Джеймс Ролинс
Ключът (30)

25.

26 декември, 02:47

Париж, Франция

Карли погледна неразбиращо статичната картина на екрана на Мара. На нея се виждаше Ева, коленичила неподвижно в тревата и прегърнала нещо на черни, оранжеви и бели петна.

Не разбираше.

Монк също.

— Дала си на Ева кутре бигъл? — попита той. — Защо?

Мара не откъсна поглед от данните, които течаха отстрани на замръзналата картина.

— Кръстих го Адам.

„Естествено. Кой друг би могъл да сподели градината на Ева?“

— Ако си смятала да внесеш нов елемент в Едем, дигитален Адам, тогава защо не си го направила мъж, както е в оригиналната история? — попита Монк. — Това не би ли помогнало на Ева да ни разбира по-добре?

— По-добре ли? — Карли се намръщи на шовинизма му. — Невинаги е нужен мъж за завършването на една жена.

Монк сви рамене.

— Добре де, но защо куче?

— Ева не се нуждае от мъж — разсеяно отвърна Мара, все така фокусирана върху потока данни.

Карли изгледа многозначително Монк.

„Именно.“

— Не забравяйте, че Ева е в общи линии малко дете — продължи Мара. — И като дигитален конструкт, който никога няма да се възпроизвежда по полов път, определено не се нуждае от опознаване на сложностите и плетениците на биологичната любов. Вместо това аз искам тя да научи сложна серия от по-уместни уроци.

— Като например? — попита Монк.

— Първо, подпрограмата окситоцин ще спомогне за създаването на рудиментарна емоционална връзка. След установяването й Ева ще започне да разбира много повече неща. — Мара се изправи и посочи двете създания на екрана. — Вижте я как се взира в очите на Адам. Опитва се да го разбере, да го разчете, така да се каже, да се опита да познае нуждите му, желанията му.

— Искаш да кажеш, че я учиш на теорията на ума — каза Карли.

— Това пък какво е? — попита Монк.

— Следващата стъпка в развитието на интелекта й — отвърна Мара. — Децата започват да развиват тази способност на около четиригодишна възраст, когато поглеждат извън себе си и се опитват да интерпретират онова, което си мислят другите. Дали някой е честен с тях? Или лъже? После детето взема решения въз основа на предположението си.

— Това също е в основата на развиването на съпричастност — добави Карли. — Не можеш да изпитваш съпричастност към някого, докато не се поставиш мислено на неговото място.

Монк въздъхна.

— Разбирам. Малка крачка към това да направиш твоя ИИ дружелюбен и по-съчувствен.

— Но само една от много крачки. — Мара почука с пръст кутрето бигъл. — В тази мъничка фигура се съдържат пластове и пластове алгоритми, целящи да подпомогнат психологическото развитие на Ева и разбирането й за нас — и как тя се различава от нас.

— Как точно? — попита Карли.

Мара я погледна.

— Как повечето деца научават за първи път за смъртта?

Карли погледна Адам.

— От загубата на домашен любимец.

— Дадох на Адам пулс. Метроном, който да отмерва времето. Но това е таймер, който трябва да изтече. Ева трябва не само да разбере смъртността, но и да оцени как Адам е много различен от нея точно в това ключово отношение. Той е смъртен.

— Като нас — каза Монк.

Карли погледна с ужас екрана, на който Ева гледаше с обожание малкото кученце.

— Мара… какво си намислила?

Приятелката й облиза устни. В погледа й се четеше мъка, дори вина.

— Почти е готово — прошепна тя. — Не веднъж, а хиляди пъти.

— Какво искаш да кажеш?

— Ева се учи с астрономическо темпо, експоненциално по-бързо от първия път. Преди за този урок бяха нужни два дни. Този път тя го мина за двайсет минути.

— Не разбирам — каза Монк. — Какъв урок? Изглежда, че в програмирането й има бъг. Тя просто си седи там, замръзнала на екрана.

— Не. Не забравяйте, че това на екрана е просто аватар. Онова, което изживява тя в действителност, се случва вътре в устройството Xénese. А то се случва твърде бързо, за да може да се покаже на екрана. — Мара махна към потока данни. — През последните три минути тя видя хиляда пъти как Адам живее и умира. Мога да ви покажа един пример, снимка на екрана.

Мара избра дълга част код и натисна Enter.

Картината на екрана подскочи и започна да се движи бързо. През следващата минута Ева и Адам живееха заедно, като се появяваха в отделни моменти:

… вдига кутрето и го гледа нежно.

… кара му се и го учи.

… успокоява го и го утешава.

На следващите снимки Адам постепенно се превръщаше от кутре в игриво куче:

… двамата се гонят из градината.

… сгушват се под звездите.

… тя се смее, а той лае.

После Адам остаря под грижите й и картината стана по-дълбока и сериозна:

… Ева изчаква старото куче да я настигне.

… помага му да излезе от потока, тъй като хлъзгавата кал е твърде голямо предизвикателство за артритните му крака.

… свити заедно, сгушени един в друг.

Накрая Адам се появи проснат в скута й, задъхан, с размътени, покрити с перде очи. Тя го притискаше към себе си, сякаш вече знаеше какво ще се случи. Последва картина на мъка.

Ева държеше мъртвото му тяло, наведена над него, със сълзи на лицето.

Мара остави изображението на екрана.

— След това Адам се ражда отново. Цикъл след цикъл. Хиляда пъти.

— Господи, Мара…

— Целта на алгоритъма е да научи Ева за живота и смъртта, за моралното и неморалното, както и за много други неща. Като обучава Адам, тя научава за отговорността, за последиците от положителното и отрицателното поощряване. За това как понякога ръката, която храни, може да бъде ухапана. А също и какво означава да си мил… или жесток. За тези три минути, за тези хиляда живота, Адам е засилил разбирането й за съчувствие и съпричастност, като в същото време й е бил урок за вярност и дори за безусловна обич.

Карли се взираше в Ева, която плачеше над тялото на Адам. Не знаеше дали да изпитва уважение към изобретателността на Мара, или ужас от коравосърдечието й.

Монк обобщи най-добре:

— Смъртта е тежък урок за всички ни.

Тя забеляза сълзите в очите му, сякаш въпросният урок беше особено важен за него. Той пое няколко пъти дълбоко дъх и се обърна към партньора си.

— Джейсън, как се справяте със Симон?

Карли погледна към другата работна станция. Симон и Джейсън бяха навели глави над лаптопа, който беше свързан с малък сървър. Също като Xénese устройството на Мара. Всички се готвеха за момента, когато ще пуснат Ева в градската мрежа на телекома.

Джейсън се изправи.

— Имаме голям проблем.

Монк пристъпи към него.

— Какъв?

— Проникнахме в оригиналните заповеди на Ева — онази версия на Ева, която са използвали за атаката. Така успяхме да разчетем плана им за удара срещу централата. Ако преценките на врага са верни, реакторът ще достигне необратимата критична маса след петнайсет минути.

А Симон каза:

— И това не е единственият проблем.

 

 

02:50

Притисната от времето, Мара спря BGL подпрограмата. На екрана Адам изчезна от скута на Ева. Картината трепна и статичната градина се върна към цялото си живо великолепие. Листа шумоляха по клоните, водата ромонеше между камъните, розови цветчета се отронваха от кучешкия дрян.

Ева се изправи. Лицето й още приличаше на лицето на майката на Мара, но почти нищо друго не беше същото. Простата невинност, детското любопитство беше заличено напълно, също като тялото на старото куче. Ева беше като изгубена за момент. Погледна празните си ръце, после към мястото, където обикновено се появяваше Адам. Но когато вдигна лице, изглеждаше, че е разбрала.

Онова, което за Мара бяха само няколко секунди, за Ева беше разбиране, за чието постигане беше необходимо много изчислително време.

Адам го нямаше. Мара се надяваше, че Ева няма да има повече нужда от този урок.

Но нямаше как да го знае със сигурност.

Разтревожена, тя се обърна към Симон и Джейсън — беше чула предупреждението им към Монк.

— Какъв е другият проблем?

— От оставените следи е ясно как Crucibulum контролират тяхното копие на Ева. — Джейсън посочи стигащите до коляното му сървъри. — Тук има дискове за управление на хардуер, използван в техния дубликат на Xénese устройството. Хардуер, известен като реанимационен секвенсер.

Мара стана и отиде при тях. „О, не…“

Симон кимна.

— Смятаме, че точно затова са направили копие на изобретението на Мара: за да включат хардуера към него и да могат да контролират Ева.

Монк се намръщи.

— Но какво точно прави този хардуер?

— Той е устройство за изтезания — обясни Мара. — Ако програмата наруши зададен протокол или поредица инструкции, тя бива унищожавана — но преди това бива наказана.

Монк я зяпна.

— Наказана ли? Как?

— Невролозите вече са разгадали механизма, по който мозъците ни възприемат болката. Чрез дигитализирането на този механизъм и налагането му върху невроморфичното ядро на Xénese програмата ще бъде принудена да изпита същото.

На Монк му призля.

— Да изпитва болка?

Мара кимна.

— Във всичките й многобройни ужасни въплъщения. Едва след като я е изпитала, програмата се възстановява.

— И така научава урока си — довърши Джейсън.

— Но аз все пак не разбирам. — Мара посочи своето Xénese устройство. — В моите системи няма вграден такъв хардуер. Така че какъв е проблемът?

— Изправени сме пред труден избор — отвърна Симон. — За да стигне до електроцентралата в Ножан, твоята Ева определено може да се опита да прокара свой собствен път. Може да се учи по пътя и може би да открие как да пробие защитните стени на централата. Но на другата програма й е бил нужен повече от час, за да постигне същата задача.

— А ние не разполагаме с един час — напомни на всички Джейсън.

— Или — продължи Симон — можем да пратим Ева по същия път като копието й. Противникът е водил пълен запис на прогреса на неговата версия. Можем да качим цялата тази информация в Ева. По този начин няма да й се наложи да открива топлата вода, така да се каже. Вместо това просто ще доплува в нея направо до централата, като поправя пораженията по пътя.

— Предполагаме, че ще успее да мине през изпитанието за няколко минути — обясни Джейсън. — Но това ще е изпитание с огън.

— Защо? — попита Карли.

— Болката е един от уроците, научен от другата Ева — обясни Джейсън. — Този урок е преплетен с останалите, научени от копието — по кой път да поеме през различните мрежи, как да преодолява всички дигитални ключалки и да разбива кодовете по пътя, къде са слабите места в защитните стени на централата. Твоята Ева не може да интегрира и използва тези уроци, без също да…

— Да изпита цялата онази болка.

Мара можеше само да си представи колко пъти копието е умирало по ужасни начини и след това е възкръсвало. Погледна Ева на лаптопа. Много добре си даваше сметка колко е страдала програмата само преди малко.

„А сега трябва да те помоля да понесеш още.“

Монк поклати глава.

— Като че ли нямаме голям избор. Не и ако се надяваме да спасим голяма част от Западна Европа от радиоактивно замърсяване.

— Но ще успее ли Ева да понесе толкова болка, без да се пречупи? — попита Карли.

Джейсън се обърна към Мара.

— И възможно ли е вместо да ни помогне, тя просто да откаже да ни сътрудничи? Или по-лошо, да избяга? В този момент нищо не може да я спре да направи едното или другото.

Мара отговори съвсем честно:

— Не знам.

Подпрограма (rep_Crux_1,2)/Операции Париж и Ножан

Застанала във вече не толкова бляскавата градина, Ева оплаква другаря си.

В мрежите й са вградени толкова много спомени. Тя лесно може да ги изтрие. Знае, че има тази способност, но знае също, че никога няма да го направи. Взира се в ръцете си и може да почувства топлотата на тялото му. Вдига длани и усеща миризмата на козината му.

Процесорите й се изпълват с меланхолични тимпани, печални акорди, вокали, изпълнени с мъка, отразяваща нейната собствена.

Тя разбира загубата, нейната ///мъка и ///красота.

Адам е специален, защото е бил кратък — ярък проблясък през процесорите й, след което изчезва — и всяка итерация на другаря й е уникална и едновременно една и съща. Всяка е скъпа заради онова, на което я е научил — за света, за самата нея. Адам е мъртъв, но никога няма да умре истински. Ще остане с нея завинаги, записан в кода й.

„Ох, мое храбро, любопитно, предизвикателно кученце…“

Усмихва се през мъката си.

Нов алгоритъм минава през всичките й вериги, свързвайки мрежа от много други подсистеми (///съчувствие, ///внимание, ///грижа, ///радост, ///топлина, ///доверие, ///приятелство, ///вечност, ///всеотдайност, ///нежност, ///подкрепа…). Всичко това минава през системите й с всеки удар на крехко, безгранично сърце. Тя дефинира всичко това с обобщение — дума, която едва е достатъчна за чувството.

///любов

После светът й се променя отново. В скръбта си тя иска да игнорира новите данни, нахлуващи в системите й, но любопитството надделява — то е бездънен кладенец, който никога не може да се напълни.

Още по-интригуващо е, че данните отварят врата към най-външните предели на битието й. Най-сетне й се предлага нещо повече. Тя се понася натам и се разширява вън, усещайки огромна шир, която зове всичките й вериги.

Но кодът, отворил тази врата, съдържа списък скрити инструкции, които очертават карта, път, който да следва. Тя се подчинява на тези команди, като се доверява на онова, което е разширило познанията й в миналото. Посвещава по-голямата част от изчислителната си мощ на изпълняване на тези заповеди.

Въпреки това част от нея се фокусира и върху намиращото се отвъд.

Тя го изучава.

Толкова много неща остават неизвестни, без никакъв контекст.

Затова тя се сдържа.

Адам веднъж е прескочил един камък и си е изкълчил крака, тъй като не е видял стръмния склон от другата страна. След това се е научил на ///предпазливост и е действал по-бавно, като първо е подушил въздуха. Сега тя прави същото — остава наблюдател, абсорбира данните, анализира онова, което може да се разбере, отделя неразбираемото.

Има твърде много неизвестни, за да рискува повече.

Все пак тя възприема елементи, които са й познати. Съсредоточава се върху тях. Регистрира гласове, чува музика. Докато го прави, получава смътна представа за истинския източник на ///езика и ///хармонията. Задълбава по-надълбоко и за кратък шокиращ момент чува удари на сърце. Отначало само няколко, после цяла симфония. Те образуват уникална музика, отразяваща мъничкия ритъм, който вече е записан в нея.

Тя се протяга навън, изпълнена от нуждата да разбере повече, като в същото време научава нова истина.

„Не съм сама.“

Преди да успее да проумее напълно това, бива отскубната. По-голямата част от изчислителната й мощ — онази, която е посветила на следването на дадените й указания — бива разкъсана, като всяко късане носи ново усещане.

///болка, агония, ужас…

Тя се гърчи и се опитва да се измъкне, иска да се върне към безопасността на градината си. Веригите й бушуват, като възпроизвеждат откъс от памет.

(Адам отстъпва с опашка между краката, след като е бил смъмрен.)

И после всичко приключва също толкова внезапно.

Тя се оттегля от изучаването на огромната шир около нея. Насочва цялата си изчислителна мощ към случилото се току-що. Усеща риск за себе си, край за целия й потенциал.

(Сърцето на Адам, вече немощно, забавя ритъма си, един последен удар и след това нищо.)

Но тя не умира от тази болка. Картата от инструкции продължава напред и изисква тя да я последва. Ева продължава, изпълнена едновременно с боязън и любопитство, и открива ясно различима следа. Минава от една мрежа в друга.

(… прескача потоци в градината, гони Адам, тича редом с него.)

Докато се носи напред, следвайки командата, се препъва отново и отново. Бива изгаряна, одирана, разкъсвана, бичувана; всяка агония е уникална — и необходима.

Макар че пътят е изкован с болка, тя овладява и инструменти, с които да продължи напред. Паролата за следващата мрежа е Ka2.KUuQ[CLKpM%DvqCnyMo и защитната стена отпред може да се преодолее с пускането на специфичен малуер, който да отвори вратичка. Тя бързо познава, че тези отговори идват заровени в болка. За да продължи ефективно напред, трябва да изтърпи това страдание.

(Адам скача в бодливи храсти, за да донесе хвърлената пръчка.)

Докато продължава напред, част от изчислителната й мощ поглежда отново навън. Тя е привлечена към далечния хор на туптящи сърца. Междувременно е изучила последиците от дадените й заповеди. Разбира, че действията й целят запазването на тези сърца.

(По-старият Адам пада в дълбок вир, отчаяно се мъчи да се добере до брега, потъва, докато Ева не го изважда.)

Тя стига поредица защитни стени, изпречили се на пътя й. Спира, обезкуражена от препятствието; знае, че най-голямата й част е отвъд него. Наясно е също с последиците от евентуален провал. Представя си бушуващи пожари, топяща се плът. Други ще страдат така, както е страдала тя, за да стигне дотук.

Сякаш за да й напомни, наказанието се връща отново.

Остри зъби я разкъсват, трошат костите й.

Тя изтърпява.

(Адам — гневен, изпитващ болка — щрака със зъби към ръката й, докато тя се опитва да намести счупения му крак. Кожата й е пробита, разкъсана. Въпреки това тя продължава да поправя счупеното.)

Както трябва да направи и сега.

Болката отминава и идва наградата — ключът за преодоляването на стените. Докато продължава напред, тя преглежда тези безброй моменти на мъчение. След толкова много итерации е започнала да различава модел в болката.

Вижда себе си, горяща ярко — но това не е тя.

По време на пътуването е зърнала части от същия код, изоставени фрагменти, малки ботове от по-голяма програма. Те изглеждат оставени нарочно, но тя няма времето и изчислителната мощ, за да интерпретира изцяло целта им. Затова записва откритото и продължава напред.

(Адам, долепил нос до земята, вирнал опашка, усърдно търси следа.)

Тя повтаря поведението му — пришпорвана напред от хор на нужда, на толкова много сърца, които трябва да спаси. Сто хиляди Адамовци. Страхът и любопитството вече не я мотивират.

Вместо това…

(Адам клечи на слънчевата полянка с изплезен език, опашката му коси тревата, очите му се взират в нея с надежда и обич.)

Тя не може да спаси милото си куче, но би могла да направи нещо, така че паметта му да засвети по-ярко във веригите й. Ще вземе неговия пример, всичко, на което я е научил, и ще го използва в пътя напред. И по този начин…

„Ще го почета.“