дивата норка е неуправляема. Но също гъвкава, самоуверена, изящна и със светкавичен ум. Аксел погледна към Егон. Те ли щяха да бъдат?

Майорът се прокашля:

— Операцията ще бъде проведена от разузнавателен патрул. Другите два патрула на частта ще оказват подкрепа от норвежката страна на границата под мое ръководство и на лейтенант Морениус.

Той написа имената на дъската с решителни движения.

Глава 43

Имаше ли мъж в колата долу, или това беше само плод на въображението му? Леонид Гусев побутна щората с късия си пръст, пожълтял от никотина. Надзърна навън. Проклетите улични лампи. От отражението в предното стъкло на колата беше невъзможно да види каквото и да било.

Той пусна щората и се облегна тежко на стената. Бръкна в джоба на ризата си за пакета цигари без филтър и извади последната. Тютюнът миришеше на желирани мечета и имаше вкус на афтършейв. Тази гадост не беше ли достатъчно отровна сама по себе си? Скоро трябваше да започне пакета, който беше получил от агента. „Собрание Блек Рашънс“. „За да потушиш носталгията“ — беше се ухилил онзи тип. Със златен филтър. Гусев изстена.

Той наистина не разбираше тази страна. Най-богатият народ на света. Но да се наслаждават на благоденствието си — това не го умееха. Просто не искаха. Подобно на леминги търсеха скала, от която да се хвърлят. Хранителни разстройства, социална тревожност, изкуствени подсладители и транс хора. Майндфулнес! Норвежците наистина не знаеха нищо за болезнената ефимерност на този живот.

Той се изкашля силно в ръката си, преди да запали цигарата. Разгледа дланта си. Мокри петна от кръв. През цигарения дим огледа мрачната дневна. Не искаше много, но това? Захабен плюшен диван с отпуснати пружини. Няколко етажерки от „Икеа“. Книгите и списанията му. Купчината дрехи. За това ли беше дошъл? Това ли му предлагаха? Защо онзи проклет норвежец, шпионинът, не вдигаше телефона? „Няма да отнеме много време“ — беше казал. Вече беше минало повече от месец. И Педер. Какво ставаше, по дяволите? Къде беше Педер?

Чорт.

Добре помнеше черните години. Месеците без заплащане. Войниците, които дезертираха. Които губеха разсъдъка си и казваха „сбогом“ с целувка по цевта на някой „Калашников“. Оборудването, което ръждясваше, боята, която се лющеше, и срамът. Срамът от загубата. Червената армия, съветската войска, най-великата мощ, която светът някога бе виждал, беше оставена в беда от собствените си хора. Тогава земята се бе отворила под него и той се бе заклел, че никога, никога няма да преглътне подобно унижение отново.

Но ето че беше тук. И отново усещаше, че земята се тресе.

Прокара ръка по небръснатата си буза. По главата. Непокорните кичури, които още се държаха упорито там, бяха безжизнени на допир. Достатъчно. Той не искаше да седи повече тук, в студена и мрачна стая в този далечен, забравен, излъскан шибан град и да чака други да решават съдбата му.

Тогава може би му оставаше само смъртта. По-добре смърт, отколкото това. Леонид Гусев нямаше да се даде без бой. Да, вече беше сбръчкан и посивял, но още можеше да издържи рунд или два на ринга. Старите лисици носят това у себе си.

Влезе в спалнята, избута леглото настрани и отвори тайния шкаф. Беше добре скрит. Само тънък процеп между двете му крила показваше, че зад стената се крие нещо. Хазяинът му беше казал, че там са съхранявали нелегални вестници по време на войната. Там висеше униформата му и шапката към нея, а на пода беше оръжието.

Дръжката на пистолета легна стабилно в ръката му. Красиво извитият спусък стигаше почти до върха на късата цев. Той сложи оръжието в джоба на анцуга си и излезе навън.

В колата нямаше никого. Бялото беемве беше изоставено. Съвсем обикновена паркирана кола. На задната седалка имаше цветя.

— Лилии — промърмори си той под носа. Върна се на стълбището и се позасмя на параноята си.

Глава 44

Кафа включи двигателя на форд ескорта. Фредрик се наведе напред и разтърка замръзналите си пръсти в опит да ги стопли. По мустака му бе останал плътният сладък вкус на касис.

— Андреас се обади.

Колата се заклатушка по тъмната, отчасти асфалтирана, отчасти павирана улица „Мюнтгата“, когато Фредрик върна повикването на Андреас. Той беше разгневен.

— Намерихме колата! Беемвето на Микаел Морениус! Може ли да ме вземете?

След като взеха Андреас, се насочиха към Акершбакен, право към площад „Александер Шелан“.

Полицейски патрул беше разпознал колата. Беше оставена в подножието на хълма. На път за там Фредрик разказа за срещата с Юдит Йеде.

— Попитах я за Педер Расмусен — каза той.

— Е, и? — Андреас не успя да прикрие раздразнението в гласа си, когато Фредрик отново спомена това име.

— Тя каза, че не знае кой е той.

— Именно.

Но колкото повече размишляваше Фредрик върху това, толкова повече се убеждаваше. Беше отговорила някак особено. Понякога няма значение какво казват хората. Важно е какво не казват. Защото, ако тя наистина искаше да бъде разкрито убийството на Микаел Морениус, човека, когото бе нарекла свой приятел и колега, защо дори не се бе зачудила кой е Расмусен, когато Фредрик попита? Нима Йеде беше такъв куриоз като агент, лишен от любопитство? Не изглеждаше такава.

Ако обаче за Андреас беше толкова мъчително да говори за това, Фредрик щеше да спре.

— Морениус е искал да информира политическото ръководство в министерството — каза той. — Самия министър.

— Хмм — изсумтя Андреас, докато вадеше бележник от джоба си. — Докопах се до заплашителното писмо срещу конференцията. По дяволите, не съм сигурен какво да мисля. — Той зачете. — „Отменете конференцията на отбраната. Опасно.“

— Написано е на ръка, което е необичайно за писмо със заплахи. Прилежно изписани букви, син химикал на бял лист. А съдържанието…

Той въздъхна.

— … Опасно? Сосът „Беарнез“ е опасен. Както и необозначените пътни полицаи, и комарите. Хората, които пишат писма със заплахи, обикновено… преувеличават малко.

Двама полицаи ги чакаха до беемвето. Единият подаде фенерче на Фредрик.

— Дойдохме преди половин час. Колата с крана е поръчана. Не сме опитвали да влизаме — каза другият, едър мъж с дяволит поглед.

— Добре — отвърна Фредрик и светна с фенерчето през прозореца. Жабката беше отворена. На пода бяха захвърлени няколко чашки от кафе и опаковка от шоколад. На задната седалка той зърна голям букет цветя, лилии и едни сини, които не му бяха познати.

— Лилии — каза Андреас от другата страна на колата. — Те не са ли за погребения?

— Да — каза Фредрик.

— Е, кого ще погребваме?

Фредрик му върна фенерчето.

— Натоварена вечер?

— Сезонът на коледните коктейли — отвърна полицаят.

Нямаше нужда да казва нищо повече. Фредрик знаеше, че още преди края на вечерта солидното фенерче ще бъде използвано и за друго, освен само за осветяване на изоставени коли на тъмни улици.

— Може да тръгвате — каза Фредрик. — Ние ще изчакаме колата с крана.

Кафа се разхождаше напред-назад под уличните лампи и надзърташе във входовете.

— Мислиш ли, че живее някъде тук? Мъжът, който е убил Микаел Морениус? — Фредрик прекоси улицата и отиде при нея. Тя го погледна въпросително. — Колата няма как да е стояла тук един месец. Щяхме да я намерим по-рано. Не е ли естествено да предположим, че убиецът я е откраднал?

— Не — отвърна тя. — Не мисля, че живее наблизо. Мисля, че е наблюдавал някого.

— Така ли?

— Когато седиш на наблюдение, какво правиш обикновено? — попита тя.

Сега той на свой ред я погледна въпросително.

— Е, вече почти не седя на наблюдение.

Тя махна с ръка.

— Не. Но преди, когато си го правел — обзалагам се, че си минавал през някой павилион да си купиш шоколад и чаша кафе също като човека в това беемве. Ако убиецът на Морениус си е бил вкъщи, е щял да вземе цветята в дома си. А не да ги остави в студена кола.

Изглеждаше логично.

— А ако Морениус е бил убит, защото е имал нещо общо с този руснак… Леонид Гусев… може би Гусев е бил следващият в списъка на убиеца.

— Ами ако Гусев е убиецът? — вметна Фредрик.

Кафа навлажни устни.

— Не. Пенсиониран генерал, който залавя, измъчва, убива и захвърля един мъж — … тук тя хвърли кос поглед към Фредрик — … който съвсем доскоро е бил в разцвета на силите си? При това трениран агент? Шансовете не са на страната на старчока.

Фредрик си отбеляза наум думите й. Микаел Морениус сигурно беше по-млад от него.

— Значи мислиш, че Леонид Гусев е мишената. Че живее някъде тук?

— Живее тук — отвърна Кафа и посочи един апартамент на третия етаж.

Глава 45

Андреас щеше да изчака колата с крана, докато Кафа и Фредрик са на експедиция. Експедиция. Това беше думата, която той използва, и Фредрик се подразни. Понякога колегата му беше просто нетърпимо арогантен.

Върху звънците на тухлената стена нямаше имена, само номера на апартаменти, и двамата трябваше да позвънят в много жилища, преди някой да им отвори. Когато стъклената врата се затвори зад тях, очилата на Фредрик се запотиха. Помоли Кафа да го изчака да извади крайче на ризата си.

— Защо си толкова сигурна, че той живее тук?

— Леонид Гусев има история на войник от специалните части — каза тя, като извади косата си от шала. Хора, обучени в сферата на сигурността, винаги предпочитат третия етаж. Достатъчно високо е, за да избегнеш ударната вълна от бомба, заложена в кола. Достатъчно ниско е, за да скочиш, ако трябва да се евакуираш.

— Аха — каза Фредрик. Значи може би наистина бяха на експедиция.

— Освен това мястото, където е паркирано беемвето, пасва на тази версия. Дава добър изглед към апартамента — намигна тя.

Лампите в стълбището хвърляха отровна светлина, а стъпките им по немитите стъпала отекваха глухо в бетонните стени. Вонеше на котешка урина, а през вентилационна шахта се процеждаше хладна пара с миризма на борови иглички. Когато стигнаха до третия етаж, Кафа допря ухо до вратата. Поклати глава. После сви юмрук и почука.

— Полиция!

Тишина.

В апартамента нямаше антре, само малък тъмен коридор. Имаше директен достъп до дневната вдясно и една врата в дъното. Двамата се спогледаха. Кафа бе издала брадичка напред, а очите й бяха присвити. Беше съсредоточена. Не се чуваше нито звук. Фредрик вдиша дълбоко. Имаше нещо… усещане. Нещо зажужа в него.

Той пристъпи в дневната. През щорите влизаха тънки ивици светлина от уличните лампи. По пода се очертаваха бледи фигури.

— Ехо? Има ли някой тук?

Мокетът приглушаваше звуците. Дневната беше малка, до външната стена имаше захабен диван, а на пода до коридора лежеше купчина дрехи. Мръсни, ако се съди по миризмата. На стената над дивана беше залепен с тиксо парцалив плакат. Фредрик разпозна мотива. Червеният площад бе покрит със сняг, а на преден план се виждаха няколко зъзнещи черни фигури. Отзад бяха катедралата „Св. Василий“, мавзолеят на Ленин и Спаската кула. На холната масичка имаше неотворен пакет цигари. „Собрание“. Марката на Микаел Морениус.

Значи Кафа май имаше право. Това беше жилището на Леонид Гусев. Но къде беше руснакът? Фредрик се огледа наоколо. До стената към коридора имаше етажерки за книги. Бяха препълнени със списания, листове и книги. В дъното на хола имаше кухненски ъгъл. На стената бяха окачени няколко тенджери и един тиган.

Фредрик опита да се обади на Андреас, но той не вдигна. Колегата му не го и видя, когато надзърна през щорите.

— Фредрик… — Гласът на Кафа прозвуча развълнувано. — Ела. Ела тук. Веднага!

Кафа беше намерила Леонид Гусев.

Спалнята беше зад вратата в края на коридора и подът й беше покрит със същия синтетичен мокет като в хола. В дъното имаше тоалетна с открехната врата. Тъмен текстилен абажур приглушаваше светлината на лампата, при което правеше непрестанното мигане на крушката по-поносимо. До леглото — най-обикновено двойно легло — имаше увяхнала палма юка. В пръстта на саксията бяха натъпкани фасове, а на матрака лежеше норвежко-руски речник.

Същото се отнасяше за Леонид Гусев. Във всеки случай, Фредрик предполагаше, че тялото, което излъчваше газове и смърт, доскоро е било земната обвивка на руския офицер.

Той лежеше по гръб и беше напълно облечен. Широк черен анцуг. Пожълтял потник се подаваше изпод суитшърта. Сивата коса стърчеше в полукръг около плешивото петно на главата му. На тила кичурите коса и парцалите кожа изчезваха в тъмна дупка. От кръвта беше невъзможно да се види колко дълбока е раната. Гъста венозна кръв се бе стекла от пробитата глава и бе напоила косата на врата. Телесните течности бяха оцветили чаршафа.

Кафа отметна юргана.

— Помислих, че сме го чули да хрипти.

— Според теб жив ли е? — попита Фредрик.

Кафа притисна пръсти до китката на Гусев. Поклати глава несигурно.

— Трябва да го обърнем.

Фредрик обхвана здраво рамото и бедрото на мъжа. Беше нисък, но жилав. Той издърпа тялото с всички сили. Кафа го бутна. Ето отново миризмата. На лук, направи му впечатление. Двамата преобърнаха трупа.

— О, по дяволите.

Офицерът се взря в тавана с празен поглед. Устата му беше отворена, а от ъгълчетата на устата му се стече червеникаво-белезникава течност. Предните му зъби останаха на чаршафа. Тилът на мъжа беше пробит с нещо дълго и остро. Толкова брутално, че бе разцепило черепа, бе си проправило път през черепа, бе пробило и отчасти счупило небцето и му бе избило няколко зъба. Резултатът от това беше, че устата на човека се бе напълнила с части от мозъка му.

Не това обаче бе предизвикало възгласа на Фредрик. А пакетът. Който внушително стърчеше под панталона на мъжа. Фредрик изсумтя — звук на потиснат смях, отвращение и удивление.

— Това е… на английски го наричат angel lust. Всъщност не знам дали имаме дума на норвежки за това. Дължи се на… — По една или друга причина Фредрик бе смутен да сподели тази гледка с Кафа. Чувстваше, че трябва да обясни. — … не е нещо сексуално. Става, когато се разруши малкият мозък.

Тя бе овладяла изражението си и гледаше втренчено Фредрик, сякаш той беше идиот. Не можеше да спре да бърбори.

— Същата реакция може да се наблюдава и при жените. Подуване на…

Кафа го спря с вдигната длан.

— Няма проблем. Виждала съм го и преди.

Фредрик не разбра дали тя има предвид ерекцията в цялата й баналност, или втвърдения член на мъртвец.

— Тялото още е топло — каза тя. — А свистенето…

— Не мога да се свържа с Андреас. Обади му се ти. Помоли го да донесе пистолета от колата — каза Фредрик бързо.

Сега вече знаеше. Знаеше откъде познава този мирис. И знаеше точно какъв инструмент може да разруши череп така зловещо.

Обърна се рязко. Направи няколко широки крачки към банята и ритна вратата, при което тя се блъсна в мивката. Тоалетната изпълваше почти цялото помещение. Беше празно.

— Андреас не отговаря.

Той спря, загледан в трупа. В Кафа. Гледаше леглото. Защо, по дяволите, стоеше накриво? Освен ако…

— Кафа… вън!

Трясъкът от вратата в стената беше оглушителен. Тя се отвори с такава сила, че се откачи от пантите. Дървото изкрещя. Както и Фредрик. Съществото, което излезе от скритата стаичка, на ръст беше почти колкото него, но беше по-силно. Жълти кичури образуваха проскубана завеса пред широко отворените му очи. Мъжът носеше яке тип бомбър и тесни дънки. Ботуши. Не движеше главата си. Само погледът му се стрелкаше между двамата следователи.

Мъжът от мазето на Микаел Морениус.

Зениците на влечуго предупредиха Фредрик какво ще стане. И преди се бе взирал в такива очи. Уголемени и изпразнени от съдържание чрез стимуланти на централната нервна система. MDMA, амфетамини, фенсиклидин… нямаше значение с какво се е натъпкал изродът. Мъжът пред Фредрик имаше психотичен пристъп. И което е по-лошо, стискаше чука си. Отблизо Фредрик видя колко остро е оръжието. Опръскано с кръвта на Леонид Гусев.

Мъжът щеше да му се нахвърли. Защото това правят влечугите, когато се боят за живота си. Бягат или се бият. А този тип имаше надмощие.

— Пуснете оръжието и се предайте. Ние сме от полицията — Гласът на Кафа беше приглушен. Подканващ. За миг изглеждаше, че той наистина обмисля да се подчини. Докато Фредрик не осъзна, че колебанието е само времето, което му отне да реши кой от двамата полицаи да умре пръв.

Изборът падна върху Фредрик и съществото се обърна към него с грухтене. Чукът преряза въздуха в свистяща дъга. Между тях още имаше по-малко от два метра, но Фредрик усети студеното свистене достатъчно близо до лицето си и потръпна.

Долната челюст на този тип се движеше, сякаш той дъвчеше непрекъснато. Лицето му беше лъснало от пот и ноздрите му бяха разширени като на паникьосан кон. С ръкава на якето той избърса лицето си от сополите и слюнката, преди да настъпи към Фредрик, който стоеше с гръб към тоалетната. Какво трябваше да направи? Да отскочи назад и да затръшне вратата? Да остави Кафа сама? Защо не правеше нищо?

Фредрик очакваше онзи да замахне отново, но той не го направи. Дрогиран или не, вилнеещият изрод знаеше какво прави. Един силен удар щеше да го накара да изгуби равновесие и да даде на Фредрик шанса, който му трябваше. Шанс да се хвърли напред и да извие въоръжената му ръка. Вместо това онзи продължаваше да размахва чука. Фредрик не можеше да стори друго, освен да се отдръпне назад. Още няколко крачки и щеше да е в миниатюрната баня, приклещен между стената и тоалетната. Там нямаше да има никакъв шанс.

— Пусни чука, казах! — изрева Кафа. Стоеше до леглото широко разкрачена. Тъмните й очи блестяха. Беше си намерила оръжие. Палмата юка.

Държеше ствола и размахваше керамичната саксия като чук за мятане. Фасове и буци пръст полетяха около краката й. Тогава тя нанесе удара.

Докато растението набираше скорост, саксията се отдели, удари се в стената и се разби. Ударът беше твърде несръчен, за да уцели психясалото същество, но от корените се отделиха изсъхнали остатъци от растения и пръст и прелетяха през стаята. Беше като да попаднеш насред ураганна буря. Суха, гадна растителна плесен подразни носовете и изпълни дробовете, очите се напълниха с прах и Фредрик едва виждаше силната фигура пред себе си.

Това беше неговият шанс. Само се надяваше, че кашлянето означава, че и чудовището е попаднало в облака от пръст. Фредрик се опита да разбере откъде идват звуците. Полусляп, той се хвърли напред, защитавайки главата си с лакти, и се удари в гърчещо се тяло. Якето беше мокро и вонеше на пот, кръв и на задушливия газ, който явно постоянно излизаше от тази развалина. Фредрик реши да провре главата си под ръката му и да я извие здраво, за да попречи на мъжа да забие стоманения инструмент в гърба му. Тялото под якето му пращеше от мускули под въздействието на наркотиците, но силата в хватката на Фредрик го накара да се олюлее назад. После той чу трясък. Токът на войнишкия ботуш бе уцелил касата на вратата. Фредрик го блъсна с всички сили. Паднаха заедно. Първо наркоманът, а полицаят — върху него.

Фредрик заудря сляпо със свити юмруци. Уцелваше стената и пода, докато самият той не бе ударен от една размахваща се ръка. Уцели го точно над окото и го запрати настрани, където той се преобърна, с мъка застана на колене и се опита да види какво става. Очите му смъдяха силно.

Бяха навън в коридора. Чудовището се бе изправило на крака. И се взираше надолу към него през червени процепи. От пастта му се стичаше слуз. Той вдигна чука. По изпънатия му врат туптеше артерия. Беше дебела и приличаше на безцветен червей.

Последната гледка в живота на Микаел Морениус.

— Фредрик! Залегни! Имам пистолет!

Чудовището се поколеба. Само за части от секундата. После се хвърли настрани, хукна към входната врата и изчезна.

Фредрик падна настрани. Усети ръцете на Кафа върху бузите си. Свалиха му очилата, подсушиха сълзите му и избърсаха пръстта и секрета от носа и мустаците му.

— Пистолет? — изхриптя той.

— Пакетът в панталона. Не беше ерекция, глупчо.

Глава 46

Четири години по-рано

— Татко? Защо тя още стои там? Татко…

— Тихо, детенце.

Червена светлина. До копчето светна червена лампичка. Означаваше ли това, че машината е празна? Тя натисна отново. Монетата от двайсет крони пак се изтърколи от машината и тя пак я сложи вътре. Механично натисна друго копче. Чу се жужене.

Петра Юхансен взе топлата чаша и се усмихна на момичето, което се въртеше до вратата на влака. Беше на пет-шест годинки може би. Така изпълнено с живот.

— Съжалявам — каза Петра. — Чакате ли?

— Не. Ти си тук от много време — каза момиченцето.

Бащата се покашля притеснено, но Петра само поклати глава. Помъчи се да се усмихне. После хвърли поглед пред вагона. В коридора стояха хора. Сакове и куфари бяха натрупани в нишата над седалките. Беше късно лято, ваканцията беше приключила и пътуващите стояха по-близо един до друг, отколкото беше прилично. Деца пищяха, водеха се разговори по мобилните телефони, носеше се влажният сладникав мирис на хора и стрес.

Кихавица. Един настинал човек тук — и до седмица всички щяха да подсмърчат. Вирусологията беше специалността на Петра и от време на време тя се улавяше, че мисли така. Но мисълта й не беше последвана от тихата въздишка, която тя обикновено изпускаше, подразнена от себе си. Не се тревожи, Петра.

Тя се отдръпна до прозореца, отпусна глава върху него и се загледа в дъждовния пейзаж. Дори масленожълтите ниви с рапица на Вестфолд бяха сиви през онзи ден. Сиви като болнава човешка кожа. Тя затвори очи. Замисли се за онова, което й бяха показали.

— Исмасил Салебан. Саллебан… ами, не съм сигурна как се произнася. Десетгодишен. Роден и израснал в Норвегия, родителите са от Сомалия. Бащата е инженер и работи за помощна организация там. Преди седмица са се върнали и Исмасил се е разболял същата вечер. Това е четвъртият му ден тук.

В меката тапа за уши гласът на сестрата от инфекциозното отделение прозвуча пискливо. Звукът беше разстроен от жуженето на въздуха, който циркулираше в предпазния костюм. Тиксото, с което бяха закрепени гумените ръкавици за китките, й стягаше. Петра се потеше в жегата и се чувстваше замаяна зад прозрачния извит плексиглас.

— Просто… никога не съм виждала заразноболен. Само на стари учебни филми. Но с тази картина на заболяването…

Те се спогледаха.

— И двете знаем как завършва.

Момченцето едва дишаше и тъмната му кожа беше пепелява, почти сива под твърдите бабунки по лицето. След няколко дни те щяха да се разпукат в жълта, воняща болка. Тя толкова искаше да го докосне. Да докосне крехкото телце в кувьоза. Да покаже малко човечност. Защото знаеше какво го очаква.

— А бащата?

Сестрата поклати глава.

— Цялото семейство е изолирано. Никой не показва симптоми. За щастие.

Петра видя как тя сбърчи чело зад визьора. Сякаш се колебаеше да продължи.

— Когато момчето дойде, по него имаше следи, които показваха, че е бил изложен на… произшествие. Няколко счупени ребра. Майката каза, че един ден просто се прибрал вкъщи от училище, преди с баща му да заминат за Сомалия. Бил пребит. Тя твърди, че не искал да каже какво е станало. Ние… малко сме несигурни каква е ситуацията вкъщи.

— Разбирам — каза Петра.

Някъде между двайсет и четвъртия и четиресет и осмия час от този момент от слабото тяло щяха да започнат да се отделят ивици кожа. Вътрешните органи щяха да престанат да функционират, а после — да се разложат. Болките щяха да бъдат изключително силни. Но умът на момчето щеше да остане бистър. До самия край.

Петра знаеше всичко това. Тя беше експерт по тази болест. Този вирус, пред който се бе надявала никога да не се изправи.

— Четем му. И му пеем. Получава толкова болкоуспокояващи, колкото е отговорно да му даваме — каза сестрата.

„Може би е добре да му дават и малко повече“ — помисли си Петра Юхансен.

Защото знаеше какво го очаква.

В свързващата стая ги поляха с дезинфектант, а после смъкнаха жълтите костюми от тях и ги опаковаха за унищожаване. Петра погледна през прозореца към лабораторията. Беше празно и мрачно. Обгазяваха стаята. Вече три дни с висококонцентриран водороден пероксид. Ако беше човек? Не би оцелял тук и минута. Такава е разликата между вируса и хората.

Един директор от Института за национално здраве я отведе в конферентната зала. Тя усети хладен полъх от прозореца. Тримата мъже, които чакаха, се изправиха. Сърцето й заби по-силно и ръката, която им подаде за поздрав, бе влажна. Двама от тях тя разпозна от телевизията. Третия — от онова, което бе чувала за него. Първият беше министърът на здравеопазването. Вторият беше водачът на опозицията в Стуртинга — Симон Рибе, лидерът на Дясната партия. Последният, мъжът с брадата, беше шефът на сигурността в кабинета на премиера. Онзи, който отговаряше за готовността при кризисни положения.

— Петра Юхансен е ръководител на анализите в Норвежката биолаборатория в Хуртен — представя я директорът. — Най-изтъкнатият ни експерт по вируса. Помолих я да ни разкаже малко за това колко необичайна е тази ситуация.

Тя не беше сигурна дали да седне, затова остана права.

— Това… — започна тя — … е най-лошата болест на света.

Така. Беше го казала. Виждаше обаче, че те няма да разберат.

Глава 47

Исмасил Салебан навърши единайсет години в деня, преди да умре. Беше погребан в един слънчев ден по средата на септември. Един голям гарван пазеше равновесие на дъбов клон точно до гроба, но когато хвърлиха първите буци пръст, отлетя и изчезна.

Под същото дърво стоеше Петра Юхансен. Беше наметнала шал върху главата си и бе облякла тъмен костюм. За да покаже уважение, както бе помислила вкъщи пред огледалото. Пътуването с кола й отне повече от час. После не се осмели да отиде при опечалените. Въпреки това се радваше, че е дошла.

Малка група сомалийки стоеше на няколко крачки зад мъжете. Една от дамите в кръга сигурно беше майката на момчето. Плачът й не оставяше никакво съмнение за това. Петра също имаше деца, близначки, и нямаше нужда да се старае да разбере страданието. Представяше си какво ли е да стоиш така, в предпазен костюм с издута качулка с пластмасов визьор и с гумени ръкавици. Какво е чувството да видиш детето си, което само допреди няколко дни е било така пълно с живот, бавно да се разпада. Мислеше за бездънната мъка на осъзнаването, когато майката в даден момент е престанала да се моли детето й да оживее и е започнала да се моли то да умре.

Тя не е била там тогава и не е видяла това, но знаеше, че е така.

Когато минаха опечалените на път към паркинга, спря една от жените, които бяха най-отзад. Беше млада, на двайсет и няколко, и облечена в светли цветове. Застана в сянката на дървото до Петра. Дълго се взираха в гроба.

— Познавахте ли Исмасил?

Петра долови приятен дъх на сладък парфюм. Самата тя никога не използваше друго, освен неутрален дезодорант. Друго не беше разрешено в лабораторията. Тя протегна ръка и се представи.

— Не. Срещнах го едва след като се разболя. Той… ми направи впечатление. Не исках да се натрапвам.

— Знаете ли от какво умря той? — Жената от норвежко-сомалийски произход се бе обърнала към нея.

— Получихме само урната. Защо са го изгорили?

Петра поклати глава.

— Не знам.

Жената я загледа и Петра изпита срам от лъжата си.

— Не се натрапвате — каза жената.

Гарванът се бе завърнал. Закръжа в широк кръг над тях, блестящо черен на фона на тъмносиньото небе.

Петра си свали шала, сгъна го и го сложи на покрива на колата, който беше нагрят от слънцето. Извади телефона си, за да провери дали някой е опитал да се свърже с нея. Затова забеляза черното ауди едва когато то се изравни с нея. Прозорците му бяха затъмнени. Един от тях се спусна безшумно и се появи мъжко лице, подобно на муцуната на плъх.

— Помни обещанието си — каза той и вдигна показалец пред устните си.

Петра не го позна. Но разбра кой го е изпратил.

Глава 48

В днешно време

Ето че зимата бе дошла. Дървото беше напукано и само кората му свързваше клона със ствола. Другият край висеше над реката. Там бе замръзнал и стоеше скован като изпъната дъга. Дърво и лед бяха покрити с дебел слой сняг. Насред река Акершелва беше останало само една тънка открита ивица вода. Фредрик Байер проследи ромолящото поточе с поглед. Долу при моста „Санербруен“ течението се разширяваше и в гранитния свод имаше дебели колкото пръст висулки в очакване на по-добро време. Едва тогава щяха да пораснат. Да пораснат, докато се откъснат от моста под напора на тежестта си. Тогава щяха да се понесат към водопада, който се казва просто Горният водопад, на двеста метра надолу и да се разбият.

Пътят беше почистен и поръсен. Преспите бяха нашарени от урина. Фредрик зъзнеше, но не помръдваше. Знаеше, че го чакат там долу, в апартамента на Леонид Гусев. Чакаха го Кафа Икбал, Себастиан Кос и Андреас Фигуерас. Фредрик обаче мръзнеше и не помръдваше.

Защо Андреас не бе отговорил на обаждането му?

Колата с крана. На шофьора му беше трудно да намери мястото и Андреас бе излязъл да му помогне. В шума от двигателя не си е чул телефона.

Фредрик загреба шепа сняг и започна да го меси. Нямаше причина да не вярва на Андреас. Никаква друга причина, освен тлеещо неприятно чувство.

Имаше и още нещо. Докато Кафа бе приведена над него в коридора, шалът й се беше свлякъл. Фредрик знаеше какво бе видял тогава. Синьо-жълти следи по ключицата и шията й. Когато я попита, тя се изсмя. Сух, студен смях. Той дори не помнеше какво бе отговорила тя. Нещо за някакъв инцидент.

Фредрик мръзнеше, но не защото беше студено. Мръзнеше, защото се боеше. За себе си. Дали не губеше разсъдъка си? Спомни си онази нощ с хапчетата. През онази нощ над него се носеха мечти и тревога, действителност и загуба. Бе лежал на улицата. Светлините се бяха превърнали в дъждовни капки, а може би във фини частици пепел или снежинки. Бяха се смесили със собствените му изпарения, разтапяха се върху кожата и се стичаха в носа и в устата. Той бе облизал мустака и ъгълчетата на устата си.

Не беше ли в състояние вече да различава действителното от недействителното? Фактите от фантазията? Не можеше ли да казва истината на Кафа и Андреас? Нима съмненията му бяха само ехо от объркания му ум?

Той захвърли силно снежната топка. Тя се удари леко в клона и снегът се посипа върху замръзналата река.

Фредрик си сложи калцуните на гумената изтривалка пред апартамента. Кафа чакаше в дневната заедно с Кос. Инспекторът го загледа втренчено, като подръпваше долната си устна.

— Икбал ми каза, че си се обаждал? Че си заплашил да се свържеш с медиите, за да принудиш разузнаването да се срещне с нас?

Защо Кафа му бе казала това? Фредрик си издуха носа и се подготви за конско.

— Не беше заплаха. Говорех сериозно — изръмжа той.

Кос само вдигна ръце.

— Добре измислено. Началникът на полицията Неме също мисли така.

Кафа се усмихна самоуверено. Махна му да отиде до дивана. Върху захабена декоративна възглавница с бяло найлоново покривало имаше снимка.

— Натъпкана между две книги на етажерката — каза тя.

Пак онова момиче. Фредрик разпозна пожълтелия фон и белите цветове. Не беше портрет на момиче, а снимка на клас. Двайсетина момчета и момичета, наредени пред дъска, която беше украсена с редица числа и буквите на кирилицата. Над дъската беше окачена снимка. Михаил Горбачов. Главата на СССР от 1985 г. до разпадането на съюза шест години по-късно. Една от ученичките беше грубо очертана с черен маркер. Това беше тя. Момичето от снимката „Калипсо“.

— Облечена е в същите дрехи — каза Фредрик бавно.

Кафа посочи избледнял печат в долния ъгъл на снимката. Заозерская школа 289. Фредрик я погледна въпросително.

— „Училище в Заозьорск, номер 289“ — прочете тя.

— Заозьорск?

Тя прокара върха на езика си по горната устна.

— Град близо до Мурманск. Не е голям, малко над десет хиляди жители. До перестройката мястото се е наричало само Мурманск-150. Затворен град.

— Затворен град?

— Място, до което има достъп само упълномощен персонал. Заозьорск е дом на екипите, свързани с руския Северен флот. Родителите й, или поне един от тях, сигурно са работили в съветското военно дело.

Фредрик си свали очилата. Почисти ги с ризата си. Помисли за мъжа, който лежеше в съседната спалня със собствения си мозък в устата.

— Гусев е бил генерал там… възможно ли е… възможно ли е той да е баща й? Затова ли е искал да дойде в Норвегия? За да… — Мъглата на розовото хапче объркваше мислите му. Той примигна силно и започна отначало.

— Онези войници от флота, които са попаднали от погрешната страна на границата. Възможно ли е те да са й направили нещо?

Кафа поклати глава несигурно.

— Защо би оградил на снимката собственото си дете?

Наистина защо би го направил. Но защо някой би отнел живота на Леонид Гусев? „Информация от голямо значение за Кралството“ — бе казала Юдит Йеде. Какво обаче е знаел всъщност един пенсиониран руски генерал, което е било толкова важно, че залогът е бил човешки живот? Ами ако Гусев бе дошъл в Норвегия не като посланик на стари тайни, а със задача? Задача, свързана със самия него? Или от името на други?

Скърцащи стъпки, звуци от ходене с калцуни по мокета. Фредрик се обърна и видя Андреас. Както обикновено, беше грижливо облечен, но беше блед и Фредрик разбра, че сигурно се е изправил лице в лице със смъртта. Той се загледа в очите му, търсейки. Имаше ли… нещо там? Поглед, избягващ неговия, намек за гузна съвест, че е оставил колегите си в беда?

Не.

Андреас потупа Фредрик приятелски по гърба.

— Всичко наред ли е?

Фредрик преглътна.

— Леонид Гусев не е бил в Норвегия за пръв път — каза Андреас. — Кандидатствал е за разрешително за престой и преди осем години. Тогава са го отхвърлили. След това — ни вест, ни кост до миналото лято. Тогава отново е подал молба.

— Значи е дошъл тук през лятото?

Андреас погледна крадешком към Кафа, която поклати глава замислено.

— Смятаме, че е било по-рано — каза тя и бутна снимката на класа настрани. Под нея имаше плик без адрес, само с кратък текст. „Финално заплащане, април-май. Джавад“.

— Джавад?

— Знам ли? — каза Андреас. Но Гусев явно е работел за някакъв Джавад, а Джавад пише на норвежки. Още има няколко стотачки в плика. Беше в речника в спалнята.

Отново валеше сняг. Големи снежинки, меки като коприна, се стелеха върху улиците и хората и когато Себастиан пришпори своя „Мерцедес SLS AMG“, кристалите се разтопиха върху изящната броня.

Фредрик почука по прозореца и направи знак, който трябваше да означава: „Място?“.

Кос поклати глава неразбиращо и открехна прозореца:

— Байер?

— Трябва да поговорим за нещо.

Инспекторът се загледа в него с такова изражение, сякаш Фредрик току-що бе ял от чинията му. После се вдигна оформената като крило на чайка врата до предната седалка.

— Байер? — повтори инспекторът, докато набираше скорост по „Маридалсвайен“.

— Педер Расмусен. Искам да го разследваме. Във връзка с онзи случай.

— Расмусен? За случая на Франке? Биячът на жени?

— Бияч на жени, убиец на жени, бияч на деца.

Фредрик разказа за снимката, която бе видял в мазето на Морениус.

— Андреас мисли, че греша. Че аз… че виждам връзки, които не съществуват — каза Фредрик. — Но само чуй… Първата жена на Расмусен е рускиня. Той я е убил преди осем години. По същото време Гусев е кандидатствал за престой в Норвегия. Миналата пролет Расмусен е пуснат от затвора, а няколко месеца по-късно Гусев отново кандидатства за убежище. Сега Гусев е убит, а Расмусен е изчезнал. Мисля, че има връзка.

Коланът на седалката стегна гърдите му, когато Кос удари спирачките на червено. Забарабани силно с палци върху звездата на волана.

— Каква връзка? — попита той. Нито недружелюбно. Нито дружелюбно.

В ума му всичко се подреждаше така добре. Снимката, която бе зърнал в мазето. Свидетелят — вдовицата в блока на Морениус, която беше видяла мъж, приличащ на Педер Расмусен. Връзката с Русия и съвпадащите моменти във времето.

Едва когато Фредрик изрече на глас тази поредица от доказателства, той осъзна колко неубедително звучат. Даде си сметка, че е прибавил допълнителен момент. Доверил се е на интуицията си. На усещането, което настояваше, че това не е пожелателно мислене. Фредрик си представи Якоб. От време на време синът му оставяше нотните листове. Затваряше очи и просто оставяше пръстите си да се носят по струните на виолата. Тогава хармониите сами се намираха.

Тази теория също си имаше хармония. Мелодия, която звучеше толкова добре, че не отслабваше.

Себастиан Кос беше юрист. В правото често се пее фалшиво.

— Байер. Не казвам, че грешиш. Не казвам, че си прав. Но трябва да ми дадеш повече от това.

Фредрик отпусна глава на неудобната облегалка.

— Знам — изстена той. — Дай ми малко време. И не казвай нищо на Андреас, моля.

Глава 49

— Последен шанс, Палечко.

Бетина стоеше зад кухненския стол и масажираше прешлените на врата му със силните си пръсти. Фредрик отпусна глава напред, наслаждавайки се на приятните тръпки от отпускащите се мускулни възли.

— Сигурен ли си, че трябва да работиш? В събота?

Тя разтвори хавлията си и се приведе над него. Дългите й нокти, лакирани в лилаво, се забиваха в кожата му похотливо и болезнено, в лопатките и в ръцете му. Той усети дъха й върху темето си и малките гърди, още топли след душа, върху раменете. Тя ухаеше на желание и на върба. Захапа няколко кичура, заразтрива голите му гърди с длани и спусна пръсти надолу.

— Бетина, Якоб е тук…

Тя заби предните си зъби в плешивината му. Това не беше ласка.

— Хубаво. Толкова по-зле за теб. Във всеки случай, аз и Крьосюс отиваме на ски. Убий се от работа днес.

— Мога да ви закарам — предложи Фредрик. — Ще има конференция на Отбраната на Воксеносен горе на Холменколен. Ще ви оставя на Фрогнерсетерен.

Някога Бетина бе казала, че Фредрик й дава цялата тренировка, която й е необходима — в леглото. Сега очевидно й трябваше състезателен велосипед, велосипед бегач, карта за бикрам йога и място за ски в мазето.

Той я последва в коридора и опита да я целуне, когато тя излезе да си приготви ските. Бетина го отблъсна. Той спря и се заслуша. Якоб се упражняваше и беше оставил вратата си открехната. Музиката, която упражняваше, щеше да изпълни на коледния концерт. Бавна, красива, нежна и елегична мелодия.

Фредрик бутна вратата тихо. Синът му седеше с гръб към него. Щеше да свири заедно с един бивш възпитаник на академията — роял-майстор, или както там се казват онези, които свирят на роял. Якоб използваше слушалките си, за да слуша акомпанимента. Те притискаха тъмните му къдрици. Широкият му превит гръб се поклащаше в такт с музиката и Фредрик си помисли, че момчето му е безкрайно красиво.

Якоб сигурно бе усетил погледа на баща си в гърба си, защото остави виолата на леглото, свали си слушалките и се завъртя на стола.

— Баща ми?

— Да?

— Ще ходим ли на концерт?

Фредрик не успя да скрие удивлението си:

— Да… На какво?

— На Лорънс Пауър. Ще свири в Концертната зала.

Лорънс Рейнолдс, Лорънс Ферлингети, Доналд Лорънс и Певците от трите града… Фредрик се разрови в картотеката на ума си, но се наложи да признае поражение.

— Той свири на виола.

Разбира се.

— Адски откачено добре.

— Не използваме тази дума…

— Свирил е с всички големи филхармонии. С Лондонския симфоничен оркестър. С Английския камерен оркестър. С Бергенската филхармония. С Кралската филхармония в Стокхолм. Той е съвсем…

— Адски откачен — довърши Фредрик вместо него.

— Виолата, на която свири, е на повече от четиристотин години. Конструирана е от болонски лютиер. Антонио Брензи. Звукът е…

— … супер адски откачен — каза Фредрик.

Якоб се вгледа сурово в него.

— Не се излагай.

— Сори. Какво ще свири?

Оказа се, че ще свири „Ромео и Жулиета“. От Сергей Прокофиев. Прекрасно, помисли си Фредрик. Още един руснак. Може би щеше да успее да си го приспадне от данъците. Поръчаха си билети заедно. И един за Бетина.

Глава 50

Похлупакът върху града беше сив като цимент, а по хълмовете на Холменколен бдеше мъглата. Гъста, мокра мъгла. Фредрик намали скоростта и прикова поглед в стоповете на колата пред себе си. Но по равното към пистата за скокове колата проби през мъглата. Изведнъж небето стана морскосиньо и слънцето заискри върху снега.

— Как казваше Андреас на този хълм? — попита Бетина.

Тя седеше на задната седалка, но се наклони напред и разтърка по гръбчето Крьосюс, която седеше на мястото до шофьора. Шпаньолът пухтеше развълнувано. Ставаше й лошо в колата и имаше проблеми със стомаха, ако не получеше предното място. Масажът по гърба обаче й се отразяваше добре.

— „Гинекологичния стол“ — отбеляза Фредрик сухо. Беше плоско, типично в стила на Андреас, но колегата му разбираше какво има предвид той с това. Извитият склон се преминаваше в сенници, високи един метър, които се спускаха край долната част на пистата и приличаха на разтворени крака.

Бетина се изсмя дрезгаво. Това беше нейният тип чувство за хумор.

Фредрик трябваше да мине през два контролни поста, преди да паркира пред хотела. Сградата беше ниска, с равен покрив. В ясен ден се виждаха градът и фиордът, съответно на петстотин и пет метра надолу. Сега обаче се виждаше само каша. Пред рецепцията на хотела имаше полицаи с автоматично оръжие и бюрократи в тъмни костюми.

Полицаят, който проверяваше документите за самоличност, го позна и му махна да мине през детектора за метал във фоайето. Беше един от служителите, открили беемвето на Микаел Морениус.

— Приемате сигурността сериозно?

— Ще дойде самият министър-председател — каза полицаят бодро.

— Така ли?

— Казват, че той ще открие бала.

Министър-председателят Симон Рибе. Фредрик не би го нарекъл точно познат, но вече се бяха срещали. Дъщерята на един от министрите му беше част от общността, която бе станала обект на масово убийство в имението Сулру. Казваше се Анете Ветре и беше убита от бомба. По онова време Рибе беше лидер на опозицията в парламента и Фредрик беше разкрил, че телефонът му е използван за контакт с журналист от канал ТВ 2, който отразяваше случая. Отразяваше го твърде добре. Рибе, лидерът на Дясната партия, твърдеше, че телефонът му е откраднат и с него е злоупотребено. Ясно даде да се разбере, че не му е приятно да е замесен в разследване на полицията.

От джоба на зимното си яке Фредрик изрови една програма.

— Тук не пише нищо за неговото участие?

— Тайно е — каза полицаят и вдигна пръст пред устните си.

Фредрик реши да изчака във фоайето. Не му харесваше това. Първо заплахата, а сега и премиерът. Министърът на отбраната със сигурност също беше тук, както и високопоставени лица от министерствата и ръководството на отбраната. Надяваше се, че колегите му са си свършили работата. Добре.

Симон Рибе беше така устроен, че никога не ставаше мокър, дори под дъжда. Фредрик го наблюдаваше, докато той излизаше от черната правителствена кола. Косата му беше пепелявосива, гърбът — изправен, погледът — уверен. Под изпънатия костюм носеше вратовръзка в синьо, цвета на Дясната партия, и бързо оправи възела й и се ръкува с комисията по посрещането. Извисяваше се над всички с половин глава. С едно намигване към държавния секретар даде знак, че церемонията го отегчава. Фредрик си спомни и този тип. Нагло лакейче, което се бе изкачило по стълбицата. Рубен Андершен. Изглеждаше така, сякаш обдушва пейзажа, а после вдигна лапичка към рецепцията. Там се суетя известно време около детектора за метал и отстъпи настрани, за да може да мине премиерът.

Рибе мина на половин метър пред Фредрик, но не даде вид, че го е забелязал. Когато Рубен Андершен заситни след него, Фредрик получи бърз враждебен поглед. Той ги последва.

Неангажиращите разговори и скърцането на столовете заглъхнаха, когато Рибе влезе в конферентната зала. Един офицер — мъж с изсечени черти, гъсти вежди и тъжни очи, почука по микрофона за проба. Фредрик замижа и прочете табелката с името му. Генерал-майор Гюн.

— Госпожи и господа. Ваше превъзходителство — каза генерал-майорът и хвърли бърз поглед към премиера. По своя характерен начин Рибе примигна с лявото си око, докато оглеждаше първия ред, където хартиените флагчета разкриваха кои страни представляват посланиците. — … за мен е удоволствие да ви представя министър-председателя Симон Рибе.

Рибе, изглежда, искаше да пристъпи напред, но офицерът вдигна ръка.

— Днес той, разбира се, е мой висшестоящ. Някога обаче аз бях висшестоящ на министър-председателя Рибе. А лейтенант Рибе беше блестящ изпълнител.

Рибе примигна още веднъж и демонстрира ослепителна бяла усмивка. Очевидно предстоеше анекдот, който щеше да го представи в добра светлина. Фредрик завъртя очи. Генерал-майор Гюн. Звучеше като герой на комикс.

— Това е история, която още се разказва във войнишките столове. Историята за едно учение на НАТО във вътрешната страна на Тромс.

Генерал-майор Гюн направи доста изкуствена пауза.

— В една студена есен лейтенант Рибе водел патрул, изпратен да пресече настъплението на врага. При река Молселва патрулът се окопал. Лейтенантът ги накарал да лежат така двайсет и четири часа подред.

Някои започнаха да ръкопляскат, но офицерът отново вдигна ръка.

— И врагът пристигнал. Тогава обаче учението било приключило. Било съкратено поради технически трудности. Но въпреки това… — тук той потри длани, за да даде знак, че наближава поантата — … тяхната задача била да изпратят британски офицер до летище „Бардюфос“. Когато изскочили банда мръсни войници и открили огън, офицерът изгубил ума и дума, изтърколил се от джипа и цопнал по гръб в ледената вода.

Генерал-майорът се засмя пресилено.

— Говори се, че бъдещият държавен глава научил много за дипломатическото изкуство, докато се измъквал с приказки от злополучната ситуация. Затова посрещнете добре човека от отбраната, министър-председателя Симон Рибе.

Рибе изчака, докато аплодисментите утихнаха, и разказа своята версия на историята. На Фредрик не му се слушаше. Беше я чувал преди. Всички в залата вече я бяха чували, защото Симон Рибе не криеше миналото си във въоръжените сили.

— Комисар Байер, нали?

Фредрик позна тънкия гласец. Усмихна се хладно.

— Главен комисар — каза той.

— Мислех, че работите върху убийства. Или сте започнали като хотелска охрана? Може би е по-добре платено?

— Заплаха — отвърна Фредрик кратко. — Разследвам заплаха.

Държавният секретар Рубен Андершен се поглади по муцуната. Беше си пуснал катинарче. Вероятно за да замаскира космите в носа и хлътналата си брадичка. Андершен остана до Фредрик. Поклащаше глава в такт с думите на Рибе. Маркираше акцентите в речта му с кратки отсечени движения. Беше се упражнявал в това и очевидно го бе изсмукал от хилавата гръд на министъра.

Фредрик положи ръка върху рамото му.

— Руският посланик е тук? Те не са ли врагът? — прошепна той в ухото му.

— Дипломация — изписука Андершен, сякаш Фредрик не беше запознат с понятието. — Норвегия няма врагове. Имаме съюзници и съседи. Русия е наш съсед, а посланикът е гост на министъра на отбраната. Виждаш ли мъжа, който седи зад него? Онзи в униформата? — Андершен кимна към дребен очилат мъж с внушителна униформена шапка. — Това е новият военен аташе на Москва в Норвегия. Фьодор Ларинов. Важно е той да разбере съображенията на нашата нация.

— Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо? — предположи Фредрик.

Андершен изстена. Обърна се към него.

— Якоб Байер — това твоят син ли е?

Фредрик го погледна въпросително.

— Направи ми впечатление, когато видях снимката в програмата на коледния концерт на Музикалната академия. Приличате си. Само че той е малко… по-заоблен.

— Искаш да обидиш мен? Или нас? Якоб?

— О, не. Просто да се надяваме, че синът не е чак толкова лишен от слух, колкото баща си — каза Андершен сухо.

Фредрик тъкмо обмисляше отговора си, когато беше рязко избутан настрани от двама бодигардове. Пробиха си път право към Симон Рибе. В далечината зави аларма.

Глава 51

Убежището се намираше в приземния етаж на хотела и Фредрик беше доволен, че не той беше онзи, който трябваше да прекара четиресет минути зад стоманената врата с министър-председателя.

Полицейският инспектор Кос беше пребледнял, когато излезе. Без да каже и дума, се отправи с маршова стъпка към конферентната зала, където бяха събрани шестима висшестоящи полицаи. На масата лежеше един пистолет „Хеклер и Кох П7“. Военен модел. Всички сведоха поглед, когато Кос отново, твърде кратко след първия път, извади телефона, който зазвъня в джоба му, втренчи се с нежелание в него и прекъсна разговора.

— Това е адски непрофесионално — каза той и удари с юмрук по масата.

Оръжието беше скрито под таванните плоскости до вентилационната шахта в коридора между конферентните зали.

— От кабинета на министър-председателя се чудят как, по дяволите, сме могли да пропуснем зареден пистолет едва на няколко метра от мястото, където Рибе е щял да държи реч. И то след получаване на пряка заплаха. Министър-председателят не е доволен. Повярвайте. — Ако се съди по настроението, не беше единственият. — Главният комисар Неме се е обадил лично на министър-председателя и е изразил съжаление.

Загубеняк. Нямаше нещо, което Трун Антон Неме да презира повече от полицаи, които петнят службата с некадърността си. Това щеше да влезе във вестниците. А лошият медиен отзвук мъчеше комисаря като пясък в бански. Неме беше известен с това, че действа брутално, когато се понамокри.

Отговорното лице беше висш служител от управлението в Майорстюа. Фредрик не го познаваше и не изпитваше симпатия към него. Онзи заслужаваше плесница.

— Разбира се, поемам отговорността — каза той глухо.

Фредрик очакваше Кос да си позволи още няколко ритника, след като типът вече беше паднал, но след няколко втренчени секунди той отпъди всички с ръка.

— Не можем да направим кой знае какво сега. Погрижете се остатъкът от конференцията да мине безболезнено. — Кос вдигна глава. — Байер. Ти оставаш.

Какво сега? Дори Себастиан Кос нямаше да успее да прехвърли вината за това фиаско върху него.

Кос изчака вратата да се затвори и зад последния човек. После прокара ръце през пригладената си коса, изрови носна кърпичка от вътрешния си джоб и избърса остатъците от гел по пръстите си.

Телефонът на Кос звънна отново. Този път той вдигна.

— Да — гласът му беше мрачен. — Гюру. Нямам време за това, дявол да го вземе. Иди в спешното или изчакай да получиш час в понеделник. Чуваш ли?

Фредрик си представи портрета на жената на Кос, който красеше бюрото на инспектора. Би бил украшение за всяко бюро. Беше дори по-руса от съпруга си и имаше външен вид, който изискваше пари, висока поносимост към продукти за поддържане на кожата и предостатъчно време. Беше му трудно да си я представи в държавното спешно отделение на Осло, редом до всички откачалки, които гъргореха и хриптяха там. Фредрик направи няколко крачки към вратата. Нямаше нужда да става свидетел на това. Кос обаче вече беше затворил.

— Адска досада — промърмори той и посочи решително към един стол. Самият той остана прав. Пое си дълбоко дъх.

— Мамка му, докъде бяхме стигнали?

Да, мамка му, докъде бяха стигнали?

— Имам теория… — поде Фредрик бавно.

Кос не обичаше теории. Обичаше факти.

— В сандъка с муниции на Бюгдьой намерихме патрони за ръчно оръжие. Но не и самото оръжие. Ако приемем, че Аксел Тране е изпратил писмото със заплахите, мисля, че онзи пистолет там — Фредрик кимна към масата — е от сандъка на Тране.

Най-напред бе допуснал, че Аксел Тране сам е поставил пистолета под тавана. Защото, ако се окажеш в ситуацията да се наложи да прекараш последните двайсет години от живота си, укривайки се, е, сигурно има разни нещица, за които искаш да си отмъстиш. Затова е бил убит — от някого, който е разкрил плановете му.

— Защо му е първо да планира атентат, а след това да изпраща писмо със заплахи? — попита Фредрик. — Няма логика. Има логика в това, че някой е помолил Аксел да набави оръжие. Когато Аксел Тране разбрал за какво ще се използва то, е изпратил предупреждение. После е бил убит, защото е издал работата.

Себастиан изпръхтя и устата му се изви в нещо, което носеше намек за усмивка. Това беше нещо, което можеше да бъде представено на шефа на полицията.

Глава 52

Снежната виелица беше толкова плътна, че Фредрик едва различаваше светлите прозорци на полицейското управление. Отново се бе събудил твърде рано и вече стоеше до една от лампите в парка и се взираше в тъмното небе. През зимните нощи те се отправяха на невидим поход — снежинките, които се стелеха върху шапката му, по качулката на якето, раменете и ръцете. Уловеше ли ги в ръка, виждаше, че са не по-големи от нокът на новородено. Въпреки това покриваха земята в бяло. Трупаха се на преспи, високи по един метър, и пребоядисваха шлаките и изпаренията на града.

Анализите от същата в Бюгдьой бяха готови. Аксел Тране бе живял там. Дълго. Имаше следи от него навсякъде. ДНК, отпечатъци от пръсти и дрехи. Косми от брадата и косата му в канала. Бяха намерили обаче и други отпечатъци. Неясни, вероятно невъзможни за идентифициране, но от сравнително малки пръсти. На дребна жена или дете.

Имаше една жена, с която не бяха говорили. Сватбеният фотограф Агнес Усе. Според националния регистър в страната имаше само една Агнес Усе. На четиресет и седем години, лекар в раково отделение на болница „Юлевол“. Живееше на остров Урмоя, малко встрани от центъра. Тя ли беше инжектирала Аксел Тране с инсулина? Тя ли го беше отровила? Фредрик се сети за плачещата върба в градината в Бюгдьой. „Агнес + Аксел.“

Мокрите следи в коридора показваха, че не само той страда от безсъние. Фредрик спря до входа на открития офис. Разбира се. Тя беше облечена в бял пуловер с поло яка. Черната й коса беше събрана в небрежен кок на врата. Тя прокарваше показалеца си напред-назад по една от тъмните си вежди. Беше се навела над бюрото и мижеше срещу монитора. Фредрик предположи, че ще слезе във фитнес залата, защото различи кантовете на спортния й клин и ярките маратонки за бягане под бюрото.

Вместо да влезе, той побърза да се върне до кафе машината в коридора и се върна с две чаши.

— Честит понеделник?

Тя вдигна поглед към него и се усмихна едва.

— Здравей, Фредрик.

Преди той да успее да си придърпа стол до бюрото й, тя обърна екрана към него.

— Познаваш ли този човек?

Фредрик се приведе напред. Кафа ухаеше на сън.

— Дявол да го вземе.

— Нали? Тересе Грьофтинг ми изпрати файла вчера вечерта. Намерили са отпечатъците в беемвето.

Мъжът имаше продълговато, ръбесто лице. Пъпчасалото му лице беше небръснато, а ленивите му очи се взираха празно в обектива. Дълга и светла коса на клечки висеше от двете страни на главата му. Убиецът с чука. Вонящото животно, което щеше да убие Фредрик в апартамента на Леонид Гусев.

— Добре — каза Фредрик и седна.

Тя беше разпалена:

— Работили са върху колата през целия уикенд. Тересе пише, че явно някой се е опитал да избърше интериора с парцал, напоен в спирт, но неособено старателно. Намерили са отпечатъци от двама души. От Микаел Морениус, чиято е колата, и от този тип — тук тя посочи към екрана с нелакирания нокът на показалеца си. — Синре Борк. На улицата е известен като Каин.

— На улицата…

— Професионален престъпник. Без постоянен адрес. Влизал и излизал от различни институции още преди да достигне полова зрялост. — По-дръзко от това Кафа не се изразяваше. — Синре Борк е израснал с майка си на хълма Холменколен. Относително състоятелна дама, фирмен адвокат. Тя обаче е починала. Преди десет-петнайсет години той е бил доста прославено торпедо. Осъждан за редица насилствени престъпления, наркотици и сводничество.

— Не съм изненадан — каза Фредрик.

— Намерих един стар негов разпит за конфискувани амфетамини. Самият той определено е бил на черешата по време на разпита. Напоследък обаче, изглежда, се е поуспокоил.

Спийд, помисли си Фредрик. Една от най-гадните субстанции. Докарва хората до психоза и насилие, прави ги неуправляеми, неспособни да ядат и да спят и е ад да се откачиш, веднъж зарибен. Дилърите смесваха дрогата с какви ли не боклуци — от перилни препарати до картофено брашно. А и тази гадост си беше евтина. За пет стотака един умерен ползвател можеше да се друса от петък до понеделник.

— Май не изглеждаше много уседнал, когато го срещнахме?

— Не — каза Кафа. — Но в последните години е арестуван само веднъж. За притежание на „Темгесик“ на прах.

Фредрик вдигна рамене въпросително.

— Същото вещество като „Субутекс“, но по-леко. Синтетичен опиоид, който се използва, за да извади наркоманите от хероинова зависимост. Болкоуспокояващо и упояващо. Наркоманите си го инжектират или разтрошават таблетките и ги смъркат.

Кафа отпи бързо от кафето, процеди половината между зъбите си и я върна в чашата, преди да прелисти към следващата снимка. На нея се виждаха цветята, които бяха забелязали през прозореца на колата, няколко шоколадови сърца в червен станиол и картичка от онези, които получаваш безплатно в цветарския магазин. „Моя най-скъпа Лин“.

— Лин?

— Продължавам да работя върху това.

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Но виж, Фредрик. Нещо не те ли изненадва?

Той бутна стола назад, но не отмести ръката си.

— Каин — каза тя. — Щом има Каин, трябва да има и Авел, нали?

Глава 53

Жената беше придърпала шапката ниско над челото си и беше опаковала носа и устата си в дебел развяващ се шал. Снегът се бе натрупал дори върху оживената улица „Финмарксгата“, така че тя трябваше да се приведе и да прекара детската количка по надлеза, който водеше от парка до музея „Мунк“. Фредрик изключи нагревателя на седалките и нетърпеливо забарабани с пръсти по волана. Чистачките летяха върху предното стъкло.

— Имаш право — каза той, без да погледне Кафа.

— Каин и Авел. Двама са. Каин е използвал чука, за да убие Леонид Гусев, и същото оръжие е използвано върху Морениус. Защо му е на един стар смъркач да се нахвърля върху такива хора? На агент на разузнаването и на руски дезертьор? Каин говореше по телефона с някого, преди да понечи да убие Юдит Йеде в мазето на Морениус. Има човек зад кулисите. Поръчител.

— Между другото, той е бил болен от рак — каза Кафа.

— Моля?

— Гусев. Обади се патоанатомът Хайсман. Гусев е бил пълен с тумори. Нелекуван рак. Не му е оставало много.

— Хм.

Точно до площад „Александер Шелан“ той спря пред център за възрастни и хора с увреждания. Кафа го беше помолила да я откара дотам.

— Благодаря — каза тя и се измъкна навън.

Фредрик не вярваше, че някога ще види пакистанец с перука. Когато обаче Джавад Джавас се наведе над миялната машина, следователят установи, че синкавочерната купчина върху темето няма как да расте редом с прошарения пух на врата му. Джавас изстена от усилието, както бе изстенал половин минута по-рано, когато Фредрик бе поставил полицейската си карта върху бара.

— Руснакът — изпръхтя той и поклати глава. — Адски много досаждат заради него.

Фредрик не беше сигурен дали Джавад Джавас изобщо е пакистанец, въпреки че акцентът му насочваше към това. Изглеждаше по-скоро като северноафриканец. Храната, която сервираха в това мрачно заведение със стени, покрити с ирландскозелен филц, беше гръцка.

Фредрик вече беше минал през двама зарзаватчии и един търговец на коли втора употреба. Общото между всички тях беше, че собственикът се казваше Джавад. Също като човека, който бе платил последното възнаграждение на Леонид Гусев в плик. Сега Фредрик се намираше в тази дупка. През немитите прозорци виждаше блока, където бе живял Гусев, от другата страна на парка.

— Работел е тук?

— Не си ли говорите в полицията?

— Какво имате предвид?

— Тук вече беше един, който искаше да говори за Леон — Джавад взе една бирена чаша и я вдигна срещу светлината. — Леон, Леон, Леон. Какво е направил старият Леон?

— Въпросното лице е било от полицията?

— Не знам. Но кой друг обикаля така да разпитва? — Джавад заговори с изкуствено норвежки акцент. — Разкажете ми за него! Покажете ми документите си! Колко студено е в хладилното ви помещение? Защо имате стара наденица? — Той се ухили широко и намигна на Фредрик. — Само се шегувам. Знам, че на полицията не й пука за наденицата. Това е за Агенцията по контрол върху храните.

— Но… онзи, който е бил тук…

— Не мъж. Женска.

— Не остави ли номер?

Собственикът поклати глава. Фредрик седна на едно от високите столчета край бара и помоли за кафе.

— Какво й казахте?

— Същото, което ще кажа и на вас сега — отвърна Джавад.

Беше изминала близо година, откакто Леонид Гусев видял плаката на прозореца, на който имало обява за търсене на персонал. Джавад си представял по-скоро някой по-млад — ученик или нещо от сорта, но Гусев бил настоятелен.

— Освен това явно е помолил да му плащате в брой — каза Фредрик остро. — Никакви данъци. Струвало си е за руснака, струвало си е и за вас.

Джавад го загледа тъжно.

— Данъци — промърмори той и размаха пръст в лицето на Фредрик. — Мислите ли, че нямам деца? Мислите ли, че не искам старата ми майка да получи помощ, когато се разболее? Защото съм чужденец? Плащам данъци, всички, които работят тук, плащат купища данъци. Леон обаче не можеше да плаща данъци. Нямаше разрешение. За работа.

— Горкият — каза Фредрик лаконично.

Леонид Гусев бил добър готвач и си вършел работата добре. След няколко месеца обаче започнал да клинчи. Един ден Джавад го хванал да сервира храна безплатно на един гост.

— Не беше за пръв път, както разбрах. Казах му, че не разрешавам. Той обаче просто продължи. Идваше твърде късно на работа, а понякога изобщо не идваше. Е, тогава…

Крайчетата на устата му се извиха нагоре и той разпери ръце:

— Последна заплата.

Онзи гост бил едър мъж с малки подозрителни очи. Много стар, съвсем плешив.

— Научихте ли името му?

— Не. Но той донесе плика с парите — Джавад изпъчи рамене и показа как е влязъл мъжът в заведението. — Като боксьор.

Фредрик благодари и си тръгна. Когато бутна входната врата, едно звънче иззвъня и в лицето го удари студена вълна. Остана неподвижен и примижа срещу снежната вихрушка. После отново дръпна вратата и закрачи тежко към бара. Джавад го погледна въпросително. Фредрик сложи визитна картичка пред себе си. Завъртя я и посочи телефонния номер.

— Представете се и кажете, че приятелят на руснака отново се е появил.

Глава 54

Мусаката на Джавад Джавас съвсем не беше лоша и когато Фредрик разпозна фигурите отвън, преглътна последните хапки с хладко кафе. Мрачният ресторант беше разделен на две и гостите трябваше да преминат през сводест проход, за да влязат във вътрешната част. Вътре нямаше други гости. Фредрик седеше до прозореца. Между ръцете си балансираше празната чаша и чакаше да чуе звука от стъпки по каменния под на прохода.

Дори през замъглените кръгли стъкла на очилата на Юдит Йеде той долови пронизващия й поглед. С бързо темпо тя измарширува през стаята, подпря ръце на кръста си и застана пред него. Лицето на Свен беше също толкова безизразно, както предния път. Той се подпря лениво на стената до сводестия проход, която беше облепена с тапет.

— Фредрик Байер. Губите ни времето.

Той скръсти ръце върху масата.

— Според закона е забранено военното разузнаване да разследва норвежки поданици в Норвегия, нали? — Фредрик положи усилие да запази делови тон.

— Леонид Гусев беше руснак.

— Педер Расмусен обаче беше норвежец — контрира я Фредрик.

Юдит Йеде се извърна към Свен и се вторачи в него. Изглежда, той кимна, освен ако не беше клюмнал в дрямка. Внезапно на Фредрик му хрумна, че може да се е объркал. Беше допуснал, че Йеде е шефът. Тя водеше разговора, тя беше властната. Може би обаче все пак не беше така.

Йеде въздъхна и започна да издърпва белите си ръкавици. Пръст по пръст. После си свали шала. Прошарената й коса под него беше късо подстригана и тя приличаше по-скоро на водеща на кулинарно предаване, отколкото на агент. С бавни движения си разкопча палтото, под което разкри много стилен и скъп черен костюм, който стоеше като излят по тялото. Тя обърна палтото откъм лицевата страна, оправи раменете му и го окачи на закачалка до прозореца. Шала сложи отгоре. Носеше гривна и след като седна, я подръпна, така че закопчалката остана под китката.

Фредрик тъкмо се канеше да й напомни, че часовникът, отброяващ дните до Второто пришествие, тиктака и никой от тях не става по-млад, когато тя най-накрая заговори:

— Казах ви, че Микаел Морениус е разпределен в Москва, нали?

Фредрик се прокашля утвърдително.

— Педер Расмусен беше един от контактите на Микаел там. Той убеди Леонид Гусев да говори с нас.

Фредрик стисна очи и се надвеси над масата.

— Вие… вие работите с него? — Той поклати глава с недоверие. — Знаете ли какво е направил този човек? — изсъска той.

Йеде отново въздъхна, но изражението й остана неутрално.

— Педер Расмусен работи с нас много преди да бъде осъден за убийството на жена си.

Расмусен бил дипломиран фармацевт и регионален ръководител на фармацевтична фирма, която искала да се наложи в Москва, разказа им Йеде. Директор.

— Човек на такава позиция получава достъп до информация и хора, които могат да ни бъдат полезни. Затова беше естествено да… се грижим за него.

— Бил е шпионин?

Тя поклати глава.

— Подобни термини имат ниска стойност в днешно време, Байер. Той вършеше работата си за своя работодател. Никога не сме му давали задачи, нито възнаграждение. Той обаче ни информираше за неща, които е видял, и за хора, с които е говорил и които биха могли да ни заинтересуват. — Тя се усмихна хладно. — Всички го правят. Всички държави, всички големи общества. Можете да го наречете част от разширения обществен договор.

„Думи“ — помисли си той. В наши дни всичко се свежда до избора на думи. Шпионин и убиец? Не, явно е бил общественик, готов да служи.

— Микаел нямаше контакт с него, след като Расмусен се завърна в Норвегия. Едва ли Микаел изобщо е знаел, че Расмусен е в затвора, преди да получи писмо от него. Расмусен твърдял, че знае за един руски гражданин, който има информация за заплаха срещу сигурността на Кралството.

Йеде хвана закопчалката на гривната и се почеса силно по китката.

— Заплаха срещу сигурността на Кралството, Байер. Как трябваше да постъпим? Да го отхвърлим заради криминалната му история? Да поемем риска той да излъже? — Тя се изсекна бързо. — Не, разбира се. Дълго време преговаряхме за среща с руснака. Педер Расмусен не искаше да каже друго, освен че мъжът е бивш генерал и е в страната. Разбрахме самоличността на Леонид Гусев едва в деня преди Микаел да се срещне с него. Деня преди Микаел да изчезне.

Йеде вдигна три пръста.

— Гусев искаше дългосрочно разрешително за престой в страната, солидна пенсия и положителна нагласа, в случай че кандидатства за норвежко поданство. Микаел се срещна с него на тайно място.

Тя стисна юмрук.

— По време на срещата ми се обадиха и аз говорих директно с Гусев. Гарантирах, че ще спазим своята част от уговорката. Гусев, от своя страна, ни осведоми, че е дал нещо на Микаел. Нещо, което потвърждава неговата история.

— Какво?

— Не знам. Не можехме да обсъждаме такива неща по телефона. Както казах, уговорката беше аз да се видя с Микаел на следващия ден. Тогава щяхме да имаме време да удостоверим твърденията, преди да ориентираме политическото ръководство в министерството.

Фредрик се облегна тежко назад. Прокара ръце по бузите си. Чу се дращене.

— Значи… искате да кажете, че се боите, че Кралството е изложено на опасност, но не знаете каква е заплахата?

Тя се усмихна без видима радост.

— Правилно.

Глава 55

Отзвукът от стъпки по сводестия проход накара Фредрик да обърне глава. Той видя как Свен се сепна и препречи прохода с ръка. С грухтене отпрати гостите в другата част на ресторанта.

Фредрик стана. Изпъна крак. Коляното му изпука. Втвърдяваше се, когато той седеше неподвижно твърде дълго време. Фредрик плъзна ръце по гърба си и се облегна назад. Затвори очи и вдиша дълбоко. Миришеше на разтопено сирене и мокри килими. Юдит Йеде седеше напълно спокойно и се взираше в мъж, който чистеше една кола от сняг.

— Ами руснаците? — попита Фредрик и седна. — Възможно ли е те да са замесени? Дали не стоят те зад убийството на Гусев?

Йеде премести поглед върху него.

— Нямаме информация, която сочи към тази версия.

— Питахте ли ги? Имат нов военен аташе…

Свен отново издаде звук. Може би беше смях, но повече приличаше на хленчене на жребче.

— Фьодор Ларинов — каза Йеде. — Бивш офицер на КГБ и ФСБ, позициониран в Мурманск за продължителни периоди. Женен, с две деца и един внук. Учил е литература и история на музиката, преди да започне военната си кариера. Говори норвежки на високо ниво и добре познава отбраната ни след времето, прекарано в град Кола.

Йеде се усмихна.

— Но не. Не сме питали руснаците. Ако участват в това, вече знаят. Ако не участват, няма нужда да знаят. Хаосът и безпокойството ги зареждат. И без това не биха отговорили на въпроси на такава тема.

— Ларинов е шпионин?

— Разбира се, че е включен в разузнавателната работа на посолството. Всичко друго би било неизпълнение на служебния му дълг.

— Имал ли е… — Фредрик обмисли точната формулировка — … има ли вероятност Микаел Морениус да е имал непочтени намерения.

Изглежда, зле прикритото обвинение подразни Йеде.

— Дали е работел за руснаците? Дали е бил двоен агент?

— Да… или за други?

Тя стисна устни в мимика на отрицание.

— Опасяваме се обаче да не е бил изложен на двойна игра. Подведен. Може би разговорите с Гусев са били само примамка, за да се срещнат с него. Да го отвлекат. В нашата работа… човек си създава врагове. И получава информация. Информация, за която някои са готови да платят скъпо.

Парата, която замъгляваше очилата на Йеде, се бе изпарила. Сега обаче тя ги свали и погледна Фредрик поверително.

— За мен като негов приятел и началник е много болезнено да знам, че е бил измъчван. Кое е онова, което е трябвало да бъде изтръгнато от него с мъчения, Байер? — Тя не дочака отговор. — Педер Расмусен е потънал вдън земя. Естествено, подозираме, че е замесен. Онова, което не ми е ясно, е каква е ползата за него. Освен отмъщението. Отмъщение срещу обществото, което според него е причинило смъртта на сина му.

Фредрик вдигна вежди.

— Дал е израз на това, когато е разговарял с Микаел в затвора. Обвинил е полицията, обществото, всички нас всъщност.

— Освен това е фармацевт по образование — добави тя.

— Има ли значение?

— Да. Като имаме предвид находките в хотела, където се проведе конференцията.

— Какви находки? Пистолета?

— Не. Някой си е играл с един панел във вентилационната шахта, където беше пистолетът. Панелът беше разхлабен. Никак не харесваме такива находки. Какво е планирал? Да обгази помещението, за да проведе атентат с огнестрелно оръжие? Или нещо друго. Нещо по-лошо?

Юдит Йеде допря върховете на пръстите си.

— Терористична акция.

Терор. В погледа й се четеше смесица от ужас и плам.

— Както сам отбелязахте, знаем на какво е способен Педер Расмусен.

Йеде си погледна часовника. Отново хвърли поглед към Свен, който въртеше калъфа на електронната си цигара между пръстите си. После тя стана. Започна да омотава шала около главата си.

— Ако това е вярно — започна Фредрик, — кога смятахте да информирате полицията за случая? Нас, чиято задача всъщност е да разследваме такива случаи?

— Сега можете да се смятате за информиран. Искам обаче да ви помоля да обмислите внимателно как ще третирате тази информация.

Когато шалът вече беше на мястото си, тя подреди в редица солницата, пиперницата и неизмитата чиния на Фредрик.

— Независимо дали ви харесва, или не — каза тя и постави пръст върху солницата, — от вас тече повече, отколкото от кучка с уринарна инфекция. Ако в полицейското управление се разчуе, че преследвате Педер Расмусен във връзка с този случай, е само въпрос на време информацията да се появи в пресата.

Тя премести пръст върху пиперницата.

— Всичко ще излезе в един ден. Историята за Микаел, убийството на Гусев, Аксел Тране, който години наред се е криел зад самоличността на майка си. Труповете в градината. И ще се разбере, че преследвате Педер Расмусен.

Тя взе чинията. Повдигна я леко, така че сосът, остатъците от месото и бледожълтите ивици патладжан се смесиха в маса, подобна на кървава каша.

— Убиец, който иска да отмъсти за сина си. Оръжие на конференция, пълна с каймака на обществото. Страх от терор. Тогава ще избухне адът. „Лайното е уцелило вентилатора“ — както казват нашите приятели във Вашингтон. Всички глави ще паднат.

Тя пусна чинията, която издрънча върху масата.

— Знайте какво правите, преди да натиснете това копче.

Фредрик остана на стола си, докато тя си обличаше палтото. „Възможно е от вас да тече“, помисли си той. „Въпросът е само кой говори небивалици.“

— Между другото, търсим едно бижу — каза тя. — С червени рубини е. Микаел вероятно го е носел със себе си, когато е бил убит. Обадете се, ако изникне.

Той изчака, докато тя беше готова с палтото.

— Синре Борк. Известен с прякора Каин. Познато ли ви е това лице?

— Мъжът, който искаше да ме убие с чука си? Който е убил Гусев?

Очевидно не само пресата имаше добри източници в полицията.

— Не. Но е естествено човек да помисли, че той работи за Расмусен — каза тя.

Ръкуваха се и тя отиде при Свен.

— Ами ако Расмусен е потънал вдън земя не защото той е мозъкът на операцията — повиши тон Фредрик. — Ами ако не той е преследвачът. Ами ако се крие, защото той е преследваният? Също като Морениус?

Йеде спря, но не се обърна.

— Това е още по-плашеща мисъл — каза тя. — Защото тогава нямаме представа срещу какво сме изправени.

Глава 56

Берит от архива подпря лакти на плота и предостави на Фредрик щедър изглед към процеп, който караше фиорда Гайрангер да изглежда като ручейче.

— Съжалявам, но не мога да ти помогна.

— Така ли?

— Колегата ти вече ги взе. Онзи там, Антонио Бандерас.

— Андреас Фигуерас?

Тя прокара дългите си червени нокти по ламината и отговори на въпроса му, като повдигна вежди.

Берит от архива — сигурно това й беше името — беше щастливо омъжена, не близваше алкохол и никога не участваше в купоните на полицейското управление. Тук долу обаче беше създала собствената си малка лаборатория на нагона. Опитни следователи се забавляваха, като изпращаха мъже стажанти от Полицейската академия там нерядко, за да потърсят разпити с Пишков и Дълготопков, наркотрафиканти от естонско-датски произход. Понякога Берит се включваше в играта, друг път побесняваше. Без значение каква беше реакцията й, никой не се измъкваше невредим оттук. Тя се къпеше в толкова интензивен парфюм, че се говореше как някога един съдия по наказателно дело не правил друго, освен да души папката с документите, и накрая заключил, че делото е изтекло по давност.

— Може ли да погледна? — попита той и посочи екрана.

Тя цъкна тихо с език и обърна монитора към него.

— Педер Р-а-с-м-у-с-е-н? — каза тя името буква по буква.

— Точно така.

Беше дошъл тук, за да прочете старите разпити на полицията от времето, когато Расмусен е бил арестуван за убийството на жена си. Искаше да провери дали още тогава Расмусен е изразил мотив за отмъщение, както твърдеше Юдит Йеде.

Берит написа името с бясно тракане.

— Както казах — твоето сладурче взе разпитите миналата седмица.

— Благодаря — каза Фредрик, смаян.

— Говори се, че си опитал да се обесиш на тавана, Байер?

Франке прокара ръце през късата си рошава коса, сплете ги зад месестия си врат и се облегна назад в стола, докато той изпищя от болка. После се вторачи във Фредрик с очакване, ухилен.

— Мислех, че не искаш да имаш нищо общо със случая, а?

Фредрик беше подготвен за този ритуал. Старият Франке още беше кисел, защото Фредрик му беше пробутал случая за семейното насилие. След като се оказа, че Фредрик е по следите на същия заподозрян, Педер Расмусен, и има нужда от поглед върху разследването, Франке, разбира се, нямаше да пропусне възможността да си го върне.

— Какво, по дяволите, трябваше да направя, Франке? Откакто жена ти започна да ми праща голи снимки, не съм съвсем на себе си.

Франке присви очи.

— Върви по дяволите, Фредрик. Това беше удар под кръста. Жена ми има рак.

— А, да. Това обяснява белезите и оная й работа без косми.

Франке поклати глава.

— Мамка ти, нагъл си, човече.

После отвори едно чекмедже на бюрото и хвърли прозрачен плик за улики на бюрото. В него имаше портфейл от изкуствена кожа.

— Регистриран е на адреса на жената, с която е живял — Мила Мадсен, онази, която го е докладвала. Изчезнал е преди повече от месец. Често се случва подобни жертви на домашно насилие да лъжат за такива неща, но дамата твърди, че оттогава няма вест от него. Нито едно телефонно обаждане. Нищо.

— Изхвърлили са го от къщи.

Франке обясни, че Педер Расмусен просто изчезнал. Едва тогава бащата на Мила Мадсен осъзнал колко зле се е отнасял Расмусен с дъщеря му и внучката му. Накарал я да го докладва.

— Но преди да изчезне трайно, може да е отсъствал два-три дни или повече. Така и не е казал с какво се е занимавал.

— А това? — Фредрик претегли портфейла в ръка.

— Доставен е на дежурните полицаи. Някой го е намерил край река Акершелва. Няма пръстови отпечатъци, нито ДНК. Мила Мадсен казва, че не го е виждала.

Портфейлът съдържаше няколко касови бележки и изрезка от вестник „Дагбладе“. От деня, в който Расмусен е бил осъден. „Директор изпада в амок след присъда за убийство“ беше заглавието. В статията се описваше как Педер Расмусен се е опитал да си пробие път през съдебната зала, за да нападне жената съдия, произнесла присъдата. Трима полицаи трябвало да се намесят, за да притиснат до земята буйстващия мъж. Фредрик погледна Франке.

— Съдийката е загинала в автомобилна катастрофа преди три години — каза Франке многозначително. Значи, не по нейните следи бе тръгнал Педер Расмусен.

Фредрик се канеше да прибере съдържанието на портфейла обратно в него, когато се загледа в една от касовите бележки. Бутилка минерална вода и кафе от винен бар в Грюнерльока. Недалеч от Акершелва. На не повече от петнайсетина минути пеш от апартамента на Леонид Гусев. Причината да се стресне обаче беше друга. Датата и часът. Фредрик провери календара на телефона си и тежко се облегна назад.

Притежателят на този портфейл е бил в същия бар в същия момент, когато Фредрик и Андреас са били там. Онази вечер, когато Фредрик се натъпка със свръхдоза лекарства. Вечерта, от която Фредрик не помнеше абсолютно нищо.

Той се вторачи във Франке.

— Но като изключим тази статия — каза той бавно, — нямаш доказателства, че портфейлът е принадлежал на Педер Расмусен?

Франке поклати глава.

— Не. Може и да е случайност. И по-странни неща са ставали.

Глава 57

„И по-странни неща са ставали.“

Както обикновено, Андреас караше. Слънцето беше пробило облачната покривка и се отразяваше в снега, така че стъклата на очилата му потъмняха. Фредрик не можеше да разчете погледа на колегата си.

Щяха да посетят един от старите съседи на Каин в Холменколен, след като вземат Кафа от центъра за грижи, който тя понякога посещаваше. По някакви лични дела, доколкото им беше известно. Андреас изглеждаше безгрижен, почти щастлив, докато с променлив успех си тананикаше припева на „Сър Дюк“.

Фредрик намали звука на радиото.

— Ей, Андреас?

— Хм — изсумтя колегата му, недоволен, че са го прекъснали.

— Ти май не повярва много на връзката с Педер Расмусен?

Андреас не го погледна. Само стисна волана по-здраво и цъкна с език.

— Не. Но ако вярваме на тази Юдит Йеде, значи сигурно съм сбъркал.

— Въпреки това си взел старите разпити на Расмусен от архива?

Андреас изстена тихо.

— И преди съм правил грешки. Реших, че ще е добре да ги прочета отново. В шкафа ми в офиса са, ако ги искаш.

— И намери ли нещо?

— Нищо интересно за нас, доколкото можах да разбера. Освен това искам само да кажа, че твоята теория още ми звучи недостоверно. Няма да се оставим да ни впечатлят само защото агентите са започнали да споделят тайни с нас. Тези хора лъжат за всичко, от което смятат, че могат да извлекат полза.

Андреас каза „нас“, но Фредрик разбра, че всъщност има предвид „теб“. Понечи да попита Андреас какво може да означава касовата бележка в портфейла, но реши да не повдига въпроса. Нещо в доверения тон на колегата му го тревожеше.

— Забелязал ли си, че Кафа е започнала да носи шал? — попита бързо Фредрик. Искаше да премести разговора върху неутрална територия.

— Не.

— Чудя се дали не опитва да прикрие нещо — добави Фредрик.

— Имаш предвид като бурка?

Фредрик изсумтя.

— Не. Не че тя се покрива. А че прикрива нещо.

За пръв път от началото на пътуването Андреас го погледна.

— Мислиш, че я бият?

— Не знам. Не ми изглежда съвсем уравновесена. Издъни се в Бюгдьой, а после… не реагира в спалнята на Гусев? Тя влезе първа. Леглото беше на единайсет и половина встрани от стената. Андреас, тук говорим за Кафа. Тя не прави издънки.

— Не би ме учудило — каза Андреас и разтърси глава, така че сребристите му къдрици се полюшнаха. — Ако я бият, имам предвид. Знаеш каква е тази култура. На колко години е тя? На трийсет? Трябвало е да се омъжи преди десет години. Все има някой братовчед, на когото му е писнало тя да се мотае в тесни дънки и да се предлага на мъжете. Репутацията на семейството се уронва, ако Кафа продължава да я кара така.

Фредрик се изсекна. Трябваше да се досети, че дебат за имигрантите с Андреас не може да се смята за неутрална територия.

— Малко предразсъдъци, а?

Сега пък Фредрик изсумтя.

— По дяволите, не бъди толкова наивен, Фредрик. Просто казвам нещата такива, каквито са.

Хълмът Холменколен. Някогашната крепост на богаташите с изглед от прозорчетата над пропадналия град. Панорамата никога не можеше да им отнеме, но гледката към покривите на Осло вече не беше начело на списъка на състоятелните и влиятелни хора в града. Те бяха закарали автомобилите си „Тесла“ обратно долу в блатото, към гаражите под луксозните апартаменти край морето на Тювхолмен и Сьоренга. Снежният прах, който получаваха безплатно тук горе, беше заменен от един друг прах, за който охотно плащаха скъпо на празненствата с шампанско, премиерите на изложби и вечерите в клубовете там долу.

Всъщност беше напълно разбираемо. Какво друго можеха да правят горе на хълма, освен да се тътрят по улиците между дървените къщи и да зяпат спортуващи за здраве на средна възраст в стягащи клинове и чуждестранни бавачки, приклещени между сополиви хлапета и кученца чихуахуа?

Андреас паркира на чакълената пътека пред дървена къща в цвят охра с една стая в приземния етаж.

Оказа се, че Ингеборг Балтерсен живее тук откакто пристигнала от меката южна част на страната в едно дъждовно лято през 70-те. Управляваше малка школа за танци долу в града, „под снежната покривка“, както се изрази, и помнеше добре фирмения адвокат госпожа Ева Борк и сина й. Ева Борк притежавала вилата до края на живота си. Починала в същата седмица, в която Селин Дион спечелила „Мелоди Гран при“, както уверено твърдеше Балтерсен.

Ръкостискането й беше студено колкото дневната, в която прие Фредрик, Кафа и Андреас. Затова пък чаят, който сервира, беше димящ.

— Мога да кажа само хубави неща за госпожа Борк. Внимателна и трудолюбива жена. Това, че е възпитала такъв син, умът ми не го побира.

Имаше дрезгав глас. Фредрик помисли, че той отива на слабата й фигура.

— А господин Борк? — попита Андреас.

Беше се настанил до Кафа на текстилния диван, единствената мебел, на която можеше да се седне в стаята. Нямаше холна маса, само едно плетено килимче за медитация. Стената срещу тях беше украсена с плакати на жени и мъже в танцьорски трика. Фредрик разгледа множеството статуетки в сребърно и златно над камината. Повечето бяха женски фигури и много носеха името на Ингеборг Балтерсен.

— Знаете ли, явявах се на проби за Националния балет. В началото, когато пристигнах в столицата. Да… Беше отдавна. Гърбът… — тя се протегна, така че дългата й светлосиня кашмирена жилетка се изпъна — … не искаше.

Сивата коса й стигаше до кръста. Фредрик виждаше, че някога Ингеборг Балтерсен трябва да е била особено красива жена. Тя се обърна към Андреас.

— Доколкото ми е известно, нямаше господин Борк.

Андреас изправи гръб през пронизващия й поглед.

— Какво имате предвид?

— Никога не се говореше за господин. Синът беше… — тя заговори престорено формално, сякаш четеше самия му акт за раждане — … баща: неизвестен.

„Неизвестен за кого?“ — запита се Фредрик.

Кафа пусна чашата си и тя издрънча.

— А синът?

— Знаете ли как го наричаше госпожа Борк? Когато беше непослушен. — Балтерсен снижи глас. — Каин. — Вдигна ръка пред устата си. — Звучи малко… грозно.

Да. Може да се каже. Да наричаш сина си като първородния син на Адам и Ева. Братоубиеца.

Телефонът на Кафа завибрира. Тя го погледна, остави чашата си чай на земята и направи знак, че си тръгва.

— Каин… — каза тя бързо. — Ами Авел?

— Да, ами Авел? — отвърна учителката по танци. — И аз съм се чудила.

Кафа изчезна в коридора.

— Винаги ли е такава? — попита Балтерсен, докато с грациозно движение вдигаше чашата на Кафа от пода. — Напрегната?

— Да — отвърна Андреас.

— Не — отвърна Фредрик.

Ева Борк се преместила в Холменколен в годината, в която Синре започнал трети клас. Няколко години преди Балтерсен да наеме стая у тях, разказа им тя. Не знаеше къде са живели преди. Майката не стояла много у дома, защото работела толкова усилено. Така Ингеборг Балтерсен станала бавачка на Синре.

— Когато гърбът ме предаде, имах време за такива неща. Но не издържах повече от половин година. Беше много обременяващо дете.

Тя подчерта думите си с гримаса. Много бавачки се изредили и напуснали. Някои били твърде мили, други — твърде строги, трети — твърде педантични, четвърти — нехайни. Синре Борк се бе оказал твърде голяма лъжица за всяка уста. Не бил точно лошо дете. Балтерсен не можеше да каже това за него. Просто бил хаотичен. Празноглав, брутален и несъобразителен.

— Значи, като повечето деца — опита да вметне Фредрик.

— Не — отвърна тя рязко. — Той не беше като повечето деца. Изтормози майка си с всичките си прищевки. Нощем просто изчезваше, а денем не се прибираше. Всички онези посещения на спешното. Полицията — на вратата по всяко време на денонощието. Накрая сърцето й каза „стоп“.

И то на фона на Селин Дион. Ne Partez Pas Sans Moi. Фредрик нямаше представа защо е запомнил тази песен, но ето че я помнеше. Не заминавай без мен. Защо учителката по танци пазеше именно този спомен? Фредрик я наблюдаваше. Каква интересна дама. Но какво беше онова, което му убягваше в разказа й?

— Как го наричат? Хиперактивност?

— Синдром на дефицит на вниманието, мисля — каза той.

Синре така и не се кротнал. Нито в училище, нито у дома. Операцията на щръкналите му уши не помогнала. Логопедите, треньорите по тенис и учителят по пиано — всички били принудени да вдигнат ръце.

— Сто и деветнайсет — прошепна Ингеборг Балтерсен. — Тествали са коефициентът му на интелигентност, когато трябвало да постъпи на военна служба. Не е глупав.

Разбира се обаче, момчето не стигнало до военна служба. Хашиш в урината, опит за самоубийство и слабата му воля в общ план попречили на това.

— Получил първата си присъда за лишаване от свобода няколко седмици преди смъртта на майка си. Никога след това не съм го виждала.

— Дори на погребението?

— Не.

Те стиснаха жилавата й ръка и се сбогуваха. Кафа вече седеше в колата. Държеше лаптопа в скута си и изглеждаше развълнувана.

— Обадиха се от Отдела за поддържане на обществения ред — каза тя, докато Андреас включваше двигателя. — Помните ли Лин? От картичката в колата на Каин?

— Да, е?

— Преди няколко дни един патрул прибрал жена, която бягала по улица „Мосевайен“. Проститутка. Почти нямала дрехи по себе си и не казала много, но успели да изкопчат, че името й е Лин. Поне така наричала себе си. Откарали я в кризисен център.

Кафа завъртя лаптопа, така че Фредрик и Андреас да могат да видят монитора.

— Говорих с кризисния център. Изчезнала е само след няколко дни там. Но я вижте това — каза тя и посочи снимка на азиатско момиче на един сайт.

Беше облечена в къса черна пола. Ризата й беше бяла и разкопчана, така че млечнобелите гърди се подаваха отдолу. Училищна униформа от онези, в които никой баща не би искал да види дъщеря си. Косата й беше сплетена на плитки. Седеше разкрачена на бял диван, а около нея бяха подредени червени възглавници във формата на сърца. Беше привела глава и предпазливо вдигнала поглед. Свенлива усмивка. Под снимката имаше телефонен номер. И име. Лин.

— Номерът е регистриран на адрес на улица „Райхвайн“.

Глава 58

Апартаментът сигурно беше от най-малките, които се намираха тук, сред стогодишните сгради в Рюсельока, на няколко хвърлея от Кралския парк. Андреас се беше върнал в районното. В застиналия въздух трептяха прашинки. В хола Фредрик и Кафа познаха белия диван с възглавниците във форма на сърца. От чифт тебеширенобели гуменки под холната масичка стърчаха розови памучни чорапи, а от перваза мълчаливо ги наблюдаваха няколко порцеланови кукли. Други признаци на живот нямаше.

Флаконите парфюм между куклите напомниха на Фредрик за полъха, който бе усетил, когато домакинът им бе отключил по-рано. Дъх на момичешки парфюм, кайсия и ванилия, като на собствената му дъщеря София отпреди няколко години. Но и нещо по-остро. Солено-сладникавият дъх на полови органи.

— Тук има един сак — каза Кафа от миниатюрната стая. Фредрик застана на вратата. На пода имаше пухен матрак, а стените бяха облепени с изрезки от туристически брошури и вестникарски статии за Тайланд.

Кафа дръпна ципа. В сака имаше дрехи. Обувки, малко тоалетни принадлежности и червен паспорт, върху който беше гравиран Гаруда, Слънчевия орел. Митологичното същество, което според будизма може да лети бързо като мисълта. В паспорта имаше тънък сноп хилядарки. Снимката беше на момиче в ранна тийнейджърска възраст.

— Няма билети — каза Кафа несигурно. — Но очевидно си е имала планове.

— И мечти — промърмори Фредрик и бавно се върна до прозореца.

Известно време само седя там и гледа навън. Пожълтели листа от дърветата бяха замръзнали в преспите край улицата. Фредрик мислеше за момичето, живяло тук. За плажните мотиви, палмите и кипящия живот в Банкок. Подобно на Гаруда Лин поемаше на своите пътешествия със скоростта на мисълта. Подобно на листата тя беше замръзнала тук.

Философстването му беше прекъснато от чукане по входната врата. Отвън стоеше млада жена с халка в носа. Косата й беше изправена и боядисана в сиво, което беше модерно по причини, които Фредрик никога нямаше да проумее. Тя носеше картонена кутия.

— О. Извинявайте. Вратата беше открехната. — Между следователите се плъзна подозрителен поглед. — Помислих, че е Лин.

— Познавате ли Лин?

Тя отстъпи назад.

— Кои сте вие? Какво правите тук?

След като й показаха полицейските си карти, тя ги изгледа изпитателно, но явно се успокои, че двамата следователи едва ли са дошли, за да правят секс. Поне не и един с друг.

— Не познавам Лин, неособено добре, във всеки случай. Живея на този етаж, отсреща. Случва се да… помогнах й веднъж, когато беше загазила. Оттогава си говорим по малко. Понякога тя ме кани на чаша чай. Но той… типът, който я гледа, не е особено заинтересован тя да си намери приятели. А тя го слуша.

— Гледа я? — попита Кафа, докато ровеше в чантата си. — Имате предвид сводника й? Този тук?

Показа й снимката на Каин от ареста.

— Той, да. Идиот, мен ако питате. Но Лин настоява, че не е толкова лош. Все пак зависи с какво сравняваш.

— Защото в… — започна Фредрик. — Не сте в същия бранш, нали?

Тя го изгледа смразяващо.

— Като него или като нея? Не. Уча право.

— Хубаво — каза Фредрик. — Браво на вас.

Кафа го сръга с лакът.

— Казахте, че е била загазила. Как по-точно? С този тук? Зле ли се е отнасял с нея? — Тя размаха снимката.

Момичето изстена тихо.

— Той беше загазил. Нещо с някакъв роднина, мисля. Той… — тук тя кимна към снимката — … се страхуваше, че нещо може да се случи с Лин. Затова тя спа у мен няколко дни.

— Роднина?

Студентката по право явно беше видяла погледа, който си размениха Фредрик и Кафа, защото бързо поклати глава.

— Мъж. Но той никога не е идвал тук. Поне доколкото знам. Лин не искаше да каже и дума за него.

Фредрик изсумтя недоволно.

— А това? — попита той, като сложи ръка върху картонената кутия.

— Мина една дама. От някакъв кризисен център, мисля. Лин оставила всичките си неща, когато си тръгнала.

— Чудесно — каза Фредрик. — Ще вземем кутията.

Прозвуча кухо, когато Кафа обясни на момичето, че няма защо да се безпокои за Лин. Фредрик постави кутията на холната масичка и разкъса тиксото. Когато видя съдържанието, сърцето му спря.

— Кафа…

Той я изчака да застане до него. Бавно извади малкото предмети. Чифт обувки на висок ток с тънки каишки. Тъмночервен корсет, нарязан на парчета. Тъмните нюанси около разрезите напомняха на кръв. И гумен пенис. Прикрепен към нещо, което приличаше на антикварен колан. Тъмнокафявата кожа беше разнищена, а ремъците, които се нахлузваха от вътрешната страна на бедрата, бяха тънки като конец. Големи парчета бяха дълбоко отрязани от гумения орган. Приличаше най-вече на гротесков тотем.

На дъното на кутията имаше снимка от апарат „Полароид“. Показваше Лин, облечена в този гротесков костюм и изправена до пясъчножълта тухлена стена. На шията й имаше бижу с червен рубин.

Глава 59

— Едно дете може да мрази баща си и да обича баща си.

Мила Мадсен му даде чаша кафе и го заведе до маса в дъното на кафенето. Закуската тъкмо беше приключила и проститутките отново бяха излезли на улицата, а наркоманите бяха започнали да размишляват как да запълнят нарастващата празнота след сутрешната доза. В кафенето бяха останали само няколко пълни румънски просякини и мършавите им партньори.

След като високата закръглена жена бутна последните подноси с чаши и пепелници в миялната машина, намокри с език палеца и показалеца си и угаси чаените свещи край плота за сервиране. Всички, освен две. Едната постави на масата на румънците, а другата — пред Фредрик. После Мила Мадсен седна точно срещу него.

— Елена и Александру — каза тя и хвърли дискретен поглед към възрастната двойка. — От три години просят в града. Идват в началото на пролетта и си заминават у дома едва към края на есента. Тази година са решили да останат чак до Коледа. Защото норвежците са толкова щедри през декември. Поне така са чули.

Фредрик отпи глътка. Кафето беше необичайно добро.

— Имат четири деца, три момичета и едно момче, които живеят с баба си и дядо си в Тарга Жиу, града на Елена и Александру. Без монетите, които им подхвърляме, не биха имали възможност да пращат децата си на училище.

— Поне според тях — каза Фредрик.

Мила Мадсен скри разочарованието си доста добре.

— Да. Не сме ходили да проверим. Но всъщност не това имах предвид.

Не. Фредрик я беше разбрал. Тя искаше да каже, че хората са готови да пожертват почти цялото си достойнство за децата си. Както беше постъпила тя, когато беше оставила Педер Расмусен да я пребива от бой, за да не прави същото с дъщеря й през повечето време.

— Едно дете може да мрази баща си и да обича баща си — беше казала тя, когато говориха по телефона. Сякаш животът беше фина везна, върху която ласката уравновесяваше удара, а топлата дума — заплахата. Фредрик Байер беше виждал последствията от този начин на мислене. В моргите, болниците и психиатриите.

— Разкажете ми за Педер Расмусен — каза той.

„Втори шанс“ беше името на малката християнска организация, която управляваше кафенето и окуражаваше своите доброволци да се свързват със затворници с дългосрочни присъди. Мила Мадсен смяташе, че хората трябва да получават втори шанс. Затова, когато силният мъж със загрубялото теме най-накрая бе сложил ръце на масата, беше я погледнал в очите и се беше разплакал, тя бе изпитала удовлетворение. Никога преди Педер Расмусен не се бе осмелявал да подаде глава от черупката си. Мила не се бе влюбила тогава — това станало по-късно, — но от онзи момент започнали да разговарят. За него, за нея, за необуздания му гняв и за сина му, който бил убит от полицията.

— У всеки човек живее нещо добро — каза Мила Мадсен. — У Педер обаче злото е несравнимо повече. — Тя угаси чаената свещ с пръсти.

Фредрик се изправи.

— Знаете ли къде е той?

— Не.

— Ще ми се обадите ли, ако се свърже с вас?

— Да.

Фредрик трябваше да я погледне в очите, докато тя го казваше. Затова беше дошъл.

— Психопат?

Психологът на затвора се прокашля:

— Да, ние, специалистите, не обичаме много това определение, но щом се налага да го използваш за някого… Педер Расмусен е психопат. Пълен психопат, до мозъка на костите си.

Намираха се в кабинета на психолога в затвора „Ила“. Решетката с дебелина един пръст пред прозореца подчертаваше факта, че тук бяха някои от най-опасните граждани в страната. Фредрик погледна надолу към заледената асфалтирана площадка пред внушителната тухлена сграда. Между площадката и свободата имаше четириметрова стоманена ограда, която се разделяше във формата на Y на върха и беше увита в бодлива тел.

— Може ли да ми дадете пример?

— С удоволствие. Жената, която дойде тук, онази, която му е родила дете…

— Мила Мадсен.

— Точно така. Тя. Предупредих я изрично да не започва връзка с този мъж. Услугата за посещения е нещо хубаво, не става дума за това — за затворниците е добре да говорят и с други хора, освен със служители на затвора и други затворници. Но тези посетители не са професионалисти.

Педер Расмусен манипулирал Мила от самото начало. Първо, като симулирал неохота. Дълго отказвал да се срещне с нея. Отговорил й чак след третото или четвъртото писмо. После — като бил затворен. Накрая я накарал да повярва, че е успяла там, където всички други са се провалили. Пробила е стоманената броня.

— Морски дявол — каза психологът.

Фредрик чу как той стана от стола си зад голото бюро. Застана до него край прозореца. Психологът му подаде съдебното решение. Документът, който потвърждаваше, че задължението за мълчание е отменено от съображения за сигурността на Кралството.

— Тя си е мислела, че той е затворникът. Но не е било така. Той е заловил нея. Знаете ли… психолозите също попадат в този капан. Въпреки че сме обучени. Това е, защото отказваме да пуснем идеята, че у хората живее добро.

— Морски дявол? — повтори Фредрик.

— Нали я знаете онази грозна риба с огромните зъби и дупка в челото, от която излиза светлина?

— Да?

— Така функционират хора като Педер Расмусен. Плуват в дълбини, толкова екстремни, че малцина от нас са били там. А ако се залутаме толкова надълбоко, ни примамва светлината.

Никой от надзирателите не обърнал внимание на снимката, която Мила Мадсен дала на Расмусен. Такава една старомодна снимка за документи. Сигурно си е мислела, че по този начин ще може да бъде в килията с него.

— Знаете ли какво направил със снимката? Навил я на руло и лъскал на нея. Не пред нея, както правят тийнейджърите, а върху нея. Правел го по четири-пет пъти на ден и докато лежал и се занимавал с това, късал със зъби парченца от писмата, които тя му пращала, сдъвквал ги на каша и изплювал масата по навитата снимка. После оставял цялото нещо върху радиатора. Постепенно то се втвърдило. Вкоравило се в ръбест, остър… предмет. По някакъв начин протеините в спермата, хартията и фотографските химикали си взаимодействат. Докато се биел с друг затворник, Педер измъкнал това оръжие от колана си и го притиснал към очната ябълка на нещастника.

— Господи.

— Нали? В тези дълбини плува Педер Расмусен. Притежава ослепителен интелект, а лудостта му е извън всякакво съмнение.

Но ето че въпреки това бяха отворили високата порта на тухления затвор. Бяха го отвели до вратата от стомана в телената ограда, бяха се ръкували с него, бяха му дали найлоновата торба с дрехите, портфейла и ключовете, които му бяха прибрали на идване, и го бяха пуснали навън. Навън и нагоре към пасажа нормални, добри хора.

— Защо? Едва е излежал минималната си присъда.

Психологът поклати глава.

— Изненадан съм, че още не знаете.

— Какво имате предвид?

— Знаете ли на какво е посветил най-много време Педер Расмусен тук, в затвора? — Психологът не дочака отговора му. — На делото си. Набави си документите по досъдебното производство. Всички документи, които са били изложени в съда. Преписи от свидетелски показания, снимки, статии от вестници. Водеше си списъци от имена. Беше му мания. По време на разговорите ни… Питах го дали желае отмъщение. Тогава мълчеше до края на сеанса.

Психологът направи пауза, въздъхна и поклати глава.

— Педер Расмусен беше освободен против моята препоръка и тази на съдебния психиатър. Но тогава вече беше започнал нов живот. Беше създал семейство… не знам каква беше обосновката ни. Само че е луд.

— Полицията беше ли известена за освобождаването му?

— Вие знаехте — каза психологът.

Разказа му, че Фредрик не е първият, показал интерес към Педер Расмусен.

— Микаел Морениус? — попита Фредрик.

— Да. Идва тук няколко пъти. Но не се остави да бъде заблуден. Стана ми ясно. Той разбираше що за тип е този. — Психологът се почеса по главата. — Но имаше и още един. Така и не дойде на посещение, но ми се обади няколко пъти. Основно за да… всъщност просто искаше да знае как върви с Расмусен. Не можех да му кажа особено много, все пак той ми беше пациент тогава. Как му беше името…

Сърцето на Фредрик пропусна удар. Знаеше кой е човекът.

— Андреас Фигуерас.

— Точно така! Фигуерас беше.

— Кога се обади за последно?

— Аз му се обадих. Когато пуснаха Расмусен. Не знам дали Педер Расмусен е възнамерявал да си отмъсти, след като е бил освободен. Но бях останал с такова впечатление. Затова се обадих на Фигуерас и го предупредих. Не бях длъжен, но въпреки това го направих. От съвест.

Андреас. Който твърдеше, че нямал представа, че Педер Расмусен е на свобода.

Затворът „Ила“ и изправителният дом се намират в гората, изолирани. Местността се нарича Ейксмарка. Толкова близо до стрелбището, където бяха отишли заедно с Андреас, че Фредрик чуваше отекващите изстрели, докато слизаше от контролния пункт до автобусната спирка.

На това място немските окупатори построили концентрационния лагер „Грини“. Тук деветнайсет хиляди седемстотин осемдесет и осем души, повечето норвежки, изпитали бруталността на нацизма. Точно до автобусната спирка беше паметникът. В снега беше прочистена пътека дотам и до извитите стълбове от груб бетон и чакъл. Текстът върху паметника носеше хаплива ирония: „Свобода и живот са едно“. Това не беше утеха за нещастниците зад стоманената ограда горе на хълма.

Фредрик беше сам в автобуса. Седна най-отзад и когато потеглиха между заснежените ниви, извади телефона от вътрешния си джоб. Намери номера на руското посолство.

— Обаждам се от концертна зала „Осло“ — каза той. Навън се тътреха ски бегачи.

— С какво мога да ви помогна? — В гласа на жената от другата страна прозвуча нетърпелива нотка.

— Става дума за концертен билет за изпълнението на „Ромео и Жулиета“ на Сергей Прокофиев от Лорънс Пауърс. Резервация за военния аташе Фьодор Ларинов?

Глава 60

Понякога тя наблюдаваше хората и си представяше как биха изглеждали като мъртви. Проядени от рак до костите си, заличени от клетъчната отрова и в същото време подпухнали като пукан ориз от кортизона.

Агнес Усе наблюдаваше двамата следователи, които я бяха потърсили в кабинета й, и очите й се задържаха върху жената. Кафявата й кожа би добила пепеляв отблясък, почти като мокър пясък. Черната й блестяща коса — онова, което би останало от нея — щеше да е крехка и изтъняла. Съвсем накрая щеше да ломоти несвързано, може би на език, неразбираем за Агнес.

— Не изглеждате особено изненадана?

Онзи с мустака и очилата взе думата. Вземаше ли нещо? Антидепресанти или може би нещо болкоуспокояващо? Тя го виждаше в очите му. Нещо като мъгла, която не беше непременно част от личността му.

Тя опита да се усмихне.

— Знаете ли какво? — Ръцете й, които беше поставила върху колелата на инвалидната количка, се бяха изпотили. Веднъж, два пъти, може би три пъти в седмицата някой седи на един от вашите столове… най-често на вашия — каза тя и кимна към жената — … и аз му казвам, че скоро ще умре. Станала съм много добра в това да пазя емоциите за себе си.

Беше размишлявала върху това. Защо болните най-често сядат на левия стол. Дали защото той беше по-близо до вратата? Или защото беше най-далече от прозореца? Може би беше свързано с нея. Агнес знаеше, че болестта е засегнала лицевите й нерви — лявата част на лицето й беше малко по-слабо подвижна, малко по-трудна за разчитане. Прави ли това посланието по-поносимо? Ако всичко се поднася с възможно най-малко човечност?

— Но вие нямахте представа, че той е жив?

— Аксел? Не, разбира се. Това е абсолютен шок. Все пак… минаха повече от двайсет години, откакто бяхме гаджета. Скъсахме, преди той да умре. Искам да кажа преди момента, когато се предполагаше, че е умрял.

— А майката, Герда Тране? Имате ли контакт с нея?

Агнес Усе се изсмя кратко.

— Поддържате ли контакт с майките на бившите си приятелки?

Следователят помръдна устни в намек за усмивка, но не отговори.

— Имал е диабет — вметна жената. Казваше се Кафа Икбал. Агнес Усе имаше добра памет за имена. — Беше ли болен по времето, когато се познавахте?

— Тип две, предполагам. Не, нямаше диабет. Все пак беше във флота. Добре трениран. Страдаше единствено от склонността си към самосъжаление.

Зададоха й още няколко въпроса, но тя не можа да им помогне много. Да, тя беше направила снимките на сватбата на Егон и Сусане. Не, нямаше представа с какво се занимава Егон Борг в днешни дни. Агнес избута количката си назад, с което даде знак, че с удоволствие би продължила да си бъбри с тях, но дългът я зове.

— Пациентка — каза тя. — Момиче. Съвсем малко й остава.

Мехурчетата по стените на пластмасовото контейнерче показваха, че течността отдавна стои неподвижно. Агнес Усе изчака вратата на болничната стая да се затвори зад нея, избута масичката и се плъзна към леглото.

Момичето беше на шестнайсет. Правата маслиненочерна коса покриваше раменете й. Приживе гласът й беше като на възрастен мъж. Имаше белоснежна кожа, широко плоско лице и остър нос. Ушите й стърчаха изпод перуката като бледи фенери. Агнес прокара пръсти по крехката шия. Напипа трапчинката зад ключицата. Кожата беше изпръхнала от лъчетерапията. Туморът в гърлото беше твърд и възлест на допир, като черупка на орех. Агнес хвана ръката на момичето. Свивката на лакътя беше нашарена от белези, останали от стари убождания. Оттам минаваха две бледосини артерии. При китката се разклоняваха и продължаваха да криволичат по ръката.

Агнес положи два пръста върху пулса. Не беше сигурна защо, но го направи в този момент. Усети ледената кожа до пръстите си. Отсъствието на живот. Сърцето, което вече не биеше.

Тя погледна часовника и взе медицинското досие. Името й беше Мириам Исаксен. Но тя го помнеше, разбира се. Агнес Усе беше добра с имената. Момичето беше починало тази нощ в три и четиринайсет. Това пасваше идеално. С няколко бързи движения на химикала Агнес промени часа. Даде на студеното тяло още половин денонощие живот. После изчисли колко морфин, бензодиазепини и барбитурати биха били нужни на пациента за тези няколко часа и се отправи към стаята с лекарствата.

Проклетата съвест на Каин беше напът да създаде главоболия. Беше започнал да говори за намаляване на темпото. За отказване. Агнес дълго си беше блъскала главата защо, но когато Лин изчезна, бе разбрала. Каин беше влюбен. Проклетият идиот се беше влюбил в курвата си. Е, ще видим. През последната седмица имаха шестима починали, от които можеше да се вземе дрога. Препарати, които Агнес предаваше на Каин, а той ги продаваше на клиентите си с добра печалба и за двамата. Би искала да го види как ще откаже парите.

А ако Каин не искаше да слуша, Агнес винаги можеше да говори с него.

Глава 61

Нямаха предварителна уговорка, което подразни охраната. Затова Фредрик и Кафа останаха да зъзнат пред въртящата се стоманена врата, докато специален съветник Егон Борг от Министерството на отбраната не затрака към тях по заледения паваж с гладките си подметки.

— Очаквах ви — каза той само и им протегна тънката си силна ръка.

Кабинетът на Егон Борг имаше изглед към площада навън. Нито голям, нито малък, беше формален, без лични вещи, ловни трофеи или снимки на членове на семейството. Освобождаващо, помисли си Фредрик. Така би подредил и своя кабинет, ако имаше такъв.

Но с какво изобщо би декорирал Борг? Деца нямаше. А жена му Сусане от четвърт век беше зеленчук. Всеки час, прекаран тук, беше час далеч от лекарства, залиняло тяло и картонени легени. Може би затова кабинетът беше толкова стерилен. Място, където спомените можеха да отстъпят на заден план. Въпреки това в стаята имаше мирис. Дъх, на който не му беше там мястото. Като на плътна мокра козина.

Зад бюрото беше окачена детайлна карта на Осло, надупчена от флагчета в червено, жълто и синьо. Повечето бяха червени. Бившият военен от флота забеляза, че Фредрик ги гледа.

— Убежища — каза той. — Червените са съществуващи съоръжения, които имат нужда от подобрение. В момента просто западат. Жълтите са бомбоубежища, които удовлетворяват настоящите нужди, а сините са райони, където трябва да намерим места за строене.

— Тези неща нямате ли ги на компютър? — попита Фредрик.

Борг вдигна двата си юмрука пред себе си.

— Министерството на обществената сигурност и готовност — каза той и вдигна един пръст. — Националната служба за сигурността и община Осло — тук той вдигна още два пръста. — От Министерството на отбраната идват трима бюрократи, а от Министерството на финансите — още двама. После трябва да участват Директоратът за културното наследство и частните предприемачи… — тук той разпери всички пръсти… — така че всички заедно трябва да опитаме да постигнем съгласие.

Той измъкна едно флагче, а после силно го заби обратно в картата.

— Наречете го отреагиране.

Фредрик изсумтя развеселено, но Кафа не се засмя.

— Отреагиране… каза тя замислено. — Струва ми се, че злополучното военно учение в Русия също ви е създало необходимост да изпускате парата?

Звуци на гърлено ръмжене накараха Фредрик да изтръпне. Явно животното бе лежало свито от страната на Егон Борг до бюрото, но сега овчарката се бе оживила. Показа се изпод масата със сведена глава, прибрани уши и оголени зъби.

— Ромул! — каза Егон Борг строго. Кучето моментално легна, като им хвърли поглед, изпълнен с недоверие.

— Съжалявам — продължи той. — Това е просто шоу. Той е стар и чува малко зле. Стряска се, когато някой каже нещо рязко.

Докато разговорът се въртеше около делови теми, Борг се усмихваше като момче. Сега това бе заменено от строго изражение. Той пооправи сакото си, седна и посочи към столовете за посетители.

— Научих, че са ви информирали за учението.

— И…? — Кафа не изпускаше овчарката от поглед.

— Мога само да потвърдя съдържанието на доклада, който сте прочели.

— С други думи, ако обичате?

Егон Борг прокара ръце през прошарената си коса. Погледна я уморено.

— Излязохме на сушата, там, където мислехме, че е норвежката страна на границата. След сравнително кратко време видяхме военен патрул. Решихме, че са участници в учението, преоблечени като руски войници. Открихме огън. Руснаците отвърнаха.

Борг сякаш се взираше в точка, намираща се далече, далече от тях.

— Не ги нападнахме, преди да стигнат на двайсет или може би петнайсет метра от нас. От това разстояние… Вие сте полицаи и знаете какво може да причини един АК-47. Трима от нас бяха убити на място. Аксел и аз избягахме. Бягахме с все сили. Аксел беше зад мен и когато стигнах до брега, беше изчезнал. Чаках колкото посмях, но накрая се качих на лодката и отплавах.

Егон Борг стисна силно очи. После се върна при тях. Взе едно кожено куфарче в скута си и извади спрей за нос от него. Повъртя го в ръце, но не махна капачката.

— Бяхме сигурни, че Аксел е умрял — каза той. Гласът му не беше мрачен. Не беше тъжен. Просто констатираше факт.

— Какво стана, когато се върнахте в Норвегия? — попита Кафа, която явно най-накрая беше решила да игнорира дремещото животно.

— Беше хаос. Вече не помня последователността на събитията. Но трябваше да давам обяснения, естествено. Дойдоха от Щаба по сигурността, дойдоха от министерството, руснаците изпратиха голяма делегация. Накрая върнаха телата.

— Тогава ли разбрахте, че Аксел не е сред загиналите?

Главата на Борг бавно се вдигна и отпусна. Беше трудно да се разбере изражението му. Дали означаваше раздразнение, че трябва да се върне към място, което отдавна е потиснал у себе си?

— Руснаците казаха, че не знаят нищо за него. Допуснахме, че е загинал при падане. Онзи терен е пълен със стръмнини и процепи. Или че се е удавил, ако е влязъл в морето. Само предполагахме.

„Премерено“. Тази дума търсеше Фредрик. У Борг имаше нещо премерено. Сякаш си беше преговарял хронологията на събитията толкова често, че накрая тя се беше превърнала просто в една история. Връзките между Егон Борг и миналото явно се бяха разпаднали на прах.

— Май те подозираха, че руснаците имат пръст в изчезването на Аксел — каза Борг замислено. — Но в такава ситуация… нямаш особено печеливши ходове. Бяхме извършили инвазия в чужда страна. И как трябваше да постъпят с него в такъв случай? С един офицер от нисък ранг?

— Ами Агнес Усе? — попита Кафа. — Приятелката му?

Борг извади капачката на спрея за нос с бързо движение. Постави я пред себе си на масата.

— Не съм сигурен, че разбирам. Какво общо има всъщност Агнес с това?

— Просто искаме да добием представа за пейзажа.

— Срещнахте ли се с нея?

Кафа кимна.

— И какво каза тя?

— Не много.

Борг произведе звук, подобен на развеселено пръхтене.

— Не. И аз така си помислих.

— Какво имате предвид?

— В действителност не съм се сещал за нея от години. Не и преди да ме попитате по време на разпита.

Ромул беше заспал. Борг го побутна с крак и спря стържещото му хъркане.

— Видяхме се няколко пъти, след като приключих ангажимента си в Отбраната. Но беше твърде… болезнено. Не, това не е точната дума. Твърде различно. Трябваше да се грижа за Сусане, а Аксел го нямаше.

Борг подсмръкна, вдигна спрея към носа си, пръсна и вдиша дълбоко.

— Синусите — изпръхтя той и продължи да разказва.

В училище Агнес Усе била един клас под Аксел и Егон. Като младежи били част от една и съща компания. Напивали се, ходели до центъра, просто си прекарвали времето заедно. Както правят младежите. Едва в края на тийнейджърските си години Аксел и Агнес станали двойка.

— Какво мислехте вие за това? — попита Кафа.

Егон Борг я погледна въпросително.

— Стори ми се, че… — Кафа сбърчи чело — … мислите нещо за нея. Че сте разсъждавали върху характера й.

Борг поклати глава почти незабележимо.

— Е. Не е като да дължа нещо на Агнес.

Той си пое дълбоко дъх.

— Странно е да говоря за това. Излагащо. Но отначало Агнес беше влюбена в мен. Не беше мой тип и когато срещнах Сусане… тя и Аксел станаха двойка. Това между тях не беше голяма любов.

— Не беше вашият тип? — попита Кафа.

Егон Борг допря длани до челото си.

— Както казах, за мен е неудобно да седя тук сега, двайсет и пет години по-късно, и да говоря за такива… младежки истории. Но Агнес не беше мой тип, не. Беше твърде особена. За нея беше много важно да предизвиква — и възрастните, и другите младежи. Можеше да бъде доста провокативна. Освен това беше сексуална по природа. Нали ви е познато как някой може само да те погледне и вече знаеш, че те… желае.

Агнес била от заможно семейство. Майка й била професор по нещо си, а баща й бил на висок пост в нефтена компания. Имали старомодни възгледи за възпитанието. Агнес трябвало да бъде тиха, послушна и изрядна. Затова тя намирала отдушници за неврозите си. Била гръмогласна и нахална, биела се и рано започнала да пие.

— Носеха се слухове, че е била интимна с една от учителките. Една съседка… Агнес твърдеше, че тя й е посегнала. Постоянно имаше такива истории. Често засягаха хора, с които Агнес си имаше разправии.

Борг се поколеба. Понижи тон.

— Знаете ли какво мисля? Въпреки че всички знаеха, че съседката е обратна, лично аз не вярвам, че Агнес казваше истината. Сега, вече като възрастен, мисля, че… Агнес не е имала добро детство и юношество. Тогава не можех да го изразя с думи. Но тя се е научила рано да манипулира хората. Да влиза в ролята на жертва. Така избягваше да поема отговорността за собствените си действия.

— Силно твърдение — заключи Кафа.

— Е, вие попитахте. Както казах, не ми е приятно да говоря за това. Доколкото знам, Агнес е щастливо омъжена и е чудесна майка на децата си.

По площада духаше студен вятър, когато Борг ги изпрати до контролния пункт и се сбогува с тях. Фредрик и Кафа излязоха бавно на „Гласигата“, късата уличка, която отвежда от Министерството на отбраната и кабинета на министър-председателя до крепостта Акершхюс. Кафа пристегна шала си, а Фредрик вдигна яката до брадичката си. Мина черна правителствена кола. В затъмнените прозорци Фредрик не видя нищо друго, освен отражението си.

Пред старата Военна болница, розово-кафява дървена сграда на площад „Грев Ведел“, той спря.

— Е, какво мислиш?

Кафа поклати глава несигурно.

— Единственото, което имаме срещу Агнес Усе, е, че тя е лекар. А Аксел Тране трябва да е получил помощ от някого с медицинска компетентност, за да си набавя инсулина. Но аз проверих. Агнес Усе никога не е предписвала нито една рецепта за инсулин.

Когато Кафа го погледна в очите, вятърът се обърна и суровият морски въздух завихри снега от поляната пред тях. Той премина по площада като мъгла.

— Егон Борг я описва като пламенна, спонтанна душа. Но когато й казахме, че бившият й приятел е умрял не преди двайсет години, а преди няколко седмици, тя не трепна.

— Борг я описа също като манипулатор — възрази Фредрик.

— Именно. Не мога да се отърся от усещането, че Агнес Усе е планирала как да реагира на съобщението за Аксел.

Кафа се поколеба.

— „Обратна“. Егон Борг изглежда толкова задръстен. Какво има против лесбийките, как мислиш?

Фредрик поклати глава.

— Има различни хора — промърмори той само.

Беше му студено и искаше да влезе в колата. Кафа обаче постави ръка върху неговата.

— Фредрик? Трябва да поговорим.

Осем минути по-късно седяха в неуютен кафе-бар на „Конгенс гате“. Високите столчета бяха от пластмаса в различни цветове. Салатата с паста се сервираше в купички и беше от хладилника. Вместо да пие през сламката си, Кафа я използваше, за да прави дупчици в смутито си. Дупки, които постоянно се запълваха отново.

И преди бяха седели така. Той не беше сигурен кога и къде, но беше на подобно място. Той й беше разказал за смъртта на Фрик и за раздялата с Алис. Тогава очакваше това да я отблъсне от него. Ефектът обаче беше противоположен.

— Какво стана, Фредрик? Какво стана с нас? Не бяхме ли приятели?

Тя гледаше надолу в купичката си и това му даде възможност да я наблюдава. Дългата черна коса върху ушите, която се превръщаше в нежен мъх по долната част на бузите. Пълните устни, които веднъж го бяха целунали по бузата. Той още помнеше как кожата му бе настръхнала бързо.

— Ти ме отблъсна — каза Кафа.

Фредрик усети как бузите му се загряват. Топлината не беше приятна.

— Не смятах да повдигам въпроса пред теб — продължи тя. — Но сега, след като отново работим рамо до рамо… това ме измъчва. Искам да знам какво се случи.

Фредрик можеше да й разкаже какво се е случило. Всъщност беше съвсем просто. Бе избрал пътя на най-малкото съпротивление. Вместо да каже „не“ на Бетина, когато тя бе пристигнала с багажа си и проклетото куче, Фредрик бе преглътнал дълбоко и си беше помислил: е, това е приемливо. Бетина много искаше да го обича, а той я харесваше. Харесваше му да я гледа как се съблича, харесваше малките й гърди и тесния й задник, обичаше да прокарва пръст от процепа между двете му бузи нагоре до извивката на гърба. Да проследява прешлените на гръбнака, да поставя ръка върху врата й и да затяга хватката, да стиска, докато тя изстене от радост и болка, да разделя коленете й с крак и да я чука. Обичаше да затваря очи и да си представя, че това е Кафа.

Гордееше ли се с това? Не. Срамуваше ли се? Не.

— Кафа — каза той, заби вилица в салатата, отмести пластмасовата купичка и изчака тя да го погледне. — Преди близо месец се събудих в болница, с махмурлук и натъпкан с лекарства. Лекарите мислеха, че съм опитал да се самоубия. Самият аз нямам представа какво е станало, защото не помня нищо. Нищичко. Аз съм по-голям от теб, бях ти шеф, имам две деца, които са почти възрастни хора, имам бивша жена и настояща приятелка. Имам куче, което често страда от разстройство. Не съм нищо особено. — Той усети колко брутално прозвуча това. Отхвърлянето. Но така трябваше да го направи. — Съжалявам, ако съм те накарал да вярваш в нещо друго.

За момент тя само го загледа. Краищата на устата й се повдигнаха. Изражението й беше недоверчиво, почти изумено, а после тя прихна. Кафа му се смееше! Тя стана, навлече си палтото и хвърли връзка ключове на масата.

— Фредрик. Знам, че не съм нищо особено. Никога не съм била влюбена в теб. Исках само да бъдем приятели.

Господи. Кръвта закипя във вените му. Въпреки това той зъзнеше. Изхълца. Гадна каша от салата и стомашен сок запари в гърлото му.

— Можеш да вземеш колата — каза тя и си тръгна.

Глава 62

Март 1992 г., заливът Мотовски на полуостров Кола, Русия

Избори. Животът се състои от избори. От резултати от стари избори и приготовления за нови. От нашите решения и тези на другите. Тогава какви избори бяха довели Аксел Тране дотук?

Свистенето на вентила за налягането в торпедното помещение беше едва доловимо в стоманената тръба. Още само няколко минути. Подводницата трябваше да намери точния баланс, преди да се отворят торпедните врати. Предимството на кислородните апарати, които използваха войниците от флота, беше, че те рециркулираха дъха. Нямаше мехурчета на повърхността на водата. Недостатъкът беше, че гмуркачът бавно се отравяше на дълбочина под десет метра. Затова беше важно да се намери точният баланс.

Ако баща му беше жив, Аксел може би щеше да избере друг път. Но болестта, която го бе прояла, по някакъв начин, дори по-лош, беше съсипала и майка му. Беше станала толкова жалка. Толкова уплашена. Стремежът да се освободи от нея — той ли го бе довел тук?

Подразнен, Аксел удари глава в стоманата. Свистенето спря. Намираха се в стабилно положение. Тогава нахлу водата. Тялото му бавно стана безтегловно в тясната тръба. Водата стигна до устата му, до дихателния апарат. Първото вдишване под вода винаги беше най-трудното. Той изпълни дробовете си. Издиша. Всичко беше наред.

Агнес беше сложила край. Изборът беше неин. Този избор беше улеснил Аксел да поднови договора си с Отбраната. И това решение го бе довело дотук. Всъщност Егон трябваше да напусне. Той искаше да живее със Сусане. Тя беше бременна и заради това животът на Егон като войник от флота трябваше да приключи. После обаче се случи инцидентът. Дъщеря им така и не се роди, а Сусане… да, какво беше Сусане? Нещо на границата между живота и смъртта? Кой беше взел това решение? Бог?

Той стисна носа си и уравновеси напрежението. Ушите му изпукаха приятно. Навигационното табло показваше дълбочина девет метра. Мехурчето в компаса му беше спокойно. Аксел долавя слабо сияние около войника пред себе си. Торпедният люк беше отворен за пускане навън. Той с мъка се извъртя напред.

Много неща в живота на войниците от флота заслужават определението „гаден“. Нищо обаче не е толкова гадно, колкото това да се опаковаш в буцест непромокаем костюм, да си прикачиш дихателен апарат и маска, да си затегнеш автоматичния пистолет МП-5, да те повдигнат двама мъже в стоманена тръба с диаметър петстотин трийсет и три милиметра и да чакаш. Като се разсейваше с тези мисли, Аксел запази спокойствие в тръбата.

Изобщо не изпитваше клаустрофобия, но там вътре знаеше, че тук и сега няма избор. Тук беше напълно зависим от другите. Ако капитанът на подводницата вземеше погрешно решение, ако някой от колегите му изпаднеше в паника, тогава Аксел Тране щеше да умре. Толкова беше просто.

Не трябваше да мисли за това.

Плуваха близо две хиляди метра, преди да стигнат до сушата. Русия все едно вече лежеше с прекършен гръбнак. И без това тези води бяха наситени с мрежа от подводници, сонари и радари, които охраняваха руската база на Северния флот. От водата те зърнаха малкия залив през биноклите си за нощно виждане. Една пътека щеше да ги отведе до тундрата. Из въздуха се носеше мокър сняг, луната едва се очертаваше на фона на облачната покривка и войниците не виждаха признаци на живот.

Плажът беше покрит с обли камъни колкото яйца, които се затъркаляха, когато войниците стъпиха на сушата. Първи бяха лейтенант Фалсен и Аксел. Без да си свалят костюмите, те огледаха местността. Лейтенантът даде сигнала и останалите мъже излязоха от морето. Стафан Хейхе. Бьорн Баке.

Последен излезе Егон.

Глава 63

О, блажен час несравним, Той живее, живее сред нас!

Той броди в победното царство! Защо си печална, душо моя, в тоз час?

Утеха в смъртта ти потърси и се луташе в тъмни земи.

После срещна ти Него в живителен миг, о, блажен час несравним!

Фредрик беше спрял пред музикантите. Когато набитата дама от Армията на спасението го видя, че слуша, отиде при него. Поднесе му кутия коледни сладки. Той си взе една, но тя разтърси кутията с усмивка, затова той си взе още една. Другарите й по борба заизвиваха гласове в поредния псалм.

Сивият ден беше преминал в безоблачна вечер и студът покри града, ясен и искрящ. Въпреки мрака не се виждаха други звезди, освен онези, които търговските центрове сами бяха поставили на витрините си, тук, на улица „Карл Юхан“. Поток от хора, които пазаруваха за Коледа, се стичаше покрай него.

Някога Фредрик знаеше този псалм. „О, блажен час несравним“. Майка му го пееше. Беше за радостта от разгласяването на Божието слово. Радостта от това, че Той е възкръснал от мъртвите. Фредрик засмука сладката, докато тя се разпадна в устата му. Самият той не изпитваше радост. Онова, което беше казал днес, го изпълваше със срам. Защо, по дяволите, би се влюбила Кафа в такъв като него?

Какъв идиот беше само.

Кафа не се върна в управлението, а той не се беше опитал да й се обади.

Всъщност искаше да се прибере вкъщи. Работният ден беше приключил и главата го болеше. Но едно нещо трябваше да свърши. Беше се колебал, беше го отлагал, беше търсил други възможни обяснения. Но не беше намерил такива.

Виненият бар долу в Грюнерльока вече беше препълнен. Сякаш всички, които не купуваха коледни подаръци, бяха тръгнали на коледни партита. Настроението беше приповдигнато и Фредрик трябваше да си проправи път към тесния мрачен бар, където татуирана версия на Ани Ленъкс му хвърли бърз поглед.

Той размаха полицейската си карта.

— Трябва да говоря с някого, който е работил тук предпоследния уикенд на октомври.

Тя посочи един непохватен сервитьор, който тъкмо сервираше нещо като пай на компания от млади мъже в костюми.

— Рикард — каза тя. — Той работи постоянно.

— Клафути с къпини — Рикард изрови една цигара от кутията.

Бяха в задния двор, зад кухнята. Тук топлината отвътре се превръщаше в пара, ухаеща на треска̀, дивеч и тежки сосове.

— Мариноваме къпините в ликьор и ги сервираме със сладолед. Адски добро е.

Предложи кутията на Фредрик, но той поклати глава.

— Сноб — каза Рикард и се ухили.

— Виж — започна Фредрик, — бях с един колега тук един уикенд през октомври. Ти си бил на работа тогава, доколкото разбрах. Чудя се дали е станало нещо онази вечер. Да си забелязал нещо особено?

— А, значи ти си бил? Стори ми се познат. Това сега нещо с полицията ли е? Защо питаш? Нали беше тук?

Рикард дръпна силно от цигарата и издуха дима над главата му.

— Аз… искам да знам какво си видял — отвърна Фредрик. — Онази вечер ми призля. Чудя се дали сме говорили с някого. Да си запомнил други тук?

— Значи не помниш нищо? — попита Рикард, удивен. — Сериозно?

Фредрик кимна утвърдително.

— Но помниш мен, значи?

— Да. Ти беше тук с приятеля си. Онзи, сърдития. Къдравия.

— Да?

— Окей. Дойдохте, поръчахте си по няколко, седяхте и разговаряхте. Като всички други. После дойде онзи тип. Не го видяхте да влиза, поне не и ти, той седеше малко зад теб.

За раздразнение на Рикард, гостът си поръчал само бутилка минерална вода. След около половин час сервитьорът забелязал, че мъжът прави нещо с телефона си.

— Нали сега всички така правят. Проклета джаджа. Мислех си, че само чете вестник или нещо от сорта. Но после видях, че снима. Вас двамата. И тогава му казах, че не може да продължава така. Да тормози гостите ми. И тогава колегата ти го видя. Повиши тон и беше мноооого твърд.

Андреас прекосил заведението и ударил юмрук по масата. В ресторанта настъпила гробна тишина. После се навел напред и прошепнал нещо в ухото на мъжа. Онзи просто станал. Насочил камерата срещу лицето на Андреас и поклатил глава с ледено изражение.

— Та той беше огромен. По-едър от колегата ти. Много по-едър. Затова твоят човек просто дойде при мен, плесна пари на бара, хвана те и те измъкна навън.

— Аз какво казах?

— Нищо. Само изглеждаше адски учуден.

Рикард смачка фаса в тухлената стена, хвърли го на земята и го настъпи.

— Но онзи тип, значи. Седна, пресуши чашата и си тръгна.

— Какво прошепна той? — попита Фредрик. — Колегата ми.

— Кажи ми, да ти кажа. Но беше блед като платно.

Фредрик нямаше желание да помоли северняка да опише мъж. Знаеше какъв ще е отговорът. Въпреки това го попита. Бил голям мъж, по-възрастен от Фредрик и Андреас, но пращял от мускули. С гола глава, малки присвити очи. Големи месести ръце.

Педер Расмусен.

Фредрик почувства неизразима умора. Пред ресторанта спря едно такси. Нямаше сили да ходи. Нямаше сили да мисли. Гърдите го боляха. Какво правеше Андреас, по дяволите?

Глава 64

В някои дни не вали. Като в този, когато температурата пропълзява много под минус десет. Тогава чисто и просто е твърде студено. В други дни обаче вали въпреки това. Тихо се ръси прашец като пудра захар.

И Крьосюс, и Бетина загледаха Фредрик с недоверие, когато той извади кучешките чорапки и ги нахлузи внимателно на лапите му. Беше настоял този ден той да изведе кучето преди закуска. Дори беше сервирал кафе в леглото. Хрумна му, че може би прекалява.

Преди да стигнат до парка „Фрогнер“, секретът беше замръзнал в носа му, мустакът беше натежал от ледени кристали, а главата му — от мисли. Андреас. Андреас, който криеше тайна. Защо не беше казал нищо за конфронтацията си с Расмусен? Какво беше прошепнал Андреас в ухото на убиеца? Фредрик не разбираше. Затова гадаеше.

Юдит Йеде беше казала, че Педер Расмусен е информаторът на норвежкото разузнаване в Москва? Възможно ли беше Расмусен да е и полицейско „ухо“? И Андреас да е неговият контакт в полицията? Двамата, Фредрик и Андреас, отдавна работеха заедно. Обаче още имаше неща, които Фредрик пазеше за себе си. Някои информатори например. Вероятно това се отнасяше и за колегата му.

Това би обяснило защо Педер Расмусен е излязъл от затвора, едва излежал минималната присъда. Би обяснило защо Андреас го защитава. Защо говори с психолога му.

При Монолита, кулата от човешки тела в най-високата точка на парка „Вигеланд“, Фредрик спря. Разгледа редиците от бронзови великани, които се извиваха в студа край булеварда до парка долу. Твърде късно разбра, че Крьосюс си върши работата Прокашля се с едно предпазливо „сори“ към групата японци, които примирено свалиха фотоапаратите си. Свали си ръкавицата и бръкна в джоба си за черна торбичка.

Юдит Йеде очевидно имаше източник в полицията, който познаваше разузнаването добре. Затова ли бяха злобните изблици на Андреас срещу „агентурното племе“? Защото никой не трябваше да заподозре, че той е слабото звено?

— Бетина?

Фредрик стоеше на пръсти и прибираше винените чаши от миялната машина в шкафа. Беше чул стъпките на босите й крака по кухненския под.

— В хладилника има телешка кайма. За теб и за Крьосюс. Помислих, че може да се поглезите тази вечер.

— Колко мило. Моят Крьосюс ще се зарадва. — Тя се замисли. — Но… тази вечер?

Той се обърна. Тя беше с домашния си халат.

— Няма ли да ходим на концерт? На онзи с виолата, който свири „Ромео и Жулиета“? — погледна го въпросително Бетина.

— Напротив… — започна Фредрик. Наклони глава и вдигна поглед към нея в опит да изглежда смирен. — Но се чудех дали не може да дам твоя билет на Андреас. Трябва да говорим, и то на място, различно от полицейското управление.

Очите й потъмняха. Тя пристегна колана и сложи ръце на кръста си.

— О, по дяволите, Фредрик. Никога не правим нищо тримата заедно.

Той вдигна ръце пред себе си.

— Само ме изслушай. Намираме се по средата на много сложен случай. В задънена улица сме и мисля, че Андреас крие нещо от мен. Че не ми вярва. Не знам дали се дължи на… кризата ми, или той си има други причини. Но трябва да говоря с него.

— И трябва да е сега? Довечера? В събота?

Тънката й черна коса се разлюля, когато тя поклати глава.

Разбира се, че му беше сърдита. Те не разговаряха. По-точно, тя говореше. И искаше той да говори. За работата, за колегите, за отношенията със сина и дъщеря си и с Алис. За връзката им като двойка, за Фрик и за всичко под небето, което евентуално беше свързано с факта, че една нощ Фредрик беше намерен в несвяст на улицата, изгубил съзнание от лекарства и алкохол.

Той я изолираше от себе си и двамата знаеха това.

Фредрик преглътна тежко и отиде при нея. Обгърна малкото й тяло с ръце. Тя сви рамене, но не го отблъсна.

— Бетина… Това е прекалено. Съжалявам. Разбирам, че не можем да продължаваме така. Че аз не мога да продължавам така, искам да кажа. Но… не можеш ли да направиш това за мен?

Той отстъпи назад. Посегна към ръцете й и тя го остави да ги хване.

— Та ти дори не харесваш класическа музика. „Стоун“ казват, че напролет отново тръгват на турне. Да купя билети? Все едно къде ще свирят. Копенхаген? Лондон? Само ние двамата. Или с Якоб, ако ти се прави нещо с него.

Бетина поклати глава упорито.

— „Ролинг Стоунс“ — подсмръкна тя. — Станали са толкова… стари, мамка му.

Започваше се. Той пусна едната й ръка и прокара палеца си под окото й. Сложи пръста в устата си и го засмука.

— Благодаря — каза той.

— След концерта веднага се прибираш вкъщи и се чукаме.

— Имаме сделка.

Глава 65

— Кога ще дойде Андреас, татко?

— Няма да дойде.

За сватбата си с Алис Фредрик си купи вратовръзка. Беше в морскосиньо, с черни диагонални ивици. Не му отиваше и оттогава не я беше носил. Въпреки това беше изпитал момент на гордост, когато синът му го бе помолил да я заеме. Сега Якоб стоеше пред него в откритото фоайе на Концертната зала в Осло с развети къдрици, малко широк черен костюм, риза и вратовръзка, която му стоеше накриво. Фредрик се пресегна да я оправи, но Якоб го отпъди.

— Така е добре. Как така няма да дойде?

— Нека почакаме — каза Фредрик.

Бащата и синът стояха до билетната каса. Бяха дошли рано и залата вече започваше да се пълни. Токчета и гумени подметки отекваха по каменния под. Фредрик разглеждаше лицата наоколо. Дали щеше да го познае? Да. Ето го. Дребен слаб мъж се шмугна през стъклените врати и бързо закрачи към тесните кожени пейки в другата страна на фоайето, където остави чантата си за документи и си свали палтото.

Мъжът вероятно беше на около шейсет години. Носеше кръгли очила с обикновена рамка и имаше малка брада, подобна на четка за обувки. Преметна палтото на ръка и направо подмина Фредрик и Якоб.

— Аз съм Фьодор Ларинов, военен аташе в руското посолство. Тук трябва да има един билет за мен — норвежкият му беше безупречен.

— Да видим — каза жената на касата. Огледа се несигурно.

Фредрик му подаде ръка.

— Комисар Фредрик Байер от полицейското управление в Осло. Това е синът ми Якоб. Билетът е у мен.

Якоб, жената на касата и руснакът го загледаха неразбиращо. Фредрик го придърпа.

— Според разузнавателната служба вие няма да разговаряте с мен. Но въпреки това ще опитам.

Фьодор Ларинов сбърчи вежди и се втренчи в него. Снегът върху гладкото му теме се беше разтопил и оставяше мокри вадички във венеца от сива коса.

— Напълно сте прав.

— Няма да се поддадете на чара на един стар шпионски трик?

Руснакът си свали очилата. Извади кърпичка от вътрешния си джоб и мъглата на топлия му дъх обхвана стъклата.

— Това официално поръчение ли е? — попита той и погледна към Якоб.

Фредрик хвана сина си.

— Представи се, момче.

Якоб подаде юмрук колебливо и Ларинов го стисна решително.

— Синът ми е много талантлив виолист. Ще свири на коледния концерт пред министър-председателя.

— Татко… — изстена Якоб. Но руснакът не пускаше ръката му.

— Поздравления. Това трябва да е голяма чест.

— Брамс беше, нали, Якоб? — Фредрик усещаше, че вятърът духа в благоприятна посока.

— Равел — отвърна Якоб, видимо притеснен.

— Коя композиция? — попита аташето.

— Pavane Pour Une Infante Défunte. Ние, учениците, свирим по една творба под акомпанимента на бивши възпитаници на академията. Там, където уча, искам да кажа.

Изглежда, Якоб нямаше представа дали да се взира подразнено в баща си, или смаяно в руския дипломат, затова пробва съчетание от двете.

Ларинов пусна ръката му и продължи да чисти очилата си.

— Какво мислиш за Pavane? — попита той.

— Ами… — поде Якоб. Фредрик го побутна по гърба и кимна решително, втренчен строго в него. Можеш и по-добре.

— Това е крехка творба. Също като живота — каза Якоб предпазливо. — Мисля, че е красива, хармонична и изпълнена с радост. Но и безкрайно тъжна на моменти.

Той погледна баща си. „Браво.“

Ларинов се изсмя под мустак и пак си сложи очилата. Вдигна брадичка и погледна Фредрик право в очите.

— Лично аз не мога да понасям Pavane. Звучи просто угоднически в ушите на един стар циник. Без нюанси.

Хвърли бърз поглед към Якоб, който имаше унил вид.

— Онзи, с когото ще свиря, предложи… — опита той да се извини.

Руснакът поклати глава и се усмихна дружелюбно.

— Но съм съгласен, че е красиво — скръсти ръце пред гърдите си. — На вас обаче не ви липсват нюанси — обърна се той към Фредрик. Доколкото разбирам, сте ме примамили тук. Давам ви две минути.

Фредрик се накани да започне, но Ларинов протегна ръка.

— Първо билета, моля.

След като отпрати Якоб да купи напитки, Фредрик отведе Ларинов до прозорците с изглед към осветения площад. Сковаващият студ се завръщаше и върху града се сипеха крехки снежинки.

— Разследвам убийството на Леонид Гусев — каза Фредрик. — Струва ми се, знаете, че той беше убит тук, в Осло.

— Говори се, че е убит с чук за лед?

— Извършителят се опита да забие този чук и в мен — каза Фредрик. — Силен дявол.

— Лев Троцки беше убит с чук за лед. От агент на Сталин — каза аташето със загадъчна усмивка. — Мислите, че стоим зад това?

— Хрумна ми тази мисъл — отвърна Фредрик. — Така ли е?

Ларинов подръпна брадичката си и се изкикоти.

— Ако трябваше да вървим по петите на всички бивши офицери, които обикалят на Запад и разказват измислици, нямаше да ни остава време за друго. Гусев напусна Северния флот преди близо десет години. Каквото и да има за разказване, вашето разузнаване го знае от години. Той вече не е важен човек.

Руснакът почука дискретно по часовника си.

— Педер Расмусен — каза бързо Фредрик. — Работел е за фармацевтична фирма в Русия преди десетина години. Познато ли ви е това име?

— Не. Сега тръгвам — поклати глава Ларинов.

Фредрик пъхна ръка в джоба на якето си.

— Тогава просто ще ви дам тези.

— Какво е това? — Ларинов се вторачи в снимките, които Фредрик му беше дал. — Училище номер 289 в Заозьорск?

— Това — каза Фредрик, като посочи снимката на момичето на чина — го намерихме в дома на един норвежки гражданин, Аксел Тране. Тази снимка тук — той премести пръста си — е снимка на училищен клас, на която ще разпознаете същото момиче. Нея намерихме в жилището на Гусев. Нашите хора казват, че снимките са направени в СССР в края на 80-те години. Кое е момичето?

Фьодор Ларинов не каза нищо. Но отвори куфарчето си за документи и прибра снимките в него.

— Нека ви задам един въпрос. Откъде знаехте, че ще дойда?

— Ще откаже ли един руснак в чужбина вечер с Прокофиев?

Руснакът изсумтя хладно.

Когато Фредрик видя Якоб да си проправя път през множеството с две бутилки минерална вода в ръце, телефонът му зазвъня. Следователят му махна, посочи Ларинов и направи движение, имитиращо пиене.

На дисплея замига името на Кафа. Той преглътна дълбоко, отдалечи се на няколко крачки и веднага заговори.

— Здравей. Искам да помоля за изви…

— Каин се обади.

— Какво?

— Поиска да говори със следователите, които са били в дома на Лин.

— Откъде знае, че сме били у Лин?

— Нямам представа, Фредрик. Може би е говорил със съседката. Може да е държал апартамента под око. Каза, че с Лин са двойка и че тя е в опасност. Каза, че знае, че сме по петите на доктора. Твърди, че знае нещо — нещо, което щяло да промени всичко.

— Докторът Агнес Усе?

— Не знам.

— Или е имал предвид Расмусен? — продължи Фредрик. — Той е фармацевт. Възможно ли е да е имал предвид Расмусен?

— Не знам, Фредрик.

— Нещо, което да промени всичко? Кое всичко? Какво каза той?

Пръхтенето на Кафа ясно подсказа, че тя не иска повече въпроси, на които не може да даде отговор.

— Иска да отидем сами. На строеж в Сьоренга.

— Кога?

— Каза, че времето изтича.

— Как звучеше?

Кафа се поколеба.

— Рационално. Звучеше рационално.

Фредрик бързо закрачи към Якоб, който явно беше намерил общ тон с аташето. Той даде на сина си банкнотите от джоба си.

— Трябва да работя. Купи си нещо хубаво в антракта и вземи такси до къщи. Окей?

Погледът, който Якоб му изпрати, беше толкова хладен, че явно беше аванс от майчиното му наследство.

— Съжалявам, господин Ларинов — каза Фредрик. — Може ли да правите компания на сина ми?

Руснакът вдигна вежди.

— Не съм детегледачка.

— Е, във всеки случай, седите един до друг. Разберете се сами.

Глава 66

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Зимната мъгла беше забулила залива Мотовски. Оттам лек бриз я разнасяше към сушата. През безснежните островчета и скали край брега, към вечната леденобяла тундра назад. Там мъглата се сблъскваше с по-студения въздух от юг и воалът се превръщаше в стена — мътносива маса, която заличаваше границата между земята, хоризонта и небето.

Мъглата навлажни белите камуфлажни костюми. Покри със студена влага челата на двамата войници от специалния отряд, които лежаха скрити чак до границата на заснеженото плато. Превърна се в капки върху стоманата на оръжията, които постоянно трябваше да бъдат избърсвани.

Между тях дълго царуваше тишина, но ето че единият наруши мълчанието.

— Замислял ли си се с какво се занимаваме всъщност?

Аксел Тране погледна Егон. Върху лицето му беше напластен дебел слой камуфлаж.

— Военна операция на чужда територия? С националния флаг на оръжието? Та това е инвазия по дефиниция. Обявяване на война.

Егон сви рамене.

— Само ако ни хванат — отвърна той и подаде далекогледа на Аксел. Посочи към ниската облачна покривка.

— Виж.

Полярната сова беше впечатляваща гледка. Беше мъжки, почти изцяло бял, само с няколко черни петънца. Кръжеше широко, носен от почти метър и половина размах на крилете.

— Казват, че можели да зърнат мишка от повече от километър разстояние — каза Егон замислено.

— Почти като онова момченце, значи — отвърна Аксел.

Егон не се засмя.

— Стафан Хейхе — каза той само. — Какво прави всъщност тук, по дяволите?

Бяха научили, че има изоставена ловна хижа точно там, където платото започваше да се спуска към фиорда Лица. Там била базата на Дивата норка и приблизително оттам бе дошъл сигналът за помощ. Планът беше да пресекат малката отсечка от тундрата, която беше между тях и хижата, веднага щом падне мрак.

След няколко секунди мълчаливи размишления Егон продължи:

— Сержант Баке и офицер Хаке притежават компетентността, необходима за тази задача — промърмори той.

Аксел позна фразата. Това бяха думите на майор Гюн по време на ориентирането. Единственото обяснение, което бяха получили на въпроса защо тези двамата участват.

— Кой ни е изпратил тук? — попита Егон.

Аксел си свали ръкавиците и започна да меси сняг в твърда, стегната топка. Въпреки че се намираха доста над шейсет градуса географска ширина, арктическата зима беше мека. Само няколко градуса под нулата. Атлантическото течение се грижеше за това.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Норвегия няма да нападне Русия сама.

Аксел се взря в пролома. Заливът едва се виждаше от неговото място. Опита се да метне снежната топка към покривалото, върху което си почиваше сержант Баке. Като ръчна граната.

— Операция на НАТО — каза той. — Това мисля.

— Ами момченцето? Швеция не е член на НАТО. Да бъде заловен на операция в Русия, за войник от неутрална Швеция е дори по-лошо, отколкото за норвежец, ако това изобщо е възможно. Ние поне можем да обвиним старите си навици.

Аксел изпухтя примирено.

— Тогава кой?

— Не знам — отвърна Егон. — Знам само, че е по-голямо от Норвегия. И не е НАТО.

Аксел очакваше температурата да падне с настъпването на вечерта, но през нощта времето се промени. Снегът стана мокър. Задушаваща мъгла намали видимостта. Той не понасяше шапката под белия камуфлажен костюм. Егон и сержант Баке носеха автоматите си АГ3, а Аксел и другите двама — автоматични пистолети. В допълнение към обичайния си багаж бяха натоварени и с водолазната екипировка, надуваема гумена лодка, снайпера на Хейхе и добре опакования сак на Баке с надпис „Здраве“. Не оставиха нещо.

Въпреки че разстоянието не беше голямо, походът отне време. Те не знаеха дали руснаците патрулират, затова следваха вдлъбнатините по надипления терен на тундрата. Но не намериха човешки следи. Само камъни, ледена кора и сняг. След близо два часа лейтенант Фалсен вдигна ръка. Махна на всички да се приближат.

— Хижата. Последната известна база на Дивата норка — прошепна той и посочи натам.

Бяха достигнали долината Лица. Пред тях небето беше по-ясно. Различиха блясъка на звездите и светлината на луната. Тук мъглата потъваше в дълбокото и видимостта се подобряваше. Въздухът беше по-приятен за дишане. Виждаха само покрива на хижата. Тя беше в малка падина, която отвеждаше надолу към фиорда.

— Тране и Баке. Вие влезте. Изчакайте, докато се наредим в позиция около къщата.

При тези думи останалите от патрула се промъкнаха напред. Ако вътре имаше човек, различен от Дивата норка, нямаше да има възможност за бягство. Аксел се загледа в сержанта. Беше си смъкнал качулката и потта блестеше върху голата му глава. Долната му челюст се движеше напред-назад и зъбите му издаваха тих скърцащ звук. Баке не го погледна, не каза нищо, само се оглеждаше наоколо с очите си на бултериер.

— Сега — каза той накрая и тръгна напред, приведен.

Ловната хижа беше не по-голяма от фургон за къмпинг. Състоеше се от широки съединени трупи, които трябва да са били докарани тук, защото на това място не растеше нищо, освен ниски брези и храсти. Отблизо Аксел долови мириса на дърво, покрито с катран. Вратата беше ниска и крива и широките дъски, заковани на нея, образуваха кръст, който се простираше от единия перваз до другия. Нямаше ключалка, нито брава — само една желязна дръжка. Каменен праг пред входа. Две дупки, издълбани под обраслия с мъх покрив — за вентилация.

Двама от войниците спряха. Заслушаха се. Подушиха въздуха. Търсеха ухание на димящо огнище, звуци от разговори, хъркане, живот. Нищо.

Баке хвана дръжката и погледна към Аксел, който вдигна автомата си МП-5 в готовност. Пантите на вратата нададоха вой, когато сержантът изби вратата.

Влизане. Оглед отляво, горе, долу по пода, отляво, горе.

— Чисто е!

Само една стая. Едва осветена от луната над фиорда през квадратен прозорец на дългата стена. Стъклото беше счупено и беше навяло сняг по перваза и върху единствената мебел в стаята — леглото. И телата в него. Аксел направи няколко предпазливи стъпки напред.

Бяха три тела и седяха облегнати на стената. Не миришеха, сигурно бяха замръзнали, но от меките температури кожата им блестеше като восъчна под леко сипещия се сняг.

Аксел знаеше, че и смъртта може да бъде избор. Някои искат да умрат в санаториуми, други искат да умрат вкъщи. Някои искат да умрат сами, мнозина искат да умрат заобиколени от близките си. Някои предпочитат да умрат на място — както си вървят по улицата, да бъдат премазани от пиано в следващия момент. Други биха искали да знаят. Да направят планове и да се подготвят.

„Но никой не иска да умре така“ — помисли Аксел.

Явно това беше малко семейство. Жената беше висока и имаше широко лице със слаба, остра брадичка. Във формата на сърце. Стъклата на очилата й бяха счупени. Момчето беше в ранна тийнейджърска възраст. Имаше набол мустак и изглеждаше почти толкова висок, колкото мъжа, само че беше по-слаб. Семейната прилика между баща и син беше в очите. Сега обаче те бяха празни. Втренчени. И тримата бяха с дебели вълнени панталони и големи ушанки, а от местата, където куршумите бяха пробили пухените им якета, стърчеше червено-кафяв пух.

Баке запали фенерчето. На пода имаше празни гилзи от патрони. Аксел веднага ги разпозна. 5,45 на 39 милиметра. Муниции за AK-47. Автоматът на руската армия.

Аксел предпазливо протегна ръката си, която беше в ръкавица. Почисти снега от бузата на момчето. Беше неравна? Малки твърди копчета, подобни на градушка.

— О, по дяволите!

На светлината от фенерчето ги видя. Не бяха копчета. Бяха мехури. Бабуни.

— Вън. Махни си ръкавицата. Вън! — заповяда сержантът.

Аксел реагира инстинктивно. Запрепъва се назад, изтръгна ръката си от ръкавицата, пусна я и падна върху каменните стъпала отвън, запълзя и погледна нагоре към Баке.

— Какво беше това, по дяволите? — прошепна Аксел.

— Катастрофа. — Баке се втренчи надолу в него. — Това там вътре е адска катастрофа.

Преди да успеят да кажат нещо повече, чуха звук от влачене. От къщата. На вратата беше застанала една фигура.

Глава 67

Тъмният бус на специалните части беше паркиран между редиците товарни контейнери. Мястото се намираше едва на стотина метра на север от осеметажния бетонен скелет, който скоро щеше да приюти сладко-кисела смес от благоденстващи пенсионери и юпита.

Доскоро Сьоренга беше само място за складиране на контейнери с панорамен изглед към фиорда. Само за няколко години обаче беше превърнат в модерен апартаментен комплекс, проектиран от архитекти със слабост към продълговатите тухлички в комплектите за лего.

Снегът се сипеше и ако Кафа не беше помолила Фредрик да паркира тук, той никога нямаше да забележи анонимната полицейска кола, нито тежковъоръжените маскирани полицаи, които бяха застанали край контейнерите и се подготвяха.

Вратата на един от контейнерите беше отворена и Фредрик зърна Кафа и Андреас вътре. Претича през вихрушката. Колегите му бяха нахлузили бронежилетки върху якетата си. В светлината от уличните лампи лицата им бяха мрачножълти и непроницаеми.

— Какво прави отряд „Делта“ тук? — излая Андреас. — Нали поискаха да дойдем сами?

Кафа не отговори. Само го гледаше. Неприятно. Звуци от подметки по пода му показаха, че присъства още един човек. Себастиан Кос пристъпи в светлата ивица.

— Времето, когато сам се изправяше срещу убийците, приключи — каза той. — Икбал се чувстваше неудобно да предприеме атаката заедно с теб. Затова направи единственото правилно нещо. Дойде при мен.

Фредрик усети как долната му челюст се отпуска. Погледна Кафа с недоверие. Тя обаче не помръдна и отвърна на погледа му.

— Можеш да го оставиш — продължи Кос, като посочи към пистолета на Фредрик.

— Какво? Защо?

— Защото няма да участваш. Ти си потенциален самоубиец.

Фредрик погледна Андреас. Дълго търси знак за разбиране, намигането, което говореше все същото, когато Себастиан Кос беше наблизо — потвърждение, че полицейският инспектор е глупак и гадняр. Очите му обаче не казваха нищо такова. Андреас изглеждаше уравновесен. Дистанциран.

— Неме реши да останеш в разследването. Но не и в тази толкова рискована задача. Защото тук аз решавам.

Кой се беше разприказвал за опита за самоубийство? Франке? Или Кафа? Може би самият Неме беше решил, че Кос заслужава да узнае?

Сърцето му биеше лудо в гърдите. Гърбът му се изпоти. Той започна да зъзне, сякаш имаше треска. Но не намери какво да каже, затова Кос просто го подмина с маршова стъпка. Андреас го последва, като му изпрати бърз изучаващ поглед.

— Не бях аз — прошепна Кафа и забърза след Андреас.

После той остана сам. Потри ръце, пое си дъх и го задържа, после изпусна въздуха от дробовете си и отново вдиша дълбоко. Приведе се напред и се подпря на ръцете си. Гадеше му се.

Стоя така чак докато чу отдалечаването на скърцащите стъпки по снега отвън. Докато утихнаха.

Фредрик се отпусна в седалката на колата и разхлаби кобура на пистолета си. Чувстваше се жалък. Унизен и кастриран. Не се съмняваше в техните способности. Каин щеше да бъде задържан и арестуван и Фредрик щеше да има възможност да го разпита. Но да се отнесат с него по този начин? Беше болезнено. А от предателството болеше още повече. Мълчанието на Андреас. Кафа, която беше отишла при Кос, защото не искаше да извърши акцията заедно с Фредрик. По дяволите.

Той застина в седалката. Защо всъщност бяха тук? Ако Каин наистина искаше да се предаде, защо просто не се беше явил в полицейското управление?

Капан.

Колата заскърца по улицата. Ледът беше покрит с пресен сняг и той замалко да излезе от пътя. В светлините на фаровете снежната вихрушка се превърна в стена и той не видя фигурите пред сградата, преди тя да се извиси пред него. Стояха край стената и стоманата на оръжията им проблясваше.

Той удари спирачки и отвори вратата с размах.

— Какво, по дяволите, Байер! — Очите на Кос засвяткаха. — Да не си решил да провалиш цялата акция? Мамка му, това тук…

Фредрик вдигна ръка.

— Мисля, че сме измамени.

Стояха от двете страни на мрежестата ограда, която държеше външните лица далеч от строежа. Тежки снежинки падаха върху якето му. Хората от специалната част се бяха разделили. Няколко мъже стояха с Кафа и Андреас. Останалите сигурно вече се бяха промъкнали покрай пластмасовото покривало, което плющеше на вятъра пред входа.

Кос го изгледа с присвити очи. После изсъска една команда в микрофона на китката си: „Изчакайте“.

Фредрик рязко вдигна колчето на оградата от блока, в който беше поставено, и стъпи на строителната площадка.

От едната страна целият комплекс беше покрит с текстилен брезент, който се развяваше на леденостудения вятър. Фредрик чу ниското ръмжеше на двигателя на кола, която се приближаваше. И гласове от някакъв далечен ресторант. Той замъкна инспектора при Кафа и Андреас. Те се вторачиха в него. С погледи, пълни с недоверие и съмнение. Ако Кос не се вслушаше в думите му, това щеше да му струва скъпо.

— Синът на Педер Расмусен беше убит от куршум на специалните части! Ами ако това е неговото отмъщение? Ами ако Расмусен е предвидил, че… — тук Фредрик хвърли недоволен поглед на Кафа — … че няма да дойдем сами? Представете си, че планът му е да взриви цялата проклета сграда? Да унищожи елитните части на полицията.

Андреас поклати глава. Но Кафа се поколеба. Както и Кос.

— Педер Расмусен е умен човек. И зъл. Ако не ми вярвате, поне преценете фактите — Фредрик погледна Кос право в очите.

— Защо Каин просто не дойде при нас? Вместо това ни иска тук, навън. Сега. Принудени сме да преговаряме, защото той твърди, че Лин е в опасност. Ами ако лъже? Нито сме планирали, нито сме анализирали ситуацията. Не разсъждаваме ясно.

Андреас взе думата. Гласът му прозвуча студено:

— Фредрик, твоята убеденост, че Педер Расмусен има някаква връзка с този случай, е твърде голяма. Нямаме доказателство, че има връзка. Никакво. Освен това, което твърдят няколко агенти на разузнаването.

Фредрик вдигна треперещ пръст.

— А твоята връзка с Педер Расмусен, Андреас, е крайно неизяснена!

Андреас присви очи. Ноздрите му затрепериха. Фредрик забеляза, че Кос ги изучава с поглед.

— Какво става между вас?

Той поклати глава и сведе поглед.

— Нищо.

— Чуй ме сега. Пусни ме да вляза. Без оръжие. Специалната част ще покрива изходите, така че никой да не се измъкне.

В гладкото чело на Кос се беше врязала дълбока бръчка.

— Мамка му, ти сериозно си потенциален самоубиец. Първо прокарваш теория, че някой иска да взриви сградата. После предлагаш да нахълташ вътре. Сам и невъоръжен?

— Не сам — каза Кафа решително. — Не знам дали онова, което казва Фредрик, е вярно. Но звучи като нещо, което Педер Расмусен е напълно в състояние да извърши. Това, което знам, е, че не аз и Фредрик сме целта. Двама съвсем обикновени полицаи… Расмусен няма да извърши подобна атака, ако влезем само ние двамата.

Кос я наблюдава. Дълго. Прокара ръка през косата си, загледа се в снега, който се разтопи в дланта му, и кимна. Андреас се извърна.

Глава 68

Входът зееше като беззъба паст и когато плътният пластмасов лист на входа се спусна зад тях, останаха сами.

Фредрик погледна Кафа. Очите й искряха в полумрака. Тя сложи ръка върху пистолета в кобура, а с другата измъкна фенерче от колана си. Подаде му го.

— Благодаря. — Той опита да се усмихне. Беше й благодарен не само за фенерчето.

Солидни железни греди проблеснаха в рязката светлина. От бетонната плоча стърчаха дебели пластмасови тръби и електрически кабели.

Основата на блока беше с размерите на игрище за хокей на лед и през прозорците без стъкла навяваше сняг. Коварна ледена кора покриваше основата. По средата на сградата се издигаше квадратната конструкция на асансьорна шахта, а към етажите нагоре водеше стълба.

След първите стъпала той спря. Заслуша се. Нищо.

— Каин? Синре Борк? Икбал и Байер са. От полицията. Както се уговорихме. — Бетонът запрати думите обратно към него.

На горния етаж се простираха сиви стени по протежението на цялата фасада. Коридор със зеещи дупки за непостроени апартаменти. И тук нямаше следа от живо присъствие. Фредрик надзърна в отвора на асансьорната шахта. Светлината от фенерчето едва стигаше до дъното, където освети острите ръбове на арматурно желязо и лед. Той освети нагоре. Гладки студени стени. Какъв беше този звук? Течение, което виеше между етажите ли?

Още по-нагоре ги посрещна течение, което донесе леки танцуващи снежинки. Отпред Кафа вървеше приведена, готова да дръпне спусъка, а Фредрик беше зад нея, положил ръка върху рамото й. Беше щастлив, че тя е с него. Наистина щастлив.

Кафа спря рязко между четвъртия и петия етаж. Той видя как малката й ръка стисна дръжката на пистолета. Замръзналият й дъх излизаше на пресекулки. Нещо беше привлякло вниманието й. Фредрик се напрегна. Ето. Тънка, пронизителна металическа песен. После се чуха тежки стъпки и затруднено дишане.

Да извика ли отново? Тя кимна.

— Синре Борк? Полиция.

Звуците утихнаха.

Устата му пресъхна. Бронежилетката тежеше на раменете му, стягаше му на кръста и беше невъзможно да си поеме въздух добре. Изведнъж ръката му се стопли. Кафа беше сложила своята върху нея.

— Готови?

Тя освободи оръжието от кобура. Хвана пистолета „Хеклер и Кох“ с две ръце, изправи гръб и закрачи решително нататък.

Понякога в живота се случва звярът да се завърне в нас. Хиляди години цивилизация се заличават и телата ни реагират, сякаш сме човекоподобни маймуни или свине. Порите се изпълват с мръсотия. С острата воня на страха. Вонята ги удари, когато изкачиха стълбата.

И тук попаднаха в мрачен коридор от бетон. И тук зееха дупките за прозорците. Сняг и лед под первазите, студен пронизващ вятър. Стените обаче бяха обезобразени. С грубо издълбани нечетими думи. И рисунки — пробита глава до тялото, дете от кръгчета и чертички, свито под една силна ръка.

Той беше на по-малко от два метра от тях. Тялото му излъчваше пара, дивите му очи се стрелкаха, едва видими под качулката. Под мишниците на Каин имаше големи потни петна. Той тропаше с крак по пода. Звяр, приклещен в ъгъла. В ръката му беше чукът.

Глава 69

На тавана над леглото имаше кука и на нея се беше образувала капка. Каин дълго седя и само се взира в нея. От студения влажен въздух тук долу боята се надуваше и се отлюспваше от стените. Циментът на тавана беше груб и неравен и по пода се стичаше тънка ивица вода към ръждясала решетка над вонящ канал.

Осемдесет и четири. Осемдесет и пет. Осемдесет и шест. Осемдесет и с… падна. Осемдесет и седем секунди отнемаше на една леденостудена капка да се образува и да падне върху свитата на кълбо фигура в леглото.

Беше купил ростбиф, салата от скариди и ябълков сок. Искаше да я накара да яде, но Лин не помръдваше. Когато той се опита да я закрепи в седнало положение, Лин просто се сви отново в ембрионална поза. Около едната й китка беше закопчана гривна на белезници. Лин обаче не каза нищо, когато той внимателно премести гривната надолу по ръката й, за да не й убива. Погледът й беше празен, когато той разтърси веригата, спускаща се от куката до белезниците. Веригата, която беше точно толкова дълга, че тя да може да достигне студения керамичен ръб на тоалетната чиния. Куката не се поддаваше. Не помръдваше. Лин просто лежеше там, вкопчена в бижуто, което той й беше дал.

Онзи, братът, я беше пребил брутално. Сякаш вината беше нейна. Иска му се никога да не му беше казвал какво е видял пред апартамента на Лин. Полицаите, които тършуваха вътре.

Бягството й беше забелязано и братът обвиняваше нея за това.

Каин се запита: и татко ли го наричаше Авел? Или това беше хрумнало само на мама? На мама и онази, танцьорката, Ингеборг Балтерсен, някой път, когато са лежали в леглото голи, приключили една с друга, докато той е стоял отвън и е удрял с юмруци по вратата. Викал е мама.

Каин. Откъде можеше да е сигурна, че съм Каин? Ами ако мама е грешала? Ами ако съм Авел?

Колко човешки живота струва един човешки живот? Повече от един. Сега обаче дългът беше изплатен. Бяха си стиснали ръцете за това. След руснака всичко приключваше. Въпреки това братът не ги остави да си тръгнат. А как само наби Лин. Каква сила имаше в ударите му.

Има два начина да биеш някого. Можеш да биеш, за да живееш, или за да убиваш.

Разликата е в погледа. В безжизнените очи на убиеца. На човека, който няма да спре, преди да е изтръгнал живота из корен. Така бе изглеждал той, когато Каин застана помежду им. Братът не искаше Лин да живее. Тя знаеше твърде много.

Каин беше отнемал животи, а сега щеше да спаси живот. Наркотиците, насилието, братът и самият живот го бяха остъргали. Бяха го остъргали така, както океанът шлифова планините до пясък. Той искаше да се предаде на полицията, да поеме отговорност за греховете си и да спаси Лин.

„Защото, ако мама има право — мислеше си той, — ако аз съм Каин, братоубиецът, колко дълго трябва да пожаля брат си?“

— Ще се върна — прошепна той в ухото й. Пъхна ръка в джоба си, за да се увери, че сгънатата бележка още е там.

Бележката, която можеше да промени всичко.

В джоба на якето му беше торбичката с остатъците от натрошените таблетки „Темгесик“. Не оставаше много. Но беше достатъчно. Прахът му трябваше сега. След като бе предал човека, когото се бе заклел никога да не предава.

Каин излезе. Навън валеше сняг и беше тъмно.

Глава 70

— Каин? Синре? Остави чука. Всичко свърши. Остави чука. — Гласът на Кафа беше мек, но решителен.

— Каин — изпръхтя мъжът и се олюля. — Каин и Авел.

— Каин, остави оръжието си. Ние дойдохме. Както ни помоли. Поиска да се предадеш. Помниш ли?

Кафа държеше пистолета с дулото към земята пред кубинките на олюляващия се мъж. Фредрик се огледа. Светна с фенерчето към коридора зад тях.

— Кафа — каза той. — Чух нещо. Мисля, че тук има някой.

Фредрик видя, че Каин замръзна при тези думи. Не искаше да насочва светлината право към лицето му, нямаше желание да дразни психясалото същество, но Каин прокара юмрук по челюстта си и качулката му падна. На светлината, която идваше отвън, видяха лицето му. Щръкнала руса коса се спускаше над челото му. Пъпчивата му кожа блестеше от пот и сълзи. Очите му бяха зачервени, а мускулите на шията — изпъкнали. Съсипан човек. Това, което видяха, беше един съсипан човек.

Той пристъпи към тях. Вдигна чука до средата на тялото си.

— Още една стъпка, Каин, и ще стрелям. — Гласът на Кафа вече беше по-твърд. Фредрик я видя да хвърля кос поглед към отвора в тухлената стена. Оттам ли беше дошъл звукът? Фредрик присви очи.

— Долу, долу, долу!

Бутнаха Фредрик толкова силно, че той се удари в стената. Двама мъже от отряда „Делта“ се втурнаха покрай него. Насочиха автоматично оръжие към мощната фигура. През отвора за прозореца зад Каин влязоха още двама маскирани полицаи. Завъртяха се в стаята, откачиха въжетата си и се плъзнаха по местата си. На отвора в тухлената стена застана Андреас с още няколко мъже в черните униформи на специалните части.

— Пусни чука! Пусни чука!

Каин запрати оръжието в хаотична дъга през помещението. Поклати глава с объркано движение и бавно се наведе напред. Поколеба се, сякаш преценяваше силата и волята си да се нахвърли върху мъжете на вратата.

— Лииин…

Не успя дори да постави крак пред другия, когато прозвуча изстрелът. Улучи го в долната част на бедрото. Панталоните му се скъсаха, рукна кръв и кракът му поддаде. Но не изцяло. Каквото и да течеше в кръвта на този мъж, дрогата заличаваше болката и писъците на нервите. Той направи несигурна крачка назад. И още една.

Тогава Фредрик осъзна какво ще стане. Асансьорната шахта.

Каин стоеше там, където скоро щяха да бъдат монтирани вратите на асансьора. Изстена. Пусна чука и пристъпи встрани, олюлявайки се. Блестящата стомана се люлееше на каишката около ръката му. Фредрик се хвърли напред, улови ръката му, сграбчи пуловера над гърдите му.

Но твърде късно. Каин се преобърна. Назад. Надолу, надолу.

Глава 71

Март, 1992 г. Колският полуостров, Русия

— Ако тя направи още една стъпка напред, стреляй.

Стафан Хейхе кимна утвърдително на лейтенант Фалсен. Шведът държеше автомата МП-5 опрян до рамото си и насочен право срещу жената. Тя се олюляваше права на прага на хижата. Държеше се за корема и се взираше в тях уплашено и умолително през счупените си очила.

Сержант Баке спусна ципа на чантата със санитарните принадлежности.

— Защитни маски и предпазни костюми. Сложете си ги. Веднага.

Аксел погледна въпросително към лейтенант Фалсен.

— Заповед от къщи. В случай на химическо или биологично оръжие — отвърна той.

Жената бе започнала да мърмори. Къси объркани фрази на руски. Падна на колене. Дори не се обгърна с ръце, преди да се строполи на замръзналата земя.

— Оставете я да лежи. Никой да не се доближава, преди всички да са си сложили екипировката — каза лейтенантът.

Аксел забеляза, че погледът на Егон се мести от сержант Баке към жената.

— Биологични оръжия? — попита приятелят му. — За какво говорите, по дяволите?

— Ако беше използвал времето си и за друго, освен да размишляваш за личните си глупости, може би щеше да осъзнаеш, че Дивата норка не е изпратен тук, за да снима атомни подводници. За това си имаме сателити — просъска Баке. — Сега навличай костюма. Това е заповед.

По тялото на Егон пробяга тръпка. Аксел видя това. Пръстът до спусъка на автомата помръдна едва забележимо.

— Направи каквото ти казва — гласът на лейтенант Фалсен беше приглушен. Той насочи показалец към Баке. — Личният живот на Бог е светиня. Разбра ли? Светиня.

Той остана така с вкаменен показалец, докато сержантът отклони поглед с присмехулна усмивка.

Членовете на военноморския отряд бяха тренирали с тази екипировка. Пот, задух и клаустрофобия. То притъпяваше слуха и изключваше обонянието, а стъклената преграда на маската изкривяваше зрителното възприятие. Беше по-трудно да дишаш и по-трудно да общуваш. Гумените ръкавици неприятно стягаха пръстите и китките.

След като всички се облякоха, внесоха жената обратно в хижата. Вдигнаха мъртвите от леглото и я положиха върху него, а после й свалиха грейката. С нея запушиха счупеното стъкло. Аксел държеше джобното фенерче, докато сержант Баке накъса марля на ивици и направи компрес върху огнестрелната рана. Аксел се огледа наоколо. Нищо тук не изглеждаше като останало след норвежки агент. Къде беше Дивата норка? Дали не го бяха заловили руснаците?

— Изстрелът я е уцелил встрани от корема. Куршумът е минал право през него. Можела е да има късмет и да избегне сериозни вътрешни рани. Но е изгубила много кръв. — Баке я погали по бузата. — Все пак най-удивителното е, че не е заразена.

Аксел насочи фенерчето право в лицето му. Срещу малките кръгли очи зад маската.

— Заразена от какво?

— Чу ли я какво каза, когато беше на вратата? Какво прошепна? „Оспа“. — Баке се изправи. — Онези двамата там… — той погледна към момчето и мъжа на пода — … са убити, защото са носители на изключително заразна и смъртоносна болест.

Внезапно чуха зареждане на оръжие отвън.

Глава 72

Дванайсет и трийсет и девет. Часовникът премигна, преди таблото на колата да угасне. Той излезе и отпусна глава назад. Взря се в приглушеното сияние над улица „Соргенфригата“ и в апартамента на третия етаж. Боже. В хола светеше.

Беше по-лошо, отколкото бе очаквал. Предчувствието го обзе още щом пъхна ключа в ключалката. Не беше заключено. Бетина винаги заключваше, освен ако не очакваха гости. Вътре беше топло и тихо, с онзи вид уют, който само чаените свещи и задушевните разговори създават. В антрето беше уханието. Фредрик не разпозна веднага наситения мирис на канела и водна лилия, но той събуди нещо у него и му разкри кой е събеседникът.

На дивана в хола седеше Бетина. До нея беше Алис.

— Стреляйте — каза Фредрик мрачно. Бившата му жена се вторачи в него, а Бетина само потри ръце в скута си.

— Не може да оставяш Якоб така — каза Алис делово. — Беше се натъжил.

Фредрик вдиша дълбоко.

— Беше по работа. Спешна ситуация. Затова ли си дошла? Да ми мелиш на главата, защото не се грижа достатъчно добре за сина си?

Ненужната нападателност накара Алис да извърне поглед от него. Бетина вдигна глава. Очите й бяха изпълнени с мъка. По разтеклия се грим личеше, че е плакала.

— Обадих се на Алис, защото не знаех какво да правя — каза тя със слаб глас. — С теб. С нас. С Якоб.

— И реши, че ще е добре да го обсъдиш с бившата ми жена?

— Исках да разбера дали си лъгал често и нея, както лъжеш мен. — Тонът на жертва се бе изпарил.

— Това, което си направил днес… Още от сутринта. Якоб ми каза, че изобщо не е било планирано Андреас да е там. Излъга, защото знаеш, че искам да поговориш с някого. „Стоунс“ в Копенхаген — изплю тя. — Манипулира ме. И не само това. Въвлякъл си сина си в… работна акция? Та това е повече от безотговорно. Началникът ти знае ли какво правиш?

Кръвта затуптя в слепоочията му. Фредрик сви юмруци и ги притисна един до друг пред гърдите си.

— Той е на шестнайсет — каза той тихо. — Достатъчно голям е, за да намери пътя до дома сам. Знаех какво правя.

— Да! — изхълца високо Бетина. — Именно. Знаеш какво правиш. И затова всичко е адски непростимо. Никога не си у дома. Излизаш, преди аз и Якоб да станем. А когато си тук, напълно отсъстваш. Вече не спим заедно. И… дори когато опитваш да се самоубиеш, отиваш и лягаш на нейната улица!

Бетина скри лицето си в ръце. Разхълца се гротескно. Фредрик и Алис се спогледаха.

Той беше толкова уморен. Така изтощен. Въпреки това в него вреше и кипеше. Бяс, състрадание и мъка. Имаше няколко хапчета в нощното шкафче. Сънотворни. Не от силните, естествено. Не беше нарушил пакта, не беше ги докоснал. Сега обаче се нуждаеше от тях. Боже. Наведе се напред и се изкашля. Чувстваше се така, сякаш сърцето му е заседнало в гърдите.

Стига толкова. Един по един ги отблъскваше от себе си. Алис и Бетина. Якоб, Кафа и Андреас.

Фредрик се свлече на колене. Под холната масичка имаше снопчета козина от Крьосюс. Той ги вдигна демонстративно и ги удари в масата.

— Крьосюс е твой. Якоб е мой.

Откъде идваше цялото това раздразнение? Защо не съумяваше да протегне ръка и да позволи на Бетина да я хване? Той знаеше отговора. Беше бесен, защото тя бе посмяла да покани Алис, бившата му жена, в собствения му хол, за да обсъждат него зад гърба му. Не намираше извинение за това. Не и сега.

— Фредрик — каза Алис меко. — Якоб не е твой. Той е наш. Поговорихме си с Бетина. — Тя заговори по-тихо. — Та Якоб не прави друго, освен да репетира. Не излиза с приятели и се справя зле по всички предмети, освен по музика. Ако ставаше дума за компютърни игри или купони, отдавна да сме тропнали с крак. Може би трябва да му откажем коледния концерт? Ако не се стегне.

Фредрик я гледаше празно. Алис просто продължи.

— А ако е така, както казва Бетина, звучи сякаш ви трябва малко време за вас двамата. Дали не е добре Якоб да дойде да поживее с мен?

Фредрик стана и излезе.

— Татко?

Вратата на стаята на сина му беше открехната.

— Минава три, Якоб.

— Наистина ли си щял да се самоубиеш? Както казва Бетина?

Момчето беше в леглото, но беше избутало възглавницата си до стената и седеше поизправено. Юрганът стигаше до половината на бледите му гърди. Фредрик седна на ръба на леглото. Прокара ръка през перчема му. Якоб му позволи да го направи.

— Как беше концертът?

— Мегаяк.

— Натъжи ли се, когато си тръгнах?

Якоб сви рамене.

— Ами нашият руски приятел?

Фьодор Ларинов се беше погрижил добре за него. Беше го почерпил сандвич със скариди и шампанско в антракта, а после го беше закарал вкъщи. В адски яка дипломатическа кола.

— Шампанско?

Якоб се ухили.

— Лека нощ.

— Ей? За концерта. Нали мога да свиря?

— Да.

— И да живея тук?

— Да.

Глава 73

Събуди го тишината. Отсъствието на тихото дишане на Бетина. Липсата на Крьосюс, който не топуркаше тъжно по килима, скимтящ и притиснат от малка нужда. Навън беше ден. Кога за последно беше спал, докато съмне?

Страната на леглото, където спеше Бетина, беше непокътната. На нощното шкафче беше опаковката сънотворни. Той извади блистера. Седем. Три липсваха. Беше ли ги изпил? Не помнеше. Но това обясняваше тъпата дистанция, която усещаше. Към заобикалящия го свят. Към смъртния случай, на който бе станал свидетел преди половин денонощие. Към кавгата с Бетина. Към всичко. Беше спал осем часа и беше напълно изтощен.

Бетина не си беше направила труда да прибере чаршафа от дивана в хола. Дали това не беше деликатен знак? Напомняне, че е прекарала нощта тук, за да не си помисли той друго, когато се събуди? Кучешката козина, която той беше ударил в масата, беше изчезнала.

— Амфетамини. Много висока доза.

Тересе Грьофтинг, началникът на извършващите огледа на местопрестъплението, стоеше пред малката група следователи. С дългите си пръсти издърпа тъмната си коса назад и я захвана с шнола на врата. Пред зеленото й око падна къдрица. Остави я така.

Себастиан Кос беше там. Както и главният комисар Неме. Над прясно изгладената униформа лицето му беше покрито със сериозни бръчки.

— Концентрацията беше толкова висока, че при повечето хора би довела до безсъзнание, спиране на сърдечната дейност, парализа на дихателните органи и смърт. В този случай обаче причината за смъртта е съчетание от раните от падането и факта, че гръдният кош на Синре Борк е бил пробит от пет или шест железни пръта, когато е паднал на пода на асансьорната шахта, според доклада на патоанатома Хайсман.

— Арматурно желязо — промърмори Фредрик.

Тя вдигна поглед към него едва-едва и продължи:

— Смъртта е настъпила моментално. У него е имало много малко лични вещи. Мобилен телефон. Една бележка в джоба. — Тя отново прегледа записките си. — Исмасил Салебан. Вероятно е име. Телефонът е изпратен за анализ.

Пред дъската имаше малък подиум. И без да застане на него, Неме се извисяваше върху всички. Беше широкоплещест, висок и с дълбока трапчинка на брадичката.

— Да започнем от началото — започна той и се загледа над главите им. После изложи цялата последователност на събитията — от обаждането на Каин до полицията до падането и смъртта му.

— Не е било капан, Байер — заключи Неме.

— Не.

Краката на стола изскърцаха по пода и Фредрик разбра, че Кос се е облегнал назад. Вероятно беше доволен от наблюденията на Неме. Кос беше онзи, който беше взел решението специалните части да се промъкнат зад тях и да пристъпят към действия.

— Можеше ли да бъде спасен животът на този човек, Икбал? — Неме беше отместил поглед. Не към нея, а към петно от маркер в ъгъла на дъската. Разтърка палец върху него с грубо движение.

Кафа цъкна с език несигурно, преди да отговори:

— Ситуацията беше доста неясна. Ако Каин ни беше нападнал, щях да стрелям. Нямаше как да знаем дали е сам. — Тя хвърли бърз поглед към Фредрик. — Нали?

Той сви рамене.

— Разбирам защо се е намесил специалният отряд — каза тя.

Тук ставаше дума за Фредрик. Той осъзна това. За вярата в преценката му и за факта, че Кос му беше взел оръжието и би предпочел да го отстрани от разследването.

Той чу как инспекторът се намества зад него.

— Сега, след като всички сме тук и сме информирани за душевното състояние и историята на заболяванията на Байер… — започна Кос — … наистина ли господин главният комисар смята, че това е човекът, който трябва да ръководи една толкова важна част от това разследване? Разузнавателната служба намекна за страх от… тероризъм.

Тероризъм. Думата, която караше бюджетите да растат, а полицаите — да се смаляват. Думата от първите страници на вестниците. Фредрик преглътна.

Кафа му се притече на помощ.

— Ако не беше Фредрик, тайните служби никога не биха споделили тази информация с нас — каза тя. — Ако не беше Фредрик, нямаше да свържем този случай с Педер Расмусен. Фредрик движи това разследване напред, господин комисар.

Неме не каза нищо. Само отиде до мивката при вратата, пусна я възможно до краен предел и силно разтърка палеца си. Взе няколко хартиени салфетки от алуминиевия съд и подсуши ръце. Сгъна хартията на правоъгълници и ги пусна в кофата.

— Добре.

Докато излизаше от конферентната зала, Фредрик усети лека ръка на гърба си. Тересе Грьофтинг му даде знак да изчака. Когато останаха сами, тя прибра къдрицата зад ухото си и допря ръце пред гърдите си.

— Искам да знаеш, че Андреас… те издаде. Каза на Кос за болестта ти. Защо си бил в болнични. Подслушах ги в коридора.

Фредрик се отпусна на един стол.

— Май е добре да поговорите.

Андреас. Този гадняр. Какво ставаше, по дяволите? Кой беше Андреас всъщност?

Глава 74

Фредрик и Кафа седяха в колата, паркирана до редицата от малки, почти еднакви къщички за лодки от южната страна на остров Ормоя. Едно време тази скала, която се извисява от фиорда на няколко километра южно от центъра на Осло, беше площадка за игра на градските богаташи. Сега там живееха няколкостотин души на места, където елхите и широколистните дървета трябваше да отстъпят място на вили и редици от еднакви къщи. На склона над тях Фредрик и Кафа различиха плосък покрив върху тухлена фасада с пясъчен цвят и широки прозорци. Къщата във функционален стил на Агнес Усе.

„Знам, че сте по петите на доктора“ — беше казал Каин. Затова бяха дошли.

— Едно не ми е ясно — каза Кафа бавно.

Бяха там от един час в очакване Усе да се върне от работа и да завие по тясната чакълена алея пред тях. Бяха изключили двигателя и седяха с дебели якета. Споделяха картонена чашка кафе от стоманен термос. До брега долу имаше разбрицана лодка, качена върху подпори. През снега, с който беше покрита, Фредрик зърна зееща дупка в корпуса й.

— Защо Каин е взел толкова висока доза амфетамини точно преди да се види с нас?

Фредрик примигна силно няколко пъти. По дяволите, колко бавно мислеше. Защото дори не му беше хрумнало да зададе този въпрос. Беше претоварен с мисли за Андреас. И за Бетина. И за себе си.

Той отново се загледа в старата лодка. В корпуса на Фредрик също имаше пробойна. Затова той трябваше да започне да я запълва. Всичко трябваше да започне с един сериозен разговор с Андреас.

— Каин е наркоман, откакто се помни — продължи Кафа. — Трябва да е знаел как ще реагира на толкова висока доза амфетамини.

— Може би е имал нужда да се упои — възрази Фредрик. Почеса се по челото, докато мислеше. — Каин и Авел. Каин е бил напът да предаде някого вчера вечерта. Някой, от когото наистина се е страхувал. Затова се е надрусал.

— Да… — отвърна Кафа много тихо. — Може би.

Агнес Усе беше облечена в бежово палто с висока яка. Пристигнаха при нея още преди да успее да се надигне от шофьорското място. Тя ги изгледа без следа от изненада.

— Можехте да ме потърсите на работата — каза тя уморено.

— Хубаво е да ходиш на гости на хората — отвърна Кафа бодро. — Твоят дом е твоята душа.

Усе се хвана за волана и вратата и се измъкна от колата. Посочи една патерица на задната седалка и се втренчи в Кафа:

— Може ли?

Лекарката беше паркирала пред гаража, който се намираше в подземната част на къщата, и бавно ги отведе нагоре по каменната стълба към входа. От хола й сигурно имаше широк изглед към фиорда Бюне. Фредрик спря за момент. Прокара ръка по неравната фасада. Беше го осенило прозрение. Може би все пак не беше толкова лош полицай. Доволен, удари свития си юмрук в стената. „Твоят дом е твоята душа.“

В антрето Усе се обърна към тях. „На четиресет и седем“ — помисли си той. Според националния регистър беше по-млада от него. Но изглеждаше десет години по-възрастна. Най-малко. Косата й беше подстригана във въздушна фризура, от онези, които жените политици явно смятат, че са им необходими, за да управляват една страна. Очите й бяха уморени.

Щори покриваха прозорците в хола и стаята беше почти потънала в мрак. Агнес Усе се придвижи до средата на стаята, където плесна бързо с ръце. Нищо не се случи. Тогава тя направи още няколко крачки навътре. Той чу как патерицата изтрака до парапет и Агнес отново плесна с ръце. Щорите се вдигнаха и светлините на тавана изпълниха хола с хладна светлина.

— Казаха, че ще е толкова лесно — изстена тя.

Холът беше обикновен, но скъпо обзаведен. Над черен кожен диван се извисяваше принт в ярки червени и оранжеви нюанси върху метална плоскост. Принтът беше по-широк от дивана и приличаше на залез или пък на свободно тълкуване на белодробна трансплантация. Лекарката спря до вита стълба, която водеше надолу. Парапетът беше от дебело матово стъкло.

— Получих обаждане — каза тя. — От стар приятел. — Погледна надолу към стълбата. — Егон Борг. Каза, че сте му задавали въпроси. За мен. — Обърна се към тях. — Миличкият мъничък, глупавичък Аксел. Всички тези години. Нито дума. Да се смееш ли, да плачеш ли?

Фредрик се загледа във фиорда. Прозорците се простираха от тавана до пода. Напомниха му за един вече несъществуващ бар на последния етаж на хотел в Осло, където писоарът беше така поставен пред прозореца, че човек имаше чувството, че пикае върху града. Поне в мъжката тоалетна беше така. Може би жените не изпитваха същата необходимост. Въпреки това… нима лекарката на средна възраст с патерицата, ризата и жилетката не уринираше върху тях в момента?

— Голяма къща, като за самотна дама — каза той.

— Така ми харесва.

— Какво имате под земята?

— Гараж и ателие.

— Но въпреки това паркирате на алеята отвън?

— Незаконно ли е?

— Направи ми впечатление, че имате проблеми с краката.

— Елате. Ще ви покажа.

Агнес Усе натисна една копче на върха на широкия парапет. Електрически мотор зажужа ниско и край стълбите се заиздига малка плоскост. По средата й имаше колона с дръжка, а отдолу беше прикрепен ремък.

— Всъщност трябва да се закрепя здраво — каза тя и застана на стълбищния асансьор. Веднага щом сложи ръка на дръжката, асансьорът тръгна надолу. — Но още не съм грохнала толкова.

Кафа остана в хола, но Фредрик се затътри надолу по стълбата.

— Тузарска работа — каза той.

— Знаете ли колко струва грозният принт горе? Повече от къщата. Родителите ми бяха много богати. А аз съм единствено дете. Нямам наследници и не харесвам хората особено. Не виждам причина да оставям нещо след себе си.

Когато асансьорът стигна до подножието на стълбата, тя отново плесна с ръце и осветлението се включи. Стаята беше малка, с плътен тъмночервен мокет. Една врата беше монтирана на светлата тухлена стена точно пред тях, а друга — на страничната стена. Нямаше прозорци. Насред стаята имаше дълбоко кресло. Иначе беше празно.

— За размишление — каза Усе и се обърна към Фредрик.

Той се усмихна много бързо.

— Тухли с пясъчен цвят — каза той. — В страната най-разпространени са май червените? Или кафявите?

Тя го наблюдаваше.

— Тухли за бедняци. Тези са полирани и изпечени на въглища. Специален внос от Дания — каза тя.

— Имате ли полароиден фотоапарат?

— Имам много фотоапарати. Любител фотограф съм.

Фредрик отстъпи назад. Тя държеше ръцете си скръстени върху корема и го наблюдаваше с очакване. Не играеше ли лека усмивка по устните й?

— Знаете ли — каза той. — В моята работа понякога имаме възможност да виждаме най-невероятни неща. Наскоро посетих дома на една тайландска проститутка. Тя е изчезнала. Но намерихме вещите й. Между които имаше полароидна снимка. Направена на фона на тухлена стена, не много по-различна от тази — и посочи стената. — Можете ли да предположите какво носеше тя на тази снимка?

— Пенис и сутиен — отвърна Агнес Усе. — Доста скъпа беше тази екипировка. Тоест не самият пенис. Той беше само едно жалко копие. А веригите и каишките. Купен е на търг в Лондон. Познато ли ви е името Рихард фон Крафт-Ебинг? Не? Той е психиатър. Използвал е тази конструкция, когато е демонстрирал извращенията на човека пред колегите си. Трябваше да подам жалба за кражба срещу нея.

Фредрик не успя да скрие изненадата си.

— Значи…?

— Тя не беше проститутка. Беше модел. Но си втълпи, че ще започна да я режа със скалпел, само глупости, естествено, и избяга като отвързана — буквално.

За пръв път Фредрик видя Агнес Усе да се смее. Отблъскващ смях. После тя го отведе до вратата пред тях. До гаража.

Сега той разбра защо тя не може да паркира вътре. Целият бетонен под и стените бяха покрити с копия на снимки с размери на плакати. Цветовете бяха неясни, преминаваха в размазано сиво и на всички снимки бяха изобразени хора. Някои бяха в цял ръст, други — портрети в близък план, чиито очи бяха по-големи от юмруците на Фредрик. На един принт точно пред него се виждаше мършав човек с груба кожа. Погледът му беше дълбок и пронизителен, а прошарената коса — късо подстригана. На челото му имаше вдлъбнатина, сякаш част от черепа беше отстранена. Друга снимка, много по-малка, показваше смеещо се момиче в рокля, чиито ръце бяха обезобразени от релефни белези. Рани от изгаряне, предположи Фредрик.

Всички хора на снимките бяха претърпели наранявания, имаха телесни дефекти или недъзи. Въпреки това носеха обезобразяванията си с достойнство. Магията беше в погледите им. Фредрик забеляза как възхищението му нараства. Агнес Усе беше много добър фотограф.

— Казахте, че не харесвате хората особено много?

— Аз не снимам хора. Снимам недъзи.

— Но тайландската жена… — каза Фредрик несигурно. — Тя няма недъзи.

Отвратителният смях се завърна.

— Не — отвърна тя кратко. — Не и външни. Това е нов проект, върху който работя.

— Имате ли снимките й?

Агнес Усе поклати глава.

— Само една. Като онази, която намерихте. Така и не започнахме работа.

Върнаха се в стаята без прозорци и тя посочи другата врата.

— Ателието. Искате ли да го видите?

— Не. Как се свързахте с нея?

Лекарката сви рамене.

— Не помня. Сигурно чрез обява. По принцип става чрез обяви.

Агнес Усе се вторачи в него.

— Да се връщаме при вашата лъскава играчка горе? — попита тя и се изкикоти.

Фредрик преглътна тежко.

В асансьора тя му разказа същата история, която му беше разказал Егон Борг. Аксел, Егон и Агнес били приятели от детинство, движели се в една компания през тийнейджърските си години и известно време Аксел бил гадже на Агнес. Тя отговори със студен смях, когато Фредрик я попита дали всъщност е искала да бъде с Егон.

— Да, той така си мисли. Истината е, че бях дълбоко влюбена в Аксел. Известно време. Беше толкова сериозно, че когато момчетата заминаха за щаба на флота в Рамсюн, потърсих временно лекарско място наблизо. Но връзката ни приключи, преди да стигнем дотам. Младежката любов е нетрайна.

Тя излезе от асансьора. В хола беше Кафа, загледана във фиорда.

— Не съм глупава. Сигурно изглеждам като студена жена със странни интереси. Но ми повярвайте, когато ви казвам, че ме боли да знам, че Аксел се е преструвал на мъртъв повече от двайсет години, без да ме потърси.

Усе ги изпрати до вратата. Фредрик хвана пухкавия й влажен юмрук.

— Познавате ли човек на име Синре Борк? С прякор Каин?

Той не забеляза реакция.

— Мъртъв е — каза Кафа.

Сега, обаче… Фредрик беше сигурен, че тя е мигнала, както човек прави инстинктивно, когато нещо нежелано се приближи твърде много до него.

— Името не ми говори нищо.

— Бил е познат на Лин. Вие я наричате модел, но мисля, че аз ще продължа да я наричам проститутка. А това прави Каин нейния… сводник?

Фредрик видя, че тя разбира накъде бие той.

— Още ли сте сигурна, че сте намерили Лин чрез обява? Разбирате ли, имаме телефона на Каин. Мислите ли, че ще намерим вашия телефонен номер на него?

Тя поклати глава.

— Гарантирам ви, че няма.

Кафа нямаше да я пусне толкова лесно.

— Знаете ли какво ни каза Каин точно преди да умре? Каза, че знае, че сме по петите на доктора.

Агнес Усе се разсмя. Малко продължително.

— Е… Намерихте ли лекаря?

— Не. Както казахме, Каин умря — отвърна Кафа.

— Колко жалко — каза лекарката и им затръшна вратата под носовете.

Отвън Фредрик спря до тухлената фасада. Сложи ръка върху нея.

— Знам къде се крие Педер Расмусен — каза той.

Глава 75

Сухи люспи жълта боя се отделиха от стената, когато Фредрик прокара ръка по дървото. Прозоречните дъски бяха толкова изгнили, че той можеше да ги изгребе с пръста си в ръкавицата. През крехкото духано стъкло не се виждаше нищо друго, освен гола стая, която някога е била детска.

Той застана с гръб към стената на старото работническо жилище. Озърна се за Кафа, която още беше в колата и говореше по телефона. Той бързо издишваше облачета замръзнала пара и гледаше как светват уличните лампи.

Галгеберг.^[3] Тук, на ешафода на хълма убийците и обирджиите някога бяха посрещали края си.

Каква ирония, че Педер Расмусен се беше скрил именно тук. Но Фредрик беше сигурен, че е така. Защото твоят дом е твоята душа. Точно както каза Кафа. Тук Педер Расмусен беше убил съпругата си. Тук беше убит синът му, когато Андреас и Фредрик бяха влезли насилствено в дома му преди осем години. Тук беше домът на душата на Педер Расмусен.

Той най-накрая видя, че в купето светна. Кафа излезе от колата и дойде до него.

— Жилището още е собственост на общината. Но не е използвано оттогава. Сградата е защитена, но всъщност само стои така и запада — каза тя.

Несигурно му подаде колана с пистолета.

— На Кос няма да му хареса това…

— Ако ме убие разследван убиец само защото Кос ми е забранил да нося оръжие, и това няма да се хареса на полицията — намигна й Фредрик. Не изглеждаше убеден.

Фредрик си играеше с огъня и беше наясно с това, но нямаше намерение да позволи на Кос да го изолира повече. Това си беше неговият случай.

Кафа въздъхна примирено.

— Ти си шефът. — Загледа се в избледнялата стена. Сигурен ли си, че той се крие тук? Няма електричество и от комина не излиза дим. Вътре сигурно е лед.

— Със сигурност.

Той клекна и пропълзя под прозореца. Входната врата беше от старите, при които тесни железни орнаменти са заковани върху масивно дърво. Прозорче с матово стъкло беше монтирано на равнището на главата, а грубо монтирана стоманена плоскост показваше мястото, където се бе врязал таранът на специалните части.

— Общината е одобрила влизането ни?

Той не изчака отговора й. Само си свали ръкавиците, разхлаби пистолета от колана, отстъпи две крачки назад и изрита брутално стоманената плоскост. Очакваше касата на вратата да е също толкова изгнила, колкото прозорците, и наистина беше така. Вратата повлече заключващия механизъм, удари се в стената отвътре и Фредрик и Кафа се озоваха пред дълъг мрачен коридор.

— Полиция! Това е въоръжена полиция!

Той влезе бързо с тежки крачки. Провери детската стая. Беше празна. Кафа пое отсрещната стая. Поклати глава. В края на антрето беше банята. Вратата беше отворена и в светлината от уличните лампи Фредрик различи очертанията на ваната. Тук бяха намерили жената на Расмусен със зейнала дупка от куршум точно там, където носният хрущял преминава в черепа. Фредрик забеляза тъмните петна по сиво-кафявия килим в коридора. Това неговата кръв ли беше? Или кръвта на момчето?

I’m Popeye the Sailor Man, I’m Popeye the Sailor Man. Безумният рев на Педер Расмусен отекваше в главата на Фредрик. Той хвърли поглед на Кафа. Беше включила фенерчето и го държеше успоредно на цевта на оръжието „Хеклер и Кох“. Устата й беше полуотворена, зъбите — стиснати.

Холът беше малко вдясно от банята и ниската врата беше леко открехната. Кафа вече беше там. Фредрик се ослуша, без да бърза. Беше тихо. Чуваше се само тяхното развълнувано дишане и въздушното течение през старото дърво.

Той изрита вратата.

Мястото беше обитавано, но въпреки това изоставено.

Когато Фредрик беше момченце на не повече от седем-осем години, понякога майка му го вземаше със себе си на домашни посещения. Така правеха в мисията, към която принадлежеше тя. Посещаваха възрастни и самотни хора. Понякога хапваха замразени полуфабрикати за вечеря, друг път само пиеха кафе. Ядяха кекс и пиеха вода. Фредрик си припомни треперещите старци. Лекият дъх на урина и разграждащи се лекарства. Острите нокти, пръстите, които вече бяха неспособни на милувка, а се забиваха в детските му ръце. Как ненавиждаше тези посещения. Не помнеше всяка поотделно, по-скоро обратното, но една се бе запечатала в паметта му.

Беше у една възрастна дама във Фрогнер. Тя живееше недалеч от тях в малък двустаен апартамент и майка му отключи вратата. Вътре беше топло и миришеше на храна. Радиото в хола предаваше новини — тези дни се беше случило нещо голямо, беше потънал кораб с норвежки моряци и радиото имаше извънредни емисии. Фредрик помнеше това, защото по някакъв начин голямата трагедия се бе преляла в малката. Намериха дамата в кухнята. Седеше с нож в едната ръка, вилица в другата и лице в яхнията. Котката й, черна и с дълга опашка, стоеше отстрани на масата и ядеше от храната. Ближеше умрялата си стопанка по лицето и продължаваше да яде. Храната още беше топла. Помнеше също, че отиде с баща си на пристанището. Там той хвърли две тухли в брезентов чувал, натика котката вътре и я запрати в морето.

Обитавано, но въпреки това изоставено. Един чаршаф беше метнат върху матрак от пяна в ъгъла на стаята. Няколко вестника с петна от може би кафе, сварено на малкия газов котлон на пода, лежаха до матрака. В един ъгъл имаше сгъваем стол, а на седалката му — парцалива книга. „В супата мисо“.

Пред стола имаше щайга за безалкохолни, изправена на късата си част и покрита с мръсна бяла покривка. Почти догоряла чаена свещ се беше стопила в собствената си засъхнала маса. До нея имаше снимка на момче. Сериозен малък господин с раница и изгладена риза. Фредрик го позна и от това го заболя. Синът на Педер Расмусен. Андрей.

Фредрик прокара пръст по обложката на книгата. Съвсем тънък слой прах.

До стената имаше скрин с едно отворено чекмедже. От мястото на ключалката стърчаха трески. Кафа се опита да издърпа и другите чекмеджета. Те изскърцаха силно, когато се плъзнаха напред.

— Цялата ключалка е разбита.

Тя повдигна няколко документа от разрушеното чекмедже.

— Документите за освобождаване на Расмусен. Чудя се какво друго е имало тук.

Фредрик не отговори. Защото се взираше в един плакат високо горе на стената. Wanted by the FBI. Interstate flight. Murder. Theodore Robert Bundy.^[4]

Снимката беше черно-бяла и показваше жизнен мъж с черна къдрава коса, малка стърчаща брада и лице, леко извърнато настрани, така че светкавицата в ареста беше попаднала само върху дясната част на лицето му. Изражението на масовия убиец Тед Бънди беше въпросително. Игриво и предизвикателно.

Под снимката пишеше: I don’t feel guilty for anything. I feel sorry for people who feel guilt.^[5]

„Съжалявам хората, които изпитват вина“ — промърмори Фредрик. Сега си спомни откъде са му познати — това бяха думите, които беше казал на психолога в полицейското управление. Спомни си ги толкова добре.

Андреас беше използвал тези думи. Вечерта, в която двамата излязоха. Вечерта, в която срещнаха Педер Расмусен. Вечерта, в която…

Андреас трябва да е бил тук. Андреас трябва да е видял плаката на Педер Расмусен.

Глава 76

Фредрик пристигна в офиса още преди да настъпи денят. Постоя до редицата прозорци. Гледаше как звездите избледняват — отначало от източната страна на небесния купол, но не след дълго синьо-лилавата дъга се плъзна над полицейското управление и остави сребристосив таван след себе си.

От колко години работеше с Андреас? Почти цял живот. Когато започнаха, Фредрик още нямаше деца, а косата на колегата му беше по-тъмна. В началото Андреас му беше ментор, въпреки че самият той беше още зелен. По-късно се сприятелиха. Андреас беше великодушен към хората, които допускаше до себе си. Останалата част от света можеше да се пръждосва по дяволите. Фредрик бе възприемал колегата си като ветеран, като човек, който знае как трябва да се държат полицаите на улицата, как да се отнасят с пияни тийнейджърки и как да действат в специални акции. Човек, който го научи на кои шефове може да има доверие и кои трябва да игнорира. Често дори нямаше нужда Андреас да казва нещо. Беше достатъчно Фредрик да прочете погледа му.

Сега той се взираше в същите очи. Подобно на небето навън, и къдриците му бяха станали сребристосиви, а напоследък тежки мисли бяха налегнали челото му. Когато Фредрик привърши разказа за разкритията относно Педер Расмусен от предния ден, бръчките се бяха умножили. Не му отиваха.

— Ти ме предаде. Ти ме разкри пред Кос, нещастник. Точно ти, от всички. Какво искаш? Да ме изритат оттук ли?

Бели мехурчета слюнка се приземиха на масата между тях.

— Да — отвърна Андреас. — Ти не разсъждаваш ясно. Трябва ти почивка. — Гласът му беше спокоен и овладян.

— По дяволите, Андреас, знам какво правя. Но ти играеш съвсем различна игра от нас, другите в полицията. Не става дума за мен и здравето ми. Става дума за теб. За теб и Педер Расмусен.

Андреас се облегна назад на стола в малката зала за срещи. Веждите му се спуснаха надолу в мрачен жест и той провери вратата, сякаш за да се увери, че е заключена.

— Психологът в затвора в Ила каза, че си го търсил няколко пъти с въпроси за Педер Расмусен — продължи Ерик.

— Е, и?

— Е, и? Знам, че си бил в убежището му! Расмусен се свърза с нас, той ни е снимал в ресторанта онази вечер, когато бяхме излезли. Защо не каза нищо? Какво става, по дяволите? Знаеш ли къде е Педер Расмусен?

Андреас удари юмрук по масата.

— Не! Не знам къде е Педер Расмусен. Обсебен си от тази следа. Но Расмусен не е част от това разследване. Разбираш ли какво ти казвам? Трябва да видим кой друг може да има мотив да стои зад кулисите. Защото не е Педер Расмусен. Затова, ако мога поне веднъж в живота да те помоля да ми имаш доверие, сега е моментът. Педер Расмусен не е от значение. Остави го!

Фредрик преглътна тежко. Сега той се облегна назад. Вдигна поглед към неоновите лампи. Миниатюрен паяк се люлееше от невидима нишка на тавана. С всяка изминала секунда се доближаваше до масата. Какво впечатляващо създание. Без да мисли за заобикалящата го среда, за опасностите и за това, което го очаква, то тъчеше собствената си съдба и се спускаше надолу към неподозирани дълбини. Фредрик нямаше сили да тълкува символиката.

— Не мога. Не и ако не ми разкажеш защо.

Андреас въздъхна.

— Имаш деца. Понякога децата имат кошмари и мислят, че под леглото има чудовища. Не смеят да надникнат, защото знаят, че чудовището ще ги вземе. Децата просто знаят тези неща. После идваш ти, утешаваш ги и им казваш, че там няма чудовища.

Той скръсти ръце пред себе си върху масата.

— Ти обаче си и полицай, Фредрик. Знаеш, че има чудовища. Тогава човек не бива да гледа. Защото чудовището ще излезе и ще те вземе.

— Това… ти заплашваш ли ме?

Андреас си имаше изражение, което пазеше за специални случаи. Смесица от уязвимост, презрение и гняв. Себастиан Кос бе получавал този поглед веднъж или два пъти. На Кос обаче не му пукаше. За него Андреас беше само един дразнещ, но понякога полезен подчинен. За Фредрик, от друга страна, този поглед беше ужасно болезнен. Леденостудено дистанциране. Очите на Андреас носеха посланието, че повече нищо няма да е същото. Фредрик беше станал един от онези, които можеха да се пръждосват по дяволите.

— Хубаво — каза Фредрик и стана. — Тогава ще отида при Неме. Той ще се заеме с това.

Видя, че Андреас понечи да каже нещо. Но какво — така и не разбра. Защото в същия миг вратата се отвори със замах. Очите на Кафа сияеха.

— Намерихме го! Намерихме Педер Расмусен!

Глава 77

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Аксел опря автомата на рамо, когато погледна навън през вратата на дървената хижа. Войниците се бяха отдръпнали до стената. С резки, отработени движения си свалиха раниците. Егон стоеше до ъгъла. Автоматът АГ3 сочеше надолу към долината.

— Станало ли е нещо? — прошепна Аксел.

— Хейхе е бил на разузнаване. Една отъпкана пътека води по-нататък. Спира до бетонна барака. — Гласът на лейтенант Фалсен беше равен и бърз. — Намерил е кървави следи в снега.

— Руснаците?

Лейтенантът припряно поклати глава.

— Не знам. — Погледите им се срещнаха и Аксел разбра, че двамата се опасяват от едно и също. Сигурно нещо бе сполетяло мъжа, за когото бяха дошли. Дивата норка.

— Борг и Хейхе, вие оставате тук, при жената. Ние слизаме долу — каза Фалсен и даде знак на Аксел и сержанта да го последват.

Аксел обърна внимание на нареждането. В обичайния случай здравният сержант щеше да остане, за да приключи прегледа на жената, изпаднала в безсъзнание. Лейтенант Фалсен очевидно му нямаше доверие. Баке не беше войник от флота като тях и вече беше показал, че лесно дърпа спусъка. Лейтенантът щеше да го държи под око.

Въпреки че се промъкваха бавно през околността, им отне едва няколко минути да стигнат до бараката. Пред тях още властваше нощта. На изток обаче, зад завесата от мъгла над тундрата се очертаваше тънка светла ивица. Развиделяваше се и със зората се завръщаше студът. Снежната покривка хрущеше сухо под стъпките им.

Спряха до порутена циментова ограда. Малката постройка, която се намираше на един хвърлей от тях, напомняше на Аксел за бункер като онези бетонни буци, които нацистите оставили след себе си, от Мурманск на север надолу до северноафриканската пустиня.

— Тране, ти влизаш пръв. Аз ще пазя отзад. Изчакай, докато съм в готовност. — Лейтенантът пристегна бялата качулка върху маската, пое си дъх толкова дълбоко, че филтърът изсвистя, и вдигна глава. — Ще трябва да живеем с действията си тук. Ще убиваме само при самозащита. — Фалсен хвърли кос поглед към сержанта.

Стоманената врата, някога боядисана в червено, беше ръждива и неравна. Сержант Баке хвана дръжката.

Някои решения идват изневиделица. Тялото просто действа. Наречете го интуиция, наречете го инстинкт, но решението отразява кои сте. Ще отвърнете ли на удара, или ще избягате? За други решения пък можете да се подготвите. Ако сте военен от флота, трябва да сте подготвени да отнемате живот. Аксел Тране се беше подготвил. Не се съмняваше, че е в състояние да убива. Нито пък се съмняваше, че впоследствие това ще е избор, който той ще трябва да носи. До смъртта си. Както беше казал лейтенантът. Надяваше се да се случи при самозащита. Лице в лице, дуло срещу дуло.

Тогава не би имал избор, строго погледнато.

Вратата изкрещя, когато сержантът я издърпа силно. В светлината на зимната нощ Аксел видя, че бункерът е празен. Празен, с изключение на един вързоп, свит на циментовия под в ъгъла на леденостудената стая. Съществото трепна, когато Аксел нахълта вътре. Баке го последна плътно.

— Кодово име! — изрева сержантът.

— О, за бога.

Мъжът се преобърна по гръб. Ръцете му бяха завързани. Както и глезените. Лявата част на лицето му, обърната към тях, беше подута. Окото беше напълно скрито зад пълни с течност мехури и засъхнала кръв. Беше облечен в мръсен бял анорак.

— Според теб колко норвежци има тук?

— Кодово име!

— Дивата норка. Аз съм Дивата норка.

Дивата норка докосна превръзката с марля, която покриваше окото му. На фона на прораслата му брада и изцапаната кожа превръзката изглеждаше ослепително бяла. Той седна на пода и се загледа във войниците с едно око.

— Стана последната нощ. На следващия ден трябваше да се изтегля — започна той с нисък тон. — Когато се върнах в хижата, чух гласове отвътре. Уплашени шепнещи гласове. Видях хората през прозореца.

— Семейството?

— Сигурно са избягали от изследователската база долу. База „Север“ — Дивата норка произнесе името така, сякаш то трябваше да означава нещо.

— Руснаците имат десетки съоръжения, където развиват химически и биологични оръжия. Една от тях е тук долу, до фиорда. Преди две седмици сателитните снимки показаха, че оттам се вдига дим.

Дивата норка бил изпратен да провери какво е станало. Използвал хижата за щаб. Няколко дни лежал на склона над лабораториите. Не видял нито следа от живот. Само дим. Кисел жълт дим. Руснаците се били евакуирали.

— Явно са претърпели неконтролирана експлозия. Изгубили са управлението. И после заразата се е разпространила сред работниците.

— Заразата? — попита Аксел.

Сержант Баке повтори онази дума. Думата, която беше прошепнала рускинята. „Оспа“. Едра шарка.

Аксел се задъха. Едра шарка? Вирусът на едрата шарка?

— Тази болест не е ли победена?

Агентът в анорака го изгледа изпитателно. После промърмори нещо и повиши тон.

— Напротив. Затова програмата за ваксиниране е прекратена. В днешно време почти не се произвеждат ваксини. Това превръща болестта в перфектно биологично оръжие. Опасявахме се, че руснаците продължават да изследват вируса. Това потвърждава подозренията ни — каза той.

— И болестта е смъртоносна?

Сержант Баке изпръхтя.

— Ако има Бог, който ни осъжда за греховете ни, едрата шарка е най-голямата напаст, която е успял да измисли. Вирусът е изключително заразен и да, смъртоносен е. Болестта протича дълго и болезнено.

Аксел се вторачи в Дивата норка, който само кимна. Очевидно нямаше какво да добави. На колко ли години беше? По-възрастен от него. На около трийсет и пет, може би. С къса тъмна коса. Лицето му беше решително и почти незасегнато въпреки нараняванията, които беше понесъл. В тона му звучеше фина, някак изискана нотка и Аксел разпозна диалекта. По-точно социолекта. Този мъж, който и да беше, не бе израснал в работническо семейство.

— Онези тримата горе в хижата бяха бегълци, при това бягаха, за да спасят живота си. И с право. Войниците дойдоха едва няколко часа след като открих семейството. Трябва да са проследили стените им през прозореца. Просто са ритнали вратата и са стреляли. Аз се скрих.

Цялата екипировка на Дивата норка беше скрита под дъските на пода горе в хижата. Единственото, което бе успял да вземе със себе си, бяха принадлежностите в раницата, която бе занесъл на поста си. Радиопредавателя, един пистолет, малко провизии и дрехи. Изпратил сигнала, че е в беда, и се скрил в стария бетонен бункер.

— Войниците изчезнаха, но аз не посмях да се върна заради опасността от заразяване. Двама се върнаха миналата нощ. Окото ми пострада в борбата.

— Защо не са те застреляли? Като семейството?

Дори не беше нужно Дивата норка да отговаря. Станцията PACE, която криптирала сигнала, била извадена долу под хижата. И едва ли имало друго място в света, където военните подслушвателни станции да са толкова нагъсто. Руснаците прехванали сигнала му. Разбрали, че идват нежелани гости. Искали го жив.

— А къде са войниците сега? — Лейтенант Фалсен беше застанал на вратата.

— Успях да уцеля един в бедрото. Изгуби много кръв, мисля, че вече е мъртъв. Приятелят му ме превърза и заминаха да потърсят помощ.

— Значи можем да очакваме посещение?

Агентът вдигна глава към лейтенанта.

— Съмва се — каза той. — Трябва да поговорим. Вземете радиото.

Глава 78

Някога мостът „Фатерланд“ бил главна пътна артерия към града. По него идвали търговци, селяни и пътници от изток. Сега е само една грозна и незначителна ивица асфалт, която свързва улиците на емигрантите в Грьонланд с останалата част от центъра. Тук се намира кръчмата „Старгейт“ с евтината бира и целогодишно сервиране навън. Ако имате път натам, питайте за „Старгейт“. Вече никой не знае за моста „Фатерланд“.

Край река Акершелва, точно над моста се простира тесен парк, подобен на черво. Там беше спрял един трактор и бръмчеше. Гмуркач от пожарната беше успял да затегне солидно въже под мишниците на Педер Расмусен, но не успяха да го извадят от заледената река, преди тракторът да измъкне трупа на сушата, което беше гротескна гледка. Сигурно само прогизналото му палто тежеше колкото половин човек.

Мъртвецът лежеше по гръб, с разперени ръце — големи и месести, жълтеникаво бели и подпухнали от течност, също като лицето му, което имаше синьо-зелени кръвоизливи до очите. Устата му беше полуотворена. Зъбите, които му бяха останали, блестяха.

Тересе Грьофтинг клечеше до трупа. Беше повдигнала суитшърта му с дълга пинсета, така че подутият му космат корем беше открит. Под силното зимно слънце кожата му изглеждаше почти прозрачна. Тересе си беше сложила латексови ръкавици и натискаше трупа с пръст. По корема, бедрата и торса.

— Не изглежда като да е лежал дълго — каза Фредрик над рамото й.

Тересе не го погледна. Само продължи да притиска.

— Adipocere — каза тя накрая.

О. Тези проклети висшисти.

— От латински. Adeps означава „мазнина“. Cera е „восък“. Наричаме го „трупен восък“.

— Така ли?

— Образува се, когато мастната тъкан в тялото се разруши. Но само когато има недостиг на кислород и трупът се намира във влажна среда. Тогава не започва обичайното бактериологично разграждане. Трупът може да изглежда пресен, въпреки че са минали седмици или месеци от настъпването на смъртта.

Минаха няколко секунди, преди Фредрик да разбере какво казва тя всъщност. Обхватът на пълното значение на думите й.

— Значи… Педер Расмусен. Отдавна ли е мъртъв?

— Знаеш, че това е Педер Расмусен?

Той знаеше. Това лице бе стояло надвесено на двайсет сантиметра над неговото, докато огромните юмруци правеха всичко възможно да изстискат живота от тялото му.

— Този мъж вероятно е бил капсулиран в сняг и ледена вода седмици наред. Може и по-дълго — каза Тересе.

— Сигурна ли си?

Мълчанието й потвърди, че няма съмнение.

Фредрик направи няколко несигурни крачки назад.

— Има ли нещо в джобовете? Телефон?

Тя потърси.

— Не.

Наложи му се да седне. Попадна точно в снежна пряспа, свали си очилата и взе шепа сняг. Разтърка го по лицето си, докато то стана мокро и студено и се проясни.

Боже. Мъртъв. Мъртъв от толкова време, че нямаше как да е мъжът, когото търсеха.

— Педер Расмусен не е от значение за този случай — бе казал Андреас. През цялото време ли бе знаел, че Расмусен не е жив? Откъде можеше да знае?

Глава 79

Фредрик остана да седи в пряспата, вторачен в гмуркача, който претърсваше дъното на реката. Проследи с поглед шестимата мъже, които натовариха тялото на носилка и го понесоха, олюлявайки се, през снега и към буса, който ги чакаше.

— Убит ли е? — попита той Тересе.

— Много е рано да се каже. По лицето и шията му има следи от брутално отношение. Но това може да се дължи на падането. Все пак е лежал в реката.

Скърцащи стъпки в снега събудиха вниманието на Фредрик. Юдит Йеде и Свен, онзи без фамилно име, който не си беше взел шапката и закриваше очи от слънцето с ръка, успоредно на кривия перчем.

— Тук бил, значи — констатира Йеде.

Фредрик се изправи.

— Кой го е убил? — попита тя.

— Още не ни е известна причината за смъртта — започна Фредрик, но агентът по разузнаването махна с ръка:

— Това са глупости и вие го знаете. Трима мъже са убити, а главният заподозрян от полицията се подхлъзва и пада в реката?

Тя поклати глава мрачно.

— Е… Във всеки случай не Педер Расмусен стои зад убийствата — каза Фредрик. — Расмусен е бил мъртъв, преди това разследване да започне.

— Именно — отвърна Йеде. — Тогава кой го е убил? Нали не мислите, че това е изцяло дело на Каин?

Свен беше извадил фотоапарат и щракаше. Прецапа през снега до буса, снима трупа и се върна. Направи знак, че трябва да тръгват.

— Имате номера ми, Байер — каза тя. Двамата агенти се насочиха към пътеката, която водеше покрай реката.

— Чакайте! — извика Фредрик и забърза след тях. — Бижуто. Нали търсехте бижу, което е принадлежало на Микаел Морениус?

Фредрик описа колието на шията на Лин на снимката, направена от Агнес Усе. Голямо, блестящо и с тъмночервени скъпоценни камъни.

— Le Coeur de Canard — каза Свен и за пръв път Фредрик го чу да издава звуци, различни от гърлените. Високият слаб мъж с хлътналите бузи имаше глас, мек като кадифе. — Елате — каза той и махна на Фредрик.

Агентът на разузнаването Микаел Морениус не бе живял винаги сам в апартамент във Фрогнер. Някога имал жена. И я обичал. Тя се казвала Сафира.

— Източноевропейка?

— Не, от Йостфол.

Когато се оженили, тя му подарила верижка със сърце, покрито с рубини. Било на прабаба й. Сърцето било кухо и с големина на свито детско юмруче. В него жената слагала малки любовни послания. Макар че не било особено мъжествено, Микаел Морениус винаги го носел.

— Както каза Юдит, Микаел служи известно време в Русия. Беше след втората чеченска война, време на много размирици в Кавказ. Един ден в посолството пристигна съобщение, че е отвлечен директор на норвежка фармацевтична фирма. Похитителят бил един от клиентите на фирмата. Военачалник в Ингушетия.

Свен вдигна вежди и Фредрик разбра, че търговията не е била от официалния вид.

— Директорът бил един от информаторите на Микаел, който взел със себе си значителна сума пари и водка, за да се опита да го освободи. Това се е доказало като ефективен подход в онази част на света. Но проблемът беше… по-сложен — каза Свен.

След една вечеря за отпразнуване на сделката директорът бил спипан с дъщерята на военачалника. Била девствена. Пребили го лошо. Затова въпросът не бил в това колко пари ще сложи Микаел Морениус на масата, за да спаси сънародника си. Било въпрос на чест.

— Директорът бил Педер Расмусен — каза Фредрик. Свен кимна.

— Микаел намерил една жена, която носела храна на Расмусен, и й платил, за да му занесе съобщение. Скрил бележката в „Сърцето на патицата“ и го окачил на шията й. Същата нощ изгоряла конюшнята на военачалника. Надзирателите на затвора взели участие в гасенето на пожара и Микаел спасил Расмусен. Избягали с джипа на Микаел.

— Значи, Расмусен му е станал длъжник?

— Това не е всичко — отвърна Свен.

Защото Педер Расмусен не носел „Сърцето на патицата“, когато бил освободен. Надзирателите били претърсили килията му.

— Намерили са бижуто?

— Не, защото Педер Расмусен бил находчив. Бил го глътнал.

С настъпването на деня горивото им свършило. Тогава Морениус и Педер Расмусен се намирали на няколко мили от Волгоград, далече на юг в Русия. През нощта Расмусен се бил разболял. Раните му от побоя били възпалени и имал запек. Микаел го превързал и излязъл да търси бензин.

Свен и Юдит засекли колата до стара индустриална постройка долу до Грюнерльока. Над реката имаше мост. Свен застана по средата на моста и се облегна на парапета. Загледа се във водата, която течеше в процепа в леда. Точно под тях водата се плискаше в замръзнал изкуствен лебед. Наричаха го „Лебеда пенис“, защото изглеждаше точно така. Тестисите бяха задната част на тялото му, а предната беше главата.

— Недалеч от мястото, където беше спрял джипът, имаше брезова гора. Микаел тръгнал през гората — продължи Свен.

Морениус скоро открил няколко коли, паркирани в канавката. Оказала се ловна дружина. Едва успял да развинти капачката на резервоара, когато стреляли по него.

— Сачмите го уцелили в рамото. Микаел трябвало да бяга с всички сили и се скрил в гората.

— Раната не била сериозна?

— За щастие, били на лов за птици. Няколко дни по-късно успял да се качи на товарен влак за Москва. Тогава обаче огнестрелната рана вече се била инфектирала. Трябвало да му ампутират ръката.

— А Педер Расмусен?

— Той изчезнал.

Целият епизод беше обвит в мистерии. Затова, когато Морениус се завърнал в Норвегия, не могъл да разкаже на жена си как е изгубил „Сърцето на патицата“. Сафира го обвинила, че го е подарил на любовница. На някоя руска балерина. Сафира била на косъм да го напусне. Морениус обаче все пак си бил изгубил ръката, затова тя изоставила мрачните си подозрения и се погрижила за него.

— Докато не започнало да я боли при ходене по малка нужда. Оказало се, че има гонорея. Микаел също имал. Тогава го напуснала. — Свен се обърна към Фредрик. — Сигурно се е заразил, докато е превързвал раната на Расмусен. Девствената дъщеря на военачалника все пак не била чак толкова девствена.

А Педер Расмусен изпаднал в забвение. Но преди около година изпратил писмо на Морениус.

— Расмусен му писал, че „Сърцето на патицата“ още е у него и че иска да го върне на Микаел, стига той само да го посети. Твърдял, че знае нещо. Тайна, която засяга сигурността на Кралството.

Слънцето се спускаше и над тях се простираха студените сенки на дърветата от широката страна на моста. Юдит Йеде бе слушала по време на целия разказ.

— И така се свързахме с Леонид Гусев. Възможно ли е Микаел да е бил подведен? Възможно ли е да се е надявал „Сърцето на патицата“ да му върне Сафира някой ден? — каза тя и с уморена усмивка отговори на собствените си въпроси: — Разбира се. Ние предвидихме това. Но после Гусев беше убит. Защо са го убили, ако не е казал истината?

— А доказателството, че Леонид Гусев казва истината, е скрито в „Сърцето на патицата“ — констатира Фредрик.

— Така каза Гусев. Микаел е получил „Сърцето на патицата“ вечерта, когато е изчезнал.

— Но… — поде Фредрик. — Щом бижуто е толкова важно… защо Каин го е дал на Лин?

— Защото онзи, който поръчва убийството на Микаел Морениус, не знае тайната на „Сърцето на патицата“ — отвърна Юдит. — Затова е адски важно да намерим това бижу.

Тя загледа Фредрик изпитателно.

— Да? — каза той.

— Има нещо, което може би е добре да знаеш. Имаш един колега. Близък колега, мисля. Андреас Фигуерас. Обърнал се е към нашите шефове. Сравнително агресивно. Явно мисли, че ние сме участвали във вземането на решението Педер Расмусен да бъде освободен.

Фредрик поглади парапета. Фини снежни зрънца се посипаха към реката. После той удари дървото с юмрук. Поръсването се превърна в лавина.

— Но вие нямате участие, нали? Защото никоя обществена служба, без значение колко е тайна, не е толкова глупава, че да работи за освобождаването на човек, който е убил жена си, предизвикал е смъртта на собствения си син и е опитал да отнеме живота на полицай. Нали?

Глава 80

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Съмна се. Облачната покривка се беше разкъсала и температурите паднаха. Небето над тях беше светлосиньо, а ръкавът на фиорда под тях — кралскосин. Не се виждаха хора. Нищо, освен един руски корвет „Заря“, който намали скорост и се понесе плавно край двата ниски бетонни блока пред лабораторната база вътре в планината. Хората от екипа носеха предпазни маски. Също като тях.

Във вътрешността на фиорда Лица склоновете на долините ставаха по-полегати и заоблени. Тук обаче бяха стръмни. Широки обли скали и склонове, обрасли със зимно голи широколистни дървета. Дивата норка ги беше довел. Тук горе, в каменното свлачище, се криеха войниците от флота. Егон и Аксел стояха на пост над долината. Хейхе държеше под око пътя, по който бяха дошли.

Гъстият дим, описан от Дивата норка, вече беше само тънка сива ивица, която се виеше от една от постройките — отначало високо над тях, където вятърът я подхващаше, извиваше я и тя изчезваше в синевата.

Когато слънцето се скри, Дивата норка дойде при тях.

— База „Север“ — каза той и седна. Отново прозвуча така, сякаш наименованието си има собствено значение. — Нетипично име за руска военна база, не мислите ли? Всъщност германците са кръстили мястото.

Аксел знаеше, че в тази местност са се водили големи битки, когато съветските войници са отблъснали германците в края на войната. Фронтът при Мурманск.

— През 1944-та? Или 45-а?

— Да, близо е до ума. Истината е, че това, което виждате долу, е една от най-големите тайни от съветско време. Подаръкът на Йосиф Сталин за Хитлер. Тайният нацистки щаб на Колския полуостров.

— Какво имаш предвид?

— През 39-а СССР и нацистка Германия сключват пакта „Молотов-Рибентроп“. Споразумението, с което си поделят Европа. Нацистите имали нужда от незаледено пристанище на Атлантическия океан. Получили го тук. База „Север“.

Дивата норка се изправи. Направи жест да го последват.

— След окупацията на Норвегия базата изгубила значението си. Но германците били започнали да взривяват камери в планината. За съхранение на гориво, провизии и боеприпаси. След войната Сталин им намерил ново приложение. Отново германците свършили работата, този път като военнопленници. Залите били преустроени като лаборатории за химически и биологични оръжия.

Останалите от патрула бяха до палатката, която бяха скрили между каменните блокове. Лейтенант Фалсен кимна бързо към Аксел и Егон. После взе раницата си и се затътри към часовоя. Защо си тръгна? Изражението му зад маската беше примирено и той извърна поглед, докато минаваше покрай поста. Какво бяха обсъждали Фалсен и Дивата норка през всички онези часове в палатката? Защо патрулът не се подготвяше за разпускане? За завръщане у дома?

Дивата норка се вторачи в гърба му и махна на Аксел и останалите да се приближат.

— Рускинята беше в съзнание няколко часа преди обяд. Не разбрах всичко, което каза, но ми стана ясно, че е биолог и че там долу са изследвали вируса на едрата шарка. Руснаците не биха допуснали неваксинирани хора да доближат лабораторната база. Въпреки това мъжът й и синът й били заразени. Какво ни говори това? — Въпросът беше насочен към Баке.

— Че са манипулирали вируса — отвърна здравният сержант. — Че само онези, които работят пряко с този патоген, са получили ваксина, ефективна срещу заразата.

Дивата норка примижа срещу слънцето, което изчезваше зад хоризонта на запад.

— След половин час ще се стъмни. Тогава ще слезем долу. Мисията е да набавим проби от вируса.

Студът пропълзя в тялото на Аксел.

— Шегуваш се.

— Насред хаоса има и възможност — промърмори Баке. Думите, които бе употребил майор Гюн по време на ориентирането. Цитат от военния философ Сун Дзъ. Дори един идиот може да цитира философ, помисли си Аксел.

Дивата норка бавно завъртя глава. Спря погледа си върху всеки един. Очите му не оставяха никакво съмнение по въпроса чия е била последната дума там, в палатката.

— Заразата вече се е разпространила. Доказват го труповете в хижата. Ами ако точно в този момент има някое друго семейство, което не е избягало натам, а към Норвегия? Ако болестта прекоси границата… — Той поклати глава и въздъхна. — Трябва ни вирусът, за да разработим ваксина.

Дивата норка обхвана филтъра на маската си с театрален жест и го завъртя.

— Според преценката това е единствената ни възможност — продължи той. — Руснаците си имат рутина за такива случаи. Създава се зона на сигурност. Никой не излиза и никой не влиза. Никой — каза той и посочи към дървената хижа. — Но когато овладеят ситуацията, се връщат. Няма да имаме втори такъв шанс.

Дивата норка отстъпи назад.

— Знаете какво да правите — каза той на сержант Баке. И си тръгна.

Известно време сержантът постоя, втренчен във върха на ботуша си. Зарови го в снега. После вдигна глава към Стафан Хейхе.

— Нека изглежда така, все едно е умряла от кръвозагубата.

— Естествено — отвърна войникът с момчешката физиономия на шведски. Гласът му беше равен. Сякаш го бяха помолили да размаже муха.

На Аксел му отне известно време да разбере.

— Но… тя е ранена? Една цивилна?

Баке поклати глава.

— Това не е война. Съответно няма цивилни.

— По дяволите… лейтенант Фалсен знае ли за това?

Кучешкият поглед на сержанта го прониза.

— Лейтенантът признава, че заповедите от Родината са безпрекословни. Руснаците знаят, че тук има някой. Не бива никога да научават кой. Тя е видяла твърде много.

Глава 81

„Исмасил Салебан“ пишеше на бележката в джоба на Каин. Единственият Исмасил Салебан в националния регистър беше едно момче. Но той вече не беше между живите. Бе починал преди четири години. Родителите му бяха вписани на адрес в Стария град. Когато Фредрик позвъни там, срещна само една млада леля на момчето. Каза му, че са се преместили в Лондон.

— Имаме роднини там — обясни тя — За нашите беше трудно да изгубят Исмасил. Искаха да са сред близките си.

— Той е бил млад? От какво е починал?

— Вие сте полицай? Защо звъните? Сега? — Гласът й вече не беше толкова дружелюбен.

— Това е рутинна проверка.

— Добре. Знаете ли… загубата на Исмасил почти уби леля и чичо. Но онова, което ги прогони от страната, беше въртележката, която задвижи Службата за защита на детето. След това. Те твърдяха, че Исмасил е бил бит, и бяха загрижени за братята и сестрите му. Тези твърдения напълно довършиха леля ми.

— Защото тя не го е удряла? Нито пък чичо ви?

— Знаете ли какво? Не искам да говоря с вас. На погребението имаше една жена. Бяла жена. Каза, че е видяла Исмасил, когато е бил болен. После дойде у нас. По гласа ви усещам, че ми нямате доверие. Говорете с нея. Тя ми даде визитка.

Преди Фредрик да успее да каже нещо, чу как тя остави телефона. След звуци на ровене, които продължиха минута-две, жената се върна.

— Петра се казваше. Петра Юхансен. Шеф на отдел „Анализи“ пише тук. На нещо, което се казва „Биолаб“. Благодаря за разговора.

Петра Юхансен. Фредрик знаеше това име. Запозна се с нея, докато се разплиташе случаят в Сулру. Тя беше биохимик и вирусолог. Биохимик? Какво всъщност имаше предвид Каин, когато каза, че има нещо, което ще промени всичко?

Стъмни се. В редицата прозорци той видя безцветна версия на себе си. Висока, слаба и изкривена. Сребристото фолио на блистера проблесна, когато Фредрик натисна една от продълговатите капсули. Застана с гръб към открития офис. Опита се да разбере дали някой гледа към него и преглътна капсулата с мътната утайка от дъното на чашата кафе. Отиде при дъската.

Точки във времето, снимки от местопрестъплението, списъци на свидетели и документи. Никога нямаше да научат кога точно Педер Расмусен е умрял. Преди близо четири седмици, бе допуснал Конрад Хайсман. Е, добре. Значи на теория можеше да е успял да отнеме живота и на Микаел Морениус, и на Аксел Тране. Жертва ли беше, или извършител?

Факти, помисли си Фредрик и усети как таблетката оставя трептяща парлива диря надолу по гърлото му. Нямаше факти, които да свързват Расмусен с убийствата. Нямаше улики на местопрестъпленията. Само снимката му в мазето на Микаел Морениус и разказа на Свен и Юдит.

Фредрик отдели снимката на Расмусен от дъската. Беше закрепена до ръба, под снимките на Микаел Морениус, Аксел Тране, Леонид Гусев и Каин, направени от патоанатома. Паспартуто на смъртността. От другата страна висяха снимките на руското момиче. Училищният портрет и снимката на класа.

По средата имаше една-единствена снимка. Полароидната снимка на Лин. Направена от Агнес Усе.

„Знам, че сте по петите на доктора“ — бе казал Каин. Дали този Авел, фигурата, която си представяха, че съществува, всъщност не беше жена?

Агнес Усе беше единствената им връзка с Лин. А Лин бе изчезнала, след като бе избягала от нея. Ако някой можеше да ги отведе до Лин, до „Сърцето на патицата“, това трябваше да е Агнес Усе.

— Е, какво имаме? — попита той и се обърна към Кафа. Беше си изритала обувките и се беше превила в нещо като поза „лотос“ на офисния стол. Мъркането, което излизаше от гърдите й, показваше, че е напипала следа. В светлината от монитора лицето й изглеждаше плоско.

— Виж — каза тя, без да вдигне поглед. В скута си държеше класьор с извлечението на обажданията от мобилния телефон на Каин. Списъкът беше кратък и изпъстрен с ярки цветове на маркери.

— Това е телефонният номер на Лин. Същият, който е посочен на сайта й.

Цифрите бяха маркирани в жълто. Повече от половината обаждания бяха до Лин.

— Телефонът й е угаснал. Изчезнал е от мрежата малко след като е изчезнала — каза Кафа. — Останалите номера не ни водят доникъде. Поръчки на храна и други подобни. Но това е интересно — каза тя и посочи едно повикване към номера на Каин.

— Номерът е на предплатена карта. От онези, които се пъхат в телефонните автомати на летищата и железопътните гари. Тази карта е регистрирана на името на една млада жена. Мириам Исаксен.

Фредрик поклати глава замислено:

— Нищо не ми говори.

— Не е и нужно — Кафа прелисти до разпечатка на некролог във вестник „Афтенпостен“. — Според това Мириам Исаксен е починала съвсем неотдавна. Само на шестнайсет години. От рак. В болница „Юлевол“. В отделението, в което работи Агнес Усе.

— Значи Усе…

Кафа се усмихна.

— Стаите на пациентите в „Юлевол“ са оборудвани с телефони, които се ползват с такива карти.

Значи го беше направила. Агнес Усе беше заела телефонната карта на пациентката без разрешение. Затова знаеше, че разговорите не могат да се проследят обратно до нея. Същият номер, този на Мириам Исаксен, беше ползван и за обаждания до къщата в Бюгдьой.

— Значи тя лъже, когато казва, че не е имала представа, че Аксел Тране още е жив — каза Кафа.

— Браво — каза Фредрик и я потупа по гърба.

Тя потръпна, когато Фредрик я докосна, и той моментално съжали. Предстоеше им дълъг разговор и преди да са го преодолели, никой от двамата нямаше право на такива неща. Това обаче не беше подходящият момент. Кафа бързо отгърна друга страница в класьора и започна следващото си изречение, като си пое дъх:

— През 1992 г. Агнес Усе е подала сигнал в полицията. Работела е в лекарски кабинет във Фелдал в Северна Норвегия. Претърпели са влизане с взлом.

— Какво е откраднато?

— Излиза само, че лекарският кабинет е трябвало да направи опис. Не е приложен. Ще питам областния управител. Сигурно списъкът събира прах някъде.

Чуха стъпки. Кафа стъпи здраво на земята и погледна над главата на Фредрик. Той нямаше нужда да гледа. Скърцането на галошите подсказваше, че се приближава Себастиан Кос. Хвърли такъв поглед на Фредрик, сякаш следователят беше нещо, изпълзяло от тоалетната. Кафа се бе оказала права. Инспекторът не беше доволен, че без предупреждение са влезли с взлом в скривалището на Педер Расмусен.

Кафа информира Кос за находките си. Той постоя замислен, докато потъркваше гумената си подметка в пода. Звукът беше тънък и пронизителен.

— През последните дни държим Агнес Усе под око. Фигуерас е там отпреди обяд. Искам да го смениш, Байер.

— Май наближаваме арест? Не трябва ли и аз да участвам? — попита Кафа.

Кос потърка брадичка със свития си юмрук.

— Има нещо друго, което искам да провериш, Икбал.

Фредрик стана неохотно.

— Защо изпрати Андреас на наблюдение на остров Урмьоя?

— Не го изпратих аз. Той изяви желание.

Глава 82

Фредрик бе стигнал едва до гаража на полицейското управление, когато телефонът му иззвъня. Тук, под бетонния покрив, звукът беше брутален. Непознат номер. Фредрик забърза към форд ескорта.

— Това е вашият агент от руското посолство.

— А?

— Фьодор Ларинов. — Мъжът от другата страна се засмя сухо на собственото си остроумие.

— Аха.

— Поздравете сина си. Чудесен младеж. — Ларинов замълча за момент. — Накара ме да се замисля за собствените си деца.

— Затова ли се обадихте?

Руският военен аташе изсумтя развеселено, без особена топлота.

— Направих ви услуга. Снимките, които ми дадохте. На руското момиче. Знам коя е.

— Така ли?

— Помагам ви сега, а вие ми помагате по-късно? Такава ли е схемата на шпионските ви игри?

Сега пък Фредрик изсумтя.

— Тя се казва Анастасия Шанина. Родена е през 1985-а и е обявена за изчезнала след избухване на епидемия от морбили близо до Мурманск през 1992 г.

— Морбили? Обявена за изчезнала?

Тишина.

Фьодор Ларинов беше прекъснал разговора.

Вечерта беше студена и ясна. Когато Фредрик мина с колата покрай контейнерите на южното пристанище, звездите на небето бяха толкова ярки, че той едва успя да отличи светлините от жилищата по възвишението на остров Урмьоя от тях.

Фредрик остави зад себе си внушителните корабни кранове при залива, отби след моста и пое по един тесен стръмен път. Мина покрай малка дървена църква, осветена от няколко слаби прожектора. Андреас беше паркирал почти в края, сред къщите на върха на хълма. Оттук човек можеше да тръгне по пътека край гъсталака, да се спусне между няколко елхи и да мине през една заснежена горичка. Тогава щеше да се озове над къщата на Агнес Усе.

Фредрик изключи двигателя, но остана зад волана. Забарабани неспокойно с палци по бедрата си. Какво щеше да каже на Андреас?

Гърлото му беше пресъхнало и му беше трудно да подреди мислите си. Сърцето му биеше учестено в гърдите и всеки път щом затвореше очи, му се струваше, че сенките отвън преминават през него. Лекарствата. Наричаха се „селективни инхибитори на реабсорбцията на серотонин“. Фредрик го изрече на глас. Селективни-инхибитори-на-реабсорбцията-на-серотонин. „Прозак“. Хапчета за щастие. Мъгла. Филтър.

Фредрик преглътна дълбоко и излезе. Внимателно затвори вратата и натъпка панталона си в чорапите, преди да нагази в снега. Слоят върху тясната пътека скърцаше под обувките му и не след дълго уличните лампи изчезнаха зад него. Но не стана съвсем тъмно. След ден-два щеше да настъпи пълнолуние и сиянието на нащърбения диск искреше в белотата. Фредрик трябваше да се свива под клони, натежали от сняг, който се сипеше във врата му, и съжали, че си е оставил пухеното яке в колата. След като мина покрай един величествен бор, видя колегата си.

Андреас стоеше с гръб към него на няколко крачки от една ливада, която отбелязваше границата на собствеността на Агнес Усе. Намираше се наравно с покрива на къщата и се вторачи в два тъмни прозореца. Беше почти сигурен, че са на банята и на спалнята.

Андреас сигурно го бе чул, но не се обърна.

— Тя дойде преди няколко часа — каза той само.

— Знае ли, че си тук?

Къдриците му потрепериха, когато той поклати глава. После колегата му се обърна към него. Очите му бяха мрачни, а обичайно стегнатата бронзова кожа изглеждаше отпусната и безцветна. Може би само луната го обагряше така.

— Нещо не е наред — каза Андреас.

— Какво имаш предвид?

— Просто усещане. Толкова е тихо. Никакви звуци, движения, никой… Прозорците са тъмни. Само тази миризма. Тя пали огън. Но не с дърва.

Сега и Фредрик я усети. На фона на тъмното небе димът не се забелязваше, освен като бързи сенки, пробягващи пред звездите. Когато обаче замижа, видя как трептят стените на тръбите. Като въздуха над асфалта в топъл летен ден. Носеше се кисел мирис. Воня на горен лак.

Изведнъж телефонът в джоба му иззвъня пронизително. Беше забравил да му изключи звука. „По дяволите.“ Той закрачи бързо към бора. Беше Кафа.

— Сега вече ни е в кърпа вързана.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна той.

— Инсулинът. Каква глупачка бях само. Агнес Усе нито е крала, нито е предписвала инсулин. Защото не е имало нужда да го прави. Тя има полиневропатия, болест, която се появява вследствие на диабета и води до парализа. Затова има такива проблеми с краката.

— Е, и?

— Агнес Усе е пациентът. Тя има диабет. Нали проверих дали Агнес Усе е предписвала инсулин, за да го даде на Аксел Тране. Не го е правила. Защото просто е отишла при свой колега и го е накарала да предпише лекарства. За нея. — Кафа се поколеба. — Тази идея беше на Кос — каза тя почти виновно. — Тъкмо говорих с лекаря. Той потвърди, че Усе има диабет и приема както обикновен, така и концентриран инсулин.

— Значи казваш, че…

— Лекарят обясни, че е отишла при него с поставена диагноза. Единственото, което е трябвало да направи той, е било да се подпише. Тя е лекар, при това не кой да е, а онколог в самата болница „Юлевол“. Значи й е вярвал. Агнес Усе го е излъгала, че има висока поносимост. Затова е получила достатъчно инсулин за себе си и за Аксел Тране. И то повече от достатъчно, за да го отрови. — Тя си пое дълбоко дъх, преди да довърши: — Кос иска да я доведете на разпит.

Фредрик се върна при Андреас. Информира го бързо.

— Влизаме — каза Фредрик.

Андреас отстъпи назад.

— Не без оръжие. Не и в случай като този. Пистолетът ти в колата ли е? Ще го донеса. — Думите му дойдоха бързо, но прозвучаха обмислено.

— Не. Аз ще донеса оръжията — каза Фредрик и тръгна.

След като си затегна кобура, той се отпусна на седалката в колата на Андреас. Отвори жабката. Там беше. Полуавтоматичният „Хеклер и Кох“. Фредрик грабна калъфа и понечи да излезе от колата, но отново се отпусна на седалката.

Най-накрая той се осмели да довърши мисълта си. Всъщност осмели ли се? Може би не смееше да постъпи другояче. Андреас беше казал, че Педер Расмусен е задънена улица. В онзи момент обаче никой не знаеше, че Педер Расмусен е мъртъв. Освен човека, който го беше убил.

Какво друго беше казал? Че понякога под леглото наистина се крие чудовище. Затова беше толкова опасно за Фредрик да наднича там. Защото можеше да намери трупа на Педер Расмусен. И тогава щеше да дойде чудовището. Щеше да дойде и да го отвлече.

Призля му. Наистина ли им трябваха оръжия, за да арестуват една жена на средна възраст в инвалидна количка? Трябваше ли да излезе в мрака и да даде зареден до козирката пистолет на същия човек, който същата сутрин го беше заплашил?

Той плъзна ръка в джоба на якето си. Пълнителят с халосните патрони от деня, в който бяха на стрелбището, още беше там. Андреас бе произвел два изстрела, преди Фредрик да успее да изстреля дори един.

Глава 83

Трябваше да почукат няколко пъти. Когато Агнес Усе отвори, беше в инвалидната количка. Между тях се разлюля тежка предпазна верига. През процепа се плъзна острият дъх на горена пластмаса.

— Късно е — каза тя.

— Излъгахте ни за Аксел Тране. Поддържали сте контакт с него — каза Фредрик. — Излъгали сте лекаря си, за да получите допълнително инсулин, и сте дали от него на Аксел.

Студеното течение отвън накара Агнес Усе да закопчае най-горното копче на блузата си. Тя прехапа долната си устна и го изгледа. Спря погледа си върху пистолета.

— Ще ме арестувате ли?

Фредрик не отговори.

— Е, влизайте.

Светлината на лампата в хола беше приглушена до меко сияние като при здрач. На стената зад витата стълба беше монтирана камина, която хвърляше оранжево-жълти отблясъци. На пода пред камината имаше картонени цилиндри, от онези, в които човек навива арт фотографии.

— Горите снимките си?

— Хм — беше единственият й отговор.

Агнес Усе се доближи с количката до камината, отвори вратичката и се наведе, така че достигна пода. Взе една снимка. Без да я погледне, нахрани пламъците с нея. Огънят запламтя по-силно и Фредрик позна снимката. Момичето с изгорените ръце.

После Агнес Усе обърна количката срещу Фредрик и Андреас. Пъхна ръка под одеялото, което лежеше върху скута й.

— Искате да говорим за Аксел? — каза тя, без всъщност да очаква отговор. — Е, да поговорим за Аксел.

— Това, в което той участва, не беше учение. Беше военна операция. Петима войници бяха изпратени дълбоко навътре на руска територия.

Въздухът, който Фредрик дишаше, му се стори по-тежък. Сякаш времето започна да тече малко по-бавно. Норвежки военни отряди на руска територия. Така започват войните.

По онова време Агнес Усе била на двайсет и няколко години. Аксел се бил преместил от Рамсюн в Северна Норвегия, където бил щабът на войниците от флота. Тя карала лекарската си практика там. През по-голямата част от времето работела в кабинета във Фелдал, едно село на няколко километра северно от щаба, но понякога я вземали да помага на войниците от специалните части с медицински прегледи и по време на учения.

— Беше през зимата или в ранна пролет. Не помня. Научихме само, че се състои учение и че трябва да сме в готовност. Трезвени и близо до телефон, се имаше предвид — добави тя, като се изсмя сухо.

Една нощ я събудили. Не телефонът, а военната полиция. Заблъскали по вратата. Още не се било съмнало, когато самолетът „Орион“ кацнал на летище „Хиркенес“, на десетина километра от руската граница. Там ги посрещнал млад лейтенант. Агнес помнеше, че той пушел. Е, не било нещо необичайно по онова време, но той направо изгълтал няколко дълги черни цигари. Със златен филтър.

Оттам пътуването продължило на изток. Към граничната станция Корпфел.

— Превозиха ни в коли с ленти, а не колела. Бяхме аз и други трима военни лекари. Никой не носеше табелка с име. Никой не знаеше как се казват. Онази нощ бушуваше буря и когато пристигнахме на разсъмване, наоколо беше съвсем бяло. Почти не виждахме пред себе си. Група войници от флота изграждаха полева болница.

Агнес Усе прокара ръка през късия си перчем. Юмрукът й остави мокра следа.

— Получихме съобщение да се подготвим да приемем пациент с едра шарка.

Тогава въздухът се сгъсти окончателно. На Фредрик му се стори, че чува пукането на фотографската хартия в камината. Усети сърдечния мускул в гърдите си, който се сви и остана така по-дълго от обичайното. Мазна пот покри гърба му и той се вторачи в Андреас. Той отвърна на погледа му. Двама мъже, един и същ поглед.

Фредрик знаеше много за едрата шарка. Твърде много. Беше видял как един мъж умира от този вирус. Това правеше комисар Фредрик Байер много специален човек. Защото тази болест вече не съществува. През 1980 г. Световната здравна организация обяви света за свободен от едра шарка.

Това стана преди година и половина по време на разследването на масовото убийство в Сулру. Бьоре Дранге, един от пасторите горе в Маридален, където пребиваваше религиозната общност, беше дипломиран биохимик. Дранге бе работил върху таен и безименен проект на Отбраната, докато баща му не получи вест, че синът му е мъртъв. Но всъщност не беше вярно. Вместо това просто бе изчезнал вдън земя. По-късно научиха, че е получил духовно просветление. Смятал, че Бог му говори, и Бог казал, че краят на света е близо. Трябвало хората да се подготвят. Дранге тайно тествал един вирусен щам на едрата шарка. Върху хора. Фредрик беше този, който откри заразения. Бьоре Дранге обаче отново изчезна. Разследването приключи и случаят беше покрит. Фредрик Байер разбра, че според полицията е преследвал призрак. Че трябва да забрави и да продължи напред. Посланието му бе предадено от Себастиан Кос и Фредрик никога нямаше да забрави това.

Той несъзнателно прокара ръка по гърдите си. По-скоро усети, отколкото чу тихото шумолене на сребристото фолио върху блистера. Селективни-инхибитори-на-реабсорбцията-на-серотонин. Унизителното отношение, което Фредрик получи тогава, беше причината да гълта тези хапчета сега.

— Не бяха ли ваксинирани? Войниците от специалния отряд?

— Бяха — отвърна Агнес. — На всички ни биха по инжекция. Началниците ни не бяха сигурни дали ваксината е ефективна.

През деня бурята утихнала. Те носели специално облекло. Веднъж… Агнес вече не помнеше, може би на следващата нощ или в нощта след нея, през границата минала кола с лента вместо колела. Тя не беше забравила гледката. Шофьорът носел предпазна маска и костюм, както и каска. Колата влачела шейна, на която лежал войник. Окото му било превързано. Бил отведен моментално.

— Не го лекувахте? — попита Фредрик.

— Дивата норка — каза тя замислено. — Наричаха го Дивата норка. Аксел ми го каза. Много по-късно. Войниците бяха изпратени да приберат този мъж. Аз почти не го видях.

— Кой беше той?

Тя поклати глава.

— Може би шпионин. Не успяхме да разберем нищо.

— Но не е бил заразен с едра шарка?

— Той пристигна едва няколко дни по-късно.

Агнес вече беше пъхнала и двете си ръце под одеялото на скута си. Наистина ли й беше студено? На Фредрик топлината му се струваше натрапчива. Задушаваща. Но може би това беше от лекарствата. Ефектът от пристъпите на потене, които тъкмо го бяха връхлетели.

— Получихме съобщение, че останалите войници са в безопасност, че това е било фалшива тревога. Но ето че той просто се появи. Със снегоходки и щеки. Беше вървял. Цялото му лице беше като… изглеждаше така, сякаш някой го е отрязал от него. Имаше и огнестрелна рана. В рамото. Никога няма да забравя тази гледка. Войникът беше Гюдбран Фалсен. Техният лейтенант.

Агнес го била виждала и преди. Но той бил неузнаваем.

— Веднага го сложиха в изолатора. Само военните лекари можеха да влизат при него. Аз им асистирах отвън. Дали го убиха раните, или болестта, не знам.

Агнес Усе била отпратена от граничния пункт в Корпфел с нареждането никога да не споделя какво е видяла. Никога. С когото и да било.

Тя се прокашля.

— Те влезли в битка с руснаците и се разделили. Егон Борг избягал през границата заедно с Аксел. Но аз научих това едва по-късно. Когато Аксел се свърза с мен.

Минали много години. Но един ден той й се обадил. Аксел.

— Каза, че е бил в чужбина. По целия свят. По море, в Азия, в Южна Америка. Но после майка му се разболяла. И той се завърнал.

Този мъж бил съвсем различен от онзи Аксел Тране, когото тя помнела. С наднормено тегло, обезкуражен и пестелив с думите. Без воля за живот.

— Постоянно повтаряше, че операцията се е провалила. Че всичко е било напразно. В лекарската си практика съм виждала такива реакции. Травми. Отгласите от преживяване, което преобръща целия светоглед с главата надолу. Той ме накара да се закълна, че няма да споделя с никого, че е жив.

Малко след това починала майка му. Той я погребал в градината и заживял нейния живот. Сам, в къщата в Бюгдьой.

Ръцете й се движеха под одеялото. С някакъв предмет ли си играеше? Изведнъж Фредрик стана несигурен. През Андреас също пробяга тръпка. Той беше забелязал същото. Колегата му постави ръка на бедрото си точно до дръжката на пистолета.

— Едно не разбирам — каза Фредрик. — Защо е погребал майка си в градината? Защо никой не е трябвало да знае, че е жив? Да не е свързано с другата жена в гроба?

— Другата жена?

На Фредрик му се стори, че тя хвърли поглед встрани. Лъжеше ли, или не знаеше?

— Не знам нищо за друга жена — каза тя троснато. — Аксел беше мрачен и рядко разговаряхме. Може би веднъж в месеца. Само когато му трябваше доза инсулин. Не искаше да говори за отминалите години. Не искаше да говори за военната операция.

— Значи не ви е казал нищо? Нищо за това защо води такъв живот? Знаете ли, трудно ми е да го повярвам. — Фредрик беше повишил тон, но това, изглежда, не я смущаваше.

— Искате да гадая ли? Вероятно беше свързано с вируса на едрата шарка. В края на краищата говорим за държавни тайни. Откъде мога да знам какво е обещал? И с какви последствия са заплашили войниците, ако не си държат езика зад зъбите? — Тя въздъхна. — Мисля, че са им обещали най-доброто лечение, ако нещо се обърка. Но това би било лудост. Да приемеш в обикновена норвежка болница човек, заразен с едра шарка. Това изисква много специални мерки. Невъзможно е да се запази в тайна.

— Това би ли спасило лейтенанта?

Тя сви рамене.

— Гюдбран Фалсен? С тези рани? Може би щеше да подобри шанса.

— Аксел Тране имаше една снимка. В къщата. Снимка на едно момиче. Тя е рускиня. Знаете ли коя е? Тази снимка има ли нещо общо с операцията в Русия?

На Фредрик отново му се стори, че Агнес Усе отклони поглед, преди да отговори.

— Не — отвърна тя. — Не знам нищо за това.

— Мисля, че знаете къде е отишла Лин — каза Фредрик. — Моментът беше настъпил.

— Да — отвърна Агнес Усе. — Заминала е обратно за Тайланд.

— Така ли?

— Вие я уплашихте. Тя…

— Лъжете — каза Фредрик. — Намерихме сака й. С пари и дрехи. И паспорта й.

Юмруците й вече се движеха по-бързо под одеялото. Без предупреждение Андреас направи две широки крачки към нея и сграбчи вълнения плат.

— Какво, по дяволите… — извика тя. Изражението й се промени изцяло. Агнес Усе издаде брадичка напред и изкривеното й арогантно изражение премина във враждебно ръмжене. Андреас бързо отметна одеялото. Тя пъхна ръце здраво между бедрата си, но Андреас беше много по-силен от нея и изви ръцете й настрани. Грабна предмета, който беше там. Вдигна го срещу Фредрик.

Ръкавица. Тънка бяла ръкавица от козя кожа.

— Какво е това?

Враждебността й сякаш се изпари. Вместо това лицето й доби спокойно, почти благо изражение.

— Удържах на думата си. Изплатих дълга си.

За части от секундата Фредрик зърна светеща червена точка на гърдите на Агнес. Но не успя да реагира. Не успя да каже нищо. Дори не чу изстрела. Само долови краткото потрепване на тялото й и видя как лицето й замръзна, а блузата й бе обагрена в червено от разрастващо се малко петно. Инвалидната количка се плъзна бавно и безшумно назад, докато колелата й преминаха върху най-горното стъпало. С оглушителен шум тялото и столът се сгромолясаха надолу по витата стълба.

Глава 84

Фредрик лежеше свит на кълбо, скрит зад късата страна на дивана. Беше се хвърлил на пода и бе паднал настрани. Лежеше върху кобура на пистолета и се мъчеше да го освободи. В ъгълчетата на устата си усещаше солен вкус, учестеното дишане разкъсваше гърдите му, а в ушите му пищеше пронизителният звук на паниката. Най-накрая успя да извади оръжието.

— Фредрик!

Очилата. За бога, къде бяха? Около себе си виждаше само изплъзваща се мъгла. Когато се хвърли зад дивана, удари стената с рамо и очилата му сигурно бяха отхвръкнали. Той се обърна по гръб, положи пистолета върху гърдите си с едната ръка, а с другата заопипва пода. По килима, до стената — ето ги. Уцели ги толкова силно с длан, че те отскочиха. Сложи си ги. Дясното стъкло беше счупено. Фредрик усети лепкава влага върху носа си, беше подгизнал. Погледна надолу към дланта си. Парче от стъклото стърчеше право от меката тъкан под палеца му. Не го болеше. Изобщо. Фредрик изтръгна парчето. Това вече беше болезнено. Болката пламна в ръката му и плъзна нагоре към лакътя. Дланта му се напълни с кръв.

— Виждаш ли прозореца? Виждаш ли нещо?

— Не! — извика той.

Фредрик можеше да протегне ръка и да докосне колегата си, но въпреки това двамата си крещяха. Андреас се беше проснал зад мекия фотьойл до дивана. С окървавената си ръка Фредрик затърси във вътрешния си джоб. Търсеше телефона.

Кафа вдигна на мига.

— Трябва да ни помогнете. Веднага. Нападат ни. У Агнес Усе!

— Фредрик?

Иззвъня стъкло и Фредрик чу мек, тъп звук, когато куршумът се заби във фотьойла. Ивици дунапрен излетяха към вътрешността на хола на няколко пръста над главата на Андреас.

— Той стреля по мен! — Гласът на колегата му беше пронизителен. — Изродът е отвън. Нищо не виждам.

Фредрик хвърли телефона. Хвана пистолета с две ръце. Гъстата кръв легна като ципа между ръката му и пластмасата. Той се огледа из стаята. Пред него беше витата стълба, а зад нея камината излъчваше слаба светлина. Андреас легна по корем, като се постара да залегне възможно най-ниско. Ако Фредрик искаше да вижда прозореца, трябваше да се извърне и да застане на колене. Тогава и убиецът зад високите прозорци на хола щеше да го види. Той стоеше отвън в мрака. Те бяха отвътре на светло. Или пък…

Той пусна пистолета в скута си. Избърса окървавената си длан в крачола и вдигна ръце пред гърдите си. Плесна бързо. Както бе направила Агнес Усе.

Че се тихо цъкване и светлината угасна.

— Ето там! Виждам го! — извика Андреас.

Фредрик чу суетенето на колегата си. Грабна пистолета и се претърколи. Вдигна глава и надзърна над облегалката.

Той стоеше там. В лунната светлина, на фона на искрящо белия сняг се извисяваше слаба фигура. Мъжът беше облечен в прилепнало горнище, тъмен панталон и носеше маска за лице. Нямаше отвор за устата, само за очите, които бяха покрити с нещо като маска за слалом. Фредрик бе виждал нещо подобно и преди. Отрядът на специалните части ползваше такива очила. Мъжът държеше пистолет с двете си ръце и лазерният мерник проблясваше в червено точно под цевта. Той направи няколко предпазливи крачки встрани. Оглеждаше се за мишена вътре в тъмното.

Фредрик затърси точката на лазера. Тогава видя, че Андреас се е изправил на колене, видим над мекия фотьойл. Беше наклонил леко глава, замижал над оръжието.

— В… кърпа ми е вързан.

— Не!

— Не!

Пистолетът на Андреас изщрака.

— Не! — кресна Фредрик отново.

— Какво, по дяволите! — изпищя Андреас.

С периферното си зрение Фредрик видя как мъжът отвън трепна. Камината. Сигурно бе видял силуетите им пред камината.

Пистолетът на Андреас отново изщрака.

— Ползвай този! — Фредрик плъзна пистолета си по пода към него.

— Но по дяволите! — Андреас се втренчи в него, изражението му беше възмутено, гневно, объркано.

Пфффф.

Звукът от изстрела бе едва доловим. Стъклото на прозореца запя треперливо и тази песен чу Фредрик, когато видя, че куршумът е улучил. Някъде между слепоочието и ухото. Нямаше водопад от кръв, мозъчна маса и вътрешности. Само силен тласък във врата на Андреас, след който той се претърколи, докато сивите му къдрици бавно се обагриха в червено.

Погледът на Андреас остана втренчен във Фредрик. Втренчен. От момента, в който куршумът го уцели, докато черепът му се удари в паркета. Изглеждаше питащ. Изплашен. Далечен. Изгубен. Андреас Фигуерас умря там, пред очите на Фредрик.

Нещо прозвънтя. Чу се ужасен трясък и Фредрик извърна глава. Различи фигурата отвън. Мъжът стоеше точно пред прозореца, явно бе ударил стъклото с дръжката на пистолета и то бе поддало Стъкла се посипаха по перваза, пода и двора отвън. Фредрик видя сняг. Видя сълзи, видя водопад от стъкло, а после видя себе си. За миг пред погледа му просветна собственото му тяло на колене зад облегалката на кожен диван. Отблясъците отвън примигваха в металическата повърхност на червено-оранжевата картина, заемаща стената срещу Фредрик, и той знаеше, че сега — ако не действа сега — и собственият му мозък, червен, оранжев и сив, също ще обагри тази стена.

Изправи се на крака, превит на две, и направи крачка, две крачки към витата стълба. Гръбнакът му гореше. Той знаеше, че е изложен на показ, знаеше, че коленете му може да го предадат във всеки момент. Защото човек не забелязва огнестрелна рана в гърба. Куршумът уцелва гръбнака, разкъсва нервите, краката и мускулите на парчета и последният ти спомен от този живот е как се взираш надолу в собственото си тяло и виждаш зееща дупка в гърдите.

Краката му обаче не отказаха. Той тръгна надолу по витата стълба. Не тичаше. Само се пусна да падне напред, претърколи се, удари се в стената, продължи надолу, пак завой, пак надолу, докато стигна до дъното и се приземи върху набития месест труп в подножието на стълбата, който вонеше на парфюм.

Седнал напряко върху бедрата на Агнес Усе, Фредрик едва различаваше очертанията на тялото й в оскъдната светлина, която падаше от горе. Положи длани върху гърдите й — блузата й беше прогизнала от гъста топла кръв. Той се оттласна от нея и гърлото й заклокочи като полупразна сламка за пиене. Агнес Усе бе казала, че слиза тук долу, за да размишлява, и той знаеше, че оттук има две посоки. Към гаража и към фотографското й ателие. Трябваше му гаражът. Вратата на гаража. Навън.

Стъпки по паркета. Фредрик не успя дори да помръдне, когато чу два глухи трясъка. Изстрели, произведени със заглушител. Прозвучаха така, сякаш някой горе удари чувал. Мъжът бе застрелял Андреас отново. Два пъти. В гърдите, както знаеше Фредрик. Не го видя, просто знаеше. Както е описано в учебниците.

Звуците от стъпките по стълбата се сляха със звука от вратата на гаража, която Фредрик отвори със замах. Затръшна я след себе си и сложи резето. Прост старовремски механизъм. Не можеше да се унищожи с изстрел като обикновена ключалка. Мъжът, който го преследваше, щеше да е принуден да счупи вратата. Беше солидна, но не достатъчно, за да спре същество като онова, което се движеше отвън. Убиец, който току-що бе довършил двама души. Фредрик се запрепъва в помещението. Всичко, което бе тук преди, беше махнато — не бе останала нито една картина, нито една снимка. Само столове и една стара маса. Той се облегна на вратата на гаража. Бутай. Стисна зъби, заби крака в бетона.

Защо не поддаваше? Долу до пода имаше ръчка. Фредрик я хвана, напрегна се, докато мускулите на гърба го заболяха, опита се да я вдигне, но вратата не помръдна. Огледа се наоколо — имаше ли копче? Ключ? Нищо.

Чу се силен удар по вратата. Мъжът от другата страна я изрита. Нямаше ли изход? Имаше един прозорец високо горе. Фредрик го видя едва сега. Беше широк и тесен, но той щеше да може да премине. Трябваше да премине. Отново се чу трясък по вратата. Фредрик избута масата под прозореца, качи се на нея, намери райберите и понечи да избута прозореца.

Солидна гъста мрежа препречваше отвора.

Нямаше изход.

Фредрик се свлече до стената.

Глава 85

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Нощта беше безкрайно черна. Небето бе обсипано със звезди.

Отне им час да обиколят долината в мрака. Сенките им се простираха измамно дълги в светлината на полумесеца. Невестулките, които Аксел бе видял край дърветата предната нощ, се държаха надалеч от облечените в бяло фигури.

Пред комплекса във вътрешността на планината бяха построени две бетонни сгради с правоъгълни фасади. Сивата боя се лющеше от стените. Чакълен път водеше от един мост на юг покрай фиорда към флотската база. На зидовете бяха монтирани прожектори. Нито един не беше включен.

— Сградата отдясно е жилищен комплекс. Това е блокът на администрацията — прошепна Дивата норка.

Бяха разрязали и се бяха промъкнали през бодливата тел и телената ограда, които се простираха от морето до каменното свлачище. Сега стояха пред масивна бетонна стена. Тънки ивици дим струяха от вентилационните люкове. Стената беше златистожълта, а не сива, каквато бе изглеждала от разстояние.

— Първо жилищната сграда — каза лейтенант Фалсен.

Аксел се опита да улови погледа му, но лейтенантът извърна очи. Не го бе погледнал, откакто Дивата норка му бе дал нареждането да убие ранената жена. Зад маската му очевидно протичаше вътрешна борба. Борба между войника, който сляпо се подчинява на заповеди, и съвестта на Гюдбран Фалсен.

Преди да влязат в блока, Егон и сержант Баке вдигнаха спусъците на автоматите АГ3 и разкопчаха пистолетите с къса цев „Хеклер и Кох П7“ от коланите на бедрата си.

Дори през защитния костюм Аксел усети вледеняващия студ вътре. От двете страни на коридора имаше две врати, а в дъното му — стълбище. Мъжете избиха първата врата с ритници. Спалня, баня, дневна и кухня. Телевизор и дълбок диван. От завесите в цвят охра апартаментът изглеждаше потънал в мрак. Над кухненската врата силно тиктакаше часовник. Нямаше хора.

Жилището изглеждаше като претърпяло обир. Но ценните вещи бяха оставени. Бяха взети храната, дрехите, чаршафите и завивките.

Аксел беше в спалнята, когато Егон го побутна с лакът. Почти не бяха имали време да поговорят, откакто сержант Баке им бе наредил да го последват и те бяха оставили шведа сам. Когато Стафан Хейхе ги настигна малко по-късно в долината, лицето зад маската беше все така момчешко и присмехулно както преди. Само тънка струйка кръв по гърдите свидетелстваше за случилото се.

Егон посочи една снимка над леглото. На нея се виждаше широкоплещест мъж с тесни дружелюбни очи. И висока слаба жена, руса, със сърцевидно лице и големи кръгли очила. Момчето между тях беше на около десет години. Семейството от хижата.

— Колко хубава е била — каза Аксел замислено.

Всички апартаменти си приличаха. Малки, скромно обзаведени и лишени от дрехи, хавлии и храна. След като провери горния етаж, лейтенант Фалсен посочи тясната стълба, която водеше към килера.

Тя ги отведе по-далеч, отколкото бяха очаквали. В подножието й имаше тясно влажно помещение, а стоманената врата пред тях блестеше от конденза.

— На три — каза Фалсен и преброи тихо.

Хайхе отвори вратата. Другите се втурнаха напред.

За пръв път Аксел беше благодарен, че носи противогаз. Вонята на труповете сигурно беше гротескна.

В най-близките легла лежаха онези, които бяха умрели най-отдавна. Телата бяха измити и видимо се бяха погрижили за тях след смъртта. Лицата бяха хлътнали от болестта и загубата на течности, а мехурите бяха само сухи торбички кожа. По завивките, вдигнати до брадичките на труповете, имаше петна от засъхнала жълто-кафява гной. Едно момче лежеше до майка си.

Под леглата имаше кофи с изпражнения. Изцапани хавлии и кърпи бяха натъпкани в торбички.

Някога това сигурно е било зала за събирания, за празненства, защото до широката стена имаше пиано, а в дъното — сцена. Стената зад нея беше украсена с картини. Мъже, които работеха на ниви. Жени в бели престилки, радостно вдигнали епруветки пред себе си. И деца, нарисувани като свити възрастни, с твърде малки глави и дълги крайници, които си играеха на улица без коли. Руският президент Борис Елцин наблюдаваше всичко това от избледняла снимка над картините.

Аксел бавно премина през стаята и разбра, че онези, които бяха оцелели най-дълго, лежаха в леглата пред сцената. Никой не беше увил тези жени и мъже в завивки. Никой не ги бе измил от изпражненията, потта и гнойта.

Последната смяна. Мъртвите бяха учените, работили в базата. Техните семейства. Всички те са познавали доктрината. Може би именно някои от тях я бяха формулирали: заповедта да се създаде защитена зона. Инструкцията да убият всички, които избягат от нея. Защото болестта трябва да бъде изолирана. Без значение на каква цена.

Затова сигурно те се бяха осланяли на съдбата. На Бог. Той също висеше тук. Верижки с разпятия бяха увити около краката на леглата, а пред една икона на Богородица имаше догоряла чаена свещ. Тези хора бяха помагали на болните си другари, после се бяха разболели и си бяха помагали взаимно, а накрая не е имало как да помагат повече. И бяха умрели.

Под маските беше задушаващо топло. До вратата жужеше дизелов генератор.

— Внимавай!

Аксел се сепна от изстрела. Опря дръжката на автомата до рамото си и се огледа.

— Тук има някой! Нещо се движи. Там долу! — извика Баке. Той бе стрелял.

— Спри! — извика Егон. — Чакай!

Пистолетът на Баке беше насочен към едно от леглата в дъното на стаята. Аксел и Егон тръгнаха към него от двете му страни. Егон се хвърли по корем пред леглото.

— По дяволите, Баке! Това е момиче. Малко момиче.

В леглото лежеше възрастен мъж. Поразен от болестта. Лицето му обаче не беше изкривено като на много от другите лица. По-скоро бе спокойно. Гъстата му сива брада беше подрязана с уверена ръка. Косата му беше мазна, но грижливо сресана. В юмруците му имаше сребърно разпятие, от което висеше верижка. Тя стигаше под леглото, а момичето стискаше края й. Не го пусна нито когато внимателно я издърпаха навън, нито когато подсушиха тясното й, бяло като платно лице. Нито когато й предложиха шоколад. Тя само стискаше верижката, трепереше и си тананикаше тихичко.

— Не улучи — каза Егон и впи мрачен поглед в Баке.

Той ощипа момичето по бедрото. Избледнелите зеници реагираха едва-едва.

— Като че ли е парализирана.

— Преживяла е болестта — каза лейтенант Фалсен. Звучеше огорчен.

Аксел го погледна. Лейтенантът беше обхванал юмрука си с другата ръка и здраво го стискаше.

— Нещо не е наред ли?

— Да — отвърна Фалсен. — Куршумът рикошира в мен. Изложен съм на заразата.

Глава 86

Оставаха по-малко от две седмици до Коледа, температурата се вдигаше и валеше дъжд — ситно ръмене със студени капки. Снегът се превърна в киша. В кожените обувки проникваха нечистотия и вода.

Кафа Икбал беше с гумени ботуши и спортен клин и се придвижваше предпазливо по калдъръма към крепостния вал на Акершхюс. Над фиорда бе надвиснала гъста мъгла. Тя беше на платото под крепостта. Разпозна късата тъмна коса с посребрени нишки по слепоочията. Кадифеното сако и издължената приведена шия. Фредрик седеше на паянтова дървена пейка без облегалка и се взираше в морето. Тъкмо на това място се бяха срещнали с Юдит Йеде и Свен, агентите от армейското разузнаване.

Кафа постави ръка на рамото му. Якето й бе влажно от конденза от мъглата и когато той вдигна глава към нея, тя не можеше да каже дали това по лицето му бяха сълзи или дъждовни капки.

Вчера не бе открила Фредрик у дома му в апартамента на „Соргенфригата“. Бетина беше гневна и отчаяна и Кафа не бе знаела какво да й каже, освен че той би съумял да се погрижи за себе си.

Бяха изминали четири дни откакто Андреас беше убит.

Фредрик отново насочи поглед към фиорда. Дясната му длан беше с превръзка и хирургическа лепенка, изцапана по ръбовете. Той я чоплеше разсеяно.

— Нямам енергия — промълви със слаб глас. — Нямам енергията да живея у дома. Не издържам жалостта им… — Гласът му пресекна. — Якоб не заслужава това. Не искам да ме вижда такъв. Не отново.

Кафа се взираше в приведената му шия. Щеше й се да положи ръка върху нея, да я погали. Но не го направи.

— Те просто са уплашени — каза му. — Боят се да не посегнеш на живота си. Ние също се тревожим за теб. Приятелите ти, колегите в управлението. Знай, че не си сам.

Беше си наумила да е откровена, не да пристъпва на пръсти около него.

— Отседнал съм в хотел от веригата „Анкер“. Ще остана там известно време — съобщи той.

Тя го побутна по рамото.

— Има ли място за още един?

— В хотелската ми стая ли?

Тя забеляза слаба искра. Стана й по-добре. Беше знак, че някаква жизненост е останала у него.

— Не, на пейката.

Той се премести към края, без да си направи труда първо да бръсне мокрия сняг. Подритна найлоновото пликче в краката си.

— Не ща да си намокриш задника.

Тя седна. Пейката беше топла.

— Очилата ти. Не може да се разхождаш така наоколо.

Той ги свали. Прекара пръст по рамките от вътрешната страна. Сякаш търсеше място, където шарнирите биха поддали. После ги сложи отново.

— Може ли да поговорим за случилото се?

Кафа беше прочела полицейския рапорт. Първият патрул, стигнал до къщата на Агнес Усе на остров Урмоя, беше чул блъскане. Това беше убиецът, който се бе опитвал да разбие с ритници вратата на сутерена. Но полицейските сирени трябва да го бяха подплашили. Входната врата бе заключена и полицаите се бяха опитали да я разбият, след като бяха чули викове от гаража. Дебела дъска бе заклинена между вратата на гаража и рамката и на тях им се бе наложило да я избутат, преди да отворят. Фредрик им бе казал за мъжа, убил Андреас. Три изстрела. Един в главата, два в гърдите. Предал им бе разказа на Агнес за тайната военна операция в Русия, за човека без лице, заразен с едра шарка. За детската ръкавица, която Агнес бе държала.

— Кой мислиш, че е убиецът?

Фредрик потърка чело и пое дълбоко дъх.

— Някой, който е знаел, че Агнес Усе пази тайна. Някой, който е бил наясно какво прави.

Той я погледна. Прочисти гърло.

— Морските пехотинци са били на мисия да приберат шпионин, пратен в Русия. Кодовото му име е било Дивата норка. Възможно е да е бил той. Говори с Егон Борг. Разбери кой е бил командир на мисията.

Наведе се напред и прекара пръсти през косата си.

— Мисия на Норвежката армия на руска територия — изпъшка той. — Лъжа след лъжа, след лъжа — поколеба се за момент. — Агнес Усе каза, че били общо пет морски пехотинци. Знаем за Аксел, Егон и лейтенанта им. Кой липсва?

Кафа постави ръка под кръста му. Той остана в тази позиция, като се наклони напред, а тя затвори очи.

По телефона бе чула Андреас да крещи нещо за човека отвън. После го беше видял. Андреас бе изругал, щом бе установил, че нещо не е наред с пистолета му. Нададе вик, изпълнен с отчаяние. Само можеше да си представя как трябваше да се е почувствал Фредрик. Най-добрият му приятел и колега бе прострелян и убит пред очите му.

Кафа се чудеше за детската ръкавица. Сигурна беше, че вече е виждала такава преди. Но къде? Какво означаваше тя за Агнес Усе? Сувенир ли беше? Знак, който да й напомня? Каква тайна бе криела?

— Кос се опасява, че убиецът не действа сам. Че има контакти. В полицията — допълни тя.

Той я погледна. Празното място, където трябваше да бъде другото стъкло на очилата, караше лицето му да изглежда изкривено и му придаваше неразгадаемо изражение.

— Андреас бе изключителен стрелец — продължи тя. — Дори за полицай. Мислиш ли, че би могъл да допусне грешка? Да обърка халосни патрони с истински? Останалите в пълнителя му бяха действащи патрони. Само двата, които е успял да изстреля, са били халосни.

Фредрик не каза нищо. Само извърна глава настрани.

— Дал си му своя пистолет — продължи Кафа и разтърка гърба му. — Било е проява на съобразителност.

Фредрик, разбира се, изобщо не би трябвало да си дава пистолета. Но тя знаеше защо го е направил. Андреас бе по-добрият стрелец.

Риданията бяха безмълвни. Но тя ги усети. Разтърсваха тялото му.

Тя се изправи. Извади от джоба си малка връзка ключове и ги постави на пейката.

— Ето, вземи — каза. — Ще спиш на моя диван.

Глава 87

Вратата на рецепцията към кабинета на Неме беше широко отворена, но Кафа все пак почука. Избърса длани в горнището на спортното си яке и погледна краката си. Чувстваше се неловко в електриковолилавите маратонки. След срещата си с Фредерик бе тръгнала за фитнес залата, но вместо това бе привикана тук, на шестия етаж на полицейското управление. Почука отново. Когато не получи отговор, влезе. В рецепцията нямаше никой. Подметките на маратонките й скърцаха върху дървения под.

Стоеше по средата на стаята, без да знае какво да прави, когато вратата към кабинета на Неме се отвори. Отвътре излезе Бетина. Разбира се, припомни си Кафа. Приятелката на Фредрик работеше тук, беше секретарка на Неме. Бетина беше бледа, но овладяна. Тъмните кръгове под очите й бяха грижливо прикрити с фон дьо тен.

— Говори ли с Фредрик?

— Да. Няма страшно, ще се оправи.

— Чакат те — каза Бетина и отвори вратата пред нея.

Гласовете вътре замлъкнаха, когато тя застана на прага. Неме седеше до овалната конферентна маса край прозорците. До него беше Себастиан Кос. В другия край на масата бе издърпан стол, на който се предполагаше, че трябва да седне тя.

— Виждам, че се поддържаш във форма — отбеляза Неме.

— Да.

— Хубаво.

Тя седна.

— От колко време си при нас, Икбал?

Неме се наведе напред и тя видя къдравите косъмчета на гърдите му да се подават от униформената риза.

— Приблизително от година и половина. След като завърших полицейската академия, работих като униформен полицай. После ме преместиха в Службата по сигурност, а след участието ми в разследването в Сулру ми предложиха да кандидатствам за тук.

— Разследването в Сулру, да — кимна Неме, без да откъсва поглед от нея.

— Обсъждахме го. Една от теориите ни тогава беше свързана с вируса на едрата шарка. Прав ли съм?

Беше повече от теория. Кафа погледна към Кос. Негово бе решението това да не бъде съобщавано на широката общественост. Заради общото благо, такъв бе аргументът му. Кос я наблюдаваше и пръстите му опипваха каишката на ръчния му часовник.

— Открихме лаборатория под хамбара във фермата Сулру — подхвана тя. — По-късно разследването ни установи, че църквата „Сулру“ има друга лаборатория, скрита в бомбоубежище в Поршгрюн. Там открихме двама мъже, гейове, които бяха отвлечени няколко месеца по-рано. Единият вече беше мъртъв. Умрял беше от антракс. Другият беше на умиране. Имаше едра шарка.

Неме потърка брадичката си.

— И разследването показа, че един човек стои зад всичко това. Пастор.

Кафа не можеше да прецени дали това е въпрос, или твърдение.

— Да — потвърди тя. — В църквата „Сулру“ имаше трима пастори. Предполагаме, че всичките са знаели за вируса. Само че двама от тях бяха убити. Църквата… всъщност това беше по-скоро секта. Секта на Деня на Страшния съд. Няколко души бяха избрани да работят в лабораториите. Останалите не знаеха нищо.

Беше мащабно разследване. Медиите широко отразиха масовото убийство във фермата Сулру. Нямаше как той вече да не знае всичко. Трун Антон Неме не беше човек, който оставя нещата на случайността. Залогът бе твърде голям. Не на последно място и за него. За кариерата му.

— Този пастор изчезна, нали?

— Да. Случаят бе приет за решен, когато арестувахме мъжа, който нападна църквата. Наемник швед.

— И защо той нападна църквата? — попита Неме.

На Кафа й се стори, че челото на Кос изглежда по-гладко.

— Имаше разни мнения по този въпрос — отговори тя. — Онези от нас, които работехме по случая, и особено Фредрик, заключихме, че той е наемен убиец. Че е пратен от някой, който е бил наясно с какво се занимава църквата „Сулру“ и е искал да ги спре. Но… както знаете… в крайна сметка организирахте пресконференция, на която обяснихте всичко с разпра между убиеца швед и един от пасторите. Уж един вид разплата, която излязла от контрол. Така и не научихме подробности. Убиецът умря при експлозия в болницата, след като го арестувахме.

Неме изправи гръб.

— Твърдението, че някой е вкарал вируса на едрата шарка в Норвегия след военна акция отвъд границата с Русия, създаде известно… неудобство. — Той присви очи. — Какво мислиш, че се е случило, Икбал? Какъв е мотивът според теб?

Тя не отмести поглед, когато отговори:

— Норвегия е провела военна операция в Русия. Норвежки войници са влезли в близък контакт с вируса на едра шарка. Двайсет години по-късно руски генерал се озовава в Норвегия. Бил е старши офицер в Русия по времето на норвежката операция и твърди, че знае за заплаха срещу националната сигурност на Норвегия. Предвид опита ни със случая във фермата Сулру е лесно да сметнем две и две. Вирусът на едрата шарка още е в наличност тук и някой възнамерява да го използва.

Безстрастното изражение върху лицето на Неме изчезна. Той я погледна мрачно.

— Тогава нека повторя думите, които ми бяха казани съвсем неотдавна.

Пауза.

— Такава заплаха няма.

Кафа опря лакти на масата, стисна дясната си ръка в юмрук и постави лявата върху него. Задъвка горната си устна.

— Не искам да престъпвам правилата на йерархията, но… кой ви го каза?

Лицето на Неме не оставяше никакви съмнения. Тя определено бе престъпила правилата.

— Точният въпрос е какво означават думите — сърдито изрече той. — А те означават, че ако някога норвежки войници са стъпвали в Русия, те не са донесли такъв патоген обратно в Норвегия. Мисията им се е провалила.

Облегна се с такава засилка, че столът му изскърца по паркета.

Кос прочисти гърло.

— Това, което казваме — подхвана той, — е, че трябва да арестуваме убиеца на Андреас. Също така трябва да открием и арестуваме другото лице или лица зад останалите убийства в това разследване. Това е нашата цел. Ясно ли е?

Кафа кимна. Ясно й беше.

— Ами добре — каза Неме и се изправи. Заобиколи масата и отвори вратата пред нея. — Тази сутрин ще посетиш Егон Борг, нали?

— Да.

— Говори се, че Борг бил единственият оцелял след тази предполагаема мисия. Помолен бях да го поканя тук, за да му напомня, че е подписал Официалната наредба за секретност.

Кафа се намръщи.

— Агнес Усе каза, че са били петима — заяви тя. — Плюс тайния агент. Дивата норка. Двама от войниците са неизвестни. Според армейския рапорт, който ни беше показан, били са застреляни в Русия. Но все още не знаем имената им.

Неме поклати глава.

— Агнес Усе… Със сигурност не гледаме на нея като на надежден източник.

Глава 88

Егон Борг живееше зад тъмна лакирана врата без прозорче или шпионка в модерна жилищна сграда на „Фредрик Стангс гате“ във Фрогнер. Звънец нямаше, но хромирано чукче прати силно ехо нагоре по стълбището.

Тя почака дълго, преди той да отвори. Бившият морски пехотинец беше облечен като за работа. Тъмен костюм с идеално изгладени панталони и риза. Погледът му не беше приветлив. Не беше такъв и Ромул, елзаската овчарка, застанал ръмжащ на крачка зад стопанина си.

— Кафа Икбал — изрече тихо той. — Нима работите и в събота?

— Трябва да сте видели вестниците — каза Кафа. — Сигурна съм, че сте наясно защо съм тук.

— Не. Бях зает. За какво става дума?

— Агнес Усе е мъртва. Беше убита заедно с един от колегите ми.

— Мили боже — Борг се отдръпна встрани, за да я пусне вътре.

Коридорът беше дълъг и широк, застлан с яркочервена пътека. Борг взе пухеното й яке и го окачи в дрешник с плъзгаща се врата край входа, а тя свали ботите си.

Когато Ромул стана прекалено шумен, Борг щракна рязко с пръсти и животното застина, преди нацупено да се изниже по коридора.

По стената, на която нямаше врати, висяха пожълтели листове хартия, поставени в рамки. Оригинални партитури. Коридорът свършваше в ъглова дневна с високи прозорци и дълбоки первази. В центъра на стаята имаше пиано.

Кафа го бе забелязала от мига, в който влезе в апартамента. Отначало бе само бегъл сладникав дъх на урина и почистващ препарат. Тук, в дневната, миризмата бе по-натрапчива. И идваше от стая зад двойна бяла врата. Вратата беше открехната и през отвора тя зърна крака на легло. Прозрачен полиетилен покриваше пода от скъпо дърво, а на рафт до насрещната стена бяха струпани лекарства, хавлиени кърпи, бинтове, марли и подлоги. Под тях на пода лежаха купчина дебели книги, малко плетено мече, домашна изработка, и две кукли с порцеланови лица.

— Чакайте — прошепна Егон Борг.

Вратата изскърца, когато той я отвори и влезе вътре. Кафа чу стържене на стол по пода и след като той се забави, бавно го последва. Докато не видя жената в леглото. Докато не чу жената в леглото.

От стойка висеше торбичка с бистра течност и Борг отвори тръбичката с обиграна лекота. Свързана беше с друга, по-тънка, в сгъвката на лакътя на жената. После той седна до нея и помилва ръката й. Кожата й беше бяла като мляко. Завивката покриваше корема й, нагоре беше облечена с горнище от пижама с детински пъстър десен от лъвове, маймуни и жирафи, маршируващи в колона около ръцете и гърдите й. Тя сякаш не забеляза Кафа, но когато Ромул влезе в стаята и постави главата си на леглото, вдигна малката си подута ръка и я положи върху главата на кучето. От гърлото й излезе неясен звук, подобен на архаичен напев.

Борг се наведе напред.

— Имаме гостенка — продума меко.

Тъмнорусата коса на жената беше сресана назад от лицето й и събрана в спретната плитка. Но цялата обич, очевидно вложена в задачата, не бе успяла да прикрие плешивите петна по скалпа. Кожата около хлътналите й очи изглеждаше суха и крехка. Тя надигна леко глава от възглавницата и погледна Кафа. Като че се усмихна.

Напуканите устни се разтвориха, когато Борг ги навлажни с гъба и тя я засмука жадно, като изцеди всяка капчица. Борг натопи гъбата още няколко пъти в пластмасова чашка на нощното шкафче. Когато настървеното смучене замлъкна, той избърса с гъбата венците, зъбите и вътрешността на устните й.

На колко ли години беше Сусане? Вероятно на четиресет и няколко. Изглеждаше по-млада. Явно бе преживяла тук повече от половината си живот. Без слънце и чист въздух, без тревоги. Други се бяха грижили за нея. Кафа огледа изпитателно бледото лице на Борг и осъзна, че не половин живот бе изживян тук, а цял — половината от нейния и половината от неговия.

Постепенно задъхването премина в дълбоко дишане и Борг свали ръката на Сусане до тялото й. Вдигна завивката. Около кръста й имаше широк бял колан с железни пръстени край таза. Той взе кожена каишка от нощното шкафче и я затегна плътно около китката й. После повтори процедурата с другата китка, преди да прикрепи каишките към пръстените на колана. Придърпа завивката до раменете на жената и се изправи внимателно, за да не обезпокои съня й.

— От време на време получава пристъпи — прошепна Борг, докато затваряше вратите към спалнята. Обърна се към Кафа и обясни вече с повишен глас: — Понякога са толкова буйни, че се наранява.

До стената имаше шезлонг, а пред него — масичка с лъвски крака. До единия й край бяха разположени тапицирани ръчно изработени кресла. Той й посочи едното и сам седна на другото.

— Знаете ли какво ми се иска да вярвам? — Извадил бе спрей за нос от джоба си и въртеше разсеяно капачката му. — Представям си как тя сънува нашата малка принцеса. Създанието, което умря вътре в нея. — Зачопли с нокът ръкава на ризата си, като чистеше петънце, видимо само за него. — Знам, че не е така. Поставят електроди на главата й, гледат екрана, а после мен и поклащат глави. Защото там почти нищо не се случва. Тя е почти изцяло в състояние на мозъчна смърт. Но и това все още е живот, нали?

Кафа не знаеше какво да отговори. Какво би могла да каже на човек, който отглеждаше жена си подобно на растение? Но ако тя самата лежеше там, Кафа би искала някой да издърпа тръбичките от ръката й. Да я остави да умре, та да може да се развие нов живот.

Тя му разказа за убийствата на Андреас и Агнес Усе и за онова, което Усе им бе съобщила. За учението, което се оказало не учение, а мисия до Русия и до вируса на едрата шарка. Егон Борг я слушаше. Чак когато тя приключи да говори, той прочисти гърло, докато размишляваше над получената информация.

— Истината ли е казала Агнес? — попита Кафа.

Егон Борг се бе заел да изучава дланите си.

— Със сигурност не съм ви нужен аз за потвърждение.

— Кой е човекът, когото е трябвало да спасите? Онзи с псевдоним Дивата норка?

— Да не мислите, че ни се представи?

— Кой ви изпрати? Каква беше мисията ви?

Той потърка ръце и се загледа в нея.

— Знаете, че не ми е възможно да ви отговоря.

— Колко души бяхте там?

Той се наведе напред.

— Може ли да ви попитам нещо, Кафа Икбал? От някакъв вид атака ли се боите?

Със замислено изражение Кафа му отвърна с неговите собствени думи.

— Знаете, че не ми е възможно да ви отговоря.

Глава 89

Тя имаше своя си миризма. Фредрик я подуши в мига, когато вратата на апартамента й се затвори зад него. На свежа, току-що окосена трева.

Тук беше задушно и горещо, стените бяха бледи. И беше тихо. Толкова тихо, че той подскочи, когато започнаха да бият неделните камбани от църквата „Сагене“.

Фредрик само веднъж преди беше идвал в дома на Кафа. Посетил я бе, след като за малко не бе убита от куршум по време на разследването във фермата Сулру. Сизаловите тапети си бяха същите, не се бяха променили и оскъдно обзаведената дневна, и спартанската кухня. Не приличаше на място, където колежката му прекарва много време. Метна чантата си до канапето, а пазарския плик с продукти от близкия магазин остави на кухненската маса.

Между черчевето на прозореца и стъклото бе пъхната снимка. На нея бяха Кафа, млад мъж и по-възрастна двойка пакистанци. Той предположи, че са родителите и брат й, макар да не знаеше нищо за семейството на Кафа. Младежът изглеждаше сериозен. Не. Не сериозен. Гневен. Замисли се за собственото си семейство. Господи. Какво всъщност правеше тук? София се беше обадила от общежитието си в Берген точно когато той напускаше хотела, но той не бе събрал енергията да говори с нея. Алис му позвъни веднага след това. Този разговор бе приел. Тя беше в апартамента му с Бетина. И с Якоб. Забелязал бе какво огромно усилие бе направила Алис да не го обвинява. Вместо това спокойно го осведоми, че ще прибере Якоб у дома си.

У дома.

Той нямаше какво да каже, лишен бе от право да каже нещо, така че си замълча. Обясни само, че в близките няколко дни ще спи на дивана на Кафа. Че му е нужно време насаме. Вероятно бе унизително за Бетина. Това, че предпочиташе да е тук, вместо в собствения си апартамент.

— Фредрик — каза Алис. — Вината не е твоя. Чуваш ли ме? Не си виновен за смъртта на Фрик. Нито си виновен, че Андреас умря. Моля те, позволи ни да ти помогнем.

Той не бе издържал и се разплака. Коленете му поддадоха и се свлече на пода. Охраната и рецепционистът успяха да го изправят на крака и го отведоха до стол край изхода. Вдигнаха телефона му, поставиха го в джоба му и предложиха да му повикат такси. Той отказа, като настоя, че ще вземе автобуса. Сега беше в кухнята на Кафа и не можеше да си припомни как беше стигнал до дома на Кафа. Забравил беше какво е купил и искаше да потисне в съзнанието си причината да е тук.

Оказа се, че е взел корави като камъчета сливи, буркан песто и самун турски хляб.

Когато Кафа го откри до крепостта Акершхюс, в джоба му все още бе полупразният пълнител с халосни патрони. След като тя си бе отишла, той се наведе, взе найлоновия плик и извади шишето с белина. Внимателно почисти пълнителя и патроните, преди да ги сложи в едно от пликчетата за акото на Крьосюс, в което проби дупка, та да не изплава на повърхността. После хвърли пликчето в морето на уединено място на Акершхюсстранда.

След това с много бърза крачка се отдалечи от мястото. Осъзнаването на онова, което бе сторил току-що, го преследваше, докато стигна до скалите, издигащи се към крепостта Акершхюс. И там повърна. Изхвърли стомашни киселини върху снега.

Унищожаването на улики бе преднамерен акт. Но той не си спомняше да е направил такъв избор. Воден бе от инстинкт. Когато го осъзна, гаденето се завърна. Защото що за човек би направил това? Всичко, което знаеше, бе, че пълнителят с халосните патрони никога не биваше да бъде свързан с него.

Фредрик не беше убил Андреас.

Но бе дал възможност на нападателя да го направи. Превръщаше ли това Фредрик в съучастник? Съучастник посредством нехайство. Имаше ли изобщо такъв правен термин?

Той нямаше представа дали някой не го бе видял да седи в колата на Андреас и да пипа пълнителя. Андреас караше един от немаркираните фолксвагени на полицейското управление. Не оставаше ли лампичката вътре да свети за кратко, след като вратата бъде затворена? Това ли обясняваше защо нямаше спомен за околната обстановка? Някой минувач, някой разхождащ кучето си, двойка на път за парти — всеки би могъл да е минал оттам. Фредрик бе приел, че Андреас го бе заплашил, за да защити себе си срещу обвинения, че има нещо общо със смъртта на Педер Расмусен. Сега Фредрик бе в неговото положение. Ами ако се намереше някой да обвини него?

Една мисъл продължаваше да го тревожи. Страховете на Кос, че убиецът е имал съучастник вътре в полицията. Някой, който бе саботирал оръжието на Андреас. Кога ли щеше да им хрумне, че само пълнителят на Андреас бе пипан, а не този на Фредрик?

Легна на дивана в дневната.

Как бе влязла Бетина? Знаеше ли, че той е тук? Да, знаеше, разбира се. Алис нямаше как да не й е казала. Може би беше забравил да заключи вратата. Може би самият Фредрик й беше отворил.

Той погледна към кухнята, защото тук, в дневната, завесите бяха спуснати и той нямаше представа дали навън е тъмно, или светло. Беше тъмно. Светлината от уличните лампи оцветяваше стените в жълто. Нейният глас оцветяваше стените в зелено. Зелено като жлъчка. Самата Бетина бе с променен цвят заради блясъка от телевизора. Изглежда, тя бе спряла звука, защото той не го бе правил, и сега, когато премиерът Симон Рибе се появи на екрана с руския външен министър, който беше на посещение в Осло, Фредрик си помисли, че би искал да чуе какво говорят, помисли си за казаното от руския военен аташе Ларинов, погледна към Бетина и към блистера в собствената му ръка. Разтърси го до ухото си, за да заглуши гласа й, надигна се покрай стената до седнало положение с наведена глава и вдигнати колене, а думите й отскачаха от темето му.

Накрая тя спря да говори. Не плачеше. Само стоеше там и това беше по-лошо. Това е мигът, в който осъзнаваш, че човекът насреща е взел решение. Че вече не си онзи, важният, а просто някой.

Новинарската емисия свърши.

— Фредрик — промълви тя и той я чу. — Трябва да кажеш нещо.

— Бетина — изрече той. — Ти нямаш идея кой съм. Нямаш идея какво съм.

— Имам — отвърна тя. — Ти си най-жалкият човек, когото съм познавала.

Остави калъфа с новите очила на масата, наля му чаша вода, приготви му легло за спане на дивана и тихо затвори вратата зад себе си.

Глава 90

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Лейтенант Фалсен изглеждаше спокоен, но беше трудно да се разчете изражението му зад противогаза. Лейтенантът щеше да се върне веднага в Норвегия с Дивата норка. Границата беше само на петдесет километра, а времето изтичаше за Гюдбранд Фалсен. Останалите от патрула — Егон, Баке, Хейхе и самият Аксел — щяха да вземат проба от вируса и да я отнесат в Норвегия. Отбеляза си, че сержант Баке благоразумно се държеше на разстояние при сбогуването.

За пръв път тази нощ лейтенантът погледна Аксел в очите.

— Бяхме изпратени тук да спасим живота на хора. На много хора — каза му лейтенантът. После постави здравата си ръка върху неговата. — Ще се видим у дома.

Егон бе разстлал одеяло върху подиума в залата в сутерена. Уви с него момичето, което трябва да беше шест-седем годишно, и седна. Взе малката, настани я в скута си, притисна главата й до гърдите си и погали бузката й с пръстите си в груби ръкавици. Тя продължаваше да издава звуци със затворена уста. Внимателно бяха отделили разпятието от ръцете на стареца и тя все така стискаше верижката му в своите.

Под леглото намериха малка платнена торба. В нея имаше мръсно еднооко мече и снимка. Училищна снимка. Момиченцето седеше на чин с много сериозно изражение и се взираше в обектива. Косата й бе опъната, с път отстрани. На фотографската хартия личеше водният знак на производителя — „Калипсо“.

Подскочи стреснат, когато усети Хейхе да наднича през рамото му.

— „Калипсо“ — прочете на глас шведът и протегна ръка към момичето в скута на Егон. — Кръщавам те Калипсо.

Аксел се втренчи в него. Какво му ставаше на този? На свещеник ли се правеше? В такъв случай не беше много добър, защото тонът на гласа му бе същият, както преди няколко часа, когато прие заповедта да убие безпомощната жена. Кой беше този младеж? Това същество?

Хейхе седна до Егон. Протегна ръце? Да я гушне ли искаше? Егон потисна презрението си. Изправи се и отнесе момичето до пианото, седна на столчето, вдигна капака и засвири в тон с нейното припяване.

Крехка поредица от ноти.

Хейхе погледна към Аксел.

— Дебюси — прошепна му. — „Лунна светлина“.

— Идиот — отсече Аксел и му обърна гръб.

Глава 91

Кап.

Кап.

Кап.

През осемдесет и седем секунди, така беше казал Каин. Може да си бе мислил, че не го слуша, но тя слушаше. Щеше да капе по една капка на всяка минута и половина. Изчислила беше, че остатъкът от три секунди означава по две допълнителни капки на час.

Това правеше хиляда и осем капки за двайсет и четири часа.

Преди да заспи, тя постави пластмасовата чашка под желязната кука. Измерила беше докъде се пълни. Първо след шест часа, после след дванайсет. Така че нямаше нужда повече да брои капките. Сега тя просто проверяваше чашката и бележеше по лющещата се боя върху бетонната стена всеки изминали дванайсет часа. Двайсет и три драскотини, направени с нокътя й. Седемнайсет драскотини от времето, когато Каин бе обещал да я спаси.

Лин вече беше разбрала, че Каин няма да се върне. Излъгал ли я беше? Нима я бе излъгал и изоставил, както направи чичо й, когато я доведе в Норвегия? Каин бе приел, че тя не е разбрала. Че е повярвала как чичо й я е довел тук, защото е искал тя да работи в ресторант. Но тя бе знаела истината през цялото време. Още когато разплакана се сбогуваше с майка си на международното летище „Донмеанг“, бе знаела. Защо някой би искал четиринайсетгодишно момиче да прелети през половината свят, та да чисти и готви на норвежци? Със сигурност в Норвегия имаше достатъчно момичета, които биха го правили.

Не, тя от ранна възраст бе проумяла, че нейната съдба е друга.

В известен смисъл беше доволна от това. Защото Лин беше силна. Лин беше умна. По-умна от всички. Мъжете виждаха само млада тайландка, парче плът, за което плащаха. Това не ги правеше лоши. Някои от тях бяха такива. Мнозина не бяха. Представляваха просто празни души. Неколцина дори не правеха секс с нея. Искаха само да лежат на пода или на дивана. Голи или полуголи да бъдат прегръщани от момиче в училищна униформа. И тогава Лин със задоволство приемаше коя е тя. Не беше като тях.

Ами онези, които не й даваха пари? Жените в кризисния център, които говореха за права, контрацептиви и хигиена. Полицейският патрул, който я бе прибрал и отвел там. Момичето, което живееше в съседство с нея… Те не виждаха нищо повече от истинската Лин, отколкото съзираха мъжете. Просто една страна от нещо, което не беше тя. Лин не беше жертва.

Доволна бе, че тя се бе озовала тук, а не някоя от сестрите й. Или от братовчедките й. Защото Лин можеше да го понесе. Можеше да се справи. „Животът ни поднася само каквото е по силите ни“, беше казал Каин.

Каин. Той беше спрял да се дрогира заради нея. Искаше да я отведе обратно в Тайланд, така беше казал. Дал й беше колието. Обичаше ли го тя? Така беше си мислила за известно време. Но робиня не може да обича онзи, който я притежава. Куче може да обича стопанина си. Възможно е да важи за прасе и вол. Но Лин не беше животно.

Много от живота си беше прекарала като животно. Щеше да срещне края си като човешко същество.

Крещяла беше само през първите двайсет и четири часа. Дърпала бе веригата, свързала ръката й с куката на тавана. Но никой не я бе чул. Куката не поддаваше. Никой не го бе грижа. Никой, освен Каин. А Каин го нямаше вече.

Тя не яде. Пи малко вода, защото да си жадна, беше болезнено, но не можеше да преглътне никаква храна. Имаше диария. Но се погрижваше да се добере до тоалетната и после да се измие. Не беше животно. А той нямаше да я остави да умре от глад. Не беше такъв. Беше от типа хора, дето ще спрат и ще убият животно, та да не го блъснат случайно с колата си през нощта.

Желязната врата, водеща навън, имаше кръгъл прозорец от непрозрачно стъкло. Болтовете наоколо му го правеха да прилича на илюминатор в кораб. Никакъв звук не проникваше през тази врата. Тя никога не го чуваше да приближава, преди ключалката да изтрака. Но слабата светлина тук вътре и силната навън означаваха, че помещението винаги притъмняваше, когато той застанеше от другата страна на вратата.

Това притъмняване бе настъпило сега и я стресна. Дишането й стана тъй бързо и плитко, че гърдите й едва помръдваха. Сякаш страхът й искаше да я смали, да я направи възможно най-малко материална. Металът иззвънтя, когато той затвори вратата зад себе си. Както винаги застана в ъгъла и както винаги постави куфарчето си до бръмчащия фризер. Ключалката му щракна рязко, когато извади отвътре работен комбинезон в полиетиленова опаковка.

Но ето че тогава се случи нещо неочаквано. Той започна да й говори. Не го беше правил преди. Не и откакто Каин го спря, когато тя си бе помислила, че ще я убие.

— Чакаш Каин ли?

Тя се опря на лакти, за да се надигне в леглото. Драскотините на ръката я засмъдяха, когато белезниците ги остъргаха.

— Каин е мъртъв — продължи той.

После отиде до умивалника край фризера и напълни алуминиев леген с вода.

— Никога не бих помислил, че ще се обърне към полицията.

Засмя се кратко, докато внимателно крепеше легена в ръце и го постави на пода до куфарчето.

— Но го разбрах, като го гледах. Каин никога не е бил труден за разгадаване. У него започваха да се пораждат съмнения. — Той кимна към нея. — Ти си виновна. Омагьоса го.

Докато говореше, разкъса опаковката на стерилен скалпел и го използва да отвори полиетиленовия калъф на комбинезона. От прореза се разнесе тънко свистене на въздух и той започна да се съблича.

— Каин винаги е бил толкова предсказуем. Знаех си, че няма да му стигне куражът. Не и без дрогата. Без стритите хапчета, за които си въобразяваше, че ще му подарят спасение. Как ги наричаше той…?

Остави въпроса да увисне във въздуха, докато съблече тъмното си сако и внимателно го постави в куфарчето. После панталоните. Сгъна ги старателно по ръба.

— „Темгесик“! Точно така. „Темгесик“. Аз му подмених хапчетата. Малка доза „Темгесик“. Знаеш ли на какво отговаря това? На много голяма доза амфетамин. Както чух, бил надрусан до козирката, когато полицията го открила. Да, Каин, какъвто го познавахме. И ти, и аз.

Отново се засмя. Не беше злобен смях. Нито тържествуващ. Просто подчертаващ факта. Разкопча ризата си и я съблече, после изхлузи през глава фланелката си.

— Той си получи заслуженото. Сега сме квит.

Първите няколко пъти се бе извръщал от нея, когато събуваше прилепналите си боксерки. Тя бе приела жеста като признание. Признание, че тя е човешко същество като него. Ала сега стоеше съвсем гол в ъгъла и измиваше тялото си с кесия. Подмишниците, тила, слабините. Тя не можеше да се въздържи да не гледа. Би могъл да е красив мъж. Беше строен. Висок и мускулест. Само че блед. Докато тя се взираше в гениталиите му, той нахлузи чифт латексови ръкавици.

Внезапно направи няколко крачки към нея. Тя искаше да се защити, но нямаше енергията да го стори. Просто повдигна ръце, но той ги перна встрани и посегна към най-ценното й притежание. Единственото й притежание. Колието. Вземи го, искаше да му каже. Просто го вземи. Но той затегна плътната верижка толкова силно около шията й, че тя не можеше да изрече и дума. Продължи да стяга, докато пред очите й заиграха конуси светлина, изплуваха от ръба на полезрението й; опита се да го удари, но улучи само отстрани гладкото му тяло; натискът върху врата й я принуди да отвори клепачи, гърлото й гореше и тя се взираше в новороденото еднооко плъхче срещу себе си.

Убиецът не пусна верижката, докато тя не спря да потрепва. Не и докато от устата на момичето не се проточи тънка струйка кръв. После свали белезниците и постави слабите й ръце една върху друга. Отнесе полуголото й изкльощавяло тяло до фризера. Имаше усещането, че държи малко дете.

След като я напъха във фризера, свали ръкавиците си, изми се отново с кесията и си сложи белия комбинезон.

Глава 92

Погребението бе като предвкусване на ада.

Пред параклиса на гробището „Вестре“ ръмеше дъжд и превръщаше снега в ледена каша. Силният вятър хапеше злостно и от тъмните дрехи на опечалените се стичаха струйки вода, когато свалиха палта в притеснено мълчание. Фредрик стоеше до входа с родителите на Андреас. Бащата се казваше Юхан, беше плах човек със студено кокалесто ръкостискане. Фредрик никога преди не беше виждал майката на Андреас. Тя беше по-висока от съпруга си, с боядисана в черно коса. Държеше пакет тънки цигари и го премяташе в ръцете си помежду ръкуванията при изказваните съболезнования.

Всички бяха тук. Полицай, убит при изпълнение на служебния си дълг, призовава духове, да не си сред скърбящите би се възприело като отклонение от собствения ти дълг, макар че Андреас бе заядливец с куцащо чувство за хумор и повечето присъстващи не го бяха обичали. Поне онези, които го бяха познавали. Началникът на полицията пристигна със старши служител от Министерството на правосъдието. Шефът на централното управление и други колеги също присъстваха. След като се бяха ръкували с родителите на Андреас, отиваха при Фредрик, докосваха го по рамото, искаха да го прегърнат.

Когато далечна братовчедка запя „Спомени“ от „Котки“, вратите се отвориха и леден вятър се изви под сводестия покрив. Фредрик Байер не беше особено религиозен, но се почуди дали това не беше някакъв знак свише.

— Това… това беше… идея на Андреас.

— Кое точно? — чу Фредрик собствения си глас, грапав и грубоват.

— С-с-срещата… ето така. За… п-помен.

Бащата на Андреас беше вече на петата или шестата бира, но това не бе подобрило забележимо заекването му.

— Каза, че т-т-трябва… да платим за това от… наследството му.

Колко ли бе изпил самият Фредрик? Във всеки случай не по-малко от човека до себе си. Седяха на една от най-отдалечените маси в „Лумпа“, бар с тежки полилеи, лъскава тъмна ламперия и месингов обков, в Грьонланд, само на хвърлей място от Централното полицейско управление. Майката на Андреас бе дошла с тях и изпи чаша вино, но почти не каза и дума. Когато мъжът й съблече сакото си и разхлаби вратовръзката си, тя се изправи. Гюру Кос, съпругата на заместник-началника на полицията, с апетитна фигура я съпроводи навън. За случая бе облякла впита бяла блуза и черна пола и Фредрик си спечели суров поглед от Кос, задето огледа подскачащия й задник, докато се скри от поглед.

— Значи вие ще платите за всичко това? — попита Фредрик и обхвана масата с жест.

На самото погребение бяха присъствали само близки приятели и роднини. Но сега, когато работният ден бе свършил, се изсипаха куп полицейски служители. От учтивост повечето отиваха първо при Фигуерас, но след няколко съчувствени фрази се оттегляха. Това е ефектът на скръбта. Не оставя много за казване. Ами самият Фредрик? Толкова много искаше да каже. Като „съжалявам“. Да предложи някакво обяснение. Само че не можеше. И вместо това пиеше гневно и настървено. Само един човек се бе присъединил към тях. Франке. Дъртият арогантен простак не можеше да търпи Андреас, а и той го бе презирал. И ето че все пак сега седеше до стария Юхан. Франке не говореше много. Само слушаше. Браво поне за това, помисли си Фредрик.

Фредрик се извини, отиде до тоалетната, облекчи се и пое към бара.

Видя я твърде късно, че да се обърне кръгом, защото Кафа вече бе срещнала погледа му. Стоеше до бара.

— Фредрик — каза и той осъзна колко пиян беше. Но не по хубавия начин. Кафа пиеше кока-кола. Теоретично би могло да е ром с кола, но той се съмняваше да е така.

— Добре ли си?

Интимният й тон показваше, че не пита ей така, да се намира на приказка. Не беше от типа въпроси, на които да отговориш с „да“.

— Да — каза той и подсвирна, за да привлече вниманието на бармана.

Кафа го огледа изпитателно.

— Ами, хубаво.

С крайчеца на окото си той видя Франке да се надига. Юхан остана сам на масата и Фредрик му кимна.

— Трябва… да се върна. Ще говорим по-късно.

Тръгна към масата, като усещаше погледа на Кафа върху тила си.

Юхан Фигуерас седеше, обхванал с две ръце чашата си с бира, когато Фредрик се отпусна на мястото до него.

— Фредрик, аз… аз… аз… ще се прибирам у дома.

— Исках да ви питам едно нещо — каза Фредрик.

Юхан обърна глава към него. Очите му бяха влажни. Уморени, заобиколени с тъжни бръчици.

— С Андреас веднъж арестувахме един мъж. Казваше се Педер Расмусен. Андреас някога обсъждал ли е този случай с вас?

Юхан простена горчиво.

— Той… никога… не го преодоля — отвърна. — Момченцето, което било застреляно. Мисля, че е най… най-ужасното нещо, което бе преживявал някога. Онзи луд човек, който т-т-тласнал собствения си син… към… смъртта му. — Кокалчетата му бяха побелели от стискане на чашата.

— Т-този случай ужасно измъчваше Андреас. А и това, че онзи го освободиха така бързо. — Юхан пресуши чашата си. — Беше… оскърбление.

— Юхан — промълви Фредрик още по-тихо. — Възможно ли е… Андреас мислил ли е някога да направи нещо по въпроса? Искам да кажа… да се погрижи Педер Расмусен да не може повече да нарани друг човек?

Юхан Фигуерас се облегна на стола си. Постави ръка върху рамото на Фредрик и тежко се извърна към него.

— Питаш ме дали Андреас е убил онова чудовище? — Беше спрял да заеква.

Фредрик не каза нищо.

— Ако е така, дяволски много се гордея с момчето си.

Глава 93

След като повърна, Фредрик остана на колене. Спазмите продължаваха да разтърсват тялото му, стъклата на очилата му бяха мокри от сълзи, а гърбът му лепкав от пот. Постепенно стегнатият му стомах се отпусна и той се осмели да изправи гръб. Тежката ролка с тоалетна хартия се удряше с бумтене в алуминиевата стойка, докато той откъсваше парче след парче. Изчисти мустаците си, избърса си устата и проми съдържанието на тоалетната чиния, без да си прави труда да го разглежда.

Благословено бе чувството на оттегляне на гаденето. С една ръка се опря на стената за равновесие и се изправи на крака, потърси бравата и едва тогава осъзна, че вратата на кабинката е била отворена през цялото време. Изми лицето си на мивката и се наведе да пийне вода. Изжабури се и я изплю. Избърса старателно очилата си.

Господи, как смърдеше тук. И вината не беше негова. Не беше воня от повръщано, а от изпражнения. Дум! Дум! Някой удряше по вратата отвън. Нима бе толкова глупав, та бе заключил външната врата, вместо тази на кабинката? Направи няколко несигурни стъпки назад, почуди се дали трябва да обясни неприятната миризма, но реши, че не го е грижа. Почти беше стигнал до вратата, когато чу гласа.

— Може ли да не отключвате веднага?

Какво?! Женски глас?

— Влезли сте в погрешната тоалетна — каза Фредрик. — Женската е от другата страна.

Обърна се. Кабинките бяха три. Гласът идеше от най-далечната.

— Чуйте! Сбъркали сте.

Не последва отговор. Той отиде до кабинката и заблъска с юмрук по вратата.

— Там ли сте?

— Имаше опашка — долетя жално изпискване. — Имаше опашка и не можех да чакам.

— Добре. Но побързайте. Хората тропат да влязат тук. Скоро сигурно ще пратят охраната.

Чу, че се откъсва тоалетна хартия. Имаше нещо в гласа й. Нещо не беше наред. Нещо по-сериозно от стомашен проблем.

— Мога ли да ви помогна? — попита завалено.

Ключалката изщрака и вратата се отвори.

Фредрик я разпозна веднага. Гюру Кос, съпругата на Себастиан. Седеше на тоалетната чиния и носеше черната пола и черния найлонов чорапогащник, но беше свалила бялата блуза. Притискаше я към корема под едрите си гърди, прибрани в тъмен полупрозрачен сутиен. Гримът около очите й беше размазан, а русата й коса бе вдигната в разбъркан кок високо на главата. Тя го погледна с примирена усмивка.

— Някакъв идиот на бара ме ръчна с лакът в стомаха. И аз протекох…

Той погледна към бялата блуза и видя, че бе изцапана с изпражнения.

— Ето защо… заключих вратата, та да мога да се почистя и да сменя торбичката, докато вие… бяхте зает там — посочи тя с глава към кабинката, където Фредрик се бе освинвал в тоалетната чиния. — Само че блузата ми е съсипана и не мога да изляза така навън. — Тя разпери ръце. Торбичката за стома в телесен цвят бе почти незабележима на фона на плоския й корем.

Фредрик я погледна и изсумтя съчувствено, както поне се надяваше. Тя отвърна на усмивката му. От онези усмивки, които споделяш с непознат, който вече не е непознат.

— Благодарен съм, че поне нямат охранителни камери тук — каза той и направи опит за смях. — И двамата не бихме представлявали красива картинка.

Той свали сакото от костюма си, което не бе сменил след погребението, и разкопча ризата си. Съблече я и й я подаде, после си облече отново сакото. Пак се обърна към огледалото. Не беше нужно човек да е трезвен, за да се усети, че нещо не е наред във вида му, но ставаше все пак.

Изчака Гюру да облече ризата му. Отиваше й повече, отколкото на него, честно казано.

— Чакайте тук. Ще ида да доведа мъжа ви.

— Той си тръгна с началника на полицията. Заради нещо свързано с убийството на приятеля ви Андреас.

Фредрик усети как нещо го бодна отвътре.

— Ясно. Искате ли да му се обадя на мобилния телефон?

Някой отново задумка по вратата.

— Тук е охраната. Отворете вратата. Веднага!

Гюру поклати глава.

— Не, ще се вбеси. Не иска никой да знае — каза и поглади корема си. — Срамува се от мен.

Отвън се бе наредила опашка от мъже. Фредрик разпозна сред тях неколцина от полицейското управление. Мъжът от охраната се опита да му се ежи. Фредрик го прати да върви по дяволите.

Навън вече валеше силно. Изтичаха на зигзаг до колата му. Той бе паркирал в странична улица.

Качиха се и Фредрик пъхна ключа в стартера. Радиото се включи. Вечерен джаз. От жабката извади тениската, която му бяха дали в пицарията. Уам-бам, мерси, Сам. Пица, от която правиш ам-ам. Нахлузи я презглава.

Гюру захлупи ръката му с длан.

— Фредрик. Не си в състояние да шофираш.

— Не съм — потвърди той и отпусна глава на облегалката. И сам бе стигнал до този извод.

Така че просто седяха там. Гледаха минаващите лицензирани и нелегални таксита, пияни хора с разнебитени чадъри и гръмки гласове под светлината на уличните лампи и коледната украса. Накрая тя постави ръка върху бедрото му. Той не й попречи. Тя взе да гали крака му, вътрешността на бедрото, слабините.

— Гюру…

— Всички в онзи бар мислят, че вече сме го направили. Заключени бяхме в тоалетната… колко, петнайсет минути?

Тя се зае да разкопчава колана му. Помогна си и с другата ръка. Той изтласка таза си напред.

— Но Себастиан няма да им повярва. Ще му покажа ризата и ще обясня какво се случи. Ще ти е благодарен. Докато си държиш устата затворена.

Тя го възседна мълчаливо. Вгледа се дълбоко в очите му.

— Ако има едно нещо, което трябва да запомниш от тази вечер — каза му, — то помни това. Себастиан те харесва. Има такива в управлението, които ти желаят злото.

Фредрик силно стисна клепачи.

Изпрати я до пиацата на такситата. Казаха си довиждане и Фредрик погледна към „Лумпа“. Барът беше отворен. Имаше време за още няколко бири. Ръката му опипа джоба. Болкоуспокояващите бяха там. Силните болкоуспокояващи, които бе задигнал от аптечката на Кафа в банята. Явно й ги бяха предписали за травмата на рамото, защото бяха с изтекъл срок на годност.

Когато взе хапчетата сутринта, всичко бе изглеждало просто. Да мине някак през този ден, а после… може би този път да го свърши както трябва. Но сега не изпитваше такава потребност.

До входа стоеше дребна самотна фигура. Въпреки чадъра беше мокра до глезени. От ръба на якето й капеше вода. Той отиде при нея.

— Хайде — каза Кафа и го обгърна с ръка през кръста.

Глава 94

Фредрик се събуди със задавено изпъшкване и се втренчи в тавана. Дъждът вече не тропаше по алуминиевите щори на прозорците. Устата му беше суха и главата натежала, но надали бе спал много дълго. Най-тежките последици от алкохола тепърва предстояха.

Чаршафът се беше набрал под шията му и грубата тапицерия на дивана стържеше раменете му.

Той стана. Беше гол до кръста, но още с панталоните от костюма. Усети линолеума, покриващ пода на дневната на Кафа, студен под босите си крака. Наля си чаша вода, застана до дивана и се ослуша. Вратата към спалнята й беше отворена. Отвътре се донасяше равното й кротко дишане.

Кафа лежеше на една страна с гръб към него. Завивката беше притисната между краката й, трябва да бе заспала, докато четеше, защото нощната лампа още светеше, а до нея лежеше книга с меки корици. „Демонът във фризера“ от Ричард Престън. Американски журналист и писател, специализиращ в биологични оръжия и биотероризъм. Не беше обичайното четиво за приспиване. Тя му беше препоръчала книгата.

Фредрик се загледа в отпуснатото й в съня тяло. На светлината на лампата контрастът между белите й боксерки и светлокафява кожа бе очевиден. Нощницата й се бе вдигнала до кръста. Той проследи с поглед извивката на гръбнака й от опашната кост под боксерките, нагоре под нощницата, до мястото, където отново се появяваше в основата на черепа. Там се губеше под гъстата й тъмна коса. И тогава ги видя. Сини и жълти петна, които до няколко дни щяха да изчезнат напълно.

Тя промърмори насън и той се уплаши, че може да се събуди. Какво би казала, ако го завареше да я гледа? И все пак нещо го накара да остане. Една мисъл. Защото каквито и демони да вилнееха в живота на Кафа, тя не би се примирила да живее с тях, не беше такъв човек. Беше полицай, а всеки полицай знаеше, че случаят пред него, колкото и ясен да изглежда, в крайна сметка винаги виси на доказателствата. Мобилният й телефон лежеше на нощното шкафче. Той се приближи бързо, грабна го и се измъкна безшумно от стаята. Вече в дневната отвори папката със снимки. Почувства се гузен, че рови в личните й снимки. Но се оказа прав. Ето ги и тях.

Кафа ги беше направила пред огледалото. Той не разпозна банята, защото стените бяха резедави, не бели като в нейната, но тя бе държала телефона вдигнат пред гърдите си и светкавицата бе придала рязкост на цветовете. Носеше сутиен и снимките бяха много подобни една на друга. Сини и червени, тук-там жълти следи от удари по раменете и врата й. Възпалена, подута кожа. Фредрик беше виждал такива снимки много пъти. Той работеше с жертви на домашно насилие.

Фредрик стоя под душа, докато водата стана студена. Опря длани в шкафчето в банята и отпусна глава помежду им. Остана така, докато кожата по бедрата му не настръхна и не стана бледа от ледената вода. Махмурлукът му бавно отпусна хватката си. Вече почти не го забелязваше. Мислеше за Кафа. После си припомни случилото се в колата му. Ами ако Кафа знаеше, ако ги беше видяла? Но най-много се чудеше за казаното от Гюру. Началниците се бяха върнали в управлението заради нещо, свързано с убийството на Андреас. Дали заради халосните патрони?

Последващият анализ щеше да докаже, че те са от запасите на полицейското стрелбище. Фредрик и Андреас се бяха регистрирали заедно, когато отидоха там. Имаше само две възможни обяснения. Или Андреас бе заредил погрешните патрони в собственото си оръжие, или друг го бе направил. Дали щяха да открият негови отпечатъци по пълнителя в пистолета на Андреас, или по самия пистолет?

Спря водата и обу чисти боксерки, преди да си легне отново на дивана. Затвори очи. Унесе се в неспокоен сън. Мисли, фантазии и теории се блъскаха в мозъка му.

Стъпки. Той отвори очи. Кафа стоеше до дивана. С боси крака, по боксерки и горнище на пижама. Той повдигна завивката и тя легна до него. Беше топла. Сгуши се в него и обгърна с ръце главата му. Започна да милва тила му. Той намести глава в гънката на шията й, тя стори същото.

— Синините — промълви той.

— Не говори — отвърна тя.

Той усети топла влага по врата си. Сълзата на Кафа.

— Знам, че си взел хапчетата — каза тя. — Моля те, не се убивай. Съжалявам. Ужасно съжалявам, че приятелят ти умря.

Сега бе негов ред да заплаче.

Глава 95

Когато изгря зората, тя го остави сгушен на дивана в поза на зародиш.

В службата я чакаше мрачният Себастиан Кос. Отначало не каза нищо, само направи жест към Кафа да влезе в конферентната зала. С изключение на бръмчащия прожекционен апарат, насочен към екрана в дъното на залата, бе тъмно. Една фигура седеше до него. Дребна жена в цивилни дрехи с плоско сиво лице.

— Това е Петра Юхансен. Шеф е на анализите в „Норшк Биолаб“ в Хуртен. Един от водещите ни експерти по вирусологични и биологични оръжия. Лабораторията й е анализирала находките от разследването ни на убийствата във фермата Сулру. Идентифицирали са вирус на едра шарка. — Кос се обърна към жената. — Преди четири години умря единайсетгодишно момче. Исмасил Салебан. Името му беше написано на листче, което открихме в джоба на мъртвия убиец. Имаме свидетел, който ви е видял на погребението на Салебан. Можете ли да ми кажете какво правехте там?

Отначало Кафа си помисли, че жената се взира в нея, защото устата й се раздвижи, като че да оформи дума, после тя стисна устни. И тогава Кафа си даде сметка, че мислите на Юхансен бяха другаде. Внезапно изражението й стана сурово. Беше стигнала до решение.

— Бях там, защото момчето умря от едра шарка — изрече бавно. После пое дълбоко дъх, сякаш, след като вече го бе казала, най-сетне отново можеше да напълни дробовете си. — Обещах никога да не говоря за това. Беше повече от обещание. — Тя се поколеба за миг. — През целия си живот никога не съм била заплашвана. Но когато дадох обещанието… те заговориха за последствия. По начин, който ме притесни. Така че спазих обещанието си. Но сега вирусът отново е фактор в криминално разследване… А аз също така съм положила хипократова клетва. Мой дълг е да действам в интерес на човечеството.

Големи думи, помисли си Кафа. Може би това обясняваше защо те я изплашиха. Защото тази жена не се държеше така, сякаш нормално говори по този начин.

— Твърдите, че има връзка между едрата шарка от църквата „Сулру“ и вируса, пред който сме изправени сега, така ли? — попита Кос.

Тонът на Петра Юхансен бе снизходителен.

— Как беше онази приказка. Светкавицата не удря два пъти на едно и също място.

— Какво имате предвид? — поинтересува се Кафа.

— В Норвегия не сме имали едра шарка повече от седемдесет години. А сега болестта се появява два пъти в интервал от няколко години. Еднакво необяснима и в двата случая. Вие сте полицаи. Не мислите ли, че това е смайващо съвпадение?

Кафа я помоли да им разкаже за Исмасил Салебан.

— Момчето отишло в Сомалия с баща си. Бащата бил началник на някакъв строителен обект там. Не останали дълго и малкият се разболял, след като се върнали в Норвегия.

— Значи е бил заразен в Сомалия? — попита Кафа.

Петра Юхансен въздъхна.

— Свързах се със семейството след погребението. Проследих всички движения на Исмасил. Тук, в Норвегия, преди да замине, както и там. Не открих обяснение. Бил е съвършено нормално момче. Ходел е на училище. Играл е с приятели. — Тя задържа дъха си. — Важно е да разберете… — каза и погледна към екрана. — Може ли?

Изправи се и взе дистанционното.

Картината, която им показа, бе заснета през микроскоп. Мънички създания се гърчеха срещу подвижна мембрана на оранжево-червен фон. Приличаха на сперматозоиди в момента, когато проникват в яйцеклетката. Началото на живот.

— Бактериите са едноклетъчни организми. Ние, човешките същества, сме многоклетъчни. Но произходът ни от времето, когато е започнал животът, е същият. Между хората и бактериите има родство. А вирусът… той е нещо друго. Различен биологичен вид. Има неколцина, които твърдят, че дори не може да бъде дефиниран като живот. Не може да се отгледа вирус в лабораторен съд, както е с бактериите. Вирусът е паразит. Той има нужда от жив гостоприемник, за да се репродуцира. — Тя остави дистанционното. — Опашката на този вирус на едрата шарка, който ви показвам, е съставена от протеин, който вирусът е откраднал от клетката на гостоприемника. Опашките им дават силата да проникват от клетка в клетка. Инфектираните клетки се разпадат.

Тоест те не бяха наблюдавали началото на живот, а началото на края му.

Кос тежко се отпусна на облегалката на стола си.

— И накъде биете с това?

Тя потърка малките си ръце една в друга.

— През 1972 г. Съветският съюз и САЩ подписаха Конвенция за биологичните оръжия. С нея се обвързаха да не придобиват и разработват биологични оръжия. Горе-долу по същото време Съветският съюз стартира нова тайна оръжейна програма — „Биопрепарат“. Това е най-голямата програма за разработване на биологични оръжия, която светът е виждал. Беше активна до края на Студената война.

Кафа наклони глава. Спомни си какво бе казал Фредрик. „Лъжа след лъжа, след лъжа.“

— Едра шарка. Антракс. Ебола. Ку-треска. Вирусът „Марбург“ и Черната смърт. Бактериални, гъбични и вирусни. Практически нямаше болест, която в Съветския съюз да не се бяха опитали да манипулират и вкарат в бойните глави на ракети и снаряди. Бяха ангажирани хиляди учени. Десетки хиляди работници — каза Петра Юхансен. — Последната регистрирана епидемия на едра шарка е била в Сомалия през 70-те години. Но мисълта ми е следната — погледна тя към Кос. — Вирусът на едрата шарка не хибернира. Можете да замразите вируса и после да го размразите, но в естествената си среда вирусът на едрата шарка не изчезва за четиресет години само за да се появи по-късно. Нужен му е гостоприемник, за да оцелее. Хора. — Тя отпусна неподвижно ръце. — Едрата шарка има инкубационен период от осем до десет дни. Не знам къде се е заразил Исмасил Салебан. Може да е станало в Норвегия, в Сомалия или по време на пътуването. Но вирусът, който го е инфектирал, беше уникален. Взехме проби, когато Салебан беше болен. Никога не бях виждала нещо подобно. Страхът ми е, че вирусът, пред който сме изправени сега, е бил манипулиран. Подобрен. Така че ваксините ни няма да са ефикасни — заключи тя.

Подобрен. Е, явно погледнато от известен ъгъл, можеше да се каже и така.

Кос получи отговора, който търсеше.

— Възможно ли е да се манипулира вирус по този начин?

Юхансен обясни, че когато Студената война свършила, започнала да изтича информация за „Биопрепарат“. Станало известно, че Съветският съюз е разработвал бойни глави, насочени към големи градове в Запада, които можели да бъдат зареждани с биологично оръжие. Двайсет тона течен вирус на едра шарка е бил готов и в очакване в съветски военни бази. Западът бил бесен, когато се открило, и за да се налее масло в огъня, на екип от британски и американски експерти по биооръжие било дадено разрешение да посетят завод в Сибир на име „Вектор“. Това се случило през януари 1991 г. Там, в сграда номер шест имало лаборатория. Но когато инспекторите се опитали да влязат, им било казано да не го правят.

— На инспекторите било съобщено, че ваксините, направени в страните им, нямало да са ефективни — поясни Юхансен.

— Не можехте ли да използвате вируса от момчето, за да създадете нова ваксина?

— Да, можехме — отвърна Юхансен, — но това отнема време. И пари. Кой би платил за създаване на ваксина срещу вирус, който властите дори не желаят да признаят, че съществува. А и кой би я купил?

Юхансен скръсти ръце.

— Измерено в брой смъртни случаи, едрата шарка е най-тежкият бич за човечеството. През XX век болестта е отнела живота на повече хора, отколкото Хитлер и Сталин, взети заедно. На много повече. Официално са се запазили само два щама на вируса. Единият в лаборатория в Москва и другият в лаборатория в Атланта, САЩ. — Тя се поколеба кратко, преди да продължи. — Американците класифицират едрата шарка като „Биосигурност ниво IV“. Най-опасният тип вирус, известен на човека. Смъртоносен е, силно заразен и има недостиг на ваксини. По никакъв начин не сме подготвени за епидемия. И ако на всичко отгоре се окаже, че ваксините, които имаме, не действат…

Тя поклати глава.

Кафа се изправи.

— Споменахте за замразяване?

— Да. Докато вирусът се държи при много ниска температура, минус седемдесет градуса по Целзий или по-ниска, може да бъде съхраняван за много дълго време. Практически завинаги.

— О, мили боже — промълви Кафа, скочи и изтича навън.

Глава 96

Егон Борг изглеждаше затормозен, когато излезе от канцеларията на Неме. Кафа чакаше край една от неудобните пейки в коридора. Малкият стикер на сакото му съобщаваше, че се е регистрирал на пропуска на охраната при главния вход.

Тя предложи да го придружи до долу. След като бяха вече в асансьора, тя се поколеба и изрече:

— Господин Борг, нека ви покажа нещо, за което бих искала мнението ви.

Той се прокашля раздразнено и погледна ръчния си часовник.

Тя го отведе в стая за разпити.

— Тук проведохте с мен разговора последния път. Разпознавам мазните петна по огледалото — отбеляза той и кимна към едностранното огледало.

Кафа бе седнала с чантата в скута си.

— Да… — промълви тя разсеяно. — Би трябвало да са почистили. Искате ли нещо за пиене?

Той поклати нетърпеливо глава.

— Надявам се това да не отнеме много време.

Тя постави ръчния си часовник на масата.

— Знаехте ли, че Агнес Усе е съобщила за нахлуване с взлом в лекарски кабинет в Северна Норвегия през пролетта на 1992 г.?

Той я стрелна с подразнен поглед.

— Трябва да е било точно след тайната ви операция в Русия. Работела е като лекар там, за да е близо до Аксел…

— Да. Това беше голяма грешка — рязко я прекъсна той. — Отношенията им бяха приключили още преди тя да иде на север. Но какво общо има това с мен?

Кафа сви рамене.

— Местният шериф не беше възторжен, когато го помолих да издири преписката по случая — каза тя. — Кражба с взлом отпреди двайсет и пет години. Никога неразкрита, без заподозрени. Ключалката на входната врата била непокътната, само един прозорец бил счупен. Единственото откраднато бил фризер от типа, използван за съхраняване на биологичен материал. Вярвам, че този фризер е тежал повече от шейсет килограма. Имате ли представа как го е преместил крадецът?

Егон Борг изсумтя силно, извади спрей за нос от джоба на сакото си и я погледна, сякаш се колебаеше дали да си впръсне от него. Реши да не го прави.

— Не — отвърна надменно. — Нямам представа. Какво искахте да ми покажете?

Кафа игнорира тона му.

— Агнес с нейната някак… алтернативна самоличност… Не мислите ли, че сама може да го е откраднала? — После поклати глава. — Но тя беше дребна жена. Не виждам как би успяла. Не и ако някой не й е помогнал — допълни.

Борг се облакъти на масата.

— Накъде биете, Кафа Икбал?

— Моля ви, бихте ли ми разказали за вечерта, когато съпругата ви е пострадала? Онази непосредствено след сватбата ви?

Глава 97

Ръката му над лакътя имаше бегъл дъх на трева, ферма и неузрели ябълки. Фредрик се обърна по гръб. Бе спал тежко, такива бяха и сънищата му, а сега главата му бе размътена, а езикът подут.

Как се очакваше да се чувства човек в деня след погребението на приятеля му? Фредрик нямаше представа, но беше доволен, че бе взел душ през нощта. Облече се, отчупи къшей корав бял хляб и тръгна от апартамента.

Когато излезе от асансьора в полицейското управление, Себастиан Кос влезе в него. Фредрик събра сили и го погледна в очите. Заместник-началникът го поздрави лаконично. Очите му го изпепеляваха. Беше ли казала нещо Гюру? Какво бе имала предвид, когато бе изрекла, докато проникваше в нея, че Себастиан искрено го харесва? Че имало други в управлението, които му мислели злото? Странно беше да кажеш това в такъв момент.

Фредрик се опита да открие знаци за дружелюбие в затвореното изражение на Кос. Нямаше такива. Нима бяха започнали да подозират, че знаеше повече за смъртта на Андреас, отколкото казваше?

Забърза по коридора.

Беше обед и само няколко следователи бяха останали в офисното пространство с отворен план. Кафа бе заета да разпитва някого и той се зарадва, като видя това. Не знаеше какво би могъл да й каже. Дали трябваше да признае, че е шпионирал и видял снимките на мобилния й телефон? Знаеше как самият той би реагирал, ако някой си позволеше да надзърта в неговия телефон. Щеше да побеснее. Ама яко.

До бюрото, което бяха споделяли с Андреас, различи бял гръб, тъмна коса на конска опашка. Тересе Грьофтинг. Следователката седеше на стола на Андреас. Някой бе сложил кашон върху бюрото, но никой не бе прибрал нищо вътре. Наоколо все още имаше разпилени хартии, в чашата, която Андреас бе задигнал след посещение в Централното полицейско управление в Берлин, още имаше засъхнала утайка от кафе, компютърният вентилатор под бюрото жужеше. Сякаш Андреас просто бе отскочил да обядва.

Тересе се обърна на стола.

— Здравей. Радвам се да те видя, Фредрик.

Фредрик само кимна.

— Исках… да поседя малко тук, преди всичко да бъде разчистено. Андреас си беше Андреас, но… ще ми липсва. Ето, тръгвам си.

— Можеш да останеш — промърмори Фредрик. Очите му обходиха бюрото, но знаеше, че няма да открие там онова, което търсеше.

Кантонерката на Андреас беше до бюрото. Старомодно стоманено шкафче. Андреас се бе преборил да го задържи.

— Той имаше ключ — каза Фредрик отчасти на себе си, отчасти на нея. — На връзката си с ключове. Къде мислиш, че може да е сега?

— Какво търсиш?

— Досие за случая, по който работехме.

Тересе отвори чекмедже на бюрото и му подаде отвертка.

— Той така би се справил — подхвърли. И не грешеше. Точно така би подходил Андреас.

Откри папката веднага. Андреас беше методичен човек и беше заведена под „Р“ за Расмусен. Дебела беше. Тежка. Фредрик я отнесе със себе си в една от многото неудобни работни стаи в сградата. Заключи вратата, дръпна щорите към коридора и разпръсна съдържанието й върху бюрото.

Досието съдържаше няколко вестникарски изрезки от времето преди процеса на Расмусен и по време на него. Написани на ръка списъци със свидетели, имената на участвалите служители от въоръжения отряд за реагиране, копия от документи и снимки, събрани в хода на разследването. Съпругата на Педер Расмусен във ваната. Синът му, легнал по гръб в коридора с тъмночервено петно върху гърдите. Намръщи се. Имаше и снимка на самия Фредрик. На децата му. Копия от профилните им снимки във Фейсбук.

Това бяха книжата от Галгеберг. Документите, които Андреас бе откраднал, когато нахлу в скривалището на Педер Расмусен.

Имаше полицейски рапорт в отделен плик. Цветът бе различен, по-тъмнокафяв, а рапортът бе маркиран с печат „Секретно“. Той обърна плика наопаки. Изпаднаха изрезки от вестник и мобилен телефон. Телефонът трябва да бе принадлежал на Расмусен. От вечерта на изчезването му.

Фредрик седна. Започна с полицейския доклад.

Седем минути по-късно остави очилата си на масата и избърса сълзите.

Сега знаеше защо Андреас никога не бе могъл да забрави случая.

Глава 98

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Отнесоха Калипсо до първия апартамент, който откриха. Докато другите се приготвяха да влязат в лабораторията, Егон изми и облече кльощавото момиче. Даде й вода от чаена чаша и малко стафиди. Само няколко, за да не претоварва изтощеното й от глад тяло. Аксел виждаше как ръката на приятеля му трепери. Дрехите, с които бе намерена, бяха изцапани от диария. Два пъти бе заставала на прага на смъртта. Първо от болестта. После от глад.

Когато бяха готови, сержант Баке каза на Хейхе да остане с нея, но Егон не се съгласи.

— Не той. Не убиецът — отсече Егон.

Аксел беше наясно, че сержантът гледа него.

— Тогава ще трябва да си ти.

Калипсо се размърда, потърка очи, звуците, които не спираше да издава със затворена уста, станаха резки, когато Аксел я сложи в скута си. Тя писна и той трябваше да запуши устата й с длан, когато Егон излезе от стаята, но изтощеното й телце нямаше сили да се бори дълго. Заспа с хленчене.

Той я остави внимателно на канапето, включи радиостанцията и улови сигнала от лейтенант Морениус в Норвегия. Аксел засече времето. Оставаха четири часа до съмване. Трябваше да се върнат в долината преди това. Там можеха да се крият, докато отново се стъмнеше. Той отиде до прозореца. Облаци преминаваха бързо пред звездите, а от юг, където половинката луна бе килната настрани, приближаваше гъста покривка облаци. Идеше буря.

Един час преди да се развидели, другите се върнаха. Егон бързо го въведе в курса. Открили бяха трупове с рани от експлозия и изгаряния. Няколко изгорели лаборатории и складове. Взели бяха две проби от фризер. Не знаеха дали вирусът ще издържи на топлината.

Аксел се свърза по радиото с Норвегия и войниците се приготвиха за потегляне.

Момичето още спеше. Сержант Баке зае позиция до вратата. Подкани ги с жест да тръгват.

— А момичето? — Хейхе стоеше до канапето.

— Тя остава — отвърна сержант Баке.

— Ще умре.

— Не сме дошли да отвличаме руски граждани. Тя ще ни забави и ще застраши операцията. Да се надяваме, че руснаците ще се върнат навреме.

Хейхе отвори раницата си. Извади провизиите си и ги постави до нея. Сержант Баке поклати глава.

— Не. Не бива да оставяме нищо, което да разкрие, че някога сме били тук.

Хейхе само въздъхна. Върна провизиите обратно в раницата си, допря длан до сърцето си, после бавно я прекара по тялото на спящото дете, сякаш изпълняваше ритуал.

— Ти решаваш — изрече със същия безжизнен тон.

— Точно така — отвърна сержант Баке.

За кратък момент Аксел си помисли, че Хейхе ще протестира. Имаше нещо странно и противоречиво у този младеж. Дремещата му човечност твърде лесно можеше да бъде отклонена.

— Борг, готов ли си?

Вниманието на Аксел бе насочено към шведа и сержанта. Сега Егон пристъпи в светлината от фенерчето на Баке. В ръката си държеше пистолет. Застана до канапето и го насочи към главата на Калипсо.

— По твоя команда, Баке.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — просъска сержантът.

— По твоя команда, сержант Баке — повтори Егон. Момичето се размърда.

— За кого се мислиш ти? — Баке прекоси стаята.

Стояха на ръка разстояние един от друг. Аксел се опита да разчете изражението в очите на Хейхе. Нямаше такова.

— Ако ще убием детето, Баке, то да го направим като войници. Не е редно да лежи и умира тук в адски мъки.

Сержантът поклати глава с негодувание. Вдигна фенерчето и го насочи право в лицето на Егон.

— Не говорим за някакво си котенце — каза той.

Егон дишаше тежко. Раменете му се вдигаха и спускаха с бясна скорост. Държеше потрепващата цев само на сантиметри от млечнобялата буза на Калипсо.

— Би послушал лейтенант Фалсен. А той би казал същото като мен. Детето остава тук. Тръгваме незабавно — настоя Баке.

Егон не помръдна.

Баке издиша.

— Спасяването й няма да ти помогне, Борг.

Борг го погледна със странно изражение. И тогава дойдоха думите. Най-грозните, които човек можеше да си въобрази.

— Дали това дете ще живее, или ще умре, остава си фактът, че ти уби нероденото си дете. Но застреляй я, ако мислиш, че това ще успокои съвестта ти. Никой няма да те докладва. Негодник такъв.

Избор. Понякога е интуитивен. Тялото просто действа. Дали ще го наречеш инстинкт, или рефлекс, действията разкриват характера ти. Отвръщаш ли на удара с удар, или бягаш?

Егон стреля с пистолета си. Вдигна ръка и дръпна спусъка. Куршумът улучи Баке между свинските очички. Противогазът му се напълни с кръв.

Глава 99

Тихо щракване и свистене от устройството високо на стената им съобщиха, че климатикът се е включил.

— Какво си въобразявате, че правите?!

Егон Борг удари с юмрук по масата. Изблъска стола назад и имаше вид, че се кани да се изправи.

— Седнете.

Кафа запази хладен, но неутрален тон. Сега в бузите й нахлу топлина. В тази стая за разпити тя командваше. Тя решаваше дали хората ще седнат, или ще се изправят.

Борг гневно изсумтя през ноздри.

— Защо, по дяволите, отваряте тази тема сега?

Тръшна се на стола. Почука бързо и леко с тубичката спрей по масата.

— Излязохме от шосето. Колата се преобърна и се удари в дърво, то строши страничния прозорец и нарани Сусане.

— Тя в съзнание ли беше?

— Да. Кървеше силно. Но беше в съзнание. От адреналина, както обясниха лекарите. Но скоро припадна. Когато пристигна линейката, вече беше неконтактна.

Думите бяха изговорени със стакато, всяка поредна звучеше като последна.

— При първия ни разговор споменахте, че главата и горната част на тялото й били зле пострадали — отбеляза Кафа. — Какви точно бяха раните?

— Не ви разбирам.

— Кое бе пострадало? Главата, носът, устата, брадичката, гръдната кост, ребрата, ключиците…?

Той се втренчи в нея объркан, скандализиран.

— Какво искате да постигнете с това?

Тя остави мълчанието да действа вместо нея. След няколко мига той просто поклати глава.

— Аз… вече не си спомням. Всичко бе съсипано. Тя беше… на парчета.

— Зъбите й? Здрави ли останаха?

— Какво значение има това?

— Голямо значение — отвърна Кафа. Пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Търсих доклад за катастрофата в полицейските архиви, в тези на „Бърза помощ“, на пожарната. Никъде не открих нищо.

— Беше преди повече от двайсет години — посочи Борг.

— Да, така е. Затова се свързах с болницата. Поисках здравния картон на Сусане. Само че те го нямат. Според написана на ръка бележка в документацията им предали са ви го в деня, когато сте прибрали Сусане от болницата.

— Може и да сте права. Не си спомням. Минаха над двайсет години — повтори той и вдигна рамене.

— Но знаете ли чии документи винаги са в ред? — продължи Кафа. — На застрахователните компании. Защото след катастрофата е заведен застрахователен иск. И в него са описани травмите на Сусане. Според доклада тя е изгубила предните си зъби и един кучешки. Пишат, че травмите й са били толкова тежки, че изплатената застраховка е била на базата на мозъчна смърт при Сусане. — Кафа понижи глас. — Само че жената, която видях в дома ви… тя не е с мозъчна смърт, нали?

Егон Борг не реагира според очакванията й. Не се бореше да намери думи. Не я засипа с оправдания. Вместо това бавно повдигна вежди и се усмихна мрачно. Сякаш бе впечатлен.

— Ааах… — бе всичко, което каза.

Тя бръкна в чантата си, извади снимка и я постави на масата помежду им.

Егон Борг я погледна.

— И по-рано ми показвахте снимка на това момиче. Училищна фотография, нали?

Кафа се взира в него дълго време. В чупливата му коса със сребристи нишки в нея, лицето, ризата, дългите силни пръсти. Добре поддържаните нокти.

— Да — изрече бавно тя. — Имаме две снимки на това момиче. Едната открихме в дома на Аксел Тране. Другата, училищна снимка, беше в апартамента на Леонид Гусев.

— Руснакът, който беше убит?

На Кафа й бе много трудно да се въздържи от презрително изсумтяване.

— Знаете накъде бия с всичко това — каза тя и почука с пръст по снимката. — Това е Анастасия Сиянина. Била е във втори клас в училище № 289 в Заозьорск в Русия през пролетта на 1992-ра. Виждате ли мечето, което държи? Според мен много прилича на мечето в дома ви. Онова в стаята на Сусане.

Кафа повторно пъхна ръка в чантата си и стисна дръжката на пистолета си.

— Знаете ли какво си мисля?

— Хмм? — изръмжа той.

— Мисля си, че жената, за която се грижите в дома си, не е съпругата ви. Според мен това е Анастасия Сиянина.

Егон Борг продължи да седи спокойно. Пръстът му милваше лицето на момиченцето на снимката.

— Анастасия — промълви накрая. — Мили боже. След всички тези години най-сетне узнах името ти.

Кафа предпазливо отмести стола си назад, готова да се изправи.

— Знаете ли кое е удивителното? — каза той. — Тя не е няма. Пее. Тананика. Непрестанно. Но никога не е изрекла и една дума. — Изправи гръб. — Как го открихте?

— Вие почистихте устата й. Жената в леглото у вас беше с всичките си зъби. Ала на младата жена, открита в плитък гроб в Бюгдьой, й липсваха няколко зъба. Предните и единият кучешки. Открихме следи по костите й. Заздравели фрактури. Травми, съответстващи на някой, пострадал при автомобилна катастрофа. Но… — Тя се поколеба. — За тези травми би могло да има и друго обяснение. Така че ми отне известно време, преди да направя връзката. Преди да осъзная, че жената, за която се грижите у дома си, не е с мозъчна смърт. Просто е дрогирана.

— Е, добре — изрече тихо Борг. — Давах си сметка, че е само въпрос на време.

Кафа пусна чантата си на пода. Позволи му да види оръжието, но не го насочи към него.

— Вие ли я убихте? Вие ли убихте Сусане?

Краищата на устните му се разтегнаха в мрачна усмивка.

— Не. Сусане просто умря. Тялото й не издържа.

— А това момиче… тази жена, за която се грижите. Анастасия Сиянина. Довели сте я със себе си от Русия. Защо?

— Дълга история — отвърна той.

— Да — кимна Кафа. — А ние имаме много време.

Егон Борг се протегна и се усмихна. Студена, пресметлива усмивка.

— Ще видим — отвърна той. — Но не сега. Защото сега идвате с мен.

Глава 100

Фредрик затвори очи. Захлупи с шепи устата и носа си и изпусна горещия си дъх между пръстите. Припомни си друг един случай, когато бе седял така.

В късно лято на балкона си във Фрогнер. Майка му беше сготвила вечеря за него и сега плетеше на една кука. С бързи и ритмични движения. Ноктите й почукваха върху куката. На масата лежаха първите миниатюрни бебешки терлички, които щяха да са една от наградите в есенната лотария на мисията за набиране средства за гладуващите в Биафра.

Беше му студено и топлеше пръсти с дъха си. Малко разговаряха един с друг. Просто седяха там, никой не се бъркаше на другия и той просто зяпаше мухите, които една по една кръжаха около пламъка на свещта, поставена на масата. Приближаваха все повече и повече, докато крилата им изчезваха с припламване. Смърт в разтопения восък на свещта. Майка му, загледана в него, бе спряла да плете. Само навиваше фината вълна около пръстите си. Заедно наблюдаваха сблъсъка между двете екстремности на живота.

— Заобиколени сме от мрак — заговори тя накрая. — Ето защо те повтарят една и съща грешка отново и отново. Докато умрат. Не могат да устоят на светлината. Никой не може.

Фредрик вдигна очи към нея.

— И за хората ли важи същото?

— Да — отвърна тя. — Най-вече за хората.

„Жертвата е убита с изстрел в сърцето. Куршумът (калибър .38) е изстрелян от полицейски револвер PN393810 («Смит и Уесън Специален»). Смъртта е била мигновена.“

Думите бяха от доклада, маркиран с щемпел „секретно“. На Фредрик не му бе нужно да чете по-нататък. Преди осем години полицията бе в процес на подмяна на старите револвери „Смит и Уесън“. Но това не важеше за въоръжения отряд за реагиране. Те вече бяха започнали да използват новите си оръжия, пистолетите „Глок“.

Заобиколени сме от мрак. Това бяха думите на майка му. Андреас беше добър стрелец. Със сигурност докладът потвърждаваше нещо, което партньорът му вече би трябвало да е знаел. Знаел го бе в мига на изстрела.

И все пак никога нищо не бе казал. Дали се чувстваше предаден? Предателство, засилено от тримата полицаи от въоръжения отряд, защото те не бяха застреляли момчето? Немислимо бе всичките трима да са пропуснали от такова близко разстояние. Просто не бяха могли да се накарат да го убият. Предпочели бяха да поемат куршум, отколкото да гърмят по детето.

Предателство ли е да застреляш дете?

Фредрик обърна страницата. Продължи да разгръща нататък. Един документ привлече вниманието му. В десния ъгъл имаше лого. Герб. Два черни гарвана. Птиците на Один — Хугин и Мунин. Еднооките шпиони на викингския бог. Бяха израз на това как се възприемаше армейското разузнаване и гарваните бяха неговият символ.

Съдържанието бе късо и сухо като автора. Молба за предсрочно освобождаване на Педер Расмусен веднага след излежаване на минималната му присъда. „По съображения за държавната сигурност“. Без обяснения. Без аргументи. Докато четеше, ясно чуваше в главата си плътен женски глас. Писмото беше подписано от майор Юдит Йеде.

Това бе мракът на Андреас. Съзнанието, че бе убил дете. Съзнанието, че човекът, който бе принудил Андреас да застреля дете, скоро щеше да е на свобода. След като бе излежал едва седем години.

Защо? Въпросът трябва да го бе разкъсвал вътрешно. Защо? Как бяха могли да постъпят така?

Разбира се, Андреас бе кръжал около онази свещ. И то се знае, крилата му се бяха подпалили.

Фредрик най-сетне проумя презрителните думи на Андреас по повод тайните служби. Обвиненията му как те само се преструват, че споделят информацията си с полицията, а служат единствено на собствените си интереси. Защото Андреас бе знаел, че Юдит Йеде и загадъчният швед се бяха боели не само от атака срещу Норвегия. Имаха нужда да държат Педер Расмусен под свой контрол. Защото, ако се окажеше, че той наистина е терорист, а те бяха съдействали за освобождаването му…

Фредрик се изправи. Свали сакото си и изтри потта от дланите си. В ума му започна да се оформя подозрение. Сега пред него оставаше въпросът защо. Защо Андреас го бе лъгал, саботирал и спъвал разследването му, защо го бе издал на Кос? Защо бе позволил Фредрик да се изпълни с такива подозрения срещу него, че да стигне дотам да се бои как приятелят му може да насочи оръжие насреща му?

Грабна мобилния телефон от масата. В него имаше запис от нощта, когато Фредрик се бе опитал да се самоубие. От нощта, когато Педер Расмусен бе изчезнал в реката. Фредрик осъзна, че това е неговият пламък. И че няма да може да му устои. Бързи стъпки. Тежки обувки върху асфалта. Звукът бе по-лесен за интерпретиране от образа, защото единственото, което виждаше, бе маса от черно и сиво, която се плъзгаше напред-назад по екрана на телефона. Камерата бе насочена към земята. После чу гласове.

Ей, тъпак!

Стъпките се забавиха и камерата се вдигна нагоре. Макар картината да бе само няколко сантиметра широка, Фредрик разпозна мястото. Беше някъде в парка край река Акер в Грюнерльока, където над водата имаше малък дървен мост.

Двете фигури бяха близо до моста. Единият беше с костюм, другият — леко приведен и куцаше, държеше в ръка бастун. Андреас и Фредрик.

Тъпак!

Андреас и Фредрик спряха на моста и се обърнаха към мъжа, който ги снимаше. Фредрик изглеждаше объркан, пиян и раздразнен. Андреас тропна с крак върху дървения мост.

Проклети детеубийци. Онзи вече не крещеше, но гласът му вибрираше от напрежение. Фредрик се видя как пристъпва напред с олюляване.

Как ме нарече?

Мъжът с камерата спря. Образът се стабилизира. Лицето на Фредрик се уголеми на екрана. Очите му бяха замъглени, устните — здраво стиснати и побелели.

Попитай го, изрече мрачният глас.

Тогава чу Андреас.

Майната му на тоя. Тръгваме си.

Фредрик се бе втренчил право в камерата. Рядко виждаш лицето си в най-грозния му вид. Гневно, пияно, озадачено.

Защо ни снимаш, по дяволите? Не те ли познавам отнякъде?, избъбри Фредрик.

Попитай него, каза отново мъжът.

Фредрик, недей. Хайде.

Фредрик се видя как вдига показалец. Той се разклати на сантиметри от обектива на камерата. После изпръхтя презрително и се извърна.

Идиот. Понечи да си тръгне.

Фредрик настигна Андреас, а той го потупа по гърба.

Фигуерас! Имаш нещо, което ми принадлежи. Книжата ми. Не съм приключил с теб. С нито един от двама ви. Обичаш ли децата си, Байер? Якоб и София? Аз обичах сина си. Око за око, нали така?

Това ако не бе запечатващ се спомен. Защото мозъкът не забравя дори човекът да го прави. Така бе казал полицейският психолог. Заплахата срещу живота му. Имената им. Това бе отправната точка на Фредрик.

Спря записа. Не му бе нужно да вижда повече. Тъмнината се оттегли и спомените нахлуха. Най-после си спомни какво се беше случило онази нощ.

Сърцето му се бе взривило от ярост. Това бе ахилесовата му пета. Бе ахилесовата пета на всеки полицай. Децата им. Те бяха недосегаема територия. Извърнал се бе, зареден с адреналин и жажда за насилие. Педер Расмусен бе висок колкото него. Много по-силен. Кафявото подплатено палто се развя, той хвърли настрани телефона си и вдигна юмруци пред себе си. Малките очички на кръглото голобрадо лице на Расмусен се присвиха. Устата му се изкриви в арогантна усмивка.

— Значи сега ме позна?

Фредрик се приготви. Вдигна абаносовия бастун да го удари, но Педер Расмусен предугади намеренията му. Миг преди удара той се отклони встрани. Изтича към Фредрик, блъсна го с глава и рамо в гърдите и останалият без въздух Фредрик залитна и падна на пътеката. Главата му се удари в асфалта и пред очите му се стрелнаха бели, червени и жълти светкавици. Усети вкуса на кръв. Пареща болка във врата тръгна от основата на черепа му.

Аз съм Попай Моряка, Попай Моряка…

Очакваше масивното тяло да се стовари отгоре му, но не се случи. Вместо това чу шума от силен сблъсък на две тела и изругаването на Андреас.

Фредрик се превъртя на една страна. Топлината на кръвта, течаща от скалпа му, го изплаши. С мъка се надигна на колене. Асфалтът беше студен и твърд. Слепоочията му пулсираха и той вдигна глава.

Видя плътния обръч от тлъстина и мускул около врата на Педер Расмусен. Широките му рамене бяха изпънати встрани, а мускулите на ръцете му потрепваха напрегнати. Беше възседнал Андреас и се опитваше да го души, но Андреас се изви, освободи ръцете си и се опита да го удари по бъбреците и ребрата. Само че Расмусен беше твърде силен. Твърде мощен. Съвсем скоро щеше да успее да го удуши.

Фредрик с мъка се изправи. До него лежеше абаносовият бастун и той го взе. Не се поколеба. Просто замахна и удари. Топчето на бастуна уцели Педер Расмусен край ухото с глухо тупване. Бастунът се прекърши на две. И гигантът се гътна. После се превъртя. Издаде гъргорещи звуци. Очите им се срещнаха, когато Расмусен отново се надигна. Фредрик бе коленичил пред приятеля си. Сега бе негов ред да ахне. Расмусен не кървеше, но буцата отстрани на главата му растеше. Вече бе изправен в цял ръст. Люлееше се напред-назад на пети. Изражението му бе неразгадаемо. Смайване? Или нещо по-мрачно? Примирение?

Педер Расмусен направи няколко крачки назад като на автопилот. После падна. Ничком. В реката. Фредрик чу Андреас да изпъшква и да се надига. Самият Фредрик само стърчеше втренчен. В безжизненото тяло, отнасяно от реката. Ръката му се плъзна в джоба. Търсеше си хапчетата.

Попай Моряка.

Глава 101

Моторът на хладилника щракна и забръмча. Едва се чуваше, но тук, в апартамента на „Соргенфригата“, вече нямаше други звуци.

Фредрик дълго стоя до вратата към стаята на Якоб. Гледаше непокрития с прах правоъгълник върху бюрото, където бе лежал лаптопът на сина му. Нямаше разхвърляни дрехи по пода, а леглото бе спретнато оправено. Картината на арктическата катедрала още висеше на стената. Но Якоб бе отнесъл със себе си паспортната снимка на момичето от неговото училище.

Фредрик се обади на Алис. Попита я как е синът им, как е тя. Алис му напомни за концерта в Националния театър. Беше само след два дни. Якоб би искал той да присъства. София щеше да пристигне със самолет от Берген.

— Фредрик?

— Да.

— Якоб е много разочарован и разстроен. Не може просто да се заключваш в скръбта си и да изчезваш. Трябва да я споделиш с любимите си хора. С Якоб. Той е достатъчно голям вече.

Тя направи пауза.

— Прояви се като човека, който си.

Бетина не беше устроила драматично сбогуване. Ако бе заварил дома си в хаос, с извадени чекмеджета, счупени стъкла на снимки и възглавнички, пръснати из дневната, щеше да се чувства по-добре. Но тя не бе постъпила така. Следите, че си бе отишла, бяха съвсем бегли. Нямаше го телевизора в спалнята, както и дрехите й в гардероба, а той се бе сдобил с полица в банята. На нощното шкафче лежаха два неразопаковани теста за бременност. Бетина трябва да бе почистила с прахосмукачка кучешките косми, преди да си тръгне. Представяше си какъв спомен щеше да запази за него. Нещастник, използващ кучето като повод да вдигне скандал. А може би бе тъкмо такъв.

Фредрик намери химикалка и лист. Възнамерявал бе да прати имейл на сина си, но онова, което имаше да каже, не можеше да бъде изказано в имейл. Трябваше да бъде написано — на ръка, в писмо. Отначало не намираше думите. Седеше до кухненската маса и се взираше в червените и оранжевите плочки над печката.

След като събра книжата на Андреас и ги заключи в собствената си кантонерка, прекара една последна нощ в дома на Кафа. Надявал се бе тя да се върне, защото имаше нужда да говори. Но тя не дойде. Нямаше я и като се събуди. Така че си събра нещата в сака и пое към къщи.

Когато Педер Расмусен бе освободен, Андреас вероятно се бе досетил какво предстои. Психологът от затвора му бе разправил за нездравия интерес на Расмусен към собственото му съдебно дело и Андреас си бе дал сметка, че Расмусен ще иска да му отмъсти за смъртта на сина си.

Но какво би могъл да стори срещу това? Расмусен беше свободен човек. Думите на психолога не бяха имали достатъчно тежест. Светът е пълен с престъпници, дали си клетва да убият полицаи. Но Педер Расмусен наистина бе възнамерявал да го направи. Така че Андреас бе подхванал свое собствено разследване. Вероятно бе проникнал в скривалището на Расмусен в същия ден, когато бяха излезли двамата с Фредрик на вечеря. Ето защо Андреас си припомни тогава цитата на серийния убиец Тед Бънди. Но изглежда, Расмусен го беше видял. Бе го проследил и заснел. И двамата.

Затова ли Андреас бе повикал Фредрик да излезе с него онази вечер? Не да предложи подкрепа на потиснат приятел, а да му съобщи какво е открил?

Вече нищо от това нямаше значение. Защото Андреас беше мъртъв. А Андреас беше мъртъв заради Фредрик. Андреас бе знаел, че Фредрик не би могъл да живее с мисълта, че е убиец. Не и дори когато въпросната жертва бе Педер Расмусен. Андреас бе носил бремето на отнет човешки живот върху съвестта си. И бе готов да пожертва приятелството си с Фредрик, та той да не изживява същото.

„Прояви се като човека, който си“, беше казала Алис.

Цялата история бе една трагикомедия. Фредрик беше убил Педер Расмусен. И все пак Расмусен беше спечелил. Защото при падането си бе отнесъл не само Андреас със себе си. Педер Расмусен щеше от гроба да съсипе живота и на Фредрик. Двама добри полицаи, принесени в жертва пред олтара на мъртъв убиец.

Фредрик свали капачката на химикалката и започна да пише.

Когато завърши, сгъна писмото и го сложи в плик. Пъхна го във вътрешния джоб на кадифеното си сако.

Отново се опита да позвъни на Кафа. Тя не вдигна. Фредрик погледна навън. Беше късна сутрин, но той все пак си легна.

Глава 102

Събуди се чак след деветнайсет часа. Гроги, но облекчен. Глождещата го буца в гърдите я нямаше. Дишаше по-леко. Беше взел решение.

Кос беше оставил съобщение на гласовата му поща. Специалният разследващ екип искаше да го разпита. Утре. Устройваше го.

В антрето още се усещаше влажната и кисела миризма от козината на Крьосюс. Докато кафеварката ентусиазирано гъргореше в кухнята, той прибра вестниците и се облече. Прелисти „Дагенс Нарингслив“. Дори се засмя на карикатура на премиера Рибе, нарисуван с примижало око и с кучешка муцуна, захапал глезена на руския външен министър. Откога Фредрик не се бе отпускал с вестник и чаша кафе?

Все така с чашата кафе в ръка застана до прозореца на дневната. Беше станало по-студено. Много по-студено. Един човек вървеше предпазливо по замръзналата корица, покриваща тротоара от другата страна на улицата. Лицето му беше скрито от вдигнатата яка на палтото, която стигаше до ръба на старомодната му мека шапка. Снежната каша се бе превърнала в сиво-кафяви буци, смесица от лед, чакъл и кучешки изпражнения. Фредрик си сложи снегоходките, преди да излезе навън.

Никой от колегите му не беше виждал Кафа от предишния ден сутринта. Телефонът й вече не звънеше, когато той се опитваше да се свърже с нея, а директно се включваше гласова поща. Лаптопът беше на бюрото й, а той знаеше, че тя би го взела със себе си, ако възнамеряваше да отсъства дълго. Той натисна безразборно няколко клавиша на него, преди да седне на стола й. Усети коляното си да протестира, когато се намести върху ниската седалка. На бюрото й имаше досиета по случаи, снимки от местопрестъпления, доклади с експертизи. На нейно място кое би пипал последно?

Дневника. Лежеше върху служебния телефон. Кафа постоянно говореше по него, така че подвързаното в кожа тефтерче нямаше как да е там от много отдавна. Последното вписване беше отпреди два дни. „13:15. ЕБ среща ТАН“. ЕБ. Егон Борг. ТАН. Трун Антон Неме. На Фредрик никак не му се щеше да го прави, но все пак позвъни на секретарката на началника на полицията.

— Здрасти, Кафа. Някакви новини за гадняра?

Гласът бе неутрален. Бетина трябва да бе видяла на дисплея кой я търси. За миг бе изкушен да си преправи гласа, но това би било твърде глупаво дори като за него.

— Гаднярът е на телефона.

Мълчание.

— Обаждам се по работа — каза той.

Мълчание.

— Вярно ли е, че вчера Неме се е срещнал с Егон Борг в един и петнайсет?

— Да.

— Кога свърши срещата?

— Не знам.

— Благодаря ти.

Щрак.

Потната му ръка беше оставила влажни петна по телефонната слушалка. С Бетина явно не си приказваха.

Друг полицай, той не можеше да си спомни кой, му бе казал, че Кафа разпитва някого последния път, когато беше тук. Изправи се. Отиде в стаята за разпити, където за пръв път се бяха срещнали с Егон Борг. Червената лампичка, индикираща, че стаята е заета, светеше. И все пак това не го накара да се чувства по-добре. Кафа нямаше навик да изчезва така. Не беше присъщо за нея. Припомни си синините. Дали не й се бе случило нещо? Нещо в личния й живот? Остана с ръка на дръжката на вратата и се заослушва. Но естествено, помещението бе звукоизолирано. Той отвори с рязко движение.

Стаята за разпити бе празна. Но столът, на който обикновено седеше полицейският служител, бе преобърнат, а до него имаше чанта. Беше на Кафа. Последните следи от настроението, с което се бе събудил днес, изчезнаха. Нещо не беше наред.

На масата имаше снимка. На Анастасия Сиянина. Кафа трябва да я беше свалила от оперативното табло. Защо?

Прерови чантата й. Документи. Застрахователни книжа и полицейски рапорт за кражба с взлом в лекарски кабинет в Северна Норвегия. Не беше ли споменала Кафа нещо за това? Случай, свързан с Агнес Усе?

Стоеше там, потънал в догадки, когато го стресна механичен звук. Свистенето, което забелязваш само при включването на климатика, изпълни стаята.

Имаше нещо на пода там, където беше лежала чантата. Часовникът на Кафа. Той го вдигна. Беше спрял. Показваше дванайсет без две минути.

Кос не вдигна, когато му позвъни. В асансьора Фредрик се свърза с Министерството на отбраната.

— Егон Борг, моля.

— Един момент. Съжалявам… не е тук. Изглежда, отсъства по болест.

— О, така ли?

— Сигурно е пипнал грип. Доста е разпространен напоследък — каза жената от Министерството на отбраната.

— Откога отсъства?

— За какво става дума?

— Полицай съм — отвърна кратко Фредрик. — Откога отсъства?

Егон Борг не беше ходил на работа през цялата седмица. Днес беше четвъртък. Долу в рецепцията Фредрик нахълта в стаята, където полицаи следяха охранителните камери в управлението. Няколко минути по-късно бяха върнали записите четиресет и осем часа назад.

Най-добрата картина бе от камера, монтирана точно над главния вход.

Отбелязаното време бе 14:51. Вратите на асансьора се отвориха. Излязоха Кафа и Егон Борг. Тя вървеше няколко стъпки пред него. Но когато мина през охраната, стана очевидно. Кафа се втренчи право в обектива на камерата. Лицето й бе мрачно. Настойчиво. После тя изчезна навън. Борг я последва.

Фредрик запрати чукчето към вратата с такава сила, че звукът му върху дървото отекна по цялото стълбище. Пробва и втори път, но от другата страна го посрещна пълна тишина. Никаква реакция. Отново позвъни на Кос, но заместник-началникът още не вдигаше. Ами сега какво? Вгледа се във вратата към апартамента на Егон Борг. От яко, масивно дърво. Със сложна ключалка. Нямаше начин да успее да я отвори. После си помисли за Кафа и за Андреас.

Направи крачка встрани, притисна пистолета си към ключалката, стегна пръста си около спусъка и стреля. Със силен ритник отвори вратата.

Задържа се за секунда на прага. Ослуша се. Подуши. После тръгна бързо по дългия коридор. Тъмночервена пътека покриваше скъпия дъбов под. На стената зад стъкла висяха стари нотни листа. Отвори със засилка първата врата. Кухня. Празна. Втората. Малка спалня. Празна. Третата врата водеше към баня, после се озова в ъгловата дневна на апартамента.

Черно пиано доминираше в стаята. До стената бе избутан шезлонг, а пред него имаше масичка за кафе. Резбовани двойни врати водеха към стая, която изглеждаше да е последната в апартамента. Той се изпъна. Ноздрите му потрепваха. В задушния въздух се долавяше някаква миризма. Амоняк. Силни почистващи препарати. Болница. Подушваше болница. И не беше само химикал, смесено бе с нещо биологично. Нещо противно сладникаво стигаше до обонянието му. Наведе го на мисълта за мухи. Не от онези, които подпалваха крилцата си в дома му от детството. Не, представяше си ги големи и месести, чието бръмчене държи възрастен човек буден нощем. От онези насекоми, дето снасят яйца под кожата на труп.

Погледна в цевта на пистолета си. Вените му изпъкваха с всеки сърдечен удар. Наклони глава, сякаш да раздвижи мускулите на врата си, после пристъпи към действие. Блъсна и отвори едната от вратите. Придвижи се странично през широкия вход и огледа стаята. Лавица с медицинско оборудване. Умивалник, гардероб, линолеум на пода, нощно шкафче, легло и смърт.

Очакваше да види човешко тяло в леглото. Жена. Но там нямаше човешко същество. Завивката беше отметната и на чаршафа имаше ръчно плетено мече, както и кожени ремъци от онези, които използваха за връзване на пациенти с психоза. Елзаската овчарка на Егон Борг лежеше пред леглото. И ако Фредрик не се бе появил, щеше дълго време да си лежи така. Докато Ромул не загниеше и не завонеше, пълен с яйца и ларви на мухи, че съседите не започнеха да се оплакват.

Животното бе убито с куршум в главата.

Глава 103

— Отворил си вратата с изстрел?

Себастиан Кос зяпна невярващо насреща му, после направи няколко крачки назад и погледна по коридора към входната врата. Към униформените полицаи, които бяха заети да ограждат с предупредителна лента дома на Егон Борг.

— Ами ако от другата страна имаше дете?

Фредрик се взираше с невиждащ поглед в книжата на масата пред него. Нямаше психическата енергия да се тревожи за хипотетични ситуации.

Седял бе там, на шезлонга, докато не се обади на дежурния в управлението. Разсъждаваше. Какво се бе случило в стаята за разпити между Кафа и Егон Борг? Какво бе могъл да й каже Борг, с което да я ужаси дотам, че тя да тръгне с него?

— И тъй… казваш ми, че Егон Борг е отвлякъл Кафа. После е убил собственото си куче и е изчезнал от апартамента със съпругата си, която е в състояние на мозъчна смърт? — изрече Кос.

Фредрик го изгледа гневно. Въпреки горещината тук Кос още беше с палто. В ръка държеше чифт фини кожени ръкавици, които рязко пляскаше върху опакото на дланта си. Фредрик се бе боял от този момент, защото се срамуваше от случилото се в колата му със съпругата на Кос. Лошото настроение на заместник-началника донякъде облекчаваше гузната му съвест.

— Не — заяви той. — Сусане Борг е мъртва. Тя е неидентифицираната жена в плиткия гроб в Бюгдьой.

Кос го погледна изпитателно. Устата му се сви в крива гримаса, сякаш се чудеше дали Фредрик не го занася.

— Кое те кара да мислиш така? — Тонът му вече не бе толкова остър.

Фредрик отвори доклада върху ниската масичка.

— Ето това — каза. — Застрахователни документи, които открих в чантата на Кафа. Свързани са с автомобилната катастрофа, при която е пострадала Сусане Борг. Описаните травми са идентични с тези на женския труп, който открихме в плиткия гроб. — Той посочи към двойната врата. — На леглото там имаше мече. Същата играчка, която Анастасия Сиянина държи в скута си на училищната снимка. Истина е, че Егон Борг се е грижил за жена тук. Но тази жена е била Анастасия Сиянина.

Кос пое дъх да заговори, но Фредрик го изпревари.

— Кафа трябва да е притиснала Борг с тази информация. Записите от охранителната камера в управлението показват, че е тръгнала с него. Изчезнала е. Не отговаря на телефона си, затова стигам до заключението, че той я е похитил. Егон Борг е човекът, когото преследваме. Той стои зад убийствата.

Кос бе пребледнял.

— Ако си прав, да се надяваме, че при Кафа ще стигне само до похищение.

— Да — събра сили единствено да каже Фредрик.

Изправи се. Отиде до прозореца на дневната и огледа сградата през улицата. Жена с азиатски черти поставяше украса на прозорец. Мека светлина идваше от коледната елха зад нея. Искаше му се да е там, не тук.

Кос застана до него. Известно време двамата наблюдаваха изпълнената с покой сцена.

— Ще пусна известие за издирване — каза Кос. — Но за да ги открием, трябва да знаем какво иска той. Защо, за бога, е държал тук рускиня? Какво е планирал? Върху това трябва да се съсредоточиш. Няма по-добър начин да помогнеш на Кафа — каза и неловко го потупа по гърба.

Фредрик въздъхна уморено.

— Знаем, че морските пехотинци са били пратени в Русия да приберат норвежки шпионин. Дивата норка. Но нещо трябва да се е случило, докато са били там. Нещо, което ги е накарало да доведат тук момичето.

— С Кафа имахме среща с Петра Юхансен — каза Кос. Предаде му разговора в резюме. Разправи му за Исмасил Салебан, който бе умрял от едра шарка, за съветската оръжейна програма „Биопрепарат“ и за страха на Юхансен от генетично модифициран щам на вируса.

— „Биопрепарат“ — промълви като ехо Фредрик. — През пролетта на 1992 година Съветският съюз се разпадна. Трябва да е настанал истински хаос. — Той погледна към заместник-началника. — Това ли е била мисията на Дивата норка? Да шпионира лабораториите на „Биопрепарат“ на Колския полуостров по време, когато руснаците са били затрупани с проблеми? Дали не е станал инцидент? Или е имало саботаж? Това би обяснило защо войниците са влезли в близък контакт с едрата шарка. Може би Анастасия Сиянина е била изоставена и войниците са я намерили? Може да са я отвели, за да спасят живота й?

После си спомни нещо, казано от руския военен аташе. „Официалната версия е, че тя е изчезнала след избухнала епидемия на морбили. Детска болест? Не изглеждаше много достоверно. Мисля, че тя е била болна от едра шарка и е оцеляла.“

Това би обяснило всичко, случило се впоследствие. Аксел и Егон трябва да са си дали сметка за последиците от действията си. Нямало е как просто да оставят момичето пред някоя болница или детски дом в Норвегия. В правно отношение тя е била жертва на отвличане. Боледувала е от едра шарка. Как биха реагирали здравните власти, ако открият дори следи от вируса в тялото й? Нито пък би могла да бъде върната на руснаците, защото тогава цялата мисия би била разкрита. Егон Борг излъга, като каза, че Аксел Тране е изчезнал при бягството им от Русия. Лъжата е позволила на Аксел да се грижи за момичето, докато Борг е довършил службата си в армията. Вече е имал съпругата си с мозъчна смърт, за която да се грижи. Никой не би се почудил защо се уволнява. Агнес им е помагала. Точно преди да бъде застреляна… каза нещо от рода, че си е изплатила дълга. Егон трябва да е разполагал с нещо срещу нея.

Когато Сусане бе умряла, Егон не бе съобщил за смъртта й. Вместо това я бяха погребали до майката на Аксел в градината в Бюгдьой. И така лъжата се беше разраснала, а Егон бе могъл да продължи да се грижи за Анастасия, разсъждаваше Фредрик.

— Но… — Кос размаха ръкавиците си. — Защо след двайсет и пет години Егон Борг внезапно сменя курса?

— Нека зададем въпроса иначе — каза Фредрик. — Защо войниците просто не са се върнали в Норвегия заедно с Дивата норка? Защо Аксел и Егон са останали? Защото Дивата норка е бил само част от мисията. Войниците са били там също така да вземат проби от вируса на едрата шарка.

Ръмженето, което издаде Кос, подсказваше, че изпитва дискомфорт от посоката, която вземаше разговорът.

— Получихме уверение, че властите не разполагат с такъв вирус — заяви рязко той.

— Именно. Нещо сеизмично трябва да е объркало последната фаза на мисията. Нещо, което е променило живота на Егон и Аксел. Заповед, трагично решение, нещо, което е накарало Егон да се обърне срещу изпратилите го там. И той е запазил вируса за себе си.

Фредрик прекара ръка през косата си. Беше уморен. Уморен и тревожен.

— Това е била тайната, която Леонид Гусев е заплашвал да разкрие. Затова е трябвало да умре. Аксел Тране, Микаел Морениус и Агнес. Всички те са знаели тайната на Егон. И е трябвало да платят за това с живота си.

— Възможно ли е Борг просто да е решил да изчезне? — предположи Кос. — Да е взел Кафа като заложник, за да може да избяга с… каквато и там да е онази рускиня?

— Не. Кафа е оставила часовника си в стаята за разпити. Беше спрял няколко минути преди дванайсет. Но Егон Борг се е срещнал с Неме чак в един и петнайсет. Кафа го е оставила там умишлено. Това е сигнал. Прави аналогия с часовника на Страшния съд.

Фредрик се канеше да се върне на шезлонга, но нещо го задържа. Там, точно под прозореца с коледната елха през улицата. Със сигурност някой стоеше под арката. Висока фигура с палто, вдигната яка и мека шапка.

— Този от нашите ли е?

Фредрик посочи, а Кос се наведе напред и в този момент фигурата се изтегли по-навътре в сводестия проход.

— Не е. Защо?

— Видях същия човек по-рано днес. Пред моя апартамент. — Зърна съмнение в очите на Кос. — Ще ида да проверя. Нещо друго?

Фредрик забърза по коридора.

— Часовникът на Страшния съд — промърмори Кос, след като Фредрик излезе. — Ама че щуротии.

Под арката нямаше никой.

Глава 104

Гърбът й бе влажен. Не както когато бе изпотена нощем, а мокър и студен. Усещаше главата си тежка върху матрака. Нямаше възглавница. Нито завивка. Дали не я бе изритала? Напипа одеяло от евтина лигава тъкан, което уви около бедрата си. Краката й бяха боси, кожата — настръхнала от студ. Придърпа одеялото до брадичката си. Не миришеше на нея, а на нечия чужда пот и секреции със следа от евтин парфюм — ванилия и кайсия.

Усещаше клепачите си тежки. Непоносимо тежки. Лежеше на една страна и ръката й беше изтръпнала. Вероятно бе притиснала нерв. Матракът беше осеян с жълтеникави петна; тя се вгледа в стена с лющеща се боя върху груб бетон.

Прониза я треперене, когато нова капка вода уцели гърба й под кръста. Превъртя се по гръб. Какъв беше този звук? Металическо тракане. Верига? Ръката, върху която бе лежала, сега бе толкова схваната, че едва успяваше да я размърда. Стисна китката си и тогава усети студената стомана. Белезници. Примигна, насили се да отвори очи; синкавобялата светлина от лампа на тавана предизвика болезнени спазми някъде зад очните й ябълки.

Кафа лежеше в помещение без прозорци. Белезниците бяха закачени към верига с дебелината на пръст, която бе свързана с кука на тавана. Оформи се още една капка и скоро ледената вода щеше да падне върху голия й корем.

Тя впи пръсти в матрака и се надигна до седнала поза. Трябваше да затвори за кратко очи, та зрението й да се избистри. Имаше усещането, че суха гъба зад челото й бавно поемаше течности. Притисната бе до очните ябълки, слепоочията и синусите й. Знаеше защо. Беше дрогирана, а студените капки от тавана я бяха принудили твърде скоро да прекъсне съня си.

Бетоненият под бе леденостуден под ходилата й. Помещението беше с размерите на нейната дневна, имаше хладилник, тоалетна чиния без седалка и фризер, който тихо бръмчеше до стоманена врата. Кръглото стъклено прозорче на нея пропускаше остра жълта светлина.

Кафа погледна надолу към себе си. Беше почти гола. Носеше само белия спортен сутиен, който бе нахлузила презглава сутринта, когато остави Фредрик на дивана в дневната, и гащи, които не бяха нейни. Бяха боксерки, прекалено големи за нея, тъмносини и избелели, имаха вид на мъжки.

Гледката я отврати. Спонтанно постави ръка на корема си, като се опита да разпознае едновременно отвътре и отвън какво не беше наред. Би трябвало да се досети. Само че имаше нужда да се изпикае. Кафа се наведе напред много предпазливо и туптенето зад челото й се поднови, но този път по-слабо. Тъкмо като се канеше да се надигне, тъмна сянка плъзна в стаята. Вратата. Имаше някого пред стъклото на вратата.

Глава 105

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Веслата се движеха беззвучно в развълнуваното море. Беше дошло лошото време и силно валеше сняг. Големи, мокри снежинки. Надеждата бе на руския радар да се вижда само бяла пелена, та да не забележат малката гумена лодка с тримата войници и момичето, която прекосяваше фиорда Лица.

От другата страна на фиорда свалиха предпазните си костюми. Аксел и Хейхе си поделиха съдържанието от раницата на Егон, та той да може да носи Калипсо в своята. Докато норвежците изпускаха въздуха от надуваемата лодка, Хейхе пое нагоре по платото. Мълчеше още откакто Егон бе застрелял Баке. Не спираше да измерва преценяващо Егон, а и Егон правеше същото.

Аксел също бе останал без думи. Взираше се в приятеля си и не можеше да го познае вече. Самото дишане на Егон бе различно. По-дълбоко и по-бавно. Стойката му се бе променила. Беше някак по-самоуверена. Говорът му бе друг. Рязък. Решителен и мрачен. И очите му също. Стрелкащи се и опасни.

Изкачиха в мълчание склона, издигащ се от долината. Вятърът се усили. Температурата падна и снежинките станаха по-малки, по-леки и по-плътни. Движеха се хоризонтално с вятъра. Хейхе ги чакаше на върха. Носеше маска за лице с отвори за очите и устата. Черната вълна бе побеляла от снега, бучици лед се бяха образували около устата и носа му.

Зад всяка гънка на хълмистата местност се бе натрупала пряспа. На няколко места снегът бе дълбок над коленете. На други почти нямаше. Отсъстваше всякаква видимост, тъй че бе много тъмно. Аксел чуваше единствено неспирното плющене на качулката си и воя на вятъра.

След няколко часа пейзажът се промени. Теренът стана по-неравен, по-скалист и когато прекосиха замръзналото речно корито, Егон пропадна в леда. Загуби равновесие, посегна с ръка да омекоти падането си и се озова до хълбоци във водата. Ръкавът на зимния му костюм се напои с кръв.

— Трябва да намерим заслон — обяви той.

Идентифицираха реката на картата. На север водеше към долина в средата на залива Мотовски. Отправиха се нататък, към клисура в началото на долината. Там вятърът се усещаше по-слабо и те вдигнаха палатка близо до планински склон, като я покриха с камуфлажно платнище.

Когато бе пропаднал в леда, Егон се бе уловил за остра скала и от основата на показалеца му през цялата длан минаваше дълбока рана. Аксел предложи да му помогне, но Егон го перна и го отпрати. Изсъска през стиснати зъби, докато сам се превръзваше.

Запалиха примуса си и си приготвиха супа от пакетче. Беше мазна, безвкусна и съдържаше грах. Калипсо я изпи ненаситно. Егон я беше извадил от раницата си и я постави в спалния чувал на Бьорн Баке. Тъй и тъй на Баке той не му трябваше вече. Бяха спуснали тялото на Баке във водата край кея пред лабораторията. В чувал за трупове, натъпкан с камъни.

След като се нахрани, Егон легна до момиченцето. Преметна ръка през телцето и я придърпа към себе си, та да я сгрее с телесната си топлина. Погледът му прескачаше между Аксел и Хейхе. Беше напрегнат. Горящ.

Аксел си даде сметка, че Егон стоеше твърдо на своето; и сега да беше в тази ситуация, би сторил същото. Ако пак бе в онази стая с оръжие в ръка, а Баке бе изрекъл същите думи… Егон нямаше никакви угризения.

На Аксел му отне дълго време да заспи. Взираше се в опънатото платнище и слушаше вятъра, хъркането на Егон и Хейхе в бързото ритмично дишане на Калипсо.

Думите на Бьорн Баке бяха злобни. Удар под кръста. Но Аксел съзнаваше също така, че те не бяха нещо повече от ехо. Ехо от обвиненията, които Егон отправяше към себе си. Във всеки ден и час след катастрофата. Грешката на сержанта беше, че ги изрече на глас. И като го каза, потвърди най-големия страх на Егон: той не бе единственият, който си го мислеше. Егон бе пламнал като тлеещи въглени, духнати от вятър. И Баке бе погълнат от пламъците.

Призори бурята още бушуваше. Аксел духна парата, вдигаща се от кафето. Прочисти гърло.

— Така — каза. — А сега какво?

Егон го погледна. После премести очи към Хейхе.

— Ще предадем вируса — заяви кратко. — После всеки тръгва по пътя си. — Ти — кимна той към шведа — се прибираш в Швеция. А ти си довършваш договора с армията.

Егон вдигна пълния до половина чайник от примуса и го остави на земята. После увеличи пламъка на газта, който стана висок и син.

— А аз ще се грижа за нея. — Той постави ръка върху рамото на Калипсо. — И за Сусане.

Стафан Хейхе се облегна на скалата. Температурата вече бе сносна и той бе разкопчал униформата на врата си. Бутна назад кепето си и се показа мазната му руса коса. По челото му още имаше следи от камуфлажната боя. Той се втренчи в Егон с любопитство в големите си сиви очи. Почти с почуда. Каква странна реакция. И тогава Аксел си я обясни. Безстрашие. Стафан Хейхе бе човек, който не знаеше страх.

Егон обаче не го бе разтълкувал и се наведе към шведа.

— Бьорн Баке е изпаднал в паника, когато руски войници са ни доближили твърде много. Било е ветровито, изгубили сме се един друг от поглед и когато бурята е утихнала, сержанта вече го е нямало.

Егон постави бинтованата си ръка над печката. Пламъкът просъска и изчезна. Разнесе се силна миризма на етанетиол.

— Никой не знае какво се е случило със сержант Баке — изрече бавно Егон. — Просто е изчезнал. Ясно ли е?

Хейхе се усмихна. С камуфлажната боя заприлича на Аксел на клоун. Една от онези трагични фигури, чиито истински мисли на никого не са ясни.

— Край кея във фиорда Лица лежи мъртъв войник. Един ден той ще се надигне, Егон Борг. За убийство се плаща цена. Аз няма да платя тази цена. Не и заради теб.

Глава 106

Светлината на уличните лампи пред полицейското управление се отразяваше в замръзналата снежна каша. По улицата се носеше мразовита мъгла.

Кафа бе някъде там. Всички полицейски патрули до един я издирваха. Проверяваха входове, мазета и подозрителни адреси. Всяко място, което някак можеше да бъде свързано с Егон Борг, но истината бе, че търсеха игла в копа сено. Нямаха представа накъде да се насочат. А не можеха да проверят навсякъде.

Фредрик се дръпна от прозорците и нетърпеливо прекоси откритото офисно пространство към стаичката на медицинската сестра. Тересе Грьофтинг му помагаше да съставят профила на Егон Борг. Тя беше следовател като него, но Андреас им бе общ приятел и Тересе имаше остър ум. След като бе прекарал по-голямата част от днешния ден в апартамента на Егон Борг, му бе нужен свеж чифт очи.

— Трябва да се подпишете тук… и тук — каза сестрата на Тересе.

— Това официалната наредба за секретност ли е?

— Да.

Тересе предпазливо притисна лепенката върху зимно бялата си ръка. Беше я измъкнала от ръкава на черното си сако, под което носеше бяла блуза.

— Може да вдигнете температура, да получите обрив и да се чувствате недобре няколко дни. Ваксината става ефикасна почти моментално и ви пази, ако случайно се заразите — обясни сестрата.

Той бутна назад стола си и се втренчи изпитателно в Тересе, докато тя си обличаше сакото.

— И все пак трябва да се държите, сякаш не сте били ваксинирана, ако влезете в контакт с източника на инфекция.

Тересе погледна към Фредрик и на лицето й се появи слаба усмивка.

— И защо?

— Просто за всеки случай — отвърна само сестрата.

— Е, това звучи окуражаващо — промърмори Фредрик. Беше единственият полицай от екипа им, който не фигурираше в списъка на сестрата. Беше ваксиниран преди срещата си с пациента с едра шарка по време на разследването „Сулру“.

Егон Борг. Израснал с баща си Ердман Борг на улица „Кристиан Бенехес“ в Бюгдьой. Баща му беше починал и къщата отдавна беше продадена. След напускането си на армията Борг бе живял в апартамент във Фрогнер. Не бяха открили вила, котидж или други имоти, регистрирани на негово име. Караше стар син фиат 500, който полицията издирваше в момента.

— Хей, Фредрик.

Той погледна към Тересе, седнала на стола на Андреас. Беше си поставила големи очила за четене, през които се взираше в екрана. Махна му с ръка да приближи.

— Виж това — каза, когато той се наведе над рамото й. Улови мириса на лек летен парфюм. Тя бе открила дигитална версия на страница от „Дагбладет“ от лятото на 1969. Статия за богат човек, докладвал в полицията за неприличното поведение на съпругата си с друга жена. Случаят бе прекратен, защото, макар хомосексуалността да бе забранена по онова време, законодателните мерки покриваха само мъжете. Никой от съпрузите не беше назован, но бе ясно, че са имали двама синове и че мъжът е подал молба за развод.

— Може и да е съвпадение, но тъкмо тази статия излезе, когато написах в търсачката „Кристиан Бенехес“. Придружаващата снимка е направена на същата улица — каза Тересе.

— Обратната — промълви тихо Фредрик.

— Моля?

— Обратна — повтори той. — Тази дума употреби Егон Борг, когато описваше съседка от детството си, която уж посегнала на Агнес Усе. Сега ми става ясно. Тази съседка е била любовница на майка му. Ето защо Борг бе така груб по отношение на нея.

Припомни си учителката по танци Ингеборг Балтерсен, която по-малко от десет години по-късно бе живяла под наем у Каин и майка му в Холменколен. Споменала бе пред тях едно минало събитие. Госпожа Борк бе починала в същата седмица, когато Селин Дион спечелила в Евровизия с „Не заминавай без мен“. Трябва да е била прощалната им песен. Двете са имали връзка.

— Каин и Авел — възкликна Терез. — Семейството е имало двама синове. Значи наистина са били братя. Синре Борк и Егон Борг. Синре е тръгнал с майка си след развода. Егон е останал с баща си.

— Ето защо братята не са поддържали контакт като подрастващи — добави Фредрик. — Родителите им трябва да са се ненавиждали.

— Борк и Борг — размишляваше Тересе. — Вместо да си върне моминската фамилия, майката просто е променила една буква в тази на бившия си мъж. Ева Борг е станала Ева Борк.

Фредрик удари с юмрук по масата. Добра работа. Но щеше ли да им помогне да открият Егон Борг? Имаше ли нещо в миналото на Борг, което да им подскаже къде се криеше днес? Майка му и баща му бяха покойници. Каин също…

Тересе трябва да бе прочела мислите му.

— Борг няма близки роднини. Никога не е канил хора у дома си. Бил е дружелюбен с колегите си, но никога не е взел участие в извънработни събирания с тях. Обядвал на бюрото си.

Терористът единак. Типът, от когото най-много се боят преследвачите на терористи. Няма мрежа, която да се проследи, нито мобилни телефони, които да се подслушват. Няма най-близък приятел, пред който злодеят да сподели плановете си в пияно състояние. И отгоре на всичко този конкретен злодей беше бивш морски пехотинец.

— Мислиш ли, че Кафа е още жива?

Той се стъписа. Тересе се беше изправила, но вместо да понижи гласа си при този опасен въпрос до конфиденциален шепот, беше отишла до оперативното табло и го изучаваше с гръб към него. Думите й отекнаха в помещението. Няколко от колегите му надигнаха глави от бюрата си.

Дали той мислеше, че Кафа още е жива? Кос бе намекнал същото. Че може и да не беше.

— Имах предвид — продължи Тересе с висок и ясен глас, — че тя му е била нужна само да излезе от сградата. Не е било планирано отвличане. Сега тя е само воденичен камък около врата му.

Фредрик си позволи да бъде провокиран. Надали това бе нейното намерение, но тя звучеше точно като Андреас. При все това дълбоко в себе си той знаеше, че нямаше значение начинът, по който бе поднесено посланието, а неговият смисъл. Докато никой не го бе изрекъл, някак си не можеше да се е случило.

— Тя е жива — проговори той с дрезгав глас. — Убийствата, които Борг е извършил дотук, са били планирани. Той избива свидетели. Хора, които могат да разкрият какво е направил, или такива, които могат да разкрият какво ще направи.

— Значи, според теб, докато Борг е сигурен, че държи контрола над Кафа, ще я остави да живее?

Той започна да се поти. Студени струйки се стичаха по кожата му като олио. Днешният ден не биваше да е такъв. Той трябваше да е последният му в полицейското управление. Бе взел решение. Трябваше да каже истината. За смъртта на Андреас и за тази на Педер Расмусен. За себе си.

Но днес не беше този ден. Той трябваше да открие Кафа.

— Права си — промълви. — Ако той смята, че Кафа е заплаха, ще я убие.

Изправи се и застана до Тересе пред оперативното табло. Гледаше снимката от аутопсията на Микаел Морениус. Пръстите му обходиха смазаното лице.

— Морениус е бил изтезаван дни наред, без никой нищо да види и чуе — отбеляза той. — А Лин изчезна без следа. Когато Каин се свърза с нас, искаше да я спаси. Това би трябвало да означава, че Егон я е държал жива. — Той заразсъждава на глас. — Скривалището трябва да е звукоизолирано и бягството от него да е невъзможно. Нещо обикновено и безинтересно, което не би привлякло внимание.

До тази седмица Егон не бе отсъствал и един ден от работа. Анастасия Сиянина изискваше всекидневни грижи.

— Трябва да е в Осло или в покрайнините.

— Мазе? — предположи Тересе.

— Така смяташе патологът.

— Провери ли Агнес Усе и Синре Борк? Може те да са имали собственост, която той да използва.

Той кимна вяло.

— Ами Аксел Тране? Майка му?

— Нищо.

— Ами Авел?

— Какво имаш предвид?

— Синре Борк беше Каин. Егон е бил Авел. Провери ли имоти, регистрирани на името на Авел Борг?

Не, не беше проверил.

Десет минути по-късно държеше в ръка разпечатка от Имотния регистър. Авел Борг бе собственик на стара ферма в Ломедален, на двайсет минути с кола от центъра на Осло.

Глава 107

Егон Борг влезе, но остана до вратата. Кафа никога не го беше виждала облечен така. Широко долнище на анцуг, маратонки и тениска. Беше блед, светлината от крушката на тавана се отразяваше върху челото му, движенията му бяха бавни и контролирани.

— Беше се изпоцапала — съобщи той и посочи към боксерките й, после седна до нея на леглото. — Наложи се да те съблека и почистя, докато спеше.

Тя усети всичко вътре у нея да се бунтува. Мисълта какво й се бе случило, след като я беше дрогирал, я отвращаваше. Сега си припомни. Как се бе изправила в стаята за разпити с вдигнат срещу него пистолет и как само едно трепване на мускул я бе делило да го заличи от лицето на земята. Той бе отворил капачката на спрея си за нос. Насочи го към решетката на климатика.

— Предимството на биологичните оръжия — бе просъскал — е, че не активират аларма при проверка на поста на охраната. Тази тубичка съдържа вирус на едра шарка. Искаш да ме застреляш? Готова ли си да заложиш на риска, че умирайки, няма да успея да го впръскам? — Вдигна очи към нея. — Може да се стигне до грозни последствия — обяви.

Дали лъжеше? Или тубичката в треперещата му ръка наистина съдържаше вирус на едра шарка? Тясното лице с издадени скули, лице, което някога й се бе видяло привлекателно, беше неразгадаемо. Очите му бяха разширени, пълни почти с очакване, сякаш току-що й беше дал подарък и нямаше търпение тя да го отвори. На устата му имаше не точно усмивка или гримаса — по-точно предпазливо напомняне как би изглеждал човек, на когото вече му е все едно дали ще живее, или ще умре. Именно изражението му я бе убедило. Тя свали пистолета си.

В колата той изсипа течност от кафяво шишенце върху марля и й я подаде.

— Притисни я към устата си.

И после тя се бе събудила тук.

— Неприятно ли ти е?

Тя се втренчи в него неразбиращо.

— Че те измих там отдолу?

Там отдолу. Каква стерилна и унизителна фраза.

— Грижих се дълги години за Сусане и Калипсо, така че ми идва естествено. Мюсюлмански обичай е да се обезкосмявате там, нали? Хареса ми. Улесни ми задачата.

Погледна я с почти съучастническа усмивка. Борг не мигаше като нормалните хора. Всяко мигване при него изглеждаше като съзнателно действие. Сякаш естествените му инстинкти бяха потиснати.

Тя изпита отвращение. Сгъна коляно и постави стъпалото си на ръба на леглото, така че кракът й образува бариера помежду им. Отмести се още по-настрани. И тъкмо се канеше да се извърне от него, изпита усещане. Вибрация, леко нарушение в звуковия пейзаж някъде далеч, много далеч. Като ехо от блъскане по метал. Борг като че не го бе забелязал.

— Това никога не престана да ме изумява. Аксел беше войник, а не беше готов да прави каквото вършат войниците. Да убива. Това го съсипа. Така и не успя да надмогне чувството на вина.

— За какво говориш?

— Ако се допуснеше Морениус да продължи разследването си, той щеше да ни изобличи. Щеше да открие, че Аксел е жив, че майка му и Сусане са мъртви. Щеше да научи за Калипсо… всичко щеше да излезе наяве. И все пак Аксел изпитваше вина за онова, което трябваше да се свърши. Позволи си да ме съди.

— Имаш предвид заплашителното писмо, което е пратил до хотела? Може би е изпитвал вина, защото единствената цел е била да спасите собствените си кожи? — каза Кафа.

Егон се позасмя на себе си и се премести към нея по ръба на леглото.

— В стаята за разпити ми се подиграваше. И сега това правиш. Нямаш представа какво става всъщност. И все пак се държиш, сякаш си по-добро човешко същество от мен.

Думите му бяха последвани от сумтене. И тогава тя отново чу шума. Имаше ли някого там? Беше ли дошъл Фредрик да я спаси? Върху шията на Борг потрепна мускул, което показа, че и той го бе чул.

— Но ти не си по-добра от мен, Кафа Икбал. Ти си само незначителна мърлява кучка. И скоро ще го осъзнаеш. Искам да умреш със съзнанието за това. Да си дадеш сметка, че си без никаква стойност.

Тя се отдръпна още от него, но вместо да отпусне тежестта върху хълбоците си, напрегна мускулите в бедрото си. Когато той понечи да се премести заедно с нея, тя го блъсна с всичката сила, която събра. Завъртя ръката си с белезниците на нея, веригата изсвистя като камшик и се уви около шията му. После се хвърли напред с цялата си тежест и когато падна на пода, усети, че веригата се затяга, и издърпа ръка към гърдите си.

Егон Борг издаде тънък писък при стягането на веригата. Бившият морски пехотинец се свлече от леглото и запълзя към нея на колене. Очите му бяха изскочили, приличаше на риба, извадена от дълбините на морето, като отваряше уста и поемаше въздух, та да задържи дихателните си пътища отворени. Но той беше силен. С една ръка стисна веригата, после я повлече по бетона, при което ожули кожата на коленете й и накара стоманените белезници да се впият в китката й. Тя се претърколи по гръб и притисна стъпала към пода, за да окаже съпротива. Той я дърпаше и влачеше към себе си, мускулите на врата му бяха изопнати като телени жици, а тя отново дръпна веригата.

— Помощ! — изкрещя Кафа. — Помощ!

Той изтегли веригата към себе си и я нави около ръката си. Натискът върху гърлото му се облекчи. Сега тя виждаше само втренчените му очи и побелели кокалчета, чуваше затрудненото му дишане. Той я дърпаше като непослушно куче. Успя да докопа ръката й и я издърпа към себе си, а с другата я ощипа точно над носа.

Глава 108

Дървената фермерска къща беше малка и боядисана в бяло. Прозорците бяха тъмни. Лунната светлина хвърляше тъмножълто сияние върху движещите се облаци и то бе достатъчно ярко, та да им позволи да видят комина. Нямаше дим. Къщата бе построена на хълм. Помежду нея и пътя имаше група израснали нагъсто смърчове, иначе пейзажът представляваше хълмисто поле. Макраме в кафяво и бяло от изорана почва и сняг.

Стояха до обор, принадлежащ на съседна ферма, на няколкостотин метра разстояние. Въоръженият отряд за реагиране бе готов в двата им автомобила. Повечето от мъжете седяха с каски в скутовете. Бяха избутали противогазите нагоре към челата си. В здрача изглеждаха като праисторически създания с наболи рога.

— Стара къща е — отбеляза Кос. — Според фермера никой не живеел там от години. Но от време на време в двора се появявала кола. Синя кола. Достъпът до мазето очевидно е отзад. Стоманени врати, както разбрах. Били поставени от новия собственик. Ще изчакаме тук, докато „Делта“ влязат в имота.

Кос размахваше противогаза пред гърдите си, докато говореше. Като всички останали и той беше с тъмносин полицейски костюм, а качулката, която можеше да бъде пристегната около противогаза, лежеше като накъдрена гъсеница на тила под русата му коса. Фредрик забеляза как заместник-началникът се поококори, като видя пистолета на Фредрик, но не каза нищо. Само се извърна и размени няколко думи с шофьор от отряда „Делта“, преди да потупа леко колата. Оперативниците от „Делта“ поставиха противогазите и вратите на превозните средства се затвориха.

Те самите се качиха в полицейската кола и зачакаха. Кос беше зад волана. Фредрик седеше до него. Отзад имаше двама непознати му полицейски служители. Колите на въоръжения отряд за реагиране потеглиха в нощта с изключени светлини, но с висока скорост. Изчезнаха помежду смърчовете пред къщата. Чуха пошепнати съобщения по радиото, когато „Делта“ пристъпиха към действие.

Дори и от толкова далеч чуваха ехото от блъскането на тарана по вратите на мазето.

— Да тръгваме — каза Кос.

Когато стигнаха до дърветата, Фредрик си беше поставил противогаза. Имаше допълнителен слой стъкло от вътрешната страна, та далекогледството да не му създава повече проблеми от обичайното. Плътно прилепналият противогаз утежни клаустрофобията му. Стана му трудно да диша и да говори, виждаше всичко по ръба на стъклото изкривено и размазано. Фредрик се огледа за фиата. Дали Борг не го бе скрил някъде между дърветата?

В мига, в който Кос спря колата, той слезе.

— Чакай!

Фредрик го игнорира. Кафа бе в неизвестност вече от четиресет и осем часа. Тоест, ако още беше жива… Фредрик избута мисълта от съзнанието си. Не искаше да мисли какво може да й се е случило. Видял бе със собствените си очи обезобразеното тяло на Микаел Морениус. Ако тя беше жива и се намираше тук, редно бе да види познато лице. Заслужаваше го. И това, и много повече.

Когато заобиколи ъгъла на къщата към задната й фасада, чу трясък на разцепено дърво отвътре, явно разбиваха врата, но той продължи към сутерена. Егон Борг може и да беше в къщата, но не там държеше пленниците си.

Стоманените врати към мазето бяха разбити. Командирът на „Делта“ стоеше на прага и кожата му лъщеше от пот зад противогаза.

— Байер — заговори бързо той. — Там има укрепена врата. Не можем да я разбием с тарана. Трябва да използваме експлозиви. Останалата част от мазето е проверена и обезопасена.

Фредрик беше избутан назад, когато няколко тежковъоръжени изтичаха навън през вратата. Последният зави зад ъгъла и коленичи на земята. Държеше детонатор. След отсечено кимване от страна на командира натисна копчето.

Бетонените основи потрепераха, ледени висулки се отделиха от водосточната тръба и се разбиха на земята. Експлозията прозвуча глухо и бе последвана от облак прах. Полицаят най-отпред вдигна пред себе си бронебоен щит, а останалите го последваха с готови за стрелба автомати.

Сред прахта на Фредерик му се наложи опипом да си проправи път покрай стената. Последва шума от гумени подметки по бетона, а после белезите по стената, където бяха били пантите на вратата.

— Чисто! Тук няма никого!

По дяволите.

Сутеренната стая беше без прозорци и вратата й сега лежеше на земята. Беше от дебела стомана и с кръгъл прозорец на височина човешки бой.

Край едната стена имаше широк плот и Фредрик разпозна оборудването. Епруветки. Пинсети. Лабораторни съдове, шкафове и почистващи препарати. По средата на плота имаше промишлен фризер. Той знаеше откъде е дошъл. Знаел бе, когато прегледа документацията за неразрешения обир отпреди двайсет години в лекарския кабинет в Северна Норвегия, че това е бил фризерът, описан в нея. Отвори вратата му внимателно. Празен.

— Вижте това — обади се един от полицаите зад него.

Мъжът сочеше с автомата си към стол с плетена седалка и подръчници от тъмно дърво. Под него подът бе потъмнял от съсирена кръв. Около краката на стола и левия подръчник имаше ластични ленти. Бледи драскотини от нокти, издрали дървото. Тук бе държан вързан Микаел Морениус. Тук бе изтезаван и убит.

Но от Кафа нямаше следа.

Глава 109

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Чак в ранния следобед ревът на вятъра поутихна до спорадични повеи. Стафан Хейхе бе отишъл до началото на долината да огледа обстановката. Егон, Аксел и Калипсо останаха да чакат в палатката. Скоро щеше да се стъмни. Тогава щяха да поемат към границата.

Аксел седеше вгледан в крехкото момиченце. Намерили бяха дрехи за нея в жилищните помещения. Сега бяха подложени в спалния чувал, та тя да не лежи направо на каменистата земя. В момента бе облечена само в карирана риза в черно и червено, която трябва да бе принадлежала на мъж. Ръкавите бяха навити върху бледите й ръце и тя бе положила глава на бедрото на Егон. От време на време подскачаше и хленчеше, но се успокояваше, когато Егон я погалваше по гърба. Аксел не виждаше дали сега бе будна, или спеше.

Егон сменяше превръзката върху раната на дланта си. Бавно и методично я обвиваше с бинт.

— Не шофирах аз — изрече тихо той.

— Не те разбирам.

— Когато катастрофирахме… вечерта след сватбата ни. Не шофирах аз.

Аксел не каза нищо. Само го гледаше.

— Беше брат ми, Каин.

— Каин?

— Така го наричаше майка ми. Истинското му име беше Синре.

Егон стегна бинта толкова силно, че пръстите му побеляха.

В онзи отдавнашен пролетен ден Каин бил освободен от затвора след една от по-кратките му присъди малко повече от година по-рано. Егон не го искал на сватбата. Не поддържали контакт. Не били израсли заедно. Но вие сте братя, умолявала го Сусане. Една кръв, едно семейство. Каин не бил отговорен за действията на майка си, казала му. Както и самият Егон не бил отговорен.

Егон се предал. Каин му помогнал да подготвят празненството. Вечерта преди сватбата дръпнал Егон встрани. Благодарил му и избърсал сълза от крайчеца на окото си. Казал му колко много означавало това за него. После хванал ръката на брат си и помолил да бъде техен шофьор. Да бъде от помощ. Трогнатият Егон споделил с него за бебето, което очаквали със Сусане, и Каин го прегърнал. Силно. Продължително. Разплакал се. Край на пиенето и наркотиците. Край на кражбите.

Аксел затвори очи и въздъхна. Припомни си силния плах мъж, който стоеше на заден план, занимаваше се с уредбата, носеше столове и се усмихваше горд и благодарен, когато брат му го бе представил.

Тъй че, след като приключил сватбеният валс, тортата била разрязана и празненството навлизало в малките часове на нощта, Каин се качил зад волана на червения „Сааб 900“ на Егон. Младоженците се настанили отзад.

— Проклетият идиот беше пиян. Осъзнах го чак като потегли с висока скорост по Холменколвайен. Сякаш се опитваше да ни впечатли. Казах му да намали, наведох се напред да хвана кормилото и точно тогава стана катастрофата. Пътят правеше завой, Каин изправи колата, но продължихме да се движим право напред и надолу по склона. Сякаш самият Господ Бог ни изтласкваше от пътя.

Егон се изплю, преди да захапе със зъби бинта, за да го скъса.

— Когато колата спря да се преобръща, просто седяхме там. Каин отпред. Сусане отзад. Видях, че е пострадала, зле пострадала… но беше в съзнание, говорихме, тя каза, че е добре… — Егон прочисти гърло. — Не разбирах истинското положение. Креснах на Каин да изчезва. Да се маха от очите ми.

— Но защо… защо направи това?

Егон вдигна глава. Втренчи се в плющящия край на платнището.

— Имаше нещо в очите на Сусане, което… не знам.

Забоде бинта с безопасна откъм опакото на дланта си.

— Вината е била на Агнес. Каин ми го каза после. Поделили си джойнт.

Аксел поклати глава. Тъпата крава.

— Как можах да съм толкова глупав? — промълви Егон. — Толкова дяволски глупав да му се доверя. Никога няма да му простя. Никога.

С внезапно движение Егон оттласна главата на Калипсо от бедрото си. Коленичи на земята. Пропълзя до отвора на палатката и надникна навън.

— Не беше ли време да се сменим на пост? Не трябваше ли шведът вече да се е върнал?

Глава 110

Когато Кафа дойде в съзнание, лежеше на леглото. Беше се подмокрила. Веригата беше затегната, така че ръката й бе вирната право нагоре. Усещаше болката в рамото като боцкане на игли и можа да се надигне само до седнало положение. Носът й вече не кървеше, но усещаше грапава, полусъсирена кръв над устната си. Спортният й сутиен беше лепкав и тъмночервен. Отново чу далечното блъскане. Но сега осъзнаваше, че няма нищо общо с нея. Никой не беше дошъл.

— Строителни работи — обясни Егон.

Приклекнал бе до далечната стена на помещението. На шията му имаше възпалена червена ивица. Тя потръпна, като видя колко лесно той четеше мислите й.

— От строежа в съседство. — Втренчи се с невиждащ поглед в пространството. — Ето ти поука, Икбал. Бъди благодарна за своята незначителност. Никого не го е грижа дали незначителните ще живеят, или ще умрат.

Потърка врата си.

— А за теб мисля, че скоро ще умреш.

Тонът му й подсказа, че мислите му бяха другаде.

— Нарекохме я Калипсо — продължи. — По водния знак на снимките. Чела ли си Омир? „Одисея“?

Тя не отговори, но на него явно му беше все едно.

— Калипсо е била нимфа. Привлякла е Орфей с пеенето си и го държала пленник седем години, преди боговете да я принудят да го пусне.

Той се усмихна, но Кафа знаеше, че усмивката не е адресирана към нея.

— Седем години. Това нищо не е. — Той пое дълбоко дъх. — Може би сержант Баке беше прав. Че не можех да понеса да я оставя, защото ми напомняше дъщерята, която така и нямах. Може би ме омагьоса. Не знам. Може да съм просто добър човек, Икбал.

Той изчака, докато тя го погледне.

— Мислиш ли, че е така? Че съм добър човек? Калипсо… Анастасия… Тя беше много зле, като я открихме. Вирусът на едрата шарка беше атакувал гръбнака й. Единият й крак беше почти парализиран. Но присъстваше, беше с нас. Уви, тя отново се разболя. Не е рядко срещано. Тялото е толкова изтощено от болестта. Получи инфекция. В мозъка. Калипсо порасна, но си остана малко момиче в тялото на зряла жена.

Надигна се бавно и се изправи до бетонената стена.

— Какво трябваше да направя? Беше сираче и имаше нужда от грижи. Помниш ли картините по телевизията от сиропиталища в Източния блок? Или си твърде млада? Апатични, безпомощни деца в бедняшки институции. Това беше алтернативата, ако аз не се бях заел с нея. Анастасия получи най-добрия живот, който би могла да има. Мисли за това, когато ме съдиш.

На бетонения под до леглото имаше малка чаша с вода. Кафа не я бе забелязала досега. По някаква причина тя бе седяла там през цялото време точно на мястото, където бяха водили схватката помежду си. Почти можеше да я стигне. Кафа стисна чашата между бедрата си и използва студената кафява вода да отмие кръвта от брадичката си. Носът я болеше, но тя не вярваше да е счупен.

— Сержант Баке? — подхвърли небрежно. — Кой беше той?

— Бьорн Баке. Идиот. Искаше да я оставим там. Имахме… конфронтация. Баке беше убит и го оставихме близо до руските лаборатории. Леонид Гусев, генералът, когото Каин уби, предвождаше частта, която откри трупа му. Баке носеше норвежка униформа и имаше норвежки куршум в мозъка. Гусев откри също, че проби от вируса липсват от лабораторията. Просто събра две и две.

— И тъй, Гусев трябваше да умре?

Егон Борг отиде до мивката. Застана с гръб към нея, докато си миеше ръцете. Движенията му бяха дотолкова подчертани, че чак изглеждаха ритуални.

Одисей, Омир, Каин и Авел. А сега си беше измил ръцете като Пилат Понтийски. Онова, което ужасяваше Кафа повече от всичко, беше представата на Борг за самия себе си. Егон Борг вече виждаше името си в книгите по история. Тя разпознаваше реториката. Когато работеше в Службата по сигурност, работата й бе да проумее екстремизма. Борг не беше фундаменталист, защото не притежаваше идеология или вяра, но също като фундаменталистите не изпитваше никакви съмнения. Грандиозният език на неразбраните. Онези, готови да жертват хуманността си за човечеството. Онези, които оставяха зад себе си осакатени тела, скръб и отчаяние.

— Сусане и Калипсо. Моите две принцеси. В известен смисъл Калипсо би трябвало да благодари на Сусане за живота, който има. Можах да се грижа за нея дори когато Сусане умря. Сусане даде живот на Калипсо. Елегантно, не намираш ли?

Егон поклати глава. Избърса очи, сякаш трогнат от собствените си думи.

— Не беше лесно. Особено като стана по-голяма. Беше много неспокойна през пубертета. Не можеше да се усмири в стаята със Сусане. Така че нощем я вземах при мен. Качвах я в колата и обикаляхме с часове чак до зори, преди тя да се успокои. Може би осъзнаваше каква щастливка е.

— С течността, която вкарваш в ръката й, я упояваш — хладно отбеляза Кафа. — Именно затова тя спеше, когато те посетих.

До мивката имаше мръсна кърпа. Борг я погледна, сякаш обмисляше дали да я използва, но вместо това избърса ръце в панталоните си.

— Аз я успокоявам. Всичко, което направих, бе в името на това да я защитя. Винаги съм закрилял обичаните от мен. Каин караше колата в нощта след сватбата ни със Сусане. Агнес и Каин пушили джойнт заедно. Не знам дали това беше причината за катастрофата. Но така или иначе катастрофирахме. Аз поех вината.

Значи с това бе държал Каин и Агнес. И двамата му дължаха живот. Бяха отнели на Егон Борг живота, който би трябвало да има. Той ги беше използвал и после ги беше оставил да умрат, защото това заслужаваха.

Кожената ръкавица. Бялата ръкавица, която Агнес Усе бе държала в ръка точно преди да умре. Кафа осъзна къде я беше видяла за пръв път. Егон Борг беше носил такива ръкавици на сватбените си снимки. Тя го попита и той кимна утвърдително.

— Както казах… аз бях този, когото тя искаше.

По лицето му се появи странно изражение. Отначало Кафа си помисли, че се усмихва. Но после схвана, че беше спазъм, много мрачен при това.

— Сега всичко е въпрос на време. За теб. За мен. За тях — каза той и отправи презрителна гримаса към вратата. Към всичко от другата страна.

Кафа грабна смачканото одеяло и избърса лицето и окървавените си гърди. Рамото я болеше. Пробва предпазливо веригата, но тя просто се опъна безпощадно от белезниците на китката й.

— Отмъщение? — изрече тя.

Той я погледна замислено.

— Когато испанците пристигнали в Южна Америка, почти цялото местно население било унищожено. Осемдесет до деветдесет процента умрели в разстояние на няколко години. Не от испански куршуми, а от болестта, която им донесли. Едра шарка. Плъзнала из континента като ято скакалци — каза той и размаха рязко ръка пред себе си. — Зъл ли е вирусът на едрата шарка? Или прави каквото е нужно, за да оцелее?

Той направи няколко крачки към нея. Спря по средата на стаята.

— Аз спасих Калипсо от смърт. От бавна мъчителна смърт. Зло ли беше това? Жертвах себе си заради Каин, та да не иде пак в затвора. Зло ли сторих? Гледах петнайсет години жена си, която беше с мозъчна смърт. Обгрижвах я. Сменях й памперсите, миех я…

Вместо отново да зададе въпроса, той разпери ръце и дълбоко пое дъх.

— Като всички други живи същества, били те хора, или вируси, само се адаптирах към обстановката. Не моята злост ни доведе дотук.

Той потърка длани една в друга.

— Тук не опира до отмъщение. Нито до добро и зло. Правим каквото е нужно, за да оцелеем. Това е природен закон.

Той направи още една стъпка към нея. Борг вече се потеше обилно и на слабата светлина от крушката на тавана тя виждаше капчици пот по челото му. Той понижи глас.

— Какво мислиш, че биха направили властите с тази проба от вируса, която им носехме? Че просто биха създали ваксини? Защо според теб разузнаването се намеси във вашето разследване?

Той приклекна пред нея.

— Трябва да се събудиш — каза и щракна с пръсти. — Хората трябва да се събудят. Някой в тази страна си играе с огъня. Подрънква с ключовете за ада. Харесва ли ти, или не, студената война се завърна. Приготвяме се за война. Но на хората не се казва нищо. Искам да сложа край на това. Сега.

Кафа се почувства невероятно уморена. Ръката я болеше, носът и брадичката й се подуваха и пулсираха. Беше мокра, воняща, замръзнала.

— Защо просто не се предадеш? Ще ти дадат думата в съда. Тогава всички ще узнаят за вируса, за операцията в Русия. За твоите подозрения. Това не е ли достатъчно? Не умряха ли достатъчно хора вече?

Той я погледна със сурови очи.

— Подозрения — подхвърли подигравателно. — Там е работата. Хората ще ги приемат за безпочвени подозрения на побъркан убиец. Вече не е достатъчно само да се знае — добави той тихо. — Хората трябва да разберат.

Глава 111

„Успех с концерта довечера. Обичам те. Татко“

Фредрик стоя дълго така, загледан в дисплея на мобилния си телефон. Тихо прочете думите на себе си. Опитваше се да си представи как ще ги възприеме Якоб. Чак когато чу тежки стъпки по каменния под на рецепцията, натисна „изпращане“.

При него дойде мъж с костюм и надвиснал над челото перчем. Представи се и протегна ръка.

— Аз съм заместник-директорът на отдела по безопасност. Дошли сте да видите кабинета на Егон Борг, нали? — каза, като погледна баджа за посетители, който Фредрик носеше окачен на врата си.

— Точно така.

Чиновникът се опита да поведе неангажиращ разговор, докато вървяха по яркоосветените коридори на Министерството на отбраната, но Фредрик беше прекалено уморен. Чак късно предишната вечер Кос му бе наредил да се прибере у дома и да си почине. А той така и не бе могъл да спи.

Вратата на Борг бе надлежно облепена с полицейски лепенки, които Фредрик разкъса.

— Както знаете, снощи тук вече бяха двама полицаи, така че не разбирам какво търсите, но…

— И аз не разбирам съвсем — отвърна Фредрик.

Мъжът имаше право. Кабинетът вече бе претърсен и Фредрик нямаше причина да смята, че идвалите тук полицаи не са си свършили работата. И все пак беше дошъл. Просто не знаеше какво друго да прави. Претършували бяха основно фермерската къща в Ломедален, обърнали бяха наопаки дома на Егон Борг и не бяха открили нищо, което да ги насочи къде може да е той. В ранните часове на сутринта образът на часовника на Кафа на пода в стаята за разпити му бе върнал мисълта. Часът на Страшния съд. Коледа беше само след дни, навред се носеше дъх на мандарини и коледни кейкове. Времето бе от съществено значение. Той го усещаше.

Фредрик свали кадифеното си сако и запаса ризата в панталоните си.

— Дали бихте ми донесли чаша кафе?

Мъжът с перчема бе останал на прага. Сега изглеждаше стъписан. На Фредрик му хрумна, че обикновено на заместник-директора кафето му се поднасяше, не го сервираше той.

— Освен ако нямате нещо по-важно за вършене…

— Не, разбира се. Не. — Държавният чиновник се усмихна. — Мляко? Захар? Силно? Слабо? Голяма или малка чаша?

Фредрик нямаше представа дали човекът не се опитваше да прояви хумор.

— Все ми е едно.

Фредрик го помоли да затвори вратата зад себе си. После постави ръце върху очите си. Опитваше се да си визуализира кабинета какъвто го бе видял при последното си посещение тук. Официален. Прост, лишен от всякакви лични елементи. Без снимки и рисунки. Стенната карта с общините на Осло. Спретнато бюро. Лаптоп на бюрото.

Свали ръцете си. Единствената разлика беше, че лаптопът липсваше. Фредрик заобиколи зад бюрото и седна на офисния стол. Имаше удобна облегалка. Започна да отваря чекмеджетата. Имаше кутийка обезболяващи, от онези, които облекчават махмурлук и менструални болки, но нищо от онова, от което страдаше Фредрик. Официални документи. Докато ги прелистваше, мобилният му телефон иззвъня. Кос. Беше дванайсет на обед. Следователите от специалния екип вероятно седяха в кабинета на заместник-началника и го чакаха. Той игнорира обаждането.

— Снощи колегите ви направиха фотокопия на всички документи.

Държавният чиновник се беше върнал. Фредрик му даде знак да влезе и посегна да вземе чашата, която мъжът държеше.

— Ами лаптопът?

— Трябва да го е взел със себе си. Имаме резервни копия на файловете. Колегите ви взеха…

Той закима така енергично, че потокът от думи секна. Заместник-директорът си тръгна, като този път не направи опит да скрие раздразнението си.

Фредрик не го бе грижа. Просто придърпа чашата с кафе и обърна стола към прозореца. Навън бе заваляло дъжд и бюрократите, шляещи се по площада, се бяха разбързали. Онези, които нямаха чадъри, вече бяха мокри и рошави, докато стигнаха до входа.

Мокри и рошави. Той си припомни Крьосюс и смърдящата й козина. Отиването до Фрогнер Парк и проваленото представление с Якоб същата вечер. Кафа, която се бе обадила, и Каин, който искаше да се срещнат. Каин, устремен към смъртта си.

Момент. Фредрик прехапа език.

Онази вечер валеше силен сняг. Но когато се видяха с Каин на строежа в Сьоренга, той му бе лъхнал на пот. Под мишниците му имаше тъмни петна от пот, както и по гърба на суитшърта. Как така не беше вир-вода, ако бе дошъл там през снега? Фредрик се бе нагледал на какви ли не чудатости в полицейската си практика. Но никога не бе зървал стар наркоман да върви през града с чадър. Каин беше бил с Лин, така бе казал на Кафа по телефона. И ако Кафа бе държана на същото място като Лин…

Скривалището на Егон Борг трябва да беше близо до центъра на града. Близо до Сьоренга. В Стария град може би? Гамлебиен?

Извъртя стола толкова бързо, че кафето се разплиска по крака му. Опари го, но той не обърна внимание. Само се взираше в огромната карта на стената. Господи, какъв идиот беше. Егон Борг бе тикнал отговора под носа им, а те нищичко не бяха схванали.

— Господи — каза отново, този път на глас. Изправи се.

Какво им бе обяснил за флагчетата по картата? Червените са съществуващи бомбоубежища, които имат нужда от подобрение. Жълтите са в задоволително състояние. Сините маркират местата, където ще се строят нови.

Ето ги. Четири червени флагчета бяха забодени на територията на Стария град. Но сред тях изпъкваше едно. Беше точно до жилищна сграда на улицата, където бе живял Исмасил Салебан. Точно до църквата „Гамлебиен“. На по-малко от триста метра от строежа, където Каин се бе срещнал със създателя си.

Глава 112

Дълги тънки черти. Бяха издраскани в стената до леглото. Двайсет и три бяха, тя го знаеше. Броила ги беше отново и отново. Какво ли означаваха? Дни или часове? Седмици? Или нещо напълно различно? Боята беше остъргана от стената с такава сила, че чак бетонът бе пострадал. Тя се надяваше да е използван някакъв инструмент, не нокът. Нокътят на Лин. Кафа бе размишлявала върху това в продължение на няколко часа, след като Егон Борг си беше тръгнал. Душила беше одеялото. Същият мирис на невинност, който бе доловила в коридора в апартамента на Лин.

Независимо дали Лин бе отброявала часове, или дни, Кафа знаеше, че нейните чертички ще са по-малко.

Не можеше да лежи така с изпъната нагоре ръка. Боцкането и изтръпналите пръсти бяха знаци, че кръвообращението й вече отслабва. Ако не се размърдаше скоро, ръката й щеше да изгние от гангрена. Започнеше ли веднъж, щеше да се развие бързо. Виждала бе снимки на почернели крайници.

Кафа се изправи в леглото, издърпа тънкия дюшек изпод краката си и го нави на руло, преди да опре края му в стената. Облегна се на него. Когато стомахът й започнеше да се свива от жажда и глад, щеше да го прегърне.

Дойде сънят. Размазани миражи. Мимолетни образи на тъмни и студени стени, на движещи се сенки; тя тичаше. Тичаше ли, тичаше сама, гола и нащрек за опасност. Сънищата се примесваха с реалност, а реалността — със сънища. Болящата я ръка. Сенките. Двайсет и трите черти, издълбани в бетона с нокът, пластмасовата чаша и капещата вода. Бръмченето на фризера и движещите се сенки. Тихи шушнещи гласове.

Един тих шушнещ глас. Тя замръзна и главата й се извъртя на една страна. Към дюшека. И той стоеше там. На пода пред нея.

Лицето му бе изкривено в агония. Имаше тъмни кръгове под очите и в нейното въображение кожата му сякаш се промени от тъмна в светла. Той не говореше, а съскаше, когато й подаде чаша вода от чешмата.

— Много креативно — отбеляза, като посочи към дюшека. — Вониш.

Тя изпи водата. Главата й се прочисти и сенките избледняха.

— Вече знаят, че ти си ме отвлякъл — прошепна. — Каквото и да си замислил, където и да възнамеряваш да пуснеш вируса си, те ще те чакат.

Той отстъпи крачка назад. Изучаваше я.

— Знаеш ли какво видях — заговори той с дрезгав глас. — Онази вечер на остров Урмьоя, когато убих Агнес и полицая?

Кафа нямаше енергията да го погледне в очите, така че остана втренчена в пода. Обувките му блестяха, лъснати съвсем наскоро. Носеше тъмни панталони, бяла риза и жилетка от костюм. Облечен беше за парти.

— Видях колегата ти. Байер. Седеше в колата. Разменяше патроните в пълнител на пистолет. Защо го е правил според теб?

Това я накара да вдигне очи. За какво говореше той?

— Всички си имаме своите демони — промълви тихо той.

Той също вонеше. Дори Кафа, омазана в собствените си изпражнения, можеше да подуши как се беше окъпал в афтършейв. Мирис на тъмно дърво, кардамон и нещо органично. Животински жлези.

— О, моля те, не… — ахна тя и вдигна глава. Сега, когато той застана директно под нощната крушка, можа да види. Не въображението й му бе приписало цветове. Егон Борг бе намазал с фондьотен цялото си лице. Под него тя различи контурите на мехури.

Егон Борг не криеше оръжие или епруветка с вирус някъде. Егон Борг бе самото оръжие. Инфектирал се бе с едра шарка.

Глава 113

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Снайперистката пушка PSG 90 на Стафан Хейхе все още лежеше до вещите му. Но раницата на Аксел я нямаше. Използвали бяха раниците като барикада срещу вятъра при отвора на палатката. Аксел отвори стоманеното куфарче с пробите от вируса. Съдържало бе два запечатани стоманени цилиндъра. Сега ги нямаше. Платнището при входа бе отметнато настрани. Лицето на Егон бе пламнало от гняв.

— Мръсникът е избягал.

Аксел завъртя куфарчето към него, та да види сам.

— По дяволите.

Бързо и мълчаливо се изкачиха нагоре по клисурата към наблюдателния пост в началото на долината. Единственото, останало след Хейхе, бе мърляво бяло наметало. Плющеше лениво под вятъра.

Платото под тях бе покрито с девствен сняг. Макар вятърът да бе утихнал, още духаше достатъчно, че да вдига облачета ситен сняг и да затруднява видимостта. Аксел огледа сиво-белите гъсти облаци. Едва различи слънцето зад тях ниско над хоризонта. Още час и щеше да се стъмни.

— Той ще ни докладва — просъска Егон.

Нас? Аксел погледна безизразното лице на приятеля си, но не го поправи. У него имаше някаква упорита и мрачна целеустременост, която плашеше Аксел. На какво всъщност бе способен Егон?

До този момент Аксел си бе мислил, че каквото и да станеше, нещата щяха да се подредят добре за него. Не Аксел бе насочил пистолет към главата на колега. Не той бе пръснал мозъка на сержант Баке по протрития килим в изоставен апартамент. Егон го бе направил.

Но пък Аксел не го бе спрял. Не се бе намесил. Тъкмо обратното. Бе помогнал на Егон да се отърве от трупа. Бе сложил камъни в чувала за трупове и заедно бяха хвърлили тялото в калните води на фиорда. В цивилния свят това бе известно като унищожаване на улики.

Накрая му просветна. Той не беше свидетел. Аксел беше съучастник.

Също както снегът бе направил света на платото пред тях плосък и те трябваше да изгладят и заличат всичко, лежащо зад гърба им. Трябваше да хванат Хейхе. Да му вкарат ум и разум, преди да е пресякъл границата.

— Вятърът трябва да е скрил следите му — посочи Аксел.

Егон го изгледа отегчено.

— Ела — каза само той и се отправи обратно към палатката. — Увий добре Калипсо. И вземи пушката.

— Нима ще я оставим? — Аксел се спъна и едва не се просна в снега в опит да догони приятеля си. — Ще отнеме време да открием Хейхе. Ако изобщо го открием.

— Той не е пресякъл платото. Отправил се е към брега.

Разбира се, че така беше постъпил.

Кръглите меки бузи и скромното държане не го бяха заблудили, но Аксел се бе оставил да бъде заслепен от лицето на Янус. Пренебрегнал бе факта, че Стафан Хейхе преди всичко беше войник. Бдителен, силен, находчив. И по-важното: беше умен. „Най-същественият ви мускул е между ушите“, така бяха наставлявани морските пехотинци при обучението. И беше вярно. А Стафан Хейхе би трябвало да е знаел, че няма да може да надбяга двама норвежки морски пехотинци със снегоходки. Затова не се бе и опитал. Последвал бе реката към долината. Аксел го осъзна чак сега. Планът на Стафан Хейхе беше да изчака до мръкване, докато норвежците поемеха напред с Калипсо, и после да върви по следите им.

Зърнаха го след трийсет минути. Високата фигура бе на по-малко от километър пред тях, приблизително до голите брези, подаващи се от снега. През бинокъла си Аксел видя, че Стафан Хейхе не се движеше бързо. Вместо това внимаваше да прикрива следите си. Бе уверен. Сигурен, че те не биха отгатнали плана му.

Ускориха ход. Аксел изпита прилив на облекчение. Само да можеха да го настигнат сега, всичко щеше да си дойде по местата.

Войниците бяха почти на разстояние да могат да му извикат, когато предчувствие накара Аксел да спре.

— Чакай.

Коленичи долу в снега.

— Нещо… — прошепна. — Нещо не е наред.

Шведът се бе отправил към последното стръмно речно дефиле, преди теренът да стане равен, и скоро щеше да е на дъното на долината. След около минута щяха да го изпуснат от поглед. Аксел го наблюдаваше през бинокъла си. Хейхе беше преметнал автомата си през рамо и се движеше със същата скорост като преди. Нищо не подсказваше, че ги е забелязал. Кое тогава бе предизвикало реакцията на Аксел?

И тогава я видя. Ловна хижа под клисурата, много подобна на онази, където бяха открили заразеното от едра шарка семейство. От отвор в покрива нагоре се виеше тънка струйка дим. На фона на снега бе незабележима, но по-отвисоко, където зад нея бе тъмният залив, пушекът се виждаше като фина издигаща се мъгла.

Той подаде бинокъла на Егон и свали от рамото си снайперистката пушка. Проследи шведа през телескопичния мерник. Спомни си първата им среща. Тогава Хейхе наблюдаваше Аксел така през мерника на заредено оръжие.

— Дали няма среща с някого? Или проверява обитавана ли е хижата?

— Очисти го — отсече Егон.

— Какво?

— Ако се срещне с някого, ще ни издаде. В случай че го заловят, ще ни изпее.

— Искаш да го застрелям в гръб?

Аксел свали пушката. Студът, плъзнал по тялото му, бе изпомпан от самото му сърце. Когато срещна очите на Егон, у него всичко се вледени.

— Бих го направил сам — каза приятелят му и повдигна бинтованата си ръка, — само че не мога.

Да си морски пехотинец, означава да си подготвен да убиваш. Аксел Тране се бе готвил за този момент. Вече не изпитваше съмнения, че е способен да убие. Нямаше съмнение също така, че бе решение, с което щеше да му се наложи да живее до края на дните си. Надявал се бе да се случи при самоотбрана.

— Трябва да решиш — каза Егон. Гласът му звучеше лековато. Като на Хейхе, хрумна му. — Скоро ще се скрие от поглед.

Аксел се прицели и дръпна спусъка.

Не изискваше кой знае какво умение. Не и от такова разстояние. Не и с такова оръжие. Улучи Стафан Хейхе точно където бе възнамерявал. В рамото. Пукотът от пушката отекна из долината. Насочи телескопичния мерник към ловната хижа. Зачака. Вдиша. Още чакаше. Издиша.

Нищо.

Усети бузата си изтръпнала, когато подпря приклада на пушката в снега пред себе си. Вдигна поглед. Егон стоеше изправен, висок, неподвижен. С вдигнат пистолет. Беше насочен право към главата на Аксел. Видя презрението му.

— Егон…

— Стреляй по него отново. Пропусна. Той е жив.

Не можа да намери точните думи, така че само поклати глава. Усещаше душата си притисната към слепоочията. Устата му се напълни с лепкава слюнка.

— Не. Ще го вземем с нас. Ще го накараме да размисли. Той държи на Калипсо, нали видя?

Гневният взор на Егон. Устните му, бледи като кожата. Сега щеше да го застреля. Аксел бе убеден в това. Егон щеше да го убие. И тогава внезапно приятелят му вдигна глава. Присви очи към надвисналото небе. Какво гледаше? Аксел се обърна. Там имаше полярна сова. Практически беше цялата бяла.

— Тогава сам ще го направя. Чакай ме при палатката.

Егон пое с широки крачки през снега с пистолет в ръка. Не се обърна назад. Нито веднъж.

Вече се бе стъмнило, когато Егон се върна. Аксел беше опаковал палатката. Облякъл бе Калипсо. Стрелна го крадешком, но в мислите си Егон бе другаде.

— А вирусът? — прошепна Аксел.

Егон се прокашля замислено.

— Няма го. Мръсникът трябва да го е скрил някъде.

После хвърли нещо на снега помежду им. На светлината от луната, проблясването на снега и блещукането на звездите го видя — малко червено парче месо. Езикът на Стафан Хейхе.

— Ето това е — каза Егон. — Така се случва с доносниците. Никога не го забравяй.

Глава 114

Жилищната сграда бе бетонна, порутена, датираща отпреди войната. Покрай вратите и первазите имаше изронена мазилка, на прозорците на партера висяха избелели басмени завеси. Младежите, застанали край входа, почти не погледнаха високия човек, привел се на улицата в опит да си поеме дъх.

Фредрик бе тичал. Спринтирал беше. От сградата на министерството край крепостта Акершхюс дотук разстоянието бе по-малко от километър, така че, вместо да си проправя път през централните улици на града със сирена и святкаща синя лампа, той бе тичал по крайбрежната пешеходна алея покрай новата опера и кривата усмивка на комплекса „Баркод“.

Апартаментът, където бе живял Исмасил Салебан, беше в сграда малко по-нагоре по улицата. Но целта на Фредрик бе тази сграда тук. Защото тя беше отбелязаната с червено флагче на картата на Егон Борг. Скривалището му се намираше под старата паянтова постройка. Докато Фредрик тичаше, парчетата от пъзела се бяха наместили. Момчето не се бе заразило от едра шарка в Сомалия. Беше си играло в квартала, както правят децата. Един ден трябва да бе проникнало в бомбоубежището. Любопитните му пръстчета бяха пипали неща, които определено не би бивало да докосва. Борг трябва да го бе изненадал и набил. Или пък Каин може би. Вече нямаше значение. Така или иначе момчето беше пострадало, това нямаше как да се игнорира. Бащата никога не го бе пипвал с пръст. Когато момчето се бе разболяло и умряло, само Каин и Егон бяха наясно за причината. Какво беше казал Каин на Кафа? Че знаел нещо, което щяло да промени всичко. Вирусът. Прав беше за това, тъй че Бог да е на помощ на всички.

Кос и „Делта“ скоро щяха да са тук, но Фредрик нямаше намерение да ги чака. Овладя дишането си, обърса мустаци и мина през входа. Разнасяше се кисела миризма на лош канабис, боклука, за който богаташчета и купонджии плащаха прекомерно висока цена край река Акер.

— Ченге ли си?

Тези типове обикновено много ги биваше да разпознават полицаите. Бяха трима и на него те също му бяха ясни. Печени момчетии в крадени канадки.

— Къде да намеря домоуправителя?

— Не разговарям с ченгета.

Чак като ги приближи, видя, че най-ниският в групичката — дребно същество с белези от акне — всъщност е момиче. Тя им беше говорителят.

— Слушай, малка мърло, след десет минути тук ще гъмжи от полиция. Още сега мога да ви арестувам, че пушите трева, или пък ще ми кажеш къде е домоуправителят и ще си оберете крушите.

— Нямаш право да ме наричаш мърла. Обидно е. Мога да се оплача.

— Ясно — отвърна Фредрик. — Май току-що те видях да гълташ нещо. Дрога, а? В такъв случай ще трябва да те обискираме и да ти бръкнем по всички отвори. Ей това вече е обидно.

Тя го измери с поглед. После сви рамене.

— Няма домоуправител. Но може да говориш със стареца от втория етаж. Той сменя крушките и разни други такива.

Старецът се оказа затлъстял и с къдрава коса, но без помен от брада. Взе връзка ключове и поведе Фредрик през задния двор покрай контейнери за смет, пълни с боклуци и строителни отпадъци. Обясни, че целият район бил подновяван. Две от съседните жилищни сгради вече били съборени. Озоваха се в задната част на сграда, където бетонни стъпала водеха към мазе.

— Мога да ви дам връзка ключове. Вече дадох една на човека от общината — каза мъжът, докато се бореше с ключалката към бомбоубежището. Вратата беше ръждясала и покрита с графити.

Фредрик разхлаби пистолета в кобура на бедрото си.

— О, мамка му. Нещо сериозно ли е?

— Искам да излезете на улицата и да чакате пристигането на полицията. После ги доведете тук. Има ли други изходи?

Мъжът неохотно поклати глава.

— Мисля, че не.

Вратата беше тежка и на Фредрик му се наложи да я отвори със сила. На тавана по жълтия коридор имаше лампи с абажури, които се залюляха от течението. Светлината бе бяла и остра, въздухът — топъл и лепкав. Фредрик държеше пистолета си с две ръце, дишането му се ускори.

Ослуша се. Нито звук. Два отвора в стената вляво от него. Надникна иззад ъгъла в първия. Вътре бе тъмно и светлината от коридора помръкваше, преди да достигне до стените. Трябва да беше голямо помещение.

Приклекна и коляното му болезнено запулсира. След лудешкия му бяг скоро щеше да започне да се схваща. Взе буца бетон, откъртила се от стената, и я метна вътре. Ехото прозвуча кухо. Когато се изправи, чу щракване. Тих автоматичен звук, не от нещо живо. И все пак космите по ръцете му щръкнаха. Миришеше на мазе и застояла вода. Но не на хора. Нито дори на труп. Нито на изпотени от ужас тела. А той беше дошъл за хора. Дошъл бе тук да открие Кафа.

Фредрик продължи надолу по коридора. Другият отвор бе блокиран от стоманена врата от същия тип като онази, която бяха взривили във фермата в Ломедален. Беше по-нова от останалия интериор и без петна от ръжда, а по пода още имаше наслоен фин прах от пробиването на дупки за винтовете в бетона. Трябваше да се наведе, за да погледне през кръглото стъкло.

Стомахът му се преобърна. Ченето му увисна. Гледаше в слабоосветена неголяма стая с бетонен под и лющеща се боя. Хладилник и легло до стената. И на него лежеше тя. Или по-скоро висеше. Неподвижна, отпусната върху навит на руло и изправен върху леглото дюшек. Ръката й бе прикачена с верига към тавана.

Фредрик натисна бравата. Беше заключено. Два изстрела. После ритник с всичка сила.

— Кафа!

Господи, как вонеше тук. Но тя още бе жива. Кафа потрепна и се обърна към него. Първо се взираше с почуда, после с примирение. Беше практически гола. Носеше само окървавен сутиен и боксерки. Оклепани с кръв и изпражнения.

— Намерил си часовника ми — прошепна.

— Да.

— Знаех, че ще разбереш.

Тишина. Оръжия. Трепкаща светлина от фенерчета и отсечени заповеди. Себастиан Кос на прага. Беше кимнал сковано на Фредрик.

— Добра работа.

В съседната стая откриха още лабораторно оборудване. Лаптопа на Егон Борг. Последното му постване, преди да пусне на воля лудостта си срещу света.

Полицайка даде на Кафа тениска, чисто бельо и вълнено одеяло. Постави на ръката й превръзка през врата. Фредрик й помогна да отстрани нечистотията от себе си с влажна кърпа. Сега седяха тук.

След като снимаха тялото на Лин във фризера, разследващите местопрестъплението извадиха замръзналия труп отвътре и го положиха върху парче бяла плътна пластмаса. Сега Фредрик и Кафа гледаха очертанията на тялото на Лин под чаршаф. Линейката чакаше вече от час, но Кафа отказваше да тръгне. Просто искаше да седи. Да говори. С тих глас предаде в обобщен вид разговорите си с Егон Борг. Убийството на сержант Баке. Описа опита си да се освободи.

— Възможно е той да ме е заразил — каза тя и постави глава на рамото му.

Не беше заразна. Нямаше да бъде, докато не развиеше симптоми. Дори и така Фредерик би очаквал, че като знае това, ще се уплаши. Че ще се отдръпне. Но не го направи. Прегърна я. Задълго. Накрая изправи гръб и стисна дланите й. Бяха сухи и студени.

— Разправял ли съм ти някога историята за колието с патешкото сърце? — попита я.

Тя поклати глава и той й разказа за Микаел Морениус и жена му Сафира, за мисията в Кавказ и за Педер Расмусен, който избягал с колието в червата си. Описа как Морениус изгубил и жена си, и ръката си, но не и надеждата да си върне колието.

Стори му се чува сподавен смях от Кафа.

Фредрик стана от леглото и приклекна до мъртвото тяло на Лин. Отметна чаршафа настрани. И ето го него там. Големият овален медальон, украсен с рубини. Замръзнал върху кожата между гърдите й над гръдната кост. Разгледа я внимателно. Очите й, полузатворени, изглеждаха по-големи и изпъкнали, отколкото на снимките й, които бе виждал. Долната челюст не се бе приплъзнала назад както обикновено става, когато мускулите спрат да работят. Вместо това брадичката й бе издадена напред и демонстрираше дързостта, с която трябва да бе посрещнала смъртта. В ъгълчетата на устата й имаше следи от замръзнала кръв, а ръцете й бяха поставени една над друга върху корема.

Той хвана колието и го дръпна. Медальонът остави червено петно без кожа с размерите на детска длан. Пусна го на пода и стъпи върху него. Студеният метал се пропука и медальонът се отвори. Той подаде едната половина на Кафа — онази, съдържаща трите ампули. Прозрачно капаче покриваше иглата, стърчаща в края на всяка от тях.

— Без тези — заговори Фредрик — животът би си протекъл нормално. Никой не би слушал онзи психопат Педер Расмусен. Никой не би си помръднал пръста да го освободи. Ракът щеше да убие Леонид Гусев и той щеше да отнесе тайната си в гроба. Андреас. Аксел, Агнес и Каин. Тя… — погледна тъжно Лин. — Щяха да са живи днес.

— Андреас — промълви Кафа. В очите й се настани умислено изражение. Сякаш спомен бе събуден от дълбок сън.

Фредрик взе една от ампулите.

— Леонид Гусев каза, че има доказателство за истинността на думите си. Че то е скрито в колието „Сърцето на патицата“. Ето го. Всяка от тези ампули съдържа доза ваксина, създадена за защита от този конкретен щам едра шарка. Ваксината действа дори ако си вече заразен.

— Ваксина? Сигурен ли си?

— Най-голямата тайна не е вирусът, а ваксината. Съвсем малко хора биха имали достъп до нея. Това доказва, че Гусев наистина е бил онзи, който твърдеше, че е. Знаел е за норвежката операция и че норвежците са откраднали вируса. Знаел е, че войникът Бьорн Баке не е бил убит от руснаците, а от свой човек.

Фредрик й даде ампулата. Другите две сложи в джоба си. Отново седна до нея.

— Не забравяй да накараш парамедиците да ти я поставят скоро — каза той и я смушка с лакът.

Очакваше усмивка, но получи само мрачен поглед. Тя беше на ръба да изрече нещо, но преди да бе имала време, телефонът на Фредрик издаде сигнал за текстово съобщение. От Себастиан Кос.

— Колата на Егон Борг. Пред руското посолство е.

Глава 115

Животът няма стойност без смъртта. Вечността е кухо понятие. Да вземем въздуха например. Ако човешко същество бъде лишено от въздух за мъничка част от живота му, всичко се оттича. За повечето от нас десет минути са достатъчни. И все пак въздухът няма цена. Толкова много е, че си мислим как ще трае безкрайно.

Ето защо животът без смърт също няма цена.

Мислеше си за това, когато отвъртя капачето на спрея за нос и го пъхна в ноздрата си.

Мина му през ума колко немъжествено бе това действие. Колко неприсъщо за личността му. Ако можеше да избере изход, би се застрелял. Изстрел в устата. Мирис на масло и добре поддържано дърво. Кръв, мозък, парченца череп, коса и олово.

А сега — само студено усещане в носа. Това бе всичко.

В последвалите дни бе изпитал възбуда. Проверявал бе тялото си за признаци, симптоми, потвърждение, че нещата са се задействали. Първото вцепеняване на мускулите, тихо предупреждение за наближаващата буря.

Сигурното знание за смъртта дава смисъл на живота. В дните преди болестта да се развие, чувствителността му бе изострена. Вибрациите от трамвая, минаващ покрай него по улицата. Предчувствието за сняг, когато вятърът промени посоката си над Гамлебиен и прогони градските миризми. Тонът на пленената жена, когато осъзна какво я чака.

Най-силната реакция дойде, когато удуши Лин. Ерекцията му. Никога не бе изпитвал нещо подобно. Не беше някакъв извратен тип, който откриваше сексуална наслада в смъртта. И не беше го усещал оттогава. Но чистият жизнен сок бе нахлул във вените му. Мускулите му се пръскаха, кръвта му пулсираше мощно. После бе спал като пън.

А сега болестта беше дошла.

Гърбът го болеше. Имаше температура. Виеше му се свят и му се повръщаше. Беше като тежък пристъп на грип. А после и тръпките — боцкането по кожата подобно на болезнени горещи целувки, признаци, че вирусът си пробиваше път в клетките му — и първите индикации за обрив. Наричаха изражението на онези, обречени да умрат, „тревожното лице на едрата шарка“. Идва едновременно с първите сигнали за обрив. Чел беше за това и в огледалото виждаше, че е вярно.

Мехурите се бяха появили вчера. Сега вече бе истински болен. Взел бе много лекарства, болкоуспокояващи и противовъзпалителни. След ден-два нямаше да му е останала енергия за друго, освен да лежи в леглото. Но неговото пътуване нямаше да е тъй дълго. То щеше да свърши тук.

Стоеше в сянката на стена на пресечка. На разстояние от него минаваха таксита и светлините на спирачките им се отразяваха в леда. Мъжете бяха с тъмни костюми, жените — с направени прически. Деца си шушукаха развълнувано.

— Успех — промълви той. На себе си. И на Калипсо.

Глава 116

Кафа не искаше да си отива у дома. Нито пък искаше да иде в болницата. Седеше до Фредрик на задната седалка на патрулната кола, без да казва нищо. Когато колата завиеше на ъгъл, двамата се блъскаха един в друг. Ярката синя светлина отскачаше от прозорци и пътни знаци и му позволяваше да види лицето на Кафа. Беше сурово изопнато и мрачно. Тя се взираше в облегалката за глава пред себе си.

Случило ли се бе нещо в мазето? Нещо, свързано с Егон Борг, което не му бе казала? Пламъчето в очите на Кафа го тревожеше.

В полицейското управление лекарят на ведомството я чакаше. Кос зае мястото й в колата.

— Няма да ни пуснат вътре — направи мрачно предвиждане заместник-началникът, когато навлязоха в тунела „Ватерландс“ и колата се изпълни с жълта светлина.

— Руснаците ли?

— Дяволски упорити са. Тази вечер в посолството има прием. Външните министри на Русия и Норвегия са там, както и посланици и дипломати от половината свят. Едри индустриалци, депутати.

Кос прокара пръсти през косата си.

— Идеалната мишена за терористичен акт. Само че руснаците отказват евакуация, а посолството е тяхна суверенна територия. Нямаме власт там.

То се знае, че руснаците нямаше да пуснат група тежковъоръжени норвежки полицаи. Егон Борг нямаше как да не го е знаел.

— А самият Борг?

— Не е забелязан. Колата му е там, но той е изчезнал.

— Значи е вътре в посолството, а?

Когато наближиха кордона, поставен през Драменсвайен, намалиха скоростта. Явно се бе разнесъл слухът, че нещо не е наред, защото на тротоара се бяха струпали телевизионни екипи. Полицай с автомат повдигна лентата. Преди да имат време да минат под нея, към задните прозорци се долепиха телевизионни камери и Фредрик чу как полицаят крещи на репортерите.

— Проклети лешояди — процеди Кос, преди да продължи. — Руснаците твърдят, че имат пълен контрол над случващото се в посолството. Началникът на полицията говори с Външното министерство. И те са безпомощни като нас. Ако норвежкият външен министър излезе в този момент от посолството, това би предизвикало международен инцидент. Руснаците ще се обидят и целият свят ще разбере, че нещо става, а отгоре на всичко ще бъде предавано на живо по телевизията.

Заместник-началникът на полицията стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— По дяволите — промърмори.

Колата спря на улицата пред тухлена сграда с ограда, най-внушителната от посолския комплекс. Кос тупна силно шофьора по рамото.

— Вън — нареди му.

Фредрик се наведе напред на седалката си да наблюдава шоуто. Дори тук, в модния квартал Скарпсно, съседите бяха по прозорците и надзъртаха зад коледната си украса. Тежковъоръжени полицаи се движеха нагоре и надолу по улицата. Високите антени, сателитни чинии и масивни стоманени сандъци с наблюдателно оборудване, с които руснаците и американците винаги декорираха чуждестранните си мисии, почти не се виждаха на фона на нощното небе. Охранители, облечени в костюми, с издутини от оръжията под мишниците си наблюдаваха спектакъла от вътрешната страна на парапетите.

— Какво е замислил той, Байер? Какво иска Егон Борг?

— Казал на Кафа, че хората трябвало да разберат — отвърна Фредрик. — Че да им се каже, не е достатъчно. Така че, предполагам, гони публичност.

Мислеше за това още откакто Кос му съобщи къде е паркирана колата. Пред руското посолство. Руснаците бяха създали вируса на едрата шарка. Те го бяха пуснали. Оставили бяха семейството на Анастасия Сиянина да умре, а после и нея самата. Мотивът бе очевиден.

Защо тогава усещаше нещо фалшиво?

— Ако той успее да разпространи вируса там вътре, Байер… това би било катастрофа. Господ знае какво може да предприеме Москва в случай на нещо подобно.

Фредрик простена. Не непременно презрително, а защото по някакъв начин човечеството само си бе докарало това. Егон Борг, побърканият вестоносец. Въпреки всичките му злодеяния не действаше ли той от името на всички ни? За ползата на човечеството? Може би светът трябваше да знае, че руснаците притежават вирус, чието въздействие може да се сравни само с това на ядреното оръжие. Ами норвежците? Бяха ли те по-добри? Кой бе проникнал на руска територия не за да унищожи проклетия вирус, а за да го открадне? Не заслужаваха ли хората да знаят това?

И тъкмо тогава Фредрик разпозна корените на собствените си съмнения. Той бе срещал Егон Борг. Проучвал бе миналото му. Борг не бе човек, движен от идеология. Никога не се бе обричал на нито една политическа кауза. Не постваше възгледите си в интернет пространството, не участваше в протестни маршове. Ако Егон Борг бе дотолкова разстроен заради човечеството, защо бе чакал повече от двайсет години? Що за човек би искал да разпространи вируса на едра шарка на коледно празненство?

Въздъхна дълбоко и се облегна на седалката. Погледна Кос, втренчен ядосано пред себе си.

— Не опира до политика — каза Фредрик. — Лично е. Егон Борг иска отмъщение. Човекът или хората, които са мишената, са го наранили.

Прекъсна го ръка в ръкавица, поставена върху стъклото. Полицай направи жест към заместник-началника да отвори прозореца.

— Открихме раница в колата на заподозрения. В нея има стоманен контейнер с клапа.

Глава 117

Ръцете му тръпнеха, докато нахлузваше фините бели ръкавици. Огледа се във високото огледало в гардеробната. На острата светлина петната по лицето му бяха невъзможни за скриване дори с грим. Но там навън… никой нямаше да забележи. Малките твърди пъпки бяха готови да се пръснат. Не само по лицето, но и по ръцете, краката и стъпалата. Паразитите се бяха репродуцирали в него и сега потомството им си пробиваше път навън към свободата. Чел беше за това. Предполагаше се, че болката при пръсването на циреите ще е екстремна. Обзе го порив да дере с нокти гърдите си под памучната риза.

Сакото на костюма бе прилепнало по раменете му и той вече се усещаше плувнал в пот. Разхлаби папийонката си, доколкото бе възможно, и все пак възелът й още притискаше врата му.

Не смееше да вземе още обезболяващи. Главата му и така вече се въртеше. Вместо това затананика мелодията. Онази, специалната на Сусане и Калипсо. Имаше задача, която да свърши.

Отвори вратата към коридора. В далечина чуваше развълнуваната човешка глъчка. Щеше да им изнесе представлението на живота им.

Глава 118

Той вече беше сигурен. Фредрик бе виждал високата фигура с палто и мека шапка. Сега същата тази фигура стоеше до някакви журналисти от другата страна на кордона. На Фредрик му се стори, че очите на мъжа проблеснаха, когато погледите им се срещнаха. После мъжът се обърна. Закрачи с дългите си крака между хора, събрали се в пресечка. Фредрик тъкмо щеше да хукне след него, когато го спря вик.

— Фредрик! Мамка му, Фредрик, това е пълна гадост.

Беше гласът на Тересе Грьофтинг.

Голям дъб се извисяваше на улицата и под него бе паркиран синият фиат на Егон Борг. Фредрик изруга и изгледа как мъжът кривна зад жив плет и се изгуби от поглед.

Тересе изпълзя навън от колата с голяма предпазливост. Апаратът за дишане на защитния й костюм изсъска. Зад визьора челото й блестеше от пот.

— Контейнерът е с размер на термос. Поставен е странично на дъното на раницата и в нея има малък отвор за клапата. Устройството има задействащ механизъм. Изглежда домашно изработен, но който го е измислил, си разбира от работата. Раницата лежеше на пода от страната на пътника.

— Но не е заредена с експлозиви?

Грьофтинг поклати глава.

— Ами съдържанието?

— Не можем да рискуваме да пипаме нищо, докато колата не бъде на охранявана територия. — Тя потърка една в друга дебелите си защитни ръкавици. — Но не се иска кой знае какво въображение, Фредрик. Ако това чудо съдържа вируса на едра шарка и той бъде пуснат там вътре… — Тя погледна към посолството, без да завърши изречението си. — Трябва да се връщам.

Извърна се, а материята на торбестия й костюм прошумоля, когато тя пое бавно към колата.

Навсякъде имаше полицаи с автомати. Фредрик погледна към Тересе, докато се качваше във фиата, преди отново да закрачи напред-назад пред оградата на посолството. Извади блистер от джоба си. Беше останало едно хапче. Усети го на адамовата си ябълка, като го глътна на сухо. Хвърли последен поглед в посоката, където бе изчезнала онази фигура. Нямаше следа от мъжа, разбира се. Кой беше той, по дяволите? Възможно ли бе да е самият Егон Борг? Не. Нещо му подсказваше, че не е.

Борг вече беше болен и заразен. И все пак бе оставил контейнер с вируса на едра шарка в колата си. Защо? Още атаки ли планираше?

Металното фолио на блистера изпука в ръката на Фредрик. Продължи да стиска, докато не усети болка.

Борг трябва да бе съзнавал, че колата му ще бъде открита. И все пак я бе паркирал точно пред руското посолство. Изглеждаше проява на небрежност. Ала Егон Борг не бе оставил у него впечатление за небрежен човек. Това го безпокоеше. Защото ставаше нещо, което Фредрик не проумяваше.

Защо се бавеше руснакът? Фредрик се канеше да му позвъни отново, но преди да е имал време да го направи, чу стъпки по асфалта зад себе си. И ето я, че стоеше там. С дълго черно палто, шал и висяща на превръзка ръка.

— Кафа? Ти си тук?

— Скъсани връзки в рамото, това е всичко. Дехидратирана съм и гладна… Но един душ и чисти дрехи много ме освежиха.

— И те пуснаха да работиш?

— Не съм искала разрешение.

Той посочи към фиата, но Кафа само въздъхна. Вече я бяха въвели в курса относно контейнера с вируса.

— Хакнахме компютъра на Егон Борг — каза му. — Написал е имейл с определен час на изпращане в… — Тя вдигна ръка, но ръчният й часовник още беше в управлението.

— В шест — допълни той.

— След час и половина.

Имейлът беше кратък и тя го бе запаметила.

— „За Гюдбран Фалсен. За Калипсо. Вие сте отговорни. Мръсници.“ Гюдбран Фалсен — повтори тя. — Той е бил лейтенантът, който се е заразил от едра шарка при мисията в Русия, нали?

Фредрик кимна.

— Така ни каза Агнес Усе. — Хвърли настрани празния блистер. — До кого е имейлът? — попита. — До посолството?

— Имейлът има само един получател. Феликс Гюн.

— Феликс Гюн?

— Генерал-майор Гюн. Той оглавява армейски оперативен екип към Командването на отбраната. Изпратихме патрул. Той е у дома си във Винрен. Казва, че не разбира.

— Генерал-майор Гюн — прекъсна я Фредрик. — Познавам го. По-точно, виждал съм го. На конференцията по отбрана в Холменколен. Той представи премиера, преди конференцията да бъде прекъсната. Защо на него?

Кафа поклати глава.

— Както казах, Гюн твърди, че не знае.

— Провери го — поръча Фредрик. — Провери миналото му. Защото това е лично. „Вие сте отговорни. Мръсници“ — повтори бавно той. — Егон Борг и Феликс Гюн сигурно се знаят от едно време.

Чу стъпки от другата страна на оградата на посолството. Най-после. Фредрик кимна бързо на Кафа.

— Направи го — прошепна.

Глава 119

Фьодор Ларинов се беше наметнал с кафяво кожено палто над вечерния костюм. Военният аташе стоеше зад стоманена порта, водеща към заграден проход. Жената охранител зад него беше с две глави по-ниска от Фредрик, с десет години по-млада и облечена в черно. Изражението в очите й и късата й червена коса му напомниха на Черната вдовица — паяка, който изяжда мъжките след сношение.

— Това е крайно неудобно — отбеляза ниският очилат мъж.

— Моля ви, пуснете ме — каза му Фредрик.

Ларинов погледна маратонките на Фредрик. Измери го, като бавно вдигна брадичка. Ако търсеше несъвършенства, очевидно бе открил много. Накрая погледна Фредрик право в очите.

— Изключено е да нахлуете в руска територия. Норвежката полиция няма правомощия тук.

Фредрик сграбчи решетките на портата.

— Няма да има нахлуване, ако бъда поканен — посочи и погледна охранителката. Тя гледаше намръщено ръцете му, сякаш ги бе поставил върху нея, а не върху решетките.

— Много добре знаете за какво става дума. Егон Борг е носител на зараза. Инфектирал се е с щам на вируса на едра шарка, руски вирус, и…

— Необосновани предположения — прекъсна го руснакът.

Фредрик изсумтя.

— Познавам лично Борг. Виждате ли фиата ей там? Открихме в него раница с контейнер, който несъмнено съдържа вирус. — Стисна пречките по-здраво и понижи глас. — Това вече не е игра, Ларинов.

Аташето присви очи и прехапа долната си устна, докато тя побеля.

— Посланикът държи това да стане при абсолютна дискретност. Вие сте мой гост. Няма да се отделяте на повече от три крачки от мен в нито един момент.

Фредрик бе подозирал, че решението да бъде допуснат, вече е взето. Руснаците не бяха глупаци.

Червенокосата протегна ръка и Фредрик й даде оръжието си. После беше подложен на серия силни поплясквания отстрани по тялото, под мишниците и около слабините. Очите му плувнаха в сълзи от болката.

Охранителката примигна насреща му.

— Нет.

— Последвайте ме — каза аташето. Лачените му обувки потракваха върху асфалта.

Когато се озоваха в неприветлива сутеренна стаичка, където се приемаха заявленията за руски визи, Ларинов спря. Посочи кадифеното сако на Фредрик и поклати глава. Взе тъмно сако, преметнато на гърба на офис стол.

— Свалете този парцал.

Аташето го поведе по тесен коридор без прозорци.

— Намирам маниера ви да вършите нещата атрактивен, Байер. По друго време и на друго място можехме да бъдем приятели. Така че приемете това посещение като услуга от приятел — от мен и от Руската федерация. Онова, което ще видите, не бива да влиза в никакъв рапорт. То не е дори част от разследване.

Фредрик се намръщи. За какво говореше Ларинов?

Тежките стоманени врати се затвориха безшумно зад тях. Бяха в приемната част на посолството. Бетонните стени вече не бяха груби, а гладки и боядисани в светли цветове. Елегантни стенни аплици с фини лампи от гравирано стъкло. Фин цигарен дим и дъх на печено месо се носеше от горните етажи.

— Курт Брауер — каза руснакът и потупа стената.

— Аха?

— Пратеникът на Хитлер в Норвегия през 1940 година. Той е живял тук. Когато започнала германската атака срещу Норвегия, той отишъл при норвежкия външен министър и настоял за безусловна капитулация.

Ларинов продължи нагоре по стълбите.

— Тези стени са виждали глобална политика. Къщата е ставала свидетел на създаване и разтуряне на съюзи. И все пак още стои. Да се надяваме, че така ще си остане и ще избегнем инциденти, които могат да разтърсят основите, на които се градят взаимоотношенията между страните ни.

Ето как звучи заплаха, изречена от дипломат.

Без да каже дума повече, руснакът го въведе през кухнята. Фредрик огледа готвачите, прегърбени над плата, отрупани с канапета. Опита се да зърне лицата на келнерите, които, облечени в черни панталони и бели ризи, бързаха през летящите врати с огромни сребърни подноси, натоварени с чинии и чаши. После срещна очите на руснака и поклати глава. Ларинов се усмихна бегло. Сякаш вече знаеше. Минаха през гардеробните. Нищо. Нямаше бледи и слаби мъжки лица, нито фигури в сенките, нищо забележително. Нищо.

Аташето го поведе към балкон, гледащ към голяма зала за приеми. Под него се носеше смесица от гласове, звън на чаши и смях. Детски хор пееше коледни песни. Носеха се ухания на парфюм и храна, етажът долу бе пълен с хора. Трябва да бяха стотици. Мъже в костюми, жени във вечерни рокли. Фредрик различи норвежкия външен министър. Стоеше под снимка на Държавната дума.

Един човек, помисли си Фредрик. Долу имаше един мъж, заразен с едра шарка. Раница в някой ъгъл. Безшумно изпускаща клапа. Пълна катастрофа.

— Да се смесим с множеството — предложи Ларинов и го поведе към другата страна на балкона. Постояха известно време, преди Фредрик да се обърне към него с гримаса.

— Не. Тук има твърде много хора. Ами страничните помещения? Тоалетните? Конферентните зали? Проверихте ли шофьорите? Персонала на охраната?

— Сега, след като установихме, че Егон Борг не е тук — каза хладно Ларинов, — искам да дойдете с мен.

И той поведе Фредрик обратно към гардеробните. Аташето изчака коридорът да е празен, преди да отвори тясна врата към стълбище. Слязоха два етажа надолу и се озоваха в друг бетонен коридор. Таванът беше нисък, а светлината ярка. Със сигурност бяха близо до главния вход на посолството. Един охранител изгледа недоверчиво Фредрик, но кимване от страна на Ларинов бе достатъчно да го накара да отвори вратата, която охраняваше. Стаята бе малка, лъхаше на пот и цигарен дим. Освен от единична настолна лампа светлината идеше от мониторите на охранителните камери. Големите бяха провесени от тавана, малките бяха върху маса и се простираха от стена до стена. Пълен мъж с гладко сресана коса на път по средата явно ги очакваше.

— Сигурен съм, за вас не е изненада, че следим улиците около посолството — каза Ларинов.

Фредрик заоглежда екраните един след друг. Образите бяха ясни и контрастни. Разпозна Себастиан Кос, който крачеше напред-назад с притиснат към ухото си телефон. Видя журналисти, полицаи с автомати, видя и големия дъб. В момента товареха колата на Егон Борг върху плоската платформа на репатрак.

Мъжът каза на Ларинов нещо на руски и посочи към най-близкия монитор. Явно бе записващ, защото показваше картина на същата сцена от по-рано, когато още беше светло. Аташето постави ръка върху рамото на Фредрик.

— Гледайте сега — каза той.

Секунди по-късно пристигна фиатът. Беше паркиран, но вратите останаха затворени. Камерата бе монтирана твърде високо, за да се види лицето на шофьора. Охранителят натисна бутон, за да избърза с няколко минути напред. И тогава се случи. Облечена в тъмно фигура бързо отвори вратата на колата и закрачи решително по улицата, преди да се скрие в странична пресечка. Егон Борг.

— Видяхте ли това? — попита Ларинов. — Той се отдалечи от посолството.

Съмненията на Фредрик растяха. Какво ставаше?

— Просто заобикаля — възрази той. — Защо иначе ще паркира тук? Може би се опитва да ни отвлече вниманието?

— Шшшт — произнесе аташето.

Потупа по рамото мъжа, управляващ картината, и той даде на бърз ход напред. Когато вечерта настъпи, изображението потъмня. Фредрик виждаше как трафикът на улицата се увеличава. Спираха таксита и от тях слизаха елегантно облечени хора. Изучаваше лицата, които минаваха край него. Кога щеше да се върне Егон Борг? Това ли искаше Ларинов да му покаже?

Не.

Фиатът бе стоял паркиран на улицата в продължение на близо час и половина, когато се отвори вратата от страната на пътника. Не рязко и решително, както когато Борг бе отворил своята, а колебливо. Показа се жена. Тялото й бе приведено, а походката — тромава. Облечена бе с нещо, което му напомни червено-бял сарафан, руска народна носия, а на гърба си носеше раница. След като излезе от колата, просто остана да стои там. Обърна се, но не се отдалечи от превозното средство, пропусна пешеходци да преминат, а погледът й бе прикован към нещо отвъд улицата. Към посолството. Клоните на дървото скриваха лицето й.

Внезапно тя свали раницата и я върна обратно в колата. Затвори вратата. После тръгна със ситни крачки по тротоара. Стойката й бе изкривена и тя накуцваше. Едва когато напълно изчезна от картината, операторът спря видеото.

— По дяволите… промърмори Фредрик под нос.

Ларинов извади позлатена табакера от вътрешния си джоб. Като символичен жест предложи на Фредрик цигара, преди да почукне своята върху табакерата, после се наведе напред. Мъжът с прическа на път по средата бе готов и чакаше със запалка.

— Елате — каза аташето и отново постави ръка на рамото на Фредрик. Поведе го към по-късата стена.

Плътна завеса закриваше прозорец. Фредрик предположи, че целта й е да попречи да се вижда отвън, но когато Ларинов я дръпна, видя, че прозорецът не гледа навън, а към друга стая. Напомняше старомодните помещения за разпит. Квадратна маса със стол от всяка страна. Студена светлина от луминесцентна тръба на тавана. И там седеше тя. Косата й бе старателно сресана и сплетена. Същият костюм като на записа. В очите й нямаше страх. В ръцете си държеше кръстче и навиваше тънката сребърна верижка около пръстите си. Вече бе зряла жена. Но у Фредрик нямаше съмнение коя е тя.

Почувства погледа на Ларинов върху себе си.

— Анастасия Сиянина — каза аташето и издуха цигарен дим към стъклото.

Ларинов обясни как тя преднамерено се смесила с гостите пред посолството. После отишла при един от охранителите. Не казала нищо. Само тананикала. Но традиционният й костюм, славянската й външност, общото впечатление, че тази жена не е съвсем с всичкия си…

— Не разбирам — промълви Фредрик и притисна пръсти към студеното стъкло.

— Нямала документи, нито покана. По никой начин не би могла да бъде допусната на приема. Но аз и не мисля, че планът е бил такъв. Убиецът, този Борг, според мен е искал тя просто да стои там на улицата. Да се усмихва мило, докато вирусът изтича от чантата и заразява гостите ни. Те щяха да внесат вътре вируса вместо него. И гениалният ход в цялата работа е… — Ларинов се обърна към него. — Анастасия Сиянина има имунитет. Тя е оцеляла след болестта. Би разпръсквала смърт около себе си, без самата тя да е в опасност.

Фредрик не можеше да се накара да откъсне поглед. Ето я, че седеше там. Сянката, която бяха преследвали толкова дълго.

— Но… защо тя остави обратно раницата? Защо не изпълни мисията си?

Ларинов поклати глава.

— Не знам. Опитах се да говоря с нея. Никаква реакция. — Руснакът пусна недопушената си цигара в чаша, където тя изсвистя.

— Непълноценна е умствено. Но доколко е увредена? Може още да обича Майка Русия? А може би е просто идиот? Може да не е осъзнавала целта на раницата? Не знам.

Ларинов дръпна обратно завесата и направи жест, че посещението е приключило.

Черната вдовица ги очакваше в сутерена. Ларинов бързо стисна ръката на Фредрик.

— Люся ще ви съпроводи до входа. А после разкарайте всички тези полицаи. Нищо добро няма да последва от присъствието им.

Той се канеше да си тръгне, но Фредрик го стисна за рамото.

— Какво ще стане с нея?

— Тя е руска гражданка. Ще си иде у дома. А там… Не аз ще решавам съдбата й дали тя е терорист, или жертва.

Фьодор Ларинов вдигна ръка. И добре, че го стори, защото Люся бе стиснала един от пръстите на Фредрик и май се канеше да го счупи. Фредрик пусна аташето, а охранителката пусна Фредрик.

— Ако Егон Борг успее с плановете си, каквито и да са те, ще бъдат отправени обвинения към Русия и това няма да бъде от полза за Анастасия Сиянина.

Егон Борг. За няколко мига цялото внимание на Фредрик бе съсредоточено към Калипсо.

— Ларинов — каза той, — мисля, че можем да стигнем до съгласие сега, че през пролетта на 1992 година норвежки морски пехотинци са влезли в руска територия. Откраднали са проба от вируса на едра шарка. Убити са двама норвежки войници. Единият от руски куршуми. Телата бяха предадени на норвежките власти.

Аташето го гледаше очаквателно.

— Някой от вашите има ли сметки за уреждане с Егон Борг? Някой, на когото той би искал да отмъсти?

Лавринов изсумтя презрително.

— Никой руснак не е стрелял срещу тях. Сержант Бьорн Баке. Трупът му бе хвърлен във фиорда Лица. Гюдбран Фалсен. Лейтенант. Умрял е от изстрел в главата край норвежката граница. Но не произведен от нас изстрел. Търсете сред своите, ако ви трябва мотив за отмъщение.

И после си тръгна.

Фредрик остана в пълен смут. Какво бе чул току-що, по дяволите? Не е убит от руснаци? Припомни си обяснението на Агнес Усе. Гюдбран Фалсен се бе върнал в Норвегия, заразен с вируса на едра шарка с обезобразено лице и куршум в рамото. После си повтори загадъчния имейл на Егон Борг. „За Гюдбран Фалсен. За Калипсо. Вие сте отговорни. Мръсници.“

Моментът на истината. Всички имаме мигове в живота си, когато облаците ненадейно се вдигат и картината, която виждаме пред себе си, не е очакваната. Мигът, в който откриваш, че си бременна. Частицата от секундата, когато осъзнаваш, че човекът зад теб в трамвая е забил нож в гърба ти. Денят, в който на външната врата се звъни, а на прага стоят свещеник и полицай.

Пулсът ти се променя. Небето се разтваря. Земята се надига.

Фредрик пристъпи с олюляване назад. Грабна пистолета си от ръцете си.

— Мили боже, изведете ме оттук. Бързо ме изведете.

Кафа стоеше приблизително на мястото, откъдето бе вдигната колата на Егон Борг.

— Генерал-майор Гюн е работел за военното разузнаване — задъхано изрече Фредрик. — Нали така? Преди да постъпи в Командването на отбраната?

— Да, току-що разговарях с полицаите там. Ти как разбра? Какво прави вътре? Защо се забави толкова…

Тя млъкна. Защото видът му бе красноречив.

Фредрик още бе в състояние на смут.

— Не руснаците са мишената на Егон Борг — завалено избъбри той. — Много по-лошо е. Адски много по-лошо.

Глава 120

— Националният театър — каза той, като се метна на мястото на пътника в немаркирана полицейска кола.

— О, по дяволите, Фредрик!

Кафа отвори вратата към шофьорското място и размаха ръката си, висяща на превръзка през врата.

— Първо на първо, не съм ти шофьор. И второ, не мога да карам.

Той се прехвърли през централната конзола. Беше запалил колата, преди още задникът й да докосне седалката. Пусна сирената толкова силно, че околните полицаи подскочиха, а после подкара с бясна скорост през кордона.

— Какво става? Националният театър? Където синът ти свири тази вечер? — Гласът на Кафа бе изпълнен със съмнение.

— Мишената на Егон Борг е премиерът Симон Рибе. Той присъства на концерта на Якоб. Рибе е Дивата норка.

Дивата норка. Шпионинът, когото морските пехотинци бяха изпратени да приберат от Русия. По дяволите. Как не се бе сетил досега? Двама войници, убити от норвежки куршуми. Разбира се, че това се бе случило. Разбира се, че беше лично.

— Фредрик!

Кафа грабна волана и отклони колата от телевизионен екип, пресичащ улицата. Страничното огледало на форда закачи една от камерите. Фредрик почти не забеляза.

— Успокой се сега и ми кажи какво става!

Той леко отпусна педала на газта и включи въртящата се синя лампа. Издиша шумно.

— Генерал-майор Гюн. На конференцията по отбраната. Похвали се, че някога е бил шеф на Рибе. Описа го като волеви, бързо мислещ и находчив. Точно като Дивата норка. Това е било кодовото име на Рибе. Гюн го нарече оперативник. В армията бойците са войници. Оперативниците са шпиони.

Беше се поуспокоил и бързо я стрелна с поглед. Кафа бе сбърчила вежди.

— Какви са най-характерните черти на Симон Рибе? Как го рисуват карикатуристите? Присвива едното си око. Помниш ли, като го разпитвахме по време на разследването на случая „Сулру“? Как побесня, като го обвинихме, че от него е изтекла информация към медиите? Няма как да е забравил тази среща. Не и такъв коварен дявол като него. И все пак мина точно покрай мен на конференцията по отбраната, без дори да ме забележи. Помощникът му, онзи недорасъл плъх, мигом ме разпозна. Помислих си, че Рибе е просто високомерен. Но той наистина не ме е видял. Сляп е с лявото око.

— И какво от това?

— Агнес Усе — посочи той. — Тя ми каза, че двама мъже се добрали до полевата болница на границата между Норвегия и Русия. Единият, агентът, който пристигнал пръв, имал травма на окото. Това е бил Дивата норка. Другият, с обезобразеното лице и рана от куршум, заразеният от едра шарка, е бил лейтенант Фалсен. Той е пристигнал няколко дни по-късно.

Той плясна с длани върху волана.

— Само дето не е вярно. Руснаците твърдят, че на норвежките власти са предадени две тела. Бьорн Баке и Гюдбран Фалсен. Фалсен е бил застрелян в главата и оставен някъде около норвежката граница.

— Все още не разбирам… — каза Кафа. — Значи Агнес Усе е излъгала?

— Не — отвърна той. — Нея са я излъгали. Защото Фалсен така и не се е върнал в Норвегия. Така й е било казано от работодателите й, та да се прикрие случаят. Убийството.

Стигнали бяха до „Юнгсторгет“. Той спря до тротоара. На площад „Юнгсторгет“ коледната търговия бе в разгара си и там гъмжеше от хора. В дъното се издигаше Националният театър, дванайсететажна сграда в стил ар деко. Крепостта на Норвежката работническа партия. Там се бе помещавала Норвежката опера, докато не получиха своя собствена сграда край брега в Бьорвика. В някогашните им помещения се бе настанил Националният театър. Голяма сцена със зала за хиляда и четиристотин души, по-малки пространства, барове, сепарета и гардеробни.

— Гюдбран Фалсен трябва да е бил заразен с едра шарка още преди да са успели да вземат проби от вируса. При такава смъртна присъда, надвиснала над главата ти, нямаш място в подобна мисия. Така че се е оттеглил. Но не е бил сам. Дивата норка е бил приключил своята разузнавателна операция. Така че двамата са се изтеглили заедно.

Фредрик млъкна за малко, за да се увери, че тя следва мисълта му.

— Само че в Норвегия старшите офицери трябва да са си дали сметка, че връщането на Фалсен у дома би представлявало огромен риск. Не само защото, разбира се, е бил потенциален източник на зараза, а и защото болестта му би заплашила разкриването на цялата операция. Как биха го приели в болница? Елитен войник, заразен с вирус, който не съществува? Дали да го изолират в полева болница и да стискат палци всички замесени да държат устата си затворена? Да разчитат, че никой външен човек няма да проговори някога? Ами ако руснаците пратеха свои специални части в Норвегия да погнат крадците? Щяха да са напълно в правото си.

Фредрик разпери длани.

— Агнес Усе каза, че били петима елитни войници. Егон Борг, Аксел Тране, лейтенант Фалсен и Бьорн Баке. Остава един войник, чиято самоличност все още ни е неизвестна. Той е бил човекът, който е дошъл в Норвегия. Онзи с обезобразеното лице. Не Гюдбран Фалсен.

Кафа смаяно поклати глава.

— И ми казваш, че…

— Дивата норка е убил Гюдбран Фалсен.

— Симон Рибе е убил Гюдбран Фалсен? — Ченето на Кафа увисна.

— Да.

— Министър-председателят ни е бил шпионин в Русия и е убил един от войниците, пратени да го спасят?

— Да. По нареждане от горе, естествено. От Феликс Гюн. Ето за това иска да отмъсти Егон Борг.

— Или ти си полудял… или светът.

Фредрик не чу края на изречението й. Вече влизаше в театъра. При сина си. При бившата си съпруга и дъщеря им, седящи в залата. При премиера Симон Рибе и убиеца Егон Борг.

Глава 121

В пасажа пред Националния театър е разположен фонтан и на него има миниатюрна версия на Малката русалка. Фредрик заобиколи неуместно поставената скулптура. Държеше мобилния си телефон долепен до ухото си, а с другата си ръка неспокойно попипваше пистолета си в кобура на бедрото. По дяволите. Отново гласова поща. Звънял бе на Алис, на Якоб, а сега на София. Мобилните им телефони бяха изключени. Концертът вече беше започнал. Служител от охраната го поглеждаше с подозрение зад редицата стъклени врати с месингови рамки.

Фредрик беше казал пет минути. Погледна часовника си. Бяха изтекли четири минути и петдесет секунди. Той се обърна към вратите.

— Байер!

Баритонът.

Себастиан Кос ги бе помолил да изчакат. Всъщност им го бе наредил. Високият рус мъж в тънко вълнено палто изглеждаше по-дребен, докато минаваше покрай триметровата варовикова статуя на Кейт Мос от Марк Куин. Следваха го полицаи с каски и автомати в ръце. Хората се отдръпваха уплашени.

— Сигурен ли си? — Гласът на Кос трепереше, както Фредрик никога не го бе чувал. Погледът на заместник-началника се местеше между него и Кафа, която стоеше във фоайето и разговаряше с началника на охраната на театъра.

— Да.

— Близката охрана на премиера не е склонна да го изведе — изрече бързо Кос. — Той седи точно отпред, един от охранителите е зад него, а друг е на съседното място. Концертът тече и смятат, че държат нещата там под контрол. Боят се, че ако започнат евакуация сега, Борг ще се възползва от хаоса.

Кос се поколеба.

— Все пак решението ще е наше. Ако наредя да изведат Рибе, ще последват заповедта ми.

Заместник-началникът се приближи плътно до него и понижи глас, така че само той да може да го чуе.

— По дяволите, Байер. Там има още двама министри. Със семействата си. Семейството на премиера присъства. Стотици деца. Какво да правим?

— И моите собствени деца са там — намръщено отвърна Фредрик.

— Да. И твоите деца. Така че, какво да правим?

Разнесе се лек шум, когато Кафа отвори вратата. Почти изтича към тях.

— Охраната твърди, че първите четири-пет реда са все с ВИП гости. Показах им снимка на Борг. Никой не го е видял.

Кос удари юмруци един в друг.

— Влезте вътре и открийте мръсника. Ако се опита да доближи човек… и не ме е грижа дали това ще е някоя чистачка, или премиерът, пръснете му главата.

С изключение на охраната и персонала на театъра фоайето бе празно. Двамата полицейски служители, които следваха Кос, изтичаха през арката от черни мраморни колони и оттам по широкото стълбище към вратите на залата.

— Ти поеми пространството зад сцената и гримьорните — поръча Фредрик на Кафа и пъхна слушалката за телефона в ухото си. — Аз отивам към баровете и страничните помещения. Ще се видим в залата. — После понижи глас. — Слушай… Има един човек. Следи ме. Висок, едър. Видях го пред посолството и пред апартамента на Егон Борг. Не знам дали е съзаклятник, или какъв. Но си дръж очите отворени.

Тя задъвка устна, но не каза нищо. Само кимна. После изчезна.

Той натисна номера й на телефона си.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Ще държим линията отворена.

На половината път по широкото стълбище имаше позлатена гипсова статуя на гола жена. Талия. Държеше ръце зад главата си, сякаш се предаваше. Фредрик забърза край нея към пространството с баровете. Вземаше по две стъпала наведнъж. Горе спря да си поеме дъх. Започваше да се поти обилно. Когато се опита да отдели полепналите върху бедрата си крачоли, напипа в джоба на панталона си малка бучка. Ампулите с ваксина. На Фредрик щеше да му е нужна една, ако влезеше в близък контакт с Егон Борг. Ами другата? Ами ако Борг успееше да зарази Симон Рибе? Ами ако още хора бъдеха заразени? Някой друг от публиката? Дете? Трябваше ли Рибе, един убиец, да получи ваксината само защото е премиер на страната? По време на представление в залата цари особена тишина. Стотици хора са се отпуснали, изживяват покой, затворили са вратата към външния свят. В предвкусване на радост са. Преди трийсет минути стълбището трябва да е било препълнено със зрители. А сега чу стъпките по мраморния под още преди да го види.

Мъжът, който зави откъм бара, бе от близката охрана на министър-председателя. Беше слаб, с евтин костюм, къса коса и слушалка в ухото. Говореше в микрофон на китката си, но проследи Фредрик с очи и вдигна глава, когато спря пред него.

— Въведени сме в курса на ситуацията — каза лаконично. — Проверих ВИП зоните, зала „Крьог“ и баровете по балконите. — Поклати глава. — Нищо. Само персоналът почиства и се готви за антракта.

Антрактът. Фредрик знаеше, че Якоб ще свири последен в първата половина на концерта. Погледна часовника си. Това беше след двайсет минути.

— Премиерът има ВИП стая. След края на първата част ще вкараме него и семейството му там. После ще ги изведем през авариен изход.

Звучеше като добра идея. Да се държат, сякаш нямаше нищо нередно, а после да измъкнат тихомълком Рибе през антракта.

Шумът в слушалката му се бе променил. Краткото съсредоточено дишане на Кафа бе станало по-изявено. Звукът бе приглушен. Трябва да беше в някой от тесните коридори зад сцената.

— Кафа?

— Проверих репетиционните и зелената стая. Но има твърде много хора, Фредрик. Твърде много места, където да се скрие…

— Продължавай да търсиш. Идвам долу.

Човек от охраната го отведе зад сцената. Там беше пълно с притеснени студенти от академията, бивши възпитаници и учители. Проби си път през тях. Оглеждаше лицата им. Техните напрегнати, съсредоточени лица. Нито едно не бе търсеното от него. Усети дъх на нафталин и острата пот на тийнейджъри. Гримьорни, бани, тоалетни. Шумът от залата бе по-доловим тук отзад. Двама цигулари тъкмо бяха завършили изпълнението си на жива балканска фолклорна пиеса и аплодисментите бяха оглушителни.

Дишането му се учести. Дланите му бяха потни и усети страховито стягане в гърдите. Как щеше да реагира Егон Борг, щом осъзнаеше, че плячката му се е изплъзнала? В този момент вече щеше да се усети, че е преследван. Болно от бяс животно на крачки от смъртта. Какво, по дяволите, би направил тогава?

Внезапно видя познато лице. Момиче се бе облегнало на стената в коридора и упражняваше гами. Започваше от високото и сваляше нотите надолу. Не обръщаше внимание на шумотевицата и затваряше очи при започването на всяка нова гама. Отне му няколко секунди да си припомни къде я беше виждал. Беше кръглолика, дългите й навити на масури коси бяха късо подстригани и снопчетата стърчаха, сякаш завинтени на главата й. Беше момичето от паспортната снимка в стаята на Якоб. Той постави ръка на рамото й. Тя не подскочи. Не и докато не видя пистолета в кобура.

— Аз съм Фредрик, бащата на Якоб. Ти се казваш Ирене, нали?

Тя кимна объркана.

— Знаеш ли къде е Якоб?

— Ъъ… да, там е — посочи тя с палец гримьорната до себе си. Вратата беше открехната. — Репетира — добави Ирене. — След малко е на сцената…

Фредрик се опита да се усмихне, но не можа.

— Няма да го безпокоя.

Тя отстъпи колебливо встрани.

Фредрик надникна през процепа на вратата. И го видя. Сина си с неговите широки плещи. Къдриците му. Виолата под брадичката му, леко движещите се рамене. „Павана за покойната инфанта“ от Равел.

Якоб толкова отдавна мечтаеше за тази вечер. И сега най-сетне беше тук. А изобщо нямаше представа какво се случва. Някой му акомпанираше на пиано вътре, упражняваха се за последно, но Фредрик виждаше само Якоб. Напрежението в гърдите му се засили. Искаше само да се втурне вътре, да грабне сина си и да го измъкне навън в безопасност. Далеч оттук. Навън в свежата зимна вечер. Далеч от всяка заплаха.

Но не го направи. Като полицейски служител не можеше да спаси своите и да изостави всички други. Не ставаше така. И все пак си позволи да послуша половин минута, преди да се отърси от унеса.

— Предай му, че го обичам и че му пожелавам успех — каза Фредрик на Ирене. Носът й бе обсипан с фини лунички. Можеше да разбере защо Якоб я бе харесал.

— Нещо не е наред ли?

Тя отново погледна пистолета му. Фредрик поклати глава. Този път успя да се усмихне. Както винаги, когато лъжеше.

— Не, просто сме тук да помогнем на охраната. Моля те, кажи на Якоб, че много се гордея с него.

Не можеше да разчете изражението й. Един бог знаеше какво може да й бе разказал Якоб за баща си. Малко по-надолу по коридора зърна Кафа и си запробива път към нея.

— Кос каза, че всички изходи са обезопасени. Тук вече има няколко цивилни полицаи. Кафа посочи през рамото му, той се обърна и видя две глави — на мъж и жена, които приличаха на полицаи. — Но… — Кафа поклати глава.

Потеше се. Също като него. Челото й бе обсипано със ситни лъщящи капчици. Прекара език по устните си. Очите й се стрелваха встрани всеки път, когато някой минеше покрай тях.

— Знам — отрони мрачно Фредрик. — Трябва да се махна оттук. Нужен ми е въздух. Пространство, за да помисля.

Излезе отново в коридора пред залата. През вратите чу ария от непозната му опера и се почуди дали певицата не беше Ирене. Отправи се към балкона. Залата не беше пълна и оттам щеше да има по-добър поглед.

Възможно ли бе да е сбъркал? Нима го бяха подвели собствените му теории за случилото се в Русия? Ами ако Симон Рибе не бе Дивата норка? Ами ако все пак руското посолство беше мишената?

Не. Той беше прав и го знаеше. Човекът, когото Егон Борг искаше да убие, бе Симон Рибе. Но не разбираше как. Възможно ли бе Егон Борг вече да бе сложил вируса в бутилка, в чаша за вино, за кафе, бог знае в какво и просто да чака отвън? Да се спотайва в сенките, докато можеше да излезе напред, да улови погледа на Рибе над покрива на официалната кола и да му се присмее?

Как бе редно да постъпи? Да провери отвън? Или да иде на балкона?

Сърцето му взе решението вместо него. Синът му скоро щеше да е на сцената пред повече от хиляда зрители. Най-големият миг в живота на Якоб. Де да можеше Фредрик да го зърне. Искаше да е там. Преди това не бе мислил много за това, не бе осъзнал колко е важно, но сега го разбираше. Звуците, публиката, ехото от мрамора и миризмата на масло от инструмента. Трябваше да го види.

Аплодисментите стихваха, когато отвори вратата към балкона. Ред след ред виненочервени седалки, големият кръгъл купол на тавана, където гигантски полилей хвърляше меко сияние над публиката. Долу беше сцената. Един-единствен лъч от прожектор бе насочен към пианото. Фредрик заслиза по стълбите към предната част на балкона. Видя тила на премиера точно отпред с правата гладко сресана коса. Когато стигна до ръба, конферансието заговори:

— И ето че дойде ред на последното изпълнение от първата част на концерта — съобщи високата стройна жена. Стоеше в далечния край на сцената. — Един много талантлив млад човек. Първокурсник в музикалната академия „Бенямин Бюе“. Якоб Байер.

Якоб Байер. Синът му бе използвал неговата фамилия. Фредрик изпита безмерна гордост.

— Якоб ще изпълни „Павана за мъртвата инфанта“ от френския композитор Морис Равел. Пиесата е преработена за виола и пиано, а на пианото е бивш студент на академията… — Тя погледна към листчето в ръката си. — Авел Борг.

Глава 122

Паваната започва в долния край на регистъра. Дълбоки и все пак обещаващи звуци. Както когато сивкавата светлина е изместена от изгряващото слънце. И зад нея е напевът на пианото. В началото то само акомпанира мелодията, изпълнявана на виолата. Но скоро пианото набира скорост с уникални мрачни стъпки. Отначало плахи. После все по-решителни.

Павана за мъртвата инфанта.

Егон Борг бе избрал пиесата. Синът му го беше споделил с него онази вечер, когато се срещнаха с Фьодор Ларинов в Концертната зала „Осло“. Не беше назовал името му, разбира се, защото Фредрик така и не попита. Не проявяваше достатъчно интерес.

Павана. За мъртвата инфанта. По-точно, за неговите две мъртви принцеси. Сусане и нероденото им дете. Дъщерята на Егон Борг.

Хлипайки, Фредрик възвърна контрол над тялото си. Инстинктът му казваше да стреля и той посегна към пистолета на бедрото си. С крайчеца на окото си забеляза как най-близките до него зрители започнаха да потрепват. Но още се колебаеше. Черният гръб на пианото беше на двайсет и пет до трийсет метра разстояние. Якоб стоеше до него, разделяше ги пространство колкото човешко тяло. Изстрел, пратен оттук, можеше лесно да попадне в сина му. Мили боже. Никой ли друг не бе чул? Никой друг ли не бе разбрал? Ето че той, носителят на заразата седеше там, само на крачки от премиера. И свиреше. Колко дълго щеше да свири Борг? Кога щеше да удари? Колко траеше проклетото музикално произведение?

Фредрик се втурна по стълбите към изхода и изкрещя в малкия микрофон, висящ от ухото му.

— Ето го! Кафа! Ето го там!

Затича надолу.

— Кой? Къде си ти?

Кафа още беше зад сцената.

— Той е! Пианистът, който акомпанира на Якоб. Това е Егон Борг!

— О, по дяволите.

Той извади пистолета от кобура си и блъсна с рамо вратата към ложите. Нямаше централна пътека, така че изблъска мъж от охраната и затича покрай задния ред, преди да поеме покрай стената към сцената. Чуваше нарастващ ропот, докато минаваше покрай публиката, и му се стори, че зърна буйната конска опашка на Алис и тънката пригладена коса на София някъде посред залата.

Внезапно пианото замлъкна. Егон Борг рязко извърна глава към Фредрик. Широко разтворените му очи не оставяха съмнение, че го е разпознал. Дълбоките звуци от виолата продължиха, Якоб не беше осъзнал какво се случва, но после синът му погледна през рамо. Тогава и той замръзна.

Тук имаше повече от хиляда души. Единственото, което Фредрик чуваше, беше шумът от своите тичащи крака. Борг се изправи и пъхна ръка в корпуса на пианото. В следващия миг държеше в ръка пистолет.

Бившият морски пехотинец направи няколко крачки напред и сега стоеше редом с Якоб. Все още имаше половин зала помежду Фредрик и сцената, а от публиката се раздадоха викове и ахкания и два изстрела прокънтяха в бърза последователност. Дори тук, в пространство, създадено да промотира звука, изстрелите прозвучаха бледи и немощни. Малко като на шега. Само дето никой не се смееше.

Изригна паника. Хора тичаха и пълзяха в порив да се измъкнат навън, събаряха се едни други, устремени към изходите. Чуваха се викове и писъци, плачеха деца, публиката от средата игнорира редовете и запрескача през седалките към дъното, подаваха си децата един на друг, помагаха на родители, блокираха полезрението му — вече не можеше да зърне сцената, не виждаше кой бе прострелян, от погледа му бяха скрити и Егон, и Якоб, принуден бе да се притисне към стената и за да избегне потока от хора, викна: „Полиция!“. Отскочи встрани, за да не блъсне възрастна жена с къдрава сребристобяла коса и тънки устни. Имаше вид, сякаш си мислеше, че всеки миг ще умре.

Бе отворен изход близо до сцената и тълпата, отправена към него, бе непробиваема. Но до този момент вече само няколко реда отделяха Фредрик от сцената, а публиката се бе изтеглила встрани, тъй че той хукна към центъра, откъдето имаше по-ясна гледка. Отпред имаше само трима души. Главите на двама от тях бяха отметнати назад. Близката охрана на Симон Рибе. Устата им бяха отворени и те се взираха невиждащо към тавана. Фредрик погледна мъжа по-близо до него. Куршумът го бе пронизал в окото, гъста слузеста субстанция капеше от очната му ябълка и се смесваше с кръвта от изходната рана отзад на главата. Ръката на служителя от близката охрана още бе пъхната под сакото му. Дори не бе имал време да извади оръжието си от кобура под мишницата. Нямаше следа от семейството на Рибе, но чу тихо скимтене в краката на мъртвия охранител.

Самият Симон Рибе седеше изправен и се взираше право напред. Егон Борг стоеше на сцената на метри от него. Затиснал бе с лявата си ръка гърлото на Якоб, а в дясната държеше пистолет. Беше насочен към челото на премиера. Започна постепенно да изтиква Якоб по-напред по сцената.

Белите ръкавици на Борг искряха под ярката сценична светлина. Очите му бяха широко отворени. Пот се стичаше по грима, покриващ циреите. Погледът му бе фиксиран в Рибе, а Рибе му отвръщаше с предизвикателен взор.

— Татко… — прозвуча умолителен гърлен стон.

Къдриците на Якоб потрепваха около бледото му кръгло момчешко лице. Ръцете му висяха безжизнено отстрани. В едната държеше лъка, а в другата виолата. Очите на сина му издириха неговите и Фредрик усети вкуса на кръв в устата си. Пръстът му беше на спусъка. Държеше пистолета „Хеклер и Кох“ с две ръце. Здраво. Без никакво трепване. Но не се осмеляваше да стреля. Борг бързо въртеше глава наляво-надясно, гърдите и сърцето му бяха притиснати към гърба на Якоб. Не смееше дори да рани Борг. Не и когато той използваше сина му като човешки щит.

Фредрик срещна погледа на Якоб. Успя да изобрази нещо като усмивка, за да го увери, че всичко ще е наред.

До този момент залата бе практически опустяла. Тичащи крака по паркета му подсказаха, че хората от близката охрана и полицаи бяха успели да си пробият път през тълпата. Предположи, че са снайперисти от „Делта“. Надяваше се да не стрелят.

— Пусни го — извика Фредрик, като прекрачваше редовете.

Стъпи върху нещо. Върху някого. Беше Рубен Андершен, личният секретар на Рибе, сгушил се в краката на мъртвия охранител. Сега пълзеше помежду седалките. Борг изтласка Якоб, така че сега той стоеше помежду им.

— Ела — каза той на премиера. — Ще пусна момчето, ако ти се качиш тук.

Гласът на Егон Борг звучеше измъчено. Едва изричани думи през подуто гърло.

— Това е за Гюдбран, Рибе. И за всички други, които трябваше да умрат заради теб.

Дори от няколко метра разстояние Фредрик успяваше да подуши вонята, носеща се от олюляващия се мъж. Обилният афтършейв не успяваше да прикрие миризмата на гниеща плът, на разлагащо се тяло.

Симон Рибе бавно обърна глава към Фредрик. От пепелявосивата му коса не се стичаше и една капка пот. Тъмносинята вратовръзка бе идеално вързана върху най-горното копче на ризата. Той кимна към него.

— Синът ти… наистина умее да свири — изрече Рибе. Гласът му бе сух и уверен. После опря длани на сцената, качи се на нея, изправи се и бавно се обърна. Сключи поглед с този на Фредрик. Нека безумецът вземеше него, не Якоб.

Егон Борг силно изблъска Якоб, момчето се спъна в ръба на сцената и падна към седалките. В същото време убиецът посегна към Рибе, но преди да бе имал време да го стисне за гърлото, през сцената изтича фигура. Кафа. Очевидно се бе промъкнала зад гърба му и се бе притаила зад пианото. Свалила бе палтото и превръзката си и се хвърли към Борг приведена и с рамото напред. Блъсна го силно, той се олюля и падна с Кафа върху себе си. Ребрата му изпукаха, когато тя го притисна в опит да го усмири.

Фредрик се прехвърли през последния делящ го ред. Обърканото лице на Симон Рибе подсказваше, че не разбира какво става. Фредрик го сграбчи за ревера и го дръпна силно. Смъкна Рибе от сцената на пода. Явно хората от близката охрана на Рибе бяха точно зад тях, защото зазвучаха команди на висок глас. Фредрик прегази Рибе, устремен към борещите се тела на сцената.

Малките ръце на Кафа трепереха от усилието да стиска китката на ръката на Борг, с която той държеше пистолета. После я изви към себе си и го ухапа. Продължи да го хапе, докато той не пусна оръжието. Когато се опита да изпълзи настрани, той я докопа и я изтегли назад. Обви около нея дългите си ръце и я задърпа плътно към себе си. Фредрик изтича по ръба на сцената. Допреди малко животът на сина му беше залогът, щеше ли да се осмели да стреля сега? Ръцете на Егон Борг стискаха шията на Кафа. Около устата й имаше кръв. Върху устните й. Кръвта на убиеца.

— Тя ти изневери, Егон Борг. Калипсо ти изневери. Предаде се на руснаците. Сакът с вируса още си беше в колата, когато стигнахме там — прозвуча твърдият и плътен глас на Фредрик.

Фигурата замръзна. Кафа се разкашля. Борг трябва да бе разхлабил хватката си около врата й. Той обърна глава към Фредрик. Изражението му бе на отрицание. Фредрик стегна пръста си на спусъка. Очите на мъжа проблеснаха. С невероятна мускулна засилка той запрати Кафа на пода помежду им и главата й изтропа върху тъмното лакирано дърво. Фредрик видя бялото на очите й и тя престана да се бори. Пистолетът й. Вече не беше на сцената. Борг го държеше в ръката си. След секунда щеше да опре дулото в слепоочието й. Фредрик потърси място, където да се прицели. Нямаше такова. Не и без риск да улучи Кафа.

И тогава го видя. Отначало проблясването му се стори просто отражение от полилея. От онези детайли, които остават неподвижни в окото на бурята, запечатват се в ретината ти. Единствена фиксирана точка, когато всичко друго е в движение. Но тогава забеляза, че и тя се движеше. Червената точка танцуваше като светулка по гърдите на Егон Борг. Спря точно върху сърцето му.

Прозвуча изстрел. Борг изплю яркочервена, наситена с кислород кръв. Белият му дроб трябва да се бе пръснал на късчета. Последваха спазми на агония, а Фредрик издърпа Кафа настрани от Борг. Доближи го, пълзейки, и изтръгна оръжието от ръката му. После коленичи до главата на Борг и се взря в обезформеното му лице. От ъгъла на устата му по покритата с мехури буза плъзна кръв. Егон Борг го гледаше с разкривена усмивка.

— Калипсо никога не би ме предала — изграчи той. Бяла слюнка се смеси с кръвта и изпълни устата му с розова пяна.

— Ти. Синът ти. Дивата норка. Тя. — С окървавената си ръка посочи Кафа. — Всички сте заразени. Вирусът ще ви види сметката. Аз победих.

Фредрик усещаше гнилия дъх на Борг върху лицето си. И все пак се наведе напред. Допря устни до ухото му и зашепна.

Минута по-късно Егон Борг беше мъртъв.

Зън.

Грохотът, който следва бурята. Не тъй яростен, всеобхватен, оглушителен, но по-мощен. Като от свличащи се скали.

Якоб не казваше нищо. Седеше на табуретка и опипваше останките от виолата си. При падането си я бе затиснал под себе си. Само една струна бе останала непокътната. Останалите бяха скъсани, с накъдрени около грифа краища. Опората за брадичката се бе разхлабила и застърга дървото, когато Якоб я докосна. Зън.

Синът му бе неспособен да престане да дърпа струната.

Кафа седеше на канапето до стената. В ръка държеше мокра хавлиена кърпа, напоена с кръв. Обърсваше уста, после плюеше в кърпата и отново повтаряше процедурата.

Фредрик бе заключил вратата на гримьорната. Вътре бяха само тримата. Помогна на сина си да си свали сакото. Разкопча ризата му. Зън. Отчупи малкото капаче на ампулата, заби иглата в ръката на Якоб и натисна буталото. Повтори процедурата и върху себе си. Уви Якоб в одеяло. Фредерик коленичи пред сина си и допря пръст до устните си.

— Не казвай на никого.

Зън.