Холи Блек, Касандра Клеър
Златната кула (12)

Глава дванадесета

Около час по-късно фантомът на баща му летеше по междущатската магистрала, а Пакостник бе подал глава през прозореца. Розовият му език се развяваше на вятъра. Кал седеше на предната седалка с него, а Тамара, Гуенда и Джаспър седяха отзад.

Вече бяха спрели в ресторант за бързо хранене и бяха опустошили кутия с пилешко. В скутовете им имаше студени безалкохолни напитки.

— Това е дори по-добро от лишеите — каза щастлив Джаспър, докато дъвчеше едно бутче.

Радиото бе настроено на някаква джаз станция. Кал облегна глава назад и се замисли за бъдещето си. Победеше ли Алекс, щеше да покани Тамара на среща. На истинска среща. Тя обичаше суши, което означаваше, че ще отидат на рибен ресторант. После можеха да отидат на кино или да се разходят и да си вземат сладолед. Започна да си го представя и така си мечта, докато не се сети, че не е сам в главата си. Веднага опита да помисли за нещо друго.

Трябваше да купи нова каишка на Пакостник. Да, това бе безопасна тема.

И да ми намериш ново тяло — напомни му Аарън. — Ако искаш да целуваш Тамара, без аз да ви гледам.

Кал въздъхна.

— Вие сте много добри деца, щом помагате на Калъм — каза Алистър.

Кал се почувства засрамен, все едно беше на седем години.

— Нали някой трябва да го убеди да се пази от неприятности — ухили се Тамара.

— Ами трябва, ама не си ти този някой — каза Джаспър.

— Защо си такъв? — удари го по рамото Гуенда.

— Хората ме обичат — отговори Джаспър.

— Как тогава вървят нещата със Селия? — поинтересува се Гуенда.

Джаспър се намръщи.

— Още ли ти е ядосана, задето си приятел с Кал?

— Ще се оправим — отвърна Джаспър.

— Чух, че на нея не й допада фактът, че баща ти е в затвора като съюзник на Врага — каза Гуенда и сви рамене, когато всички я загледаха. — Какво? Чувам това-онова.

— Казах, че ще се оправим — процеди Джаспър, стиснал устни.

— Тази Селия не ми допада — обади се Алистър.

— Всъщност тя дойде да ме види, докато бях болен — каза Кал, — и се извини.

— Стига бе! — ококори се Тамара.

— Нали ви казах! — възкликна Джаспър.

— Извинила се е на Кал — засмя се Гуенда. — Може да тръгне с него.

— Но… — обади се Тамара.

— Но какво? — погледна я невинно Джаспър.

— Нищо.

Тамара скръсти ръце и се загледа през прозореца. Свечеряваше се, а на пътя имаше съвсем малко коли. Джипиесът показваше, че се намират в Пенсилвания, близо до парка „Алегени“. Високи дървета разперваха клони от двете страни на пътя.

Алистър погледна развеселен към Кал, но не каза нищо и разговорът се насочи към други теми. Кал остана притихнал. Мислеше си какво му предстои.

След около още половин час Алистър сви от пътя към един мотел, който обещаваше, че предлага вечеря — според неоновия надпис черешов пай и чийзстек. Алистър ги изпрати в отделни стаи и им каза да го чакат навън след четирийсет и пет минути за вечеря.

Кал обличаше новата си риза и правеше каквото може, за да приглади рошавата си коса, когато на вратата се почука.

Беше Джаспър, облечен с риза, на която пишеше „Сърдитите еднорози също се нуждаят от любов“.

— Какво си облякъл? — примигна Кал.

Джаспър влезе и седна на леглото. Кал тежко въздъхна. Не помнеше Джаспър някога да е чакал разрешение, за да влезе.

— За Селия ли ще ми говориш пак? — попита Кал.

— Не — каза след кратка пауза Джаспър. — За татко.

Баща му, който е в Паноптикона заедно с останалите съученици на Майстор Джоузеф — подсказа Аарън.

Знам! — каза Кал. — Просто нямам представа защо иска да говори с мен за това.

Може би очаква съчувствие.

— Един от маговете на Асамблеята ми каза, че смятат да екзекутират всички магове, застанали на страната на Майстор Джоузеф.

— Аз… — зяпна Кал.

— Няма защо да ти пука — махна с ръка нетърпеливо Джаспър, — но просто сме на опасна мисия, за да помогнем на Магистериума. Ако успеем, ще бъдеш герой.

Той кръстоса ръце пред гърдите си.

— Ако това стане, искам да се застъпиш за татко пред Асамблеята. Ще направят каквото искаш. Кажи им да го пуснат.

За миг Кал почувства, че светът отново се накланя, но не защото спомените на злия маг се преплитаха с неговите, а просто защото това не бе неговата роля.

Той не беше герой. Джаспър не трябваше да идва при него и да моли за услуги, все едно е важен човек.

Тази роля беше запазена за Аарън.

Хей — обади се гласът в главата му. — Добре ми е ти да си героят. Добре щеше да ми бъде и тогава, ама друг нямаше. Сега отново няма друг освен теб.

— Ако успеем с мисията, ти също ще бъдеш герой — кимна Кал. — Ще можеш и сам да ги помолиш.

— Просто кажи, че ще го направиш — погледна го със съмнение Джаспър. — Ти си Макар.

— Не мога да им наредя да го освободят, но мога да им кажа да не му издават смъртна присъда — каза Кал, — както и да настоявам за справедлив процес.

Джаспър въздъхна тежко.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Искаш ли да си плюем на ръцете?

— Не, вярвам ти — направи гримаса Джаспър. — А и това е отвратително.

Кал се ухили. Беше доволен, че Джаспър отново се държи нормално. Заедно отидоха до ресторанта на мотела. Алистър, Гуенда и Тамара вече седяха в едно сепаре. Бяха си поръчали напитки — кафе за Алистър и млечен шейк за момичетата.

Светлината над тях бе жълтеникава и премигваше. Мазилката беше стара и напукана. Но зад витрината имаше страхотни на вид торти с череши и кокосови стърготини. Устата на Кал се изпълни със слюнка.

Джаспър седна до Гуенда и Тамара и така Кал трябваше да седне до Алистър. Тамара му се усмихна през масата.

Сервитьорката дойде и взе поръчката им. Джаспър поиска оранжада и огромен бургер с бекон. Тамара — сандвич с риба тон. Гуенда си поръча гирос, а Алистър — пържоли и яйца. Кал избра свинска пържола с пържени картофки и палачинка с шоколад. Както и две кюфтета алангле за Пакостник.

— Имам новини — каза Алистър. — Чух се с Майстор Руфъс по торнадо телефона. Кулата на Алекс е почти готова. Могат да го мотаят още не повече от три дни. Майстор Руфъс каза, че дотогава трябва да сме изпълнили мисията си.

— Три дни? — изуми се Кал. — Как ще намерим трима Погълнати толкова бързо?

— Един по един — отвърна Алистър. — Нека първо убедим Лукас. Той може да ни насочи към други Погълнати.

— А ако не може? — попита Кал, което никак не прозвуча героично.

— Наистина ли мислиш, че този план ще сработи? — попита Алистър.

Кал кимна.

— Значи ще намерим начин — увери го баща му.

Вечерята им пристигна, но макар да изглеждаше великолепно, Кал не усети вкуса й.

После цялата нощ се въртя в завивките си, като спеше на пресекулки. Пакостник го близна по лицето, за да знае, че е с него. Това му помогна, но все се будеше отново и отново. Когато зората настъпи и слънцето огря прозореца, се ококори напълно буден.

Беше време да отидат до Ниагара.

* * *

Кал влезе в колата, като внимаваше да не разлее вътре огромната чаша с кафе. Днес не бъбреха — всички бяха нервни и напрегнати. Даже Джаспър изяде само пет хамбургера и едно пликче с картофки, когато спряха в „Макдоналдс“.

След два часа всички в колата, освен Пакостник, Кал и Алистър, бяха задрямали.

— Съжалявам — каза Алистър, като погледна в задното огледало, за да е сигурен, че другите спят, — задето ти предложих да избягаме.

— Не, беше прав — изненада се Кал. — Още отпреди това. Изобщо не биваше да ходя в Магистериума.

— Не — поклати глава Алистър, — рано или късно Майстор Джоузеф щеше да ни намери. Бях си заровил главата в пясъка. И грешах. Нямаше да знаеш как да се предпазиш от него. Можеше да загинеш заедно с всички хора, които спаси.

Кал притихна. Толкова често мислеше за борбата със злото вътре в себе си, че никога не спря да помисли какво добро може да е сторил.

После и Кал задряма. Събуди се на бензиностанция от миризмата на кафе и топли канелени кифлички. Изпи част от кафето, протегна се, отиде до тоалетната и реши да не си мие лицето с кафеникавата вода от чешмата.

Пи още кафе в колата и изяде три кифлички с глазура. Когато пристигнаха на паркинга на парк „Ниагара“, беше готов да зажужи на седалката си като колибри от цялата тази захар.

Намериха къде да паркират колата и продължиха пеш, без да обръщат внимание на аквариумите и другите увеселения. Отправиха се право към центъра за посетители. Там им обясниха, че могат да отидат до наблюдателната кула, да вземат асансьора до подножието на Водопада и да се качат на лодка. Дори имаше място, наречено „гнездото на гарвана“, където беше сигурно, че водата ще опръска лицата им.

Кал се чудеше дали асансьорът няма да е стъклен, но беше от обикновен метал. Когато стигнаха до дъното, вратите се отвориха сред оглушителен шум. Излязоха на палубата. Виждаха туристите да влизат и излизат на червени дървени платформи, облечени с яркожълти мушами. Платформите бяха свързани с дървени мостчета, водещи нагоре и надолу.

Водопадите се изливаха толкова наблизо, че Кал занемя, макар да не бяха дошли заради гледката. Когато водата удряше камъните на дъното, избухваше в бяла мъгла, а после се изливаше на потоци над скалите отвъд водопада с невероятна скорост.

— Хайде — каза тихо Алистър, — последвайте ме.

Той ги поведе през няколко моста, като си проправяха път между туристите, облечени с мушами. Бързо се намокриха, а кракът на Кал започна да го боли. Алистър се движеше целенасочено към ръба на платформата и им даде знак да приближат, а после пъргаво скочи. Помогна на Кал за следващия скок — беше късо падане — а останалите, включително Пакостник, бързо се приземиха зад тях.

Намираха се на тясна пътека, която водеше до водата.

Нещо подсказа на Кал, че това е път на маговете, невидим за окото на нормалните хора. Може би самият факт, че никой не вървеше по него. Може би това, че единствените следи в прахта не бяха отпечатъци от човешки крак, а печати, които изглеждаха като символи на елемента на водата.

Слънцето бе изгряло и ги изсуши, докато вървяха по пътеката. Шумът заглушаваше всеки разговор, който не се състоеше от крясъци. Алистър спря на място, където пътеката излизаше над водата в малък нос, събра ръцете си в шепи около устата и извика:

— Лукас! Чуваш ли ме, Лукас?

— Вижте! — внезапно ахна Тамара. — Там! Едно хлапе се дави!

Тя посочи.

Едно момче с жълта мушама явно се беше хлъзнало въпреки всичките перила и предпазни мерки. Беше паднало в течение, което се пенеше около скалите, и бе отнесено, завъртяно от водата като листо. Изчезна за миг под водата, после отново излезе на повърхността. Кал не можеше да прецени дали е в съзнание, или не, нито колко силно се е ударило в скалите.

— Трябва да направим нещо — викна Тамара и изтича до ръба.

— Опитай да го вдигнеш. Двамата с Джаспър ще се съсредоточим в успокояването на водата. Гуенда, направи така, че никой от останалите да не забележи — каза Кал.

Джаспър кимна. Гуенда сбърчи лице съсредоточено и усили мъглата, за да ги скрие. След това усили и две от дъгите, така че да са достатъчно красиви, за да разсеят зяпачите. Това може би нямаше да попречи на семейството да забележи какво става, но означаваше, че никой друг няма да гледа.

Кал никога не беше показвал особено добри умения с водната магия, но сега се пресегна с нея и опита да овладее потока на теченията, за да разчисти пътя на Тамара. Видя, че Джаспър е съсредоточен в забавянето на водата около момчето, което бавно се надигаше във въздуха и плуваше към тях. То отвори очи и ги погледна, но когато го направи, Кал видя, че те са пълни с вода. Магията на Тамара го приближаваше, но с това той все по-малко и по-малко приличаше на момче. Кожата му се размърда и стана прозрачна, все едно изобщо не бе направено от плът. После се разпадна на локва, в която нямаше дете, а само един жълт мушамен дъждобран.

— Какво стана? — извика Джаспър.

От водата се изстреля гейзер и от него се появи човекоподобна фигура.

— Преминахте изпитанието ми — избълбука тя. — Кажете сега какво искате?

— Лукас, позна ме кой съм, нали? — попита Алистър.

— Алистър Хънт. — Мъжът бе прозрачен, но водата оформи ясна картина на чертите му, дори неясните очертания на къдрава коса. — Отдавна не сме се виждали.

— Това са синът ми и негови приятели. Идваме да те помолил за една услуга — каза Алистър.

— Услуга?

— Нуждаем се от помощта ти. Появил се е Погълнат от Хаоса, който иска да заеме мястото на Константин Мадън и да зароби света на маговете.

— Иска да нарани много хора — каза Джаспър, — може би и да унищожи човечеството.

— И какво мога да направя аз по въпроса? — попита Лукас.

— Ако застанеш заедно с още трима Погълнати, ще можеш да филтрираш Хаоса от него — каза Кал. — Отново ще бъде само маг и ще можем да го победим. Татко ми каза, че си се борил във войната. Алекс е последният от слугите на Константин с реална сила. Когато бъде победен, войната най-после ще свърши.

— Воювах в миналото, когато бях човек — каза Погълнатият, — ала вече не съм.

— Можеш да живееш където поискаш — каза Тамара, — но си избрал това място.

— Харесвам Ниагара. Допада ми силата на водопада и течащата вода.

— И хората — допълни Тамара. — Можеше да си в морето, далеч от всички останали. Или в някоя от големите реки на света. Можеше дори да избереш откъснат от света водопад. Ти обаче си избрал място, където винаги има хора. Подложи ни на изпитание, като ни показа човешко дете, изпаднало в беда. Мисля, че въпреки всичко още те е грижа за хората.

— Може би е така — завъртя се бавно във водата Лукас. Гуенда и Джаспър го гледаха с почуда. — Права си, че идеята човечеството да бъде унищожено не ми допада. Ще ви помогна.

Раменете на Кал се отпуснаха от облекчението.

— Страхотно — каза той. — Познаваш ли други Погълнати? От други елементи?

— Струва ми се, че планът ти е зле измислен — намръщи се Лукас.

— Раван, Погълната от огъня, вече е на наша страна — каза бързо Тамара. — Трябват ни само Погълнати от земята и въздуха.

Лукас се замисли и издаде звук като плясък на вода.

— Може би Грета — каза той. — За последно чух, че живее в дупка близо до земята.

— Грета Кузмински? — попита Алистър. — Станала е Погълната от земята? Защо? Пръстта ли е обичала, или е мразела хората?

— Мрази хората — каза Лукас. — Беше предадена от Асамблеята. Бяха готови да обещаят всичко, за да се бие на тяхна страна срещу Константин, но след примирието не изпълниха нито едно от обещанията си. Ще ви кажа къде точно може да я намерите, но ще ви е трудно да я убедите, както направихте с мен.

— Страхотно — каза Гуенда. — Знаех си, че това е прекалено лесно.

— Не познаваш ли друг земен Погълнат? — попита Джаспър. — Някой по-дружелюбен?

— Не — отвърна Лукас.

После, както бе обещал, даде подробно упътване как да намерят Грета. Кал опита да го запамети.

— Късмет ви желая. Когато сте готови, докоснете водата и произнесете името ми. Така ще ме призовете при себе си.

С тези думи той се разпадна във водата, като се превърна в пяна и мъгла.

* * *

По пътя към колата Тамара изстискваше плитките си, а на Кал му се струваше, че подгизналите му дрехи тежат петдесет кила. След като се озърна, за да е сигурна, че никой не я гледа, Тамара призова достатъчно огнена магия, за да създаде миниатюрно огнище, на което всички да се стоплят. (Освен Пакостник. Той подскачаше наоколо и се отръскваше от водата.)

— Коя е тази Грета? — попита Кал баща си. — Да не ти е старо гадже?

— Гадна съученичка. Предполагам, че не се е променила особено.

Алистър протегна ръце към огъня. Изглеждаше замислен за нещо.

— Жалко, че е чак в Тампа. Дълъг път ви предстои.

— Не трябва ли да кажеш „ни предстои“? — изненада се Кал.

— Мисля, че се сещам за един Погълнат от въздуха — поклати глава Алистър. — Но няма време да го търсим заедно. Няма да се приберем навреме. Вие ще трябва да убедите Грета. Аз ще ви чакам в Магистериума.

— Искаш да взема колата? — попита Кал.

Фантомът бе най-ценното притежание на Алистър, той се грижеше за него, като го лъскаше и ремонтираше всеки уикенд. Кал не можеше да повярва, че баща му би му го поверил.

— Просто бъди внимателен — каза Алистър и извади пачка с банкноти от по двайсет долара, а след това бръкна в джоба си да извади ключовете. — Ти си добър шофьор и свястно хлапе. Ще се оправиш.

Кал погледна ключовете и парите. Помисли си дали да не предложи да полетят, но знаеше, че със собствената си магия нямаше да стигнат далеч, а нямаха време да издирват елементал, който да ги пренесе. Попита баща си:

— Какво ще правиш?

— Имам приятел, който да ме откара. Не се тревожи. Ще бъда в Магистериума с Погълнат от въздуха в уреченото време.

Той потупа Кал по гърба, а после промени решението си и го прегърна силно.

— Почти приключихме.

Алистър го пусна и махна на другите. После засвирука и тръгна през паркинга към пътя.

— Мислите ли, че наистина може да убеди Погълнат от въздуха? — попита Гуенда.

— Да се надяваме — каза Кал, като седна на шофьорското място и хвана волана.

За последно бе седял на това място като малко момче. Тогава се преструваше, че шофира, като бръмчеше уста.

Тамара седна до шофьора и остави Гуенда на задната седалка с Пакостник и Джаспър.

Кал завъртя ключа и натисна педала на газта.

Помниш ли, когато трябваше да карам, понеже ти знаеше как? — попита Аарън.

Още не съм сигурен, че знам как — помисли в отговор Кал.

Тамара пусна радиото, докато Кал внимателно излезе от паркинга и насочи колата към пътя.

— Имаш книжка, нали? — попита Гуенда.

— Условно — каза той.

— Какво трябва да означава това? — попита тя разтревожено.

— Пробна е — каза той. — Не съм се обучавал много в затвора, по време на отвличането и после когато едва не умрях.

Това не успокои Гуенда, но Джаспър не изглеждаше разтревожен. Той погали Пакостник и погледна през прозореца.

— Обичам пътуванията — каза той, докато гледаше променящия се пейзаж — и игрите на път. Трябва да пробваме някоя.

Гуенда го удари по рамото.

— Оу! — извика той.

— Удари другарчето си — усмихна се тя. — Какво? Мислех, че харесваш игрите на път.

Той се протегна и я погъделичка под мишницата, като я накара да избухне в смях. Пакостник излая и опита да се премести.

— Гуенда е страхотна — каза Кал на Тамара, като ги гледаше в огледалото. — Най-сетне някой, който харесва Джаспър дори по-малко от мен.

Тамара завъртя очи, все едно е казал нещо идиотско. Кал нямаше представа какво толкова глупаво е казал, но не искаше да си го признае, затова остана загледан в пътя.

Може би ревнуваше. Не искаше той да прави комплименти на друго момиче. Но пък не изглеждаше особено разтревожена. Беше се облегнала на прозореца и гледаше минаващите покрай тях коли леко усмихната.

След няколко часа обаче вече никой не се усмихваше. Бяха уморени, неспокойни и гладни. Пътят минаваше обратно по маршрута, по който бяха дошли, пак през Пенсилвания, а после през Западна Вирджиния, Вирджиния, Северна и Южна Каролина, а накрая през Джорджия и Флорида. Щеше да им отнеме почти едно денонощие — осемнайсет часа — за да стигнат навреме. Кал пресметна, че могат да го разделят на два дълги дни каране с преспиване в хотел.

Накрая спря на паркинга на един „Тако Бел“. Ролс-ройсът потрепери леко, когато угаси двигателя му, и това притесни Кал. Надяваше се да не му се наложи да поправя прочутата с капризите си кола.

— Задникът ми е изтръпнал — каза Тамара, когато излезе от колата. — Да си вземем храна за вкъщи и да намерим място за сън.

Всички умираха от глад, затова се върнаха с олюляване до колата, натоварени с газирани напитки и пликчета с такоси. Джаспър опита да намери хотел през телефона си, което доведе до много крясъци и грешни завои, след които Кал трябваше да променя посоката наново. Накрая стигнаха до хотел „Червеният покрив“ и Джаспър използва кредитната карта на баща си, за да ангажира трите свободни стаи.

— Тамара и Гуенда ще спят заедно — обяви той — аз и Кал ще имаме собствени стаи.

Последваха викове на недоволство, но Джаспър поясни, че той е платил за стаите и затова ще има собствена, а ако някое от момичетата иска да спи в една стая с Кал, това си е тяхна работа. Накрая ядоха студени такоси и начоси в двора на хотела, докато слънцето залязваше в далечината.

Вечерта Кал дълго лежа, без да може да заспи. Чувстваше, че тежестта за всичко е върху неговите плещи. Трудно му беше да се съсредоточи, когато знаеше, че той е причината всички да са тук, за да се готвят за борбата с Алекс, а също и за всичко гадно, което някога се бе случвало на тоя свят.

Което преувеличаваше нещата само малко.

Това не е вярно — каза Аарън.

На вратата се почука. Кал се надигна от леглото. Питаше се дали Джаспър не иска друга услуга. Но не беше Джаспър. Беше Тамара.

— Мога ли да вляза? — попита нервно тя.

Беше по пижама и обута с пухкави чехли. Прасковеният цвят на пижамата караше кожата й да изглежда бляскава.

— Ами, ъъъ… — отвърна Кал.

Просто кажи да — подразни се Аарън.

— Разбира се — каза Кал и се дръпна от вратата.

Радваше се, че не е с най-окъсаните си панталони и беше облякъл чиста риза. Освен това се беше изкъпал около пет пъти, понеже още му бе гадно от подгизването в Ниагара.

Тамара влезе и седна на ръба на леглото. Беше съвсем на ръба и изглеждаше, че може да падне.

— Кал — каза тя и се заигра с гердана си, — виж, исках да поговорим за…

— Ще ми станеш ли гадже? — изтърва думите Кал.

О, не, не сега — изпъшка Аарън.

— Млъквай! — каза Кал.

— Знам, че говориш с Аарън — повдигна вежди Тамара. — Може би ще е по-добре да проведем този разговор насаме.

А, давайте — каза Аарън. — Аз и без това нямам какво да правя.

— Аарън казва, че и без това няма какво да прави — повтори Кал.

— Не съм сигурна, че това е много романтично — вметна Тамара.

— Но това е проблемът — каза Кал. — Познаваш ме от малък и винаги си виждала добро в мен, въпреки че съм бил седемнайсет различни зли магове.

Осемнайсет, но кой ти брои — каза Аарън.

— Знаеш истината за мен — продължи Кал, — цялата истина. Която никой освен Аарън не знае. И винаги си вярвала в мен. Освен може би в началото, но… Караш ме да върша добрини, Тамара. Да спасявам хора, само и само да те зарадвам.

— А не защото наистина искаш да ги спасиш? — попита тя.

Кал се усети, че може би леко е объркал нещата.

— Ами понякога искам — отвърна той, — но друг път бих се радвал някой друг да свърши тази работа.

— Откровен си — усмихна се Тамара — Давай.

— Ами искам да излизаме заедно. Знам, че съм объркал сериозно живота ти и в момента съм обсебен от най-добрия ни приятел, без дори да броим цялата история с Врага на Смъртта. Разбирам защо може да ти е писнало от мен. Но ако не ти е, ако се питаш как се чувствам, искам да сме гаджета.

— Кал, наистина те харесвам — угасна усмивката на Тамара.

Ох! — каза Аарън, което не подобри настроението на Кал.

— Всичко е наред — прекъсна я Кал, понеже вече знаеше отговора, но не искаше тя да го изрича. — Няма нужда да ми казваш нещо веднага. Просто помисли за това. Можеш да ми кажеш, след като се оправим с Алекс.

Тя остана притихнала за дълъг, разбиващ сърцето миг и после въздъхна.

— Сигурен ли си, че искаш да изчакаш?

Кал кимна и сподави фалшива прозявка.

— Трябва да поспим — каза той.

Тамара се приведе и го целуна по бузата, което го обърка и сгорещи. Когато тя излезе, усети болка на съжаление. Може би трябваше да я извика обратно и да чуе ужасното нещо, което има да му казва.

Но не го направи.

И не спа много.