Холи Блек, Касандра Клеър
Златната кула (15)

Глава петнадесета

Кал се чувстваше гузен, докато вървеше нагоре по хълма. Когато видя Тамара на върха, изражението му бе мрачно.

— Не се ли получи? — попита тя.

— Получи се — каза той. — Просто си мислех, че може би разбирам защо хората се боят от маговете на Хаоса. Може би са прави.

— Не е честно, че трябва да вършиш всичко това само защото си Макар. — Тамара постави ръка върху рамото му. — Не беше честно с Аарън, не е честно и с теб. Ние сме още деца. Може би не както когато дойдохме в Магистериума, но все пак сме твърде млади, за да носим отговорността за толкова много други хора. Мисля, че се справяш блестящо.

— Щом ти смяташ така, тогава е вярно — каза Кал.

Тамара го хвана за ръка и не го пусна по целия път обратно до Портата на Мисиите. Когато минаха през нея, Джаспър и Гуенда ги чакаха с гробовни физиономии.

— Какво е станало? — попита тревожно Кал.

Гуенда изглеждаше измъчена и го полазиха ледени тръпки.

— По-добре ела — каза Джаспър. — Веднага.

И той тръгна през тунелите с такава бързина, че Кал на два пъти трябваше да го моли да не бърза толкова. Когато пристигнаха в общата стая, Майстор Руфъс ги чакаше там и изглеждаше много сериозен.

Пред него имаше Погълнат от въздуха. Той се бе появил във формата на сивкава мъгла, която излизаше от очертанията на тялото, за да изчезне във въздуха. Чертите му ставаха все по-неясни с размърдването на подобното му на облак тяло.

Кал можеше да види очилата, формата на лицето, дори призрачната посивяла коса. Позна го веднага.

Погълнатият беше баща му, Алистър.

За миг болният крак на Кал едва не поддаде. Той падна настрани и се хвана за масата. Всички мисли го напуснаха. Не искаше да повярва в това, което вижда. Не искаше да вижда това, което бе пред него. Не искаше да го разбира.

— Татко! — каза той смазан.

Тамара ахна.

Наистина много те обича — каза Аарън, което прозвуча неправилно на Кал и в същото време бе вярно.

— Татко! — повтори той и фигурата го приближи, за да го прегърне с мъгла и вятър.

В докосването нямаше никаква утеха. Бе твърде нечовешко и студено.

— Кал — каза гласът на Алистър, — съжалявам. Но това е единственият начин, по който мога да ти помогна.

— Можехме да намерим някой друг — изплака Кал.

— Нямаше време — отвърна Алистър.

— Но ти мразиш магията! — извика Кал, вече ядосан.

Просто не беше честно баща му да жертва себе си.

Нищо от случващото се не беше честно, но Алистър не трябваше да се отказва от всичко.

— Как ще продаваш сега в гаража? Как ще си поправяш колите? Как ще ги караш изобщо? — Той захлипа. — Какво ще стане с живота, който бяхме планирали заедно?

— Трябваше да ти помогна, Кал — каза Алистър. — Ако нещо се случи с теб, животът губи смисъл… Ти си моят син.

— А ти си неговият баща — каза Тамара. — Не биваше да го правиш! Кал има нужда от теб!

— И аз не го исках — каза Алистър. — Ще ми липсва ходенето на кино, съвместната работа по колите, да извеждам Пакостник на разходка, да бъдем баща и син. Да остарея, да си играя с внуче на коляното ми…

Тамара изглеждаше покрусена.

— Може би това е целта, която трябваше да платя, задето не казах на Кал истината за магията преди всичките тези години — каза Алистър. — За всичките пъти, когато не посмях да му се доверя. Трябва да вярваме в хората, които обичаме.

— И сега повече от всякога е важно Асамблеята да промени правилата за Погълнатите — каза тъжно Джаспър, — за да може Алистър да посещава Кал, а Тамара да се среща с Раван…

— Раван! — ахна тя. — Трябва да я извикаме заедно с останалите. Не трябва ли да сме в кулата на Алекс призори?

— Алистър — гръмна гласът на Майстор Руфъс, — ти постъпи благородно. Направи голяма жертва. Дори Магистериумът да откаже помощ, аз ще направя каквото е по силите ми.

— Благодаря ти, стари учителю — каза Алистър, — ще ви чакам пред Портата на Мисиите призори.

Той се разпадна във въздуха и изчезна. Кал се смъкна на масата. В момента не му пукаше за Алекс. Не го бе грижа за нищо освен за баща му. Не можеше да мисли за каквото и да било друго освен за Алистър и за това как той хем е добре, хем никога повече нямаше да е добре. Вцепени се целият. Чувстваше тялото си като чуждо.

— Тамара, Гуенда, Джаспър — каза Руфъс, — подгответе се за утре. Приготвили сме нови униформи за всички ви. В тях са вплетени заклинания, които отблъскват злите магии.

Не знаех, че могат и това — изуми се Аарън.

— Калъм, моля те, остани за малко — добави Руфъс. — Искам да те питам нещо.

Другите излязоха, Тамара го стори с нежелание. Кал виждаше, че тя иска да остане с него, а и той трябваше да се подготви. Тръгваха веднага след съмване. Ала усещаше, че няма сили да се изправи. Стореното от Алистър бе като последна капка преди преливане.

— Кал — каза Майстор Руфъс, — трябва да разбереш нещо.

Кал вдигна поглед.

— Имал съм много ученици през годините — продължи Майстор Руфъс. — Някои от най-добрите, завършвали Магистериума. Както и някои от най-лошите.

Кал го гледаше тъповато. Очакваше Майстор Руфъс да му каже, че той е бил горчиво разочарование.

— Знам, че не бях до теб винаги, когато се нуждаеше от мен. Чувствах, че повече от всички ти имаш нужда да бъдеш оставен на мира. Често пъти бе болезнено да не ти подам ръка. Но дори когато получи възможността да избягаш, вместо да се изправиш срещу Погълнатия от Хаоса, ти не го стори. Мисля — и Майстор Руфъс наклони глава, — че с теб се гордея най-много измежду всичките си ученици.

Хм! — обади се Аарън.

— Ще бъда с теб утре — продължи Руфъс. — Каквото и да стане, ще бъда до теб и Тамара. За мен няма по-голяма чест от това.

— Благодаря, Руфъс — прокашля се Кал.

Учителят кимна и излезе по начина, по който винаги го правеше — решително и безцеремонно. Кал се отправи към стаята си, уморен до припадък. Пакостник, който бе затворен там, заскача развълнуван около него. Кал се просна на леглото и опита да заспи.

Не вярваше, че ще може, но изтощението го надви.

* * *

Когато се събуди, беше в по-поносимо настроение. Все още бе уплашен за баща си, но вече започваше да смята, че да си Погълнат от въздуха не е най-лошото нещо на света. Поне баща му нямаше да остарее и да умре като нормалните бащи. Алистър щеше да живее по-дълго от Кал. Вече нямаше да му прави вечеря и да се грижи за него както досега, но той и без това не бе най-великият готвач на света, а и Кал вероятно щеше да следва в Колегиума.

Ако не умреше още днес.

Позитивизмът ти не трае дълго — кача Аарън.

— Познаваш ме — съгласи се Кал, — не съм лесен съквартирант, особено в една глава. Но се радвам, че сме заедно и че си в ума ми. Каквото и да се случи, ти си най-добрият и страхотен приятел за всички времена.

Не всички биха се зарадвали на това, че съм тук — каза Аарън. — И почти никой не би рискувал това, което смяташ да направиш, за да ме върнеш към живот. Винаги се държиш, все едно трябва да си благодарен, задето съм твой приятел, и това само защото съм мил, учтив и мога да карам хората да ме харесват. Но аз съм този, който трябва да ти бъде благодарен, Кал. И наистина съм благодарен.

Кал се ухили. Чувстваше се леко смутен, но изненадващо спокоен, докато обличаше дрехите, осигурени му от Магистериума. Върза ботушите, пъхна Мири в колана и излезе в общата стая. А там Гуенда и Джаспър се мляскаха на дивана. Това бе като да излезеш на разходка в поле с цветя някоя прекрасна утрин и да те сгазят с валяк.

Отвратително! — измрънка Аарън.

— Очите ми! — извика Кал и размаха ръце във въздуха. — Ослепях!

Тамара излезе от стаята си точно навреме, за да види как Джаспър и Гуенда отскачат един от друг.

— Какво става? — намръщи се тя. — Чух викове!

Вратът на Джаспър беше ален.

— Ние… ъъъ… обсъждахме някои въпроси помежду си.

Гуенда гледаше срамежливо към земята, леко усмихната.

— Това ме хвана неподготвен — каза Кал, леко замаян.

— Шегуваш ли се? — сръчка го с лакът Тамара. — Чакам го от цяла вечност! Защо мислиш бе целият онзи флирт в колата?!

— Флирт? — попита Джаспър.

Сега вече бе ядосан. Но Гуенда и Тамара се спогледаха усмихнати.

— Хайде — каза Тамара, — ще закусим и после отиваме на битка с Черния лорд. Истинският Черен лорд.

Хапнаха бързо. Гуенда и Джаспър се държаха за ръце през цялото време и Кал се запита дали не трябва да целуне Тамара, да я хване за ръката или нещо подобно. Не беше честно нескопосаният Джаспър да разбира повече от Кал за момичетата, а понякога дори и за магията.

Тамара те харесва — каза Аарън. — Не забравяй, днес сме оптимисти.

— Ти всеки ден си оптимист — промърмори под нос Кал.

В този миг някой почука на вратата и нямаха повече време за разговори. Майстор Руфъс ги чакаше отпред заедно с Майстор Милагрос и маг Грейвс от Асамблеята. Бяха донесли и вълшебно въже.

— Няма да ви вържем здраво — каза Грейвс, — но трябва да се държим, все едно изпълняваме заповедите му.

— Тамара — каза Майстор Милагрос, — сестра ти е тук и иска да говори с теб.

— Раван? — попита Тамара.

— Още не е призована. Кимия иска да разговаря с теб. Чака те пред портите.

Кал внезапно си спомни, че Алекс бе искал да му предадат и Кимия, тъй като явно смяташе, че тя все още му е гадже.

Помнеше и последния път, когато бе видял Кимия. Беше се хвърлила на врата на Алекс, докато той се смееше злорадо. Тамара я гледаше като ритната в корема, така че и Кал не я харесваше особено.

— Добре — видимо преглътна Тамара, — съгласна съм да се видим.

Тръгнаха по коридора след Майстор Руфъс. Оптимистичното настроение на Кал бързо се превърна в напрежение, докато минаваха покрай групи от мълчаливо зяпащи ги ученици. Беше почти сигурен, че повечето от тях не разбират какво става, но знаят достатъчно, за да са сигурни, че е нещо лошо. В крайна сметка мнозина бяха видели как Алекс ги напада, и всички виждаха златната кула, която се издигаше на хоризонта като нож, насочен срещу небето.

Кал продължи неволно да запаметява всичко около себе си с поглед. Вратата към старите им помещения, онези, които бе споделял с Тамара и Аарън. Пътят към трапезарията. Криволичещият път до библиотеката. Блестящите редици камъни в стените. Стълбите, които водеха към Галерията. Не можеше да спре да се пита дали не ги вижда за последен път.

Внезапно се чу силен лай. Пакостник изскочи от вратата на стаите им и се втурна след тях. Едва не блъсна Кал, като скочи с лапи на гърдите му и заскимтя отчаяно.

— Какво става? — потупа го Кал по главата. — Какво не е наред, момчето ми?

Нищо — каза Аарън. — Иска да дойде с нас.

— Просто иска да дойде с нас — каза Тамара. — Не трябва да го оставяме.

— Но той вече не е обсебен вълк — каза Кал. — Не е честно да го взимам.

— Не е ли по-добре — каза Руфъс, — че иска да те придружи, защото те обича и е верен на теб, а не на Хаоса? Той е твоят вълк. Спечелил си е правото да върви редом с теб.

Така излязоха от Портата на Мисиите като група от шестима — Майстор Руфъс, Тамара, Гуенда, Джаспър и Кал, а Пакостник вървеше най-отзад.

Кал видя Кимия веднага. Чакаше с господин и госпожа Раджави, бяха се сгушили заедно в малка семейна група. Всички гледаха притеснено към Алистър, който се рееше до група магове от Асамблеята — близо, но не прекалено.

Предвид случилото се с Раван, Кал чувстваше, че не бива да обвинява Раджави, задето гледат баща му уплашено. Сигурно всички Погълнати ги ужасяваха.

Въпреки това ги обвиняваше.

Тамара веднага се откъсна от групата и изтича към семейството си, докато Кал и останалите се отправиха към Алистър и маговете. Пакостник и Кал поздравиха Алистър, който разроши косата на Кал с въздушна ръка, като размърда кичурите, без да ги докосва наистина. Пакостник започна да души Алистър и се разлая разтревожен, когато мина през краката му. Около тях се бяха събрали още магове от Асамблеята, които се консултираха с други магове, непознати за Кал. Те обясняваха нещо за кулата. Очевидно наистина я бяха построили с телевизионни стаи и множество спални, но бяха използвали същите омагьосани материали, които използваха за Паноптикона. За Алекс щеше да е много по-трудно да призовава същества на Хаоса вътре — а те планираха да запечатат входа веднага щом Кал и приятелите му влязат.

Щяха да могат и да виждат какво става през тези материали и ако е възможно да помагат на Кал.

— Макар че това би позволило на Алекс Страйк да призове още елементали на Хаоса — вметна Грейвс.

Кажи му, че нямаме нужда от помощ — каза Аарън. — Хората обичат да им казват такива неща.

Но какво ще стане, ако ни потрябва помощ? — поиска да знае Кал.

Просто го кажи — отвърна Аарън. — Той не би помогнал, каквото и да му кажеш. Но ще реши, че си смел, и ще те хареса повече.

Понякога Аарън можеше да е малко страшен.

Даже много.

— Ще се справя с Алекс — каза Кал.

Грейвс изглеждаше облекчен. Преди да е дал още някое празно обещание, Кал се насочи към Тамара, която се сбогуваше със семейството си.

— Казах на всички колко съжалявам — обясняваше Кимия. — Нямах представа колко злобен е Алекс. Мислех, че ще е забавно да имаме наша собствена организация. Алекс ми каза, че от Асамблеята са излъгали всички, че Константин всъщност е умрял отдавна и просто искат останалите магове да се боят от тях. И когато осъзнах, че това е вярно и че Константин наистина е загинал, повярвах и в останалото. Не ми е и хрумвало, че ще нарани Аарън. Ако го знаех… всичко щеше да е различно.

— Той искаше да нарани много хора и го направи — погледна я сестра й подозрително.

— Рискувах с някого, когото харесвам — каза Кимия и погледна към Кал. Това беше много нечестно. Добре де, поне малко нечестно. — Сбърках. Но съм тук, за да помогна да го победим.

Тамара изгледа сестра си без топлота или доверие. Понякога Кал забравяше какъв инат може да бъде.

— Няма да бъдеш вързана — каза тя на сестра си. — Трябва да действаш първа. Влезеш ли вътре, трябва да направиш така, че Погълнатите да имат всичко необходимо, за да се появят. Включително Раван.

При споменаването на Раван се чу тих взрив и тя се появи като струя от дим и огън.

— Раван — каза Тамара и въздъхна облекчено, — ти дойде.

Погълнатата от огъня приближи. Вече се виждаха очертанията на тялото й, дългата коса и младото лице, оформени от пламъци.

— Малкото ми семейство, направено от восък и прахан — заговори тя. — Боите ли се от мен?

— Не мога да гледам — поклати глава госпожа Раджави и извърна обляното си в сълзи лице.

— Не искаш да ме виждаш ли, майко? — потръпна Раван. — Мигар ще се отнесеш с мен като с непозната?

— Раван — каза госпожа Раджави с безкрайна тъга в гласа, — познавахме те някога, ала не знаем коя си ти сега.

— Може би съм непознаваема — потръпна отново Раван, — ала въпреки това ще изгоря заради вас.

— Дъщеричките ми! — захлипа госпожа Раджави. — О, Раван! О, Тамара и Кимия, нима ще изгубя всички ви? Как може да се случи това? Защо с нашето семейство?

Тамара и Кимия приближиха, за да успокоят майка си.

Кал винаги бе изпитвал смесени чувства към семейство Раджави. Те се бяха държали студено с него, макар да бяха мили с Аарън. Струваха му се строги и безмилостни. Но когато осъзна, че могат да изгубят всичките си деца, Кал отстъпи, за да ги остави на спокойствие.

Натъкна се на Майстор Руфъс.

— Кал — каза той, — време е да призовеш и другите двама Погълнати.

Кал последва Майстор Руфъс в центъра на рехавия кръг от магове. Джаспър и Гуенда вече бяха там. Маговете гледаха притихнали как Джаспър призовава малък басейн, който забълбука около краката му, после коленичи и го докосна.

— Лукас! — извика той и отскочи изненадан назад, когато басейнът се изстреля нагоре в колона и оформи фигурата на Лукас, Погълнатия от водата.

Маговете ахнаха, а неколцина и отстъпиха.

Сега беше ред на Кал. Той извади кварца на Грета от джоба си, наведе се и го удари с цялата си сила в скалата. Той се разби на блестящи фрагменти. Всички ги загледаха в очакване.

Нищо не случи.

— Действа ли? — изсъска Джаспър в ухото на Тамара.

— Ехо — каза отегчен глас и всички се обърнаха, за да видят Грета като громоляща купчина скали да кръжи в края на кръга, — тук съм.

Двамата с Лукас си махнаха. Алистър бавно отиде до тях, а и Раван се плъзна в същата посока, като изпускаше искри с движението си. Всички магове се отдръпнаха, за да освободят пространство на Погълнатите, а може би и за да не са близо до тях.

Кал чу викове и се обърна — Гуенда спореше разпалено с Майстор Руфъс.

— Но аз трябва да ида — каза тя, — аз съм в групата чираци! Помогнах им да намерят Погълнатите!

— Категорично не, Гуенда — поклати глава Майстор Руфъс. — Кал, Джаспър и Тамара отиват поради изискванията на Алекс. Няма да пожертвам друг ученик без причина!

— Но причина има — настоя Гуенда. — Мога да ги защитя!

Тя се завъртя към Кал.

— Кажи му, че трябва да дойда с вас.

Кал се поколеба.

— Гуенда, ти беше страхотен приятел и от началото на Златната година на няколко пъти ни спаси задниците. Съжалявам, че преди не те оценявах. Алекс обаче никога не би разрешил да дойдеш с нас. Щом те забележи, ще отприщи Хаоса.

Очите на Гуенда заблестяха гневно, но Кал разбра, че тя осъзнава правотата му.

— Не искам да ви изоставям — каза момичето.

— Не може ли да дойде с учителите и Асамблеята? — обърна се Кал към Майстор Руфъс. — Редно е.

— Ще видя какво мога да направя — въздъхна Майстор Руфъс.

— Всички слушайте! — отекна подсиленият глас на маг Грейвс от Асамблеята. — Калъм Хънт, Тамара Раджави, Джаспър де Уинтър, моля ви, застанете пред мен.

Тамара се отдалечи с нежелание от семейството си. Джаспър се откъсна от Лукас и след няколко секунди всички застанаха пред маг Грейвс заедно с Пакостник, който се бе сгушил до Кал.

— Този обсебен вълк… — започна гневно Грейвс.

— Не е обсебен — каза Кал. — Обикновен вълк си е.

Грейвс се загледа в Пакостник, който отвърна на погледа му с нормални широки зелени вълчи очи.

— Можех да се закълна…

Тамара се изсмя, но веднага сподави звука. Грейвс я изгледа кръвнишки.

— Вържете им ръцете — каза той.

Майстор Милагрос и Майстор Норт се появиха зад тях. Кал и останалите поставиха ръце зад гърба си и учителите започнаха да навиват омагьосан метал около китките им. Кал знаеше, че е необходимо, но гневът въпреки това го изгаряше.

— Когато ударите веригите една в друга бързо три пъти поред, те ще паднат — каза им Грейвс, — но също така ще бъдат унищожени, затова, моля, не ги тествайте предварително.

Тамара го погледна виновно. Явно бе смятала да пробва точно това.

Алистър се завъртя във въздуха и се превърна във вятър, след което засвири около главата на Кал.

— Ще бъда с теб — обеща той и след миг една метална свирка падна в окованите ръце на Кал.

Той я стисна здраво с пръстите си. Когато погледна Джаспър, видя, че в джоба му е пъхната бутилка вода. Тамара имаше жълъд, а Кимия — кутия кибрит, която изглеждаше опърлена от едната страна, все едно Раван не е искала да спре да гори.

— Пригответе се — каза Грейвс. — Ще прелетите до кулата.

Маговете около тях се издигнаха във въздуха. Кал също се издигна нагоре и усети как въздухът фучи под него, но Алистър бе толкова близо, че макар и с оковна магия не можеше да се уплаши. Спомни си колко много бе искал да е безтегловен, да може да лети, за да не се мъчи с болния си крак. Ала това бе детска мечта. Проблемите му не можеха да се решат с един фокус.

Може би със сериозна магия обаче ще могат — каза Аарън в главата му.

Прелетяха над полета и сиви магистрали, които се виеха под тях. Гората и Магистериумът останаха далече назад.

Кал извърна поглед и видя Пакостник да се носи във въздуха, размахал лапи. Косата на Тамара, която летеше недалеч, се вееше като знаме. Тя го погледна и му се усмихна окуражително. Златната кула се извиси, докато приближаваха. За сграда, построена набързо, колкото да забави Алекс, бляскавата кула бе едновременно красива и застрашителна. Кал се питаше за какво може да послужи след днешния ден.

Надяваше се да не се превърне в негова гробница. Приземиха се на тревата пред единичната врата на кулата. Веднага щом краката им докоснаха земята, черен облак затъмни небето и даде знак за пристигането на Алекс с гръм, който удари участък с нападала шума и я овъгли, като накара всички да подскочат.

— Ах, това наивно дете! — поклати глава Грейвс.

Алекс се появи със свитата си в небето. Все още яздеше своя дракон на Хаоса, но сега облеклото му бе дори по-гиздаво. Беше облечен в черно — разбира се! — с огромни ботуши с масивни сребърни катарами във формата на мълнии. На раменете му се вееше плащ.

Това истински плащ ли е? — почуди се Аарън.

Няма какво друго да е — помисли си Кал.

Косата на Алекс бе повдигната с гел. Зад него летяха два елементала на Хаоса, непостоянни във формата си на коне. Ту им поникваха криле, ту копитата им се разтягаха в пипала на октопод. Кал се досети, че един от тях е за Анастасия, а другият вероятно за Кимия.

Когато Алекс кацна, плащът му изплющя във въздуха. Кал забеляза короната от черен метал на главата му. Разклоненията й напомняха на зъби. И макар да знаеше, че това е добре преценено и Алекс цели да постигне една илюзия, Кал се върза и усети да го полазват тръпки.

— Магове от Асамблеята и други важни персони, доволен съм, че се преклонихте и направихте пожеланото от мен, като с това признахте превъзходството ми — високо произнесе Алекс. — Построили сте приятна кула. Смятам да управлявам тихо и кротко от нея, без да ви безпокоя особено много. Не искам да правя гнусотии като Врага на Смъртта. Няма да съживявам хора и животни. Не ми приляга. Просто искам да покажа на всички колко съм готин и страшен.

— Имаш предвид всички в света на маговете? — попита леко гневно Грейвс. — Все пак възнамеряваш да запазиш голямата тайна за магията, нали?

Алекс се изкикоти, закискаха се и създанията около него. Това бе далеч по-страшно от приказките му. Може и да беше само едно наивно дете, както бе казал Грейвс, но имаше огромна сила и чудовища на разположение.

— Кое да пазя? — подигра се той.

— Тайната за света на маговете! — гръмна гласът на Грейвс. — Не казваме на онези, които не притежават магия, за съществуването й! Това подлага на риск и тях, и нас! Достатъчно трудно бе да построим тази глупава кула, без да ги плашим с магията, необходима за това…

— Кулата ми не е глупава — каза Алекс и махна небрежно по посока на Грейвс.

Черни пламъци изригнаха от пръстите му и погълнаха мага от Асамблеята. За броени секунди от него не бе останало нищо освен овъглена трева.

Кимия изпищя, но сподави вика си с огромно усилие, тъй като Алекс й се намръщи. Маговете също се развикаха. Гласовете им отекнаха на поляната. Джаспър гледаше загрижено към Гуенда. Тамара само мрачно поклати глава.

Майстор Руфъс пристъпи напред в почернелия кръг.

— Алекс Страйк! — каза той.

— Майстор Руфъс — изсмя се Алекс. — Джоузеф не спираше да дудне за теб. Великият маг, учителят на Константин Мадън. Но аз бях твой асистент и не видях нищо велико. Константин постигна всичко въпреки теб, а не заради теб.

Погледът му се премести върху Кал и устата му се изкриви в усмивка.

— Виж как оплеска нещата с Калъм.

— Ако искаш, постъпи с мен, както стори с Грейвс — каза Руфъс и Кал се напрегна.

Не мислеше, че би понесъл Алекс да изличи учителя му от лицето на земята. Щеше да се наложи да се освободи от оковите си, а това би съсипало всичко.

— Тогава обаче няма да постигнеш нищо. Ще има война с маговете, а ти сам каза, че не я искаш. Предпочиташ да те оставят на мира.

— Не е лъжа — отвърна Алекс, като разглеждаше ноктите си.

— Ще е по-лесно и за теб, и за обикновените хора да не знаят за маговете — продължи Руфъс. — Помисли какво можеш да направиш. Ще ги измамиш с магията си и ще натрупаш милиони.

— Ама теб наистина си те бива, Руфъс — разсмя се Алекс. — Хубаво тогава, няма да им показвам магията си.

Той обърна сияйните си звездни очи към Кимия.

— Ела тук, сладурано. Нали още си ме обичкаш?

Кимия се усмихна бляскаво. Кал се почувства неспокоен, когато тя изтича през тревата към Алекс и го хвана за ръка. Или беше голяма актриса, или пак възнамеряваше да ги предаде. Алекс се приведе и я целуна. Тамара издаде звук на погнуса. Целувката, за щастие, бе кратка и Алекс я прекъсна, като прегърна Кимия с една ръка.

— Заложниците да излязат напред — каза той — и да тръгнат към входа на кулата.

Кал погледна Тамара и очите им се срещнаха. Поне бяха заедно в това, а с тях бе и Аарън. Тримата срещу целия свят. Кой би предположил, че изборът на Руфъс ще ги превърне в най-важните хора в живота на Кал? Той погледна към Джаспър и изпълненото му с решителност изражение. Кал никога не бе предполагал, че ще станат приятели, но Джаспър някак винаги бе на мястото си, за да му подаде ръка, когато животът му е в опасност — обикновено със саркастичен коментар, но на мястото си. Пристъпи напред и другите го последваха. Стигнаха до мястото, където земята се превръщаше в чакъл. Тя все още бе разровена от краката на маговете, строили кулата. Пакостник изтича до Кал, като се притисна до болния му крак, за да го защити.

Кал се извърна, за да погледне през рамо. Маговете от Асамблеята му се сториха невъобразимо далече. Виждаше само Гуенда и Руфъс…

Алекс завъртя китка и запрати стена от пламъци на Хаоса към тях. Кал сподави вика си, когато осъзна, че не ги напада, а вдига блокада. Огънят се издигна във всички посоки около тях, като отряза Джаспър, Кал, Тамара, Пакостник и Алекс от маговете, но им позволяваше достъп до кулата.

— Нека разгледаме новия ни дом — подигра им се Алекс. — Калъм, води!

Кал погледна за последно към огъня, който го разделяше от Майстор Руфъс, и се затътри към тежката дървена врата на кулата. Не можеше да я отвори, затова остана на място, докато един от елементалите на Хаоса не приближи. Той протегна пипало към вратата, но когато я докосна, на мястото на дръжката просто се появи дупка.

— Аутомотонес! — извика Алекс. — Направи го ти!

Грамадният метален елементал изникна от пушека около тях и тръгна към вратата. Кал го зяпна — бяха се борили с Аутомотонес веднъж и едва не бяха изгубили живота си.

Аутомотонес се наклони към предната врата, а очите му, които бяха зъбни колелета, се завъртяха с жужене. Ръката му се стрелна напред и в края й се появи вибриращо ръмжащо острие. Той сряза вратата, докато голямо парче от нея не падна на земята.

„Алекс трябва да поправи тази врата — помисли си Кал. — Определено не е от хората, които планират нещата дългосрочно.“

Аутомотонес отстъпи назад и всички влязоха вътре, макар и без желание. Първият етаж бе голяма кръгла стая. Беше съвършено празна, имаше само килим и вити стълби.

Кал тръгна нагоре и другите го последваха.

Вторият етаж бе огромна стая с масивни прозорци, през които се виждаха върховете на дърветата. Имаше множество дивани и малка кухня, както и огромен киноекран като този в Галерията, където Алекс прожектираше филми. Кал не бе сигурен къде трябва да отиде, затова се насочи към далечния ъгъл. Тамара тръгна подире му, следвана от Джаспър.

— Сега — каза Кал.

Той дръпна три пъти белезниците си и ръцете му се освободиха. След това вдигна свирката до устата си и я наду. Не се чу звук, само зафуча силен вятър, който обиколи стаята, преди да се събере в Алистър и да изчезне отново. Зад него се материализира Лукас, а после и Грета. Но и тримата изчезнаха, когато Алекс влезе в стаята. Кал скри ръцете си зад гърба, макар вече да не бяха оковани. Тамара и Джаспър направиха същото.

Алекс се ухили нагло и обиколи помещението, за да се наслади на новите си придобивки. Държеше Кимия за ръка, а плащът му се развяваше зад гърба. Кал смяташе, че усмивката на лицето на момичето е принудена. Надяваше се да е така.

— Не е зле, нали? — каза Алекс и размаха ръка, за да покаже цялото пространство — мраморния под, големите дивани с възглавниците им и огромния телевизор.

— Майко! Прибрах се!

Анастасия — обади се Аарън. — Разбира се, че и тя е тук.

— Алекс? — всички замръзнаха, когато Анастасия долетя откъм стълбите за горния етаж.

Беше облечена в бяла рокля и носеше ефирна бяла пелерина. Ледената й коса бе вързана на стегнат кок.

Изгледа Кал от глава до пети. Той не можеше да разчете изражението й. Почувства хлад в стомаха си — ами ако е видяла случилото се с Грейвс през прозореца? Ами ако е размислила за всичко?

Спокойно — каза му Аарън.

Но и той май беше уплашен.

Анастасия прекоси стаята, за да застане до Алекс, който грейна и погледна отвисоко Кал с ухилена гримаса, която изглеждаше прекалена, все едно я е репетирал пред огледало.

— Наистина смяташе, че в Магистериума ценят живота ти достатъчно, за да те спасят, нали, Кал Хънт? — изсмя се той. — Но те предадоха и трима ви. Те са страхливци, както всички магове. Изчетох всички книги в къщата на Майстор Джоузеф и през цялото време си мислех колко жалки сме станали. Маговете някога са били важни хора. Използвали са силите не само за да пазят хората от елементалите. Но ти скоро ще умреш, Калъм. И тогава всички ще трябва да признаят, че аз съм най-великият маг в историята, победителят над Врага на Смъртта.

— Не си ме победил — каза Кал. — Магистериумът ме окова, не ти.

— На никого не му пука за подробностите! — изрева Алекс. — На никого не му пука за истината! Смяташ ли, че хората ги е грижа, че Константин е обичал брат си, а майка му — самия него? Не, понеже това е скучно. Няма да им пука и за това, че Магистериумът ме е улеснил за убийството ти. За тях ще е важно само че съм го направил.

— Но няма да убиеш Тамара, нали? — каза Кимия. — Тя ми е сестра.

— Тя е вярна на Врага, Кимия — поколеба се Алекс.

— Може да убием двете момчета и да залостим девойката в тъмницата — предложи с мек глас Анастасия.

— Ама вие и тъмница ли си имате? — попита Джаспър.

— Естествено, че си имаме тъмница — сопна се Алекс. — И мълчи, ако не те питам нещо, Де Уинтър. Трябваше да си ми верен. Баща ти беше верен на Майстор Джоузеф.

— Баща ми сбърка — каза тихо Джаспър, а Кал го зяпна.

Не го беше чувал да признава това досега.

— Казах ти да мълчиш! — развика се Алекс.

— И ако не го направя? — попита Джаспър. — Ще ме убиеш ли?

— Достатъчно — каза Кал, — може би няма да се наложи някой да умира. Може да сключим сделка.

— Без повече сделки, Хънт! — отсече Алекс. — Този път нямаш с какво да ме изкушиш. Не искам да възкресявам мъртвите. Не искам и власт. Искам само да си отмъстя. — Той се ухили. — Искам да се наредите пред мен.

Черните звезди в очите му заблестяха като игли на спринцовки.

— Първо Тамара. После Джаспър. И накрая теб, Кал. Ще ви убия в този ред и ти, Макарю, ще видиш как приятелите ти умират!

— Нали каза, че няма да нараняваш Тамара! — извика Кимия.

— Промених решението си — отвърна Алекс и вдигна ръка.

Тя блестеше с черна светлина, ореол от мрак около пръстите му.

Кимия се отдалечи от него и посегна към кибрита си с треперещи пръсти.

Алекс се завъртя към нея, а от ръцете му се издигна дим. Кал се обърна да погледне към пребледнелите Тамара и Джаспър, но те само поклатиха глави, все едно искаха да кажат „не сме готови още“.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Алекс гневно.

— Просто… — измънка Кимия, но не можа да измисли какво да каже.

Отстъпи пред Алекс, видимо ужасена. Кибритът се изплъзна от пръстите й.

— Щеше да ме предадеш! — настоя Алекс. — Мен! Кой друг би те измъкнал от жалкия ти предишен животец?

— Не това ми обещаваше! — каза Кимия. — Никога не ми каза, че ще убиваш!

— И ти си решила да сплетничиш срещу мен с тези отрепки! — поклати глава Алекс.

Той вдигна ръка и мълния на Хаоса се оформи в дланта му. Тамара полетя към него, без да крие, че ръцете й са отвързани. Той я отблъсна с една ръка, подсилен от Хаоса. Ръцете на Кал също се вдигнаха ведно с яростта, която го обзе. Как смееше това чудовище да докосва Тамара? Как смееше да заплашва приятелите му?

Все още призоваваше Хаоса в себе си, когато Алекс пусна мълнията от черен огън и тя се изстреля право към Кимия. В същия момент Хаосът експлодира от ръката на Кал.

Двете светкавици мрак се срещнаха във въздуха, ала никоя не се разпадна. Удариха се една в друга и рикошираха в стената на кулата, като направиха камъка на прах.

— Еха! — изуми се Джаспър.

Хаосът бе разбил камъка, метала и стъклото и сега на стената на кулата имаше дупка с размерите на камион. От другия край на дупката се виждаше полето пред кулата. Стената от пламъци на Хаоса затихваше, макар да изглеждаше, че маговете все още не могат да я прекосят. Неколцина обаче сочеха към кулата.

Огромното метално лице на Аутомотонес изпълни празното пространство. Кимия изпищя. Тамара се протегна към сестра си и я дръпна на земята. Жълъдът се търкулна от ръката й. Джаспър събори бутилката вода от джоба си и тя се удари в пода, като намокри всичко. Кал измъкна свирката от джоба си и я стисна в една ръка.

Анастасия се приведе и взе кибрита.

Алекс се обърна към Кал, отново ухилен.

— Значи сте мислели да се биете с мен! Затова сте дошли тук доброволно! Магистериумът и Асамблеята са искали да ми погодят номер, но ти ще си платиш пръв.

— Ще си платя аз, ама някой друг път — отвърна Кал.

— Аз съм Хаосът! — кресна Алекс. — Превърнах се в Бездната!

— Стига крещя — отвърна Кал. — На никого не му пука в какво си се превърнал.

Алекс го зяпна. Кал не можеше да се сдържи и се ухили. Зад Алекс се появи Алистър. Въздухът се сгъсти, за да оформи огромната му фигура. Пакостник се разлая, когато Лукас се издигна от локвата на пода и заблестя в сребристо. А от разбития жълъд на Тамара се появи Грета, река от прах и земя, издигаща се нагоре.

— Какво е това? — завъртя се Алекс и вдигна ръка невярващо. — Това са Погълнати! Но какво търсят тук? Защо сте тук?

— Анастасия — извика Кал, — запали кибрита.

Белите й очи се извърнаха към него със странно изражение.

Мамо. Трябваше да кажеш „мамо“ — напомни му Аарън, но вече беше късно. Кал не го бе направил и сега тя знаеше, че я е лъгал.

Анастасия приближи до него и очите й заблестяха. Едно сиво петно прелетя между тях — Пакостник — и захапа Анастасия за китката. Тя изпищя и изтърва кибрита. Алекс запрати друга мълния на Хаоса към Пакостник, но вълкът отскочи и черният огън се разби в стената на кулата. Още камъни се посипаха по пода.

— Караш ме да съсипвам собствената си кула! — извика Алекс на Кал. — Винаги съсипваш всичко!

Кал не можеше да го отрече. Това бе суперсилата му. По-мощна от уменията на Макар.

Кимия отново вдигна кибрита и с треперещи ръце запали една клечка. Тя светна и в следващия миг Раван пламна към живот сред тях.

Погледна към сестрите си и се ухили злокобно.

— Готови! — тихо призова Кал.

Готови — отвърна Аарън.

— Какво правите? — извика Алекс, когато Погълнатите се втурнаха към него.

Беше все едно светът се разпада навътре в себе си. Всеки елемент се сблъскваше с Хаоса — силата на въздуха, пламтящото сърце на огъня, неумолимостта на водата, могъщата тежест на земята. Те се стовариха върху Алекс с унищожителната сила на хиляда тайфуна, разкъсващи нивите, хиляда вулкана, избухнали със сила, достатъчна да затъмни небето, хиляда земетресения, поглъщащи цели градове, хиляда наводнения, отнасящи села в разпенили се вълни. Бяха, но и не бяха хора. Кал закри лицето си с ръка, докато свирепо разкъсваха Хаоса, обкръжил Алекс, все едно късаха с голи ръце мазните парчета тъмнина, разтварящи се във въздуха.

Алекс зави в агония, която уплаши Кал. Ами ако го убият? Ами ако успеят да унищожат тялото му? Това не беше част от плана.

Аутомотонес отметна глава назад и изрева, а после щракна с челюсти към Джаспър, които обаче се завъртя на пети и пусна огън по Аутомотонес, взрив след взрив от пламъци, които накараха металното чудовище да отстъпи назад. Зъбните му колелета и металните плочки почервеняха от огъня.

Добре е да видим, че Джаспър най-после е овладял огнената магия — каза Аарън.

Аутомотонес отново се олюля към тях. Черният пламък на Хаоса отвън бе угаснал и маговете се втурнаха към кулата, като удряха по затворените врати долу. Кулата се разтърси.

Алекс продължаваше да крещи. Той отметна глава назад с вой и мрак бликна от очите му — две дълги следи чернота, които се изстреляха във въздуха. Кимия викаше с цяло гърло. Тамара изгради въздушен щит, за да я защити.

Алекс завъртя глава на една страна. Бе обкръжен от Погълнатите, а от очите му се стичаха черни сълзи.

— Майко! — изграчи той и протегна ръка. — Майко!

Анастасия тръгна към него, а по лицето й бе изписан ужас. Лицето на Алекс се изкриви и той изстреля една последна мълния на Хаоса. Беше слаба — Кал усети това — но все пак достатъчно мощна. Удари Анастасия в гърдите, повдигна я във въздуха и я стовари на земята. На гърдите й се появи черна дупка.

Алекс замръзна.

Сега — каза Аарън.

Кал си спомни всичко, което бе учил някога за докосването на душата, и запрати концентрацията си към Алекс. Можеше да види душата му — как свети, как сияе. Вече не бе потъмняла от Хаоса. Усети я, все едно я държи в ръце, пулсира и блещука, увита от възли омраза, болка и амбиция. Кал видя хлапето, което искаше да бъде популярно, което се радваше да бъде асистент на Майстор Руфъс, но никога не смяташе, че е постигнало достатъчно. Момчето, което изработваше сложни илюзии от филмите, махаше на приятелите си, но най-вече на себе си. Победителят, който накрая печели всичко. Кал видя Алекс, почувствал се изоставен след смъртта на баща си, останал самичък с маниакална и амбициозна жена. Видя как собствената му амбиция израства като бурен. Видя омразата към Кал, негодуванието към него, жаждата за победа на всяка цена.

Кал видя всичко това, душата на Алекс — цяла, човешка и грешна.

А след това опита да я избута с всички сили от тялото му. Усети ужасно ехо от действието си. Живееше в откраднато тяло, а сега крадеше още едно. Но макар и изнемощял, Алекс бе Макар и се бореше за оцеляване, мъчейки се срещу съзнанието на Кал, принуждавайки физическото тяло на Кал да падне на колене.

Никога няма да ме победиш — обяви гласът на Алекс и отекна в главата на Кал. За миг Кал се почувства, сякаш го изтръгват от корен. Ами ако му бе трудно да остане в тялото, защото то не е негово? Ако не успееше да го задържи дори след като Аарън го напусне?

В гърдите му се надигна паника. Тежестта от натиска на Алекс го просна на земята, опрял лакти в нея, напъващ рамене.

„Не мога да се справя — помисли си той. — Не мога.“

Може би сам не, но двамата заедно ще се справим — долетя гласът на Аарън, сигурен и уверен. Той прибави мислите си към тези на Кал и двамата се изляха обратно в Алекс, принуждавайки го да опъне ярките нишки, които придържаха душата му към тялото, и така докато не го избутаха в нищото.

Нишките се изопнаха и скъсаха, а той си отиде, без дори да извика или изхлипа. Кал не знаеше къде отиват душите и предполагаше, че никой не знае — но бе сигурен, че е някъде отвъд дори бездната.

Аарън! — призова мислено Кал. — Аарън, твой ред е.

Все едно чу как душата на Аарън си поема трепереща колеблива глътка въздух. Кал се протегна към Аарън за последно — към своята противотежест, към душата, която му бе най-позната в целия свят. Сякаш ръцете му милваха душата на Аарън и я задържаха само за миг, преди да я пуснат.

Лицето на Алекс се размърда и той си пое глътка въздух със стон.

Аарън? — помисли си Кал. — Успяхме ли?

Но отговор нямаше. Само отекваща тишина в ушите на Кал. Беше сам. Досега не бе осъзнал колко е отвикнал да бъде сам в главата си.

Звуците се върнаха, когато Кал осъзна, че битката продължава. Драконът на Хаоса бе изял друга част от кулата. Дузина магове се бяха издигнали до втория етаж, подпомогнати от Алистър и силата на въздуха, и се присъединиха към Джаспър и Тамара в битката срещу Аутомотонес. Грета, Лукас и Раван също участваха — Грета целеше с камъни елементалите на Хаоса, Лукас насочваше потоци вряла вода към тях, а Раван стреляше огнени снаряди.

Кимия държеше Анастасия сгушена в скута си и изглежда опитваше да я запази жива.

Кал се изправи с олюляване.

— А-Алекс?

Алекс отвори очи и Кимия ахна. Те отново бяха сини, а не черни или посипани със звезди. Алекс се закашля мъчително и опита да се изправи на колене. Изглеждаше замаян.

Жестовете бяха познати. Изобщо не се движеше като Алекс, а като Аарън. Сърцето на Кал се вдигна в гърлото. Въобразяваше ли си, или планът им наистина бе успял?

Майстор Руфъс долетя от стълбите и влезе в стаята. С него дойдоха и Норт и Милагрос. Загледаха се в сцената пред тях — Анастасия умираше, Погълнатите кръжаха в стаята, огромни парчета падаха от стените.

А Алекс беше в центъра на всичко.

— Алекс! — извика Кал. — Алекс, спри създанията на Хаоса. Покажи им, че си на наша страна.

— Спрете! — извика Алекс с глас, който едновременно беше и не беше негов. — Спрете, същества на Хаоса! Заповядвам ви!

Драконът застина. Аутомотонес изрева. Чуха се крясъци и извън кулата, когато другите създания на Хаоса го чуха.

— Върнете се в Хаоса! — извика Алекс. — Там, откъдето дойдохте!

Още майстори се скупчиха около Норт, Руфъс и Милагрос. Всички гледаха Алекс, който беше застанал с разперени ръце и нареждаше на съществата на Хаоса да се разпръснат.

— Отиват си! — каза смаяна Милагрос. — Вижте!

През разбитата дупка в стената Кал виждаше как съществата на Хаоса се обръщат и отстъпват, предвождани от Аутомотонес. Докато вървяха, изглеждаше, че проблясват и изчезват едно по едно, оставяйки само петънца мрак като малки облачета дим в небето.

Маговете от Магистериума ликуваха. Раван, Лукас, Грета и Алистър бяха изчезнали, вероятно разтревожени, че няма да ги приемат добре сега, когато опасността бе преминала.

— Кал, ела тук!

Кимия трескаво му махаше с ръка. Тамара коленичи до нея и призова земната си магия, за да изцери Анастасия.

Кал не пробва да й попречи. Нищо вече не можеше да помогне на Анастасия. Тя му се усмихна, а по зъбите й изби кръв.

— Кон… — прошепна едва чуто.

Тамара прехапа устни и бузите й пламнаха. Винаги бе мразела, когато Анастасия нарича Калъм е името на Константин Мадън.

— Кон — каза отново Анастасия, — знам какво направи. Знам.

Кал се протегна и я хвана за ръката. Не би искал тя да е ранена. Никога не беше искал някой да пострада.

— Съжалявам — каза й той. — Наистина. Много съжалявам.

— Понякога си много различен от сина ми, изобщо не си приличате — каза тя и после повиши тон. — Магове от Магистериума, имам да направя едно последно признание.

Алекс бе отстъпил назад.

— Аз контролирах Алекс — каза Анастасия и всички магове я слушаха с притаен дъх. — Аз стоях зад всичко случило се. Не Майстор Джоузеф или Константин Мадън, а аз. Всички те бяха мои пионки. Вие бяхте мои пионки.

— Но как? — настоя Майстор Норт. — Как го направи?

— Учих се от най-добрите — каза тя. — От моя син Константин, Врагът на Смъртта. Той държа Джерико в плен години наред, принуди го да бъде негова противотежест и да къса парчета от душата си. Когато Алекс ми стана доведен син, бързо започнах да го контролирам. Първо за дребни неща. После да бъде верен слуга на Майстор Джоузеф. Нямаше избор, освен да се подчини на заповедите му.

Тя се закашля и изпръска с кръв белите си дрехи.

— Правете с него каквото искате. Хич не ми пука. Никога не съм го обичала.

— Защо тогава ни казваш всичко това? — настоя Майстор Руфъс.

— Искам си признанието! — изграчи Анастасия. — Аз го направих Погълнат, аз си поисках кулата. Магистериумът ми отне сина, ала накрая обслужваше всяко мое желание.

Тя погледна към Кал. Той се принуди да й се усмихне и нещо в лицето й се отпусна.

— Повече не можете да ме нараните — прошепна тя и затвори очи.

Главата й увисна безжизнена.

Тамара извика. Гуенда изтича през стаята до Джаспър и той я прегърна с мрачно изражение на лицето.

Алекс следеше всичко с пепеляво лице.

— Какво направих? — попита той.

Това звучеше като логичен въпрос, изкрещян от дъното на душата му. Той се обърна към маговете и Майстор Руфъс.

— Трябва да ме арестувате. Някой трябва да ме арестува.

— Чакайте — викна Кал. — Чухте Анастасия. Тя го е принудила да извърши всички тези неща, да стане Погълнат от Хаоса. Съгласихте се да му простите.

— Съгласихме се да го разпитаме — каза Майстор Норт. — По-скоро Грейвс го направи. А сега Грейвс е мъртъв благодарение на него.

Алекс наведе глава. „Аарън — помисли си Кал, — Аарън, погледни ме.“

Но той не го направи. Кал не знаеше дали да мисли за него като за Алекс, или като за Аарън. Не знаеше дали душата на Аарън е цяла в тялото на Алекс, или се гърчи в агония, смазана от ужас и вина или още милион различни неща. А може би душата му бе разкъсана. Може би вече не бе никой. Нито Алекс, нито Аарън.

И тогава Кал забеляза Пакостник. Вълкът приближи до Алекс и подуши нежно ръката му, както някога бе правил с Аарън. А Алекс — Аарън, трябваше да е Аарън! — се протегна надолу и го помилва по главата.

Кал видя как и Майстор Руфъс гледа към вълка с присвити очи. Но преди да каже нещо, господин и госпожа Раджави се изкачиха по стълбите и се втурнаха през стаята, за да прегърнат Тамара и Кимия.

— Справихте се, милички — каза госпожа Раджави, като целуна и двете. — Вие сте героини. Толкова се гордея с вас!

Кал тайно смяташе, че само Тамара заслужава похвала, ала задържа това впечатление за себе си.

Алистър се появи със завихряне на въздуха и стресна всички.

— Другите си отидоха — каза той. — Изглежда, че най-после всичко е свършило.

— Веднага щом пуснат Алекс — настоя Кал и баща му го погледна много объркан.

Аарън — понеже Кал бе напълно сигурен, че Алекс е Аарън, само дето му се искаше да каже нещо, за да го потвърди — не каза нищо.

— Достатъчно — каза Майстор Руфъс. — Да се махаме от тази кула. Никой няма да пострада, ако задържим… Алекс. Ще му сложим белезници до процеса пред Асамблеята.

— Ще вземем и тялото на Анастасия до Колегиума, за да я подготвим за погребение — каза Майстор Камерън, един от маговете, когото Кал познаваше от краткото си посещение в Колегиума по време на Бронзовата си година.

Руфъс кимна. Бе видимо, че сега всички го гледат, както доскоро бяха гледали Грейвс.

— След като сме сигурни, че никой друг не е зле ранен, ще решим какво да правим с Алекс.

— И кой те назначи за началник? — попита Майстор Норт, който явно не бе схванал какво става.

— Помолиха ме да се присъединя към Асамблеята и се съгласих. Дълго време исках да стоя настрани от света на маговете. Не е лесно да си известен с това, че си обучил един от най-злите ни врагове. Ала този път се съгласих. — Майстор Руфъс изглеждаше сериозен. — Може ли сега да заведем учениците на безопасно място? Достатъчно рискуваха за нас.

Кал опита да каже нещо на Аарън, но Майстор Норт вече го левитираше във въздуха. Тамара също се протегна към Аарън, но той мина, без да хване ръката й. Погледите на Тамара и Кал се срещнаха, а в тях се четеше един и същи въпрос.

Беше ли Аарън в това тяло и ако отговорът бе „да“ — чувстваше ли се добре?