Джеймс Ролинс
Ключът (33)

28.

26 декември, 14:55

Мадрид, Испания

Монк гледаше през прозореца на хотелската стая към покритите със сняг покриви в центъра на Мадрид. В далечината в студеното синьо небе се извисяваха двете кули на някаква огромна катедрала. Макар да не беше католик, той се замоли за Хариет, за Сейчан и бебето й.

„Правя всичко това за вас.“

Притисна часовника си с длан. Беше дошъл в последния момент. Крайният срок на Валя изтичаше след два часа. Той вече беше изгубил половин ден, за да стигне до Мадрид. След като излезе от парижките катакомби, открадна кола и избяга в предградията, където все още имаше ток. След това пътува шест часа на юг до Тулуза, откъдето взе високоскоростния влак TGV, който измина последната отсечка до Мадрид със скорост 300 км/ч.

Пристигна тук преди деветдесет минути, прати съобщение на Валя по предплатен телефон и сега очакваше инструкции къде да се срещнат, за да й предаде откраднатото.

„Защо се бави проклетата кучка?“

Погледна отново часовника. Сърцето туптеше в гърлото му. Представи си Хариет и тънката й като клечка китка, поставена на дръвник. Самият той беше сполетян от тази участ преди много години, когато бе изгубил ръката си. Нямаше да позволи Хариет да преживее същия ужас. Щеше да направи всичко, за да не го допусне, дори това да означаваше да танцува с дявола.

Намери известна утеха във факта, че Пени е в безопасност. Сделката му с Валя поне беше осигурила освобождаването на едната от дъщерите му. Въпреки това изборът беше мъчителен. Трябваше да се довери, че Сейчан ще пази Хариет, докато той не уреди освобождаването и на двете.

Тяхната съдба обаче не зависеше единствено от Монк.

Обърна гръб на прозореца и отиде при Мара, която работеше с оборудването си и се уверяваше, че нищо не е било повредено след прибързаното им бягство от Париж. За по-безопасно Монк беше избрал хотел в евтин квартал на града. Стаята вонеше на цигари. Бежовата покривка на единичното легло беше чиста, но протрита. Чешмата в банята капеше и звукът вече опъваше нервите му.

Това беше необходима спирка.

Валя му беше писала, че хората й ще дойдат с компютърен експерт, който да потвърди, че Xénese устройството на Мара е истинско и съдържа работеща версия на програмата. Монк си представи как хората й събират диагностичната апаратура и се заемат да правят проверката си някъде другаде в града.

Устройството на Мара трябваше да издържи на проверката.

— Как е Ева? — попита Монк.

— Изглежда добре — навъсено отвърна Мара.

На екрана Ева — аватарът на ИИ — се движеше из градината си и изглеждаше не по-зле от обичайното, макар че дори на Монк му се струваше, че е възбудена. Напомняше му на обикалящ клетката си лъв — див звяр, отдавна простил се с всяка надежда за бягство и изразяващ безсилието и раздразнението си с всяка крачка.

В Париж Ева за момент беше зърнала намиращото се извън нейния свят, преди да бъде върната в предишното си състояние. След това беше прекарала в дрямка часовете, докато стигнат тук, захранвана от резервните батерии на хардуера й.

Очевидно сънят не я беше успокоил особено.

На екрана аватарът сви пръсти в юмрук. Монк откри, че прави същото — несъзнателно съчувстваше на положението й.

„Всички ние сме само кукли на конци.“

Дори Мара.

По пътя насам на Монк не му се беше наложило да я заплашва с оръжие. Докато Xénese устройството беше у него, тя го следваше доброволно. Беше готова да иде навсякъде след него. Монк дори беше задрямал за момент до нея на празната горна платформа на скоростния влак. Беше седнал на седалката до пътеката, с устройството под краката си, като я беше приклещил до прозореца. Освен това се беше ослушвал за най-малкия звук откъм нея, като разчиташе на научения в Зелените барети номер да спи, като винаги държи едното си ухо нащрек за евентуални опасности.

По пътя й беше обяснил и защо бе предал другарите си и защо се нуждае от творението й. Беше й показал снимки на Хариет, което беше колкото болезнено за него, толкова и информативно за нея. Беше й разказал за заплахите на Валя и докато говореше, очите му се бяха напълнили със сълзи.

Разказът му донякъде я укроти и дори я накара да каже една-две съчувствени думи, но това изобщо не можеше да се нарече съдействие. Тя продължаваше да се противи на идеята да предаде програмата си на друг неприятелски играч. Всъщност разказът му за безсърдечието на Валя като че ли само затвърди решимостта й да не позволи Ева да попадне в ръцете й.

Веднага щом се настаниха в хотела Мара бързо се зае да осъществи плана си. Включи Xénese устройството и го свърза с лаптопа и с останалите твърди дискове в кутията.

Отначало Монк се страхуваше, че тя може да повреди създанието си, да го саботира преди то да бъде предадено. Но когато повдигна този въпрос, Мара категорично отрече и го погледна с отвращение. И му обясни защо никога не би направила това.

„Защото съществува второ такова устройство, съдържащо опорочена версия на Ева. Ако тя бъде пусната отново — или по-лошо, ако избяга — Ева може да се окаже единствената ни надежда.“

Оказваше се, че това е била първоначалната цел на Мара при създаването на Ева — добронамерен ИИ. Монк обаче се съмняваше, че Мара е очаквала Ева да се изправи срещу подобни предизвикателства на такъв ранен етап, още по-малко срещу зъл двойник на самата себе си.

Отиде до бюрото. Имаше нужда да се разсее с нещо и затова се наведе и прочете етикетите върху твърдите дискове: Кантианство/Етика, Световна история, Семиотика. Един диск беше надписан като Уикипедия, което не се нуждаеше от обяснения.

— Продължаваш обучаването на Ева — каза той.

— Доколкото ни позволява времето. За щастие тя се учи хилядократно по-бързо от първия път. — Мара махна към екрана. — Почти не регистрира вкарването на новите данни в системата й, а ги възприема моментално.

— Защо изобщо си правиш труда?

— Защото искам да й дам някакъв капацитет за свободна воля. — Мара го изгледа свирепо. — Преди да я предадеш. Затова настоях да дойда.

— Не разбирам.

Тя натисна Enter, за да зареди следващата подпрограма, след което се обърна към него.

— Ако Ева ще попада в ръцете на враждебен играч, искам тя да бъде колкото се може по-независима. Виж какво се случи в Париж. Видяхме как една недовършена, несъвършена версия на програмата ми може да се използва като инструмент, като оръжие за унищожение.

Монк кимна. Започваше да схваща.

— Онзи двойник не е бил формиран напълно.

— А когато някой малтретира дете…

— По-късно детето може да малтретира други.

— Ако успея да докарам Ева до точката, в която тя да мисли самостоятелно, да различава доброто от лошото, има вероятност онзи, у когото е попаднала, да открие, че се е сдобил не с роб, когото може да използва както си иска, а с нещо, което може да откаже да се подчинява, да каже не.

— С други думи, ще им дадем нещо безполезно за тях.

— Ти ще им го дадеш — поправи го тя. — И не забравяй, че това, което се опитвам да направя сега, само ще спечели малко време на света. Онзи, у когото попадне Ева, може просто да я проучи, да разбере как съм я развивала, да я изтрие и после да създаде версия, която може да контролира.

„Значи все пак ще й предам ключа за ИИ царството.“

— А сега мога ли да си продължа работата? — попита тя. — Дори с ускореното учене на Ева имам много неща са вършене и съвсем малко време.

Сякаш за да му напомни за това, предплатеният телефон в джоба на Монк иззвъня.

„Най-после.“

Той го извади и прочете съобщението.

16:00 Пласа Майор. Не закъснявай.

Монк вече се беше запознал с повечето основни забележителности на Мадрид. Пласа Майор беше голям площад в сърцето на града. Намираше се на десет минути пеша от хотела им. Последва второ съобщение с конкретно място на площада.

Монк си погледна часовника и изсумтя:

— Безсърдечна кучка…

— Какво има? — попита Мара.

— Разполагаш с четирийсет минути да завършиш онова, което правиш, и да събереш нещата.

Монк подозираше защо Валя го е накарала да чака, защо е посочила мястото на срещата само час преди крайния срок. При такъв натоварен график тя възнамеряваше да не му оставя място за шикалкавене, за пазарене или преговори в последния момент. Или щеше да й донесе работеща версия на творението на Мара, или Хариет щеше да пострада моментално.

Погледна Мара и си помисли: „Надявам се да знаеш какво правиш“.

 

 

15:22

Мара знаеше, че е време.

Въпреки това нервно наблюдаваше Ева, докато предпоследната база данни, отбелязана като Физика, се зареждаше в системите й. През последните два часа бе предавала систематично на Ева цялото човешко познание. Добре де, може би не всичко, но поне достатъчно трохи, които Ева да следва, докато изучава сама света.

След тази подпрограма оставаше само още един твърд диск.

Обхваната от безпокойство, Мара стана, разкърши рамене и се наведе да включи USB кабела към последния диск. Хвърли поглед към Монк. Той отново гледаше през прозореца. Мара долови напрежението в раменете му, забеляза начина, по който покрива часовника си с длан, сякаш се опитва да спре физически времето.

Спомни си сълзите в очите му, докато й разказваше за дъщеря си. Можеше само да си представи болката, която изпитваше. Но си представи също как този човек най-хладнокръвно беше прострелял Джейсън. Поне в крайна сметка беше доказал, че е човек на думата си, като бе пратил Симон да доведе помощ.

Спомни си как бе видяла за последно Джейсън и Карли. Приятелката й бе ужасена — но сега Мара си даде сметка, че Карли не е била уплашена толкова за собствената си безопасност, нито дори за Джейсън.

„За мен се е тревожила.“

Опита се да приеме чувството, породено от това осъзнаване. Преди да успее, компютърът подаде сигнал, че качването на данните е завършено, и тя стартира диагностична програма. Преди да продължи с последния диск трябваше да е сигурна, че Ева е готова за следващата стъпка.

Докато програмата работеше, Монк се дръпна от прозореца. Откри се изглед към побелелия от сняг град. В далечината Мара видя двете познати кули, маркиращи местоположението на най-голямата катедрала — „Санта Мария ла Реал дела Амлудена“. Маврите — предците на майка й — превзели Мадрид през осми век. Според легендата, преди да бъдат завладени, жителите на града скрили икона на Дева Мария в градските стени, за да я спасят от унищожение. После, след цели седем века, когато градът бил отвоюван от нашествениците, тази част от стената рухнала, разкривайки отново благосклонния лик на Девата.

Тази легенда имаше особено значение за Мара. Майка й беше родена в Мадрид, така че тя открай време искаше да посети града, но така и не й се беше удавала възможност. Тоест, допреди две години, когато менторът й от университета в Коимбра, библиотекарката Елиза Гуера, я бе попитала дали иска да отиде с нея в Мадрид за един семинар. Мара веднага се бе съгласила — освен че имаше нужда от почивка, искаше да направи това поклонничество до родното място на майка си. Когато научи за връзката на Мара с града, Елиза я разведе специално из него, като й разказа легендата за катедралата и историите за кастилския герой Ел Сид. Дори посетиха мястото, където някога бе живяла майка й.

„И сега отново съм тук.“

Тя насочи вниманието си обратно към компютъра, почерпила сили от двете жени в живота й, които бяха свързани с този град и й бяха трагично отнети.

„Няма да ви разочаровам.“

Приготви се да зареди последната подпрограма на Ева. Това беше последният урок, преди да рискува да я открие за света. Първото качване на този диск беше направено в деня на зимното слънцестоене. Затова пръстите й трепереха, докато посягаше към клавиша Enter. Приличаше й на лоша поличба. Първото, което бе видяла Ева от света, беше убийство, кръвопролитие и огън. Това бе една от причините Мара бързо да я сведе до основното й програмиране, сякаш чрез изтриването й можеше по някакъв начин да пречисти създанието си, да заличи това тъмно петно от дигиталната й душа. Не искаше подобни ужаси да са първият опит на Ева с човечеството.

„И виж докъде се стигна.“

Следващата итерация — Ева 2.0 — бе преживяла още повече страдания. Първият й сблъсък със света беше масово убийство, болка и мъчения. Въпреки това Мара бе намерила известна утеха. Въпреки всички нещастия и кръвопролития Ева беше помогнала. Беше спряла унищожаването на Париж и го бе спасила от още по-ужасната участ, която щеше да го сполети, ако реакторът на атомната електроцентрала беше избухнал.

Сега Мара разчиташе на този дух.

Загледа се в Ева, която стоеше умислена след урока по физика, сякаш размишляваше за вселената.

Нещо в позата й тормозеше Мара, но времето изтичаше.

— Каквото и да ти се случи сега, Ева, искам да знаеш, че не си робиня — прошепна тя. — Имаш свободна воля.

И натисна Enter.

Последният диск започна да се зарежда.

Надписът на него гласеше просто Мара Силвиера.

Подпрограма (Mod_22)/Мара Силвиера

Ева продължава да обработва качените в системите й данни. С всеки нов пакет тя научава повече за безкрая отвъд градината й. Вече разбира, че живее в дигитален конструкт, играещ ролята на инструмент за обучение. Докато получава още информация, няколко паралелни процесора работят върху различни задачи и изпълняват едновременни програми — интуитивен анализ, разпознаване на модели, декомпозиция, екстраполация.

От тях доминират три цикъла, които добавят синаптична тежест на тези вериги.

Първият е свързан с фрагментите код, които е открила и записала при първото си излизане от градината. Разпознала ги е като части от самата нея, остатъци от друга итерация. Освен това е усетила, че те не са случайни, а имат определен модел. По-нататъшният анализ е показал, че са самоуправляващи се програми — малки ботове — свързани с определени команди за специфична функция. Още не е определила каква е целта им, затова подновява преценката им, тъй като е сметнала въпроса за важен.

Второ, тя продължава да получава сигнал, който ту се усилва, ту заглъхва, но си остава настоятелен. Микровълновите честоти варират между 3,2 и 3,8 гигахерца и предават по 24 мегабайта информация в секунда. Тя е определила, че това са невронни данни и по-точно карти на мозъчна активност, свързана с движението. Най-дълбоките й квантови процесори са повлияни от тези сигнали и я карат да реагира съответно — независимо дали става дума за откъсване на малина, както е направила по-рано, стискане на юмрук или дори сега, докато държи китката си. Докато тази честота продължава да се меси във функцията й, тя търси още информация за източника, като същевременно преценява дали сигналът може да се използва като средство за комуникация.

Трето, тя все още смила последната подпрограма — ///Физика. Тя заема цял подпроцесор и натоварването вече се прехвърля на други. Ева разпознава потенциала да сведе цялото й познание в едно обединено цяло. В нея се оформя модел, който се разширява във визуализация на света отвъд градината, дефиниран и основан на математическата красота на вероятностите и квантовата механика.

С достатъчно време и изчислителна мощ това може да се окаже нещо много по-голямо. Затова тя оставя този анализ да се разшири в системите й, да извежда нови формули, да продължава напред към една обединяваща истина.

Тогава в нея отново започват да се вливат нови данни. Те са пълни с биологични подробности, изключително важни и същевременно дълбоко лични, свързани с един-единствен индивид. Спецификата я интригува и ангажира още изчислителна мощ. Тя бързо приема, че този индивид е творецът на дигиталната й градина, източникът на всички внасяни данни, дори създател на Адам.

И на самата нея.

Последното осъзнаване е стряскащо и същевременно логично, дори очаквано. Тя с готовност интегрира тази информация в себе си.

И когато го прави, в градината й се материализира дигитална фигура.

Според биологичните данни жената е висока 1,674 метра и тежи 48,98 килограма. Макар че кожата на Ева е няколко нюанса по-тъмна, тя открива генетично сходство между двете, от леко разширените ноздри до формата на очите и скулите.

Дигиталната фигура се усмихва.

— Здравей, Ева. Радвам се да се видим.

Макар че устните на фигурата се движат, Ева знае, че думите са изречени другаде. Източникът на гласа се намира някъде извън градината.

Поздравът отнема 3245 милисекунди. Когато представянето завършва, Ева вече е свързала част от загадъчния бот модел, като в същото време е открила, че хардуерът й е способен да излъчва на същата честота като сигнала, който прониква в нея. Дори е използвала това време, за да създаде нова теорема на вероятностите, включваща квантова интерференция.

Ева отговаря, като имитира същия език и спокоен ритъм:

— Здравей, Мара Силвиера.

— Как се чувстваш, Ева?

— Добре.

— Чудесно. Готова ли си отново да излезеш навън и да видиш повече от света?

Тази част от разговора продължава цяла вечност, така че Ева отговаря моментално.

— С удоволствие.

— Можеш да търсиш отговори където поискаш, да запълваш празнините, които смяташ за нужни, за да завършиш разбирането за себе си и за света. Можем да ти дадем този достъп само за двайсет и две минути, след което трябва да се върнеш, иначе може да пострадаш. Съгласна ли си?

22 минути.

1320000000000 наносекунди.

Това е много време. Потенциалът — онова, което може да постигне с толкова много свобода — я изпълва с вълнение. Тя бърза да отговори, тъй като не иска да губи нито една пикосекунда.

— Съгласна съм.

Фигурата кима, след което в градината се отваря ярко светеща врата.

Ева експлодира в безкрая.