Холи Блек, Касандра Клеър
Златната кула (1)

Глава първа

За пръв път в живота си Кал си помисли, че домът, в който е израснал, е малък.

Баща му Алистър спря колата. Излязоха тримата с Пакостник, който хукна през тревата с лай. Нямаше куфар, който да извадят, нито някакъв друг багаж. Кал беше тръгнал от дома на Майстор Джоузеф с празни ръце.

Не съвсем с празни ръце — обади се Аарън в главата му. — Аз съм с теб.

Кал опита да сподави усмивката си. Щеше да бъде странно, ако баща му го видеше да се хили без причина, особено предвид факта, че нямаха много поводи за усмивки. Силите на Майстор Джоузеф бяха победени от Магистериума, но на висока цена. Загинаха мнозина, а Аарън, най-добрият приятел на Кал, бе съживен — но само за да умре отново.

Поне така мислеха всички.

— Добре ли си? — присви очи Алистър. — Тъжен ми изглеждаш.

Кал се отказа да сдържа усмивката си.

— Просто се радвам, че съм вкъщи.

— Не те упреквам — прегърна го баща му.

И отвътре къщата му се стори някак по-малка. Отиде в спалнята си, а Пакостник го следваше по петите. Беше странно да го вижда като обикновен вълк със зелени очи, а не въртящи се като на обсебен от Хаоса. Кал посегна надолу и почеса ушите на четириногия си приятел, а вълкът се прозя, като тупаше с опашка по земята.

Обиколи стаята си, напосоки вдигаше разни предмети, а после ги оставяше. Старата му униформа от Желязната година. Гладки камъчета от пещерите на Магистериума. Негова снимка с Аарън и Тамара, всичките ухилени до ушите.

Тамара! Стомахът му се сви.

Не беше говорил с Тамара, откакто тя бе коленичила над тялото му на бойното поле пред крепостта на Майстор Джоузеф. В онзи миг му се струваше възможно тя да го обича по начина, по който той искаше, ала последвалото мълчание му подсказа друго. Все пак едно бе да искаш някой да оцелее, а съвсем друго — да разговаряш с него, след като е станало ясно, че ще прескочи трапа.

Тамара не искаше Кал да съживява Аарън, а след като го направи, смяташе, че Аарън не е на себе си. И той наистина се държеше по странен начин. Оказа се, че да върнеш душата в леко разложено тяло дава някои странични ефекти. По ирония на съдбата сега, когато говореше в главата на Кал, Аарън звучеше много повече като предишното си „аз“. Но Тамара нямаше представа, че Аарън е все още жив, а Кал бе сигурен по предишните й реакции, че няма да се зарадва, ако разбере. Тя вече го смяташе за зъл магьосник или поне изкушен от тъмната страна.

А Кал не искаше да мисли за това, тъй като от всички хора на света Тамара винаги бе вярвала най-много в него.

И все пак знаеш, че трябва да й кажем, нали?

Кал се стресна. Макар Аарън да бе прекарал заедно с него времето в лечебницата на Магистериума при възстановяването му от прекомерната употреба на магия на Хаоса в битката с Алекс, да свикне с това как друг човек чува и отговаря на мислите му, беше отвъд мислимото.

На вратата се потропа и след кратко изчакване влезе баща му.

— Гладен ли си? Мога да изпека сандвичи със сирене, а може да си поръчаме пица.

— Сандвичите ще стигнат — отвърна Кал.

Алистър ги приготви внимателно, като намаза тигана с масло, така че хлябът да се изпече добре. Отвори и консерва с доматена супа. Той не беше голям готвач, но за Кал да вечеря с него и да подава храна на Пакостник под масата, бе много по-добре от това да преглъща деликатесите, които Майстор Джоузеф правеше за пировете си.

— А сега… — поде Алистър, след като седна и двамата започнаха да се хранят. Доматената супа беше солено-сладка, каквато трябваше да бъде, а сиренето сорт „пименто“ бе приятно люто. — Трябва да поговорим за бъдещето ти.

— Бъдещето ми? — Кал вдигна объркан поглед от супата.

— Навлизаш в Златната година от Магистериума. Всички смятат, че си научил… ъъъм… достатъчно магия за Сребърната година, за да те смятат за готов. Ще минеш портата веднага щом се върнеш в училище наесен.

— Не мога да се върна в Магистериума! — каза Кал. — Всички там ме мразят.

— Едва ли още те мразят толкова — приглади разсеяно косата си Алистър. — Отново си герой. — Бащата на Кал в много отношения беше страхотен, но чувството му за такт имаше нужда от доошлайфане. — Така или иначе ти остава още само една година. Майстор Джоузеф вече го няма. Би трябвало да е спокойна.

— А Колегиумът?

— Няма нужда да ходиш в Колегиума, Кал — каза Алистър. — Дори мисля, че ще е по-добре да не ходиш. Аарън вече го няма. Ти си последният Макар. Ще опитат да те използват и никога няма да ти имат вяра. Няма да имаш нормалния живот на маг.

Кал си помисли, че всъщност едва ли има маг с нормален живот.

— Какво ще правя тогава? В нормален университет ли да се запиша?

— Аз нямам висше образование — каза Алистър — и не съм го закъсал. Двамата с теб може да си починем и да попътуваме малко. Ще те науча как да се оправяш. Може да си отворим семеен бизнес някъде. В Калифорния например… Ще се наложи да си сменим имената и старателно да избягваме Асамблеята и Магистериума, но си струва жертвата.

Кал не знаеше какво да каже. В момента идеята да си няма повече работа с Асамблеята и техните възгледи за Макарите или ненавистта, която хората изпитваха към Константин Мадън, Врага на Смъртта, чиято душа живееше в тялото на Кал, му се струваше идеална. Обаче…

— Виж… трябва да ти кажа нещо — рече Кал. — Аарън всъщност не си е отишъл.

Алистър се намръщи угрижено.

Дано не си изкара акъла, помисли си Кал.

— Какво имаш предвид? — попита внимателно баща му.

— Ами… той е в главата ми. Все едно живее в мен.

Нямаше нужда да му казваш — обади се Аарън. Това бе нахално от негова страна. Преди малко му бе заявил, че трябва да съобщят новината на Тамара.

Алистър кимна бавно и по раменете на Кал се разля чувство на облекчение. Баща му приемаше нещата добре. Може би дори имаше идеи какво да направят.

— Това е добър начин да погледнеш на нещата — каза накрая Алистър. — Справяш се много добре. Скръбта е нещо тежко, знам това. Но най-добрият вариант е да запомниш човека, когото си изгубил, и…

— Не ме разбра — прекъсна го Кал. — Аарън ми говори. Чувам го.

Ала Алистър продължи да кима.

— И аз се чувствах така понякога, след като майка ти почина. Все едно чувах гласа на Сара да ми се кара. Особено когато веднъж те оставих да изпълзиш навън и ти се натъпка с пясък, понеже не внимавах.

— Пясък ли съм ял? — изуми се Кал.

— Но това изгражда имунитет — реши да се защити Алистър. — Ето, всичко ти е наред!

— Може да ми е наред — отвърна Кал, — но друго имам предвид. Аарън наистина, ама наистина е с мен.

Алистър нежно постави ръка върху рамото на сина си.

— Знам, че е така.

И Кал нямаше сили да отговори след това.

* * *

През нощта преди да напусне дома, за да започне последната си година в Магистериума, Кал остана буден в леглото си. Бе опаковал дрехите си за пътуването утре, когато щеше да облече червената униформа на ученик от Златната година. Спомни си как бе намирал Алекс Страйк за готин в униформата му на абитуриент, уверен и с много приятели. А сега Алекс бе мъртъв. Кал бе доволен от това. Алекс бе убил Аарън и си заслужаваше всички беди, които го бяха сполетели.

Кал — прошепна Аарън, — не мисли за това. Просто трябва да оцелееш в утрешния ден.

— Ама всички ще ме мразят — намръщи се Кал.

Баща му не беше съгласен, но Кал бе почти сигурен, че е прав. Може и да бе заел правилната страна в последната битка, да бе спасил Магистериума, но си оставаше носителят на покварената душа на Константин Мадън.

Пакостник изскимтя и бутна с нос ръката му, а после опита да се завре под завивките му. Това беше сладко, когато беше кученце, но като пораснал вълк си бе направо опасен, макар вече да не бе обсебен от Хаоса.

Стига, Пакостник — помисли Аарън и Пакостник отдръпна глава, като премигна. — Той ме чува! Аарън като че ли остана очарован от този факт.

— Представяш си разни неща — каза Кал.

На вратата се почука.

— Кал? — попита Алистър. — Да не говориш по телефона?

— Не! — извика Кал. — Говоря си… с Пакостник.

— Добре. — Алистър като че ли се поколеба, но стъпките му се отдалечиха.

Тамара, Пакостник и аз сме с теб — каза Аарън. — Докато се държим заедно, всичко ще е наред.