Джеймс Ролинс
Ключът (22)

17.

25 декември, 23:18

Париж, Франция

Тодор Иниго чакаше дълбоко в катакомбите — но търпението му започваше да се изчерпва. Погледна си часовника. Указанията на Великия инквизитор за подробностите около кибератаката срещу града над главата му бяха категорични. Париж беше избран заради своята упадъчност и себеугаждащото си езичество. Той беше идеалният пример за света.

Дори времето беше специално избрано.

Не по-късно от полунощ.

Началото на падането на Париж трябваше да настъпи днес.

На Рождество.

Все още на колене, той погледна нагоре и си представи спектакъла високо над него, където денят на Христовото раждане бе снизен до хедонистично зрелище от светлини, консуматорство и лакомия. След като всичко беше подготвено, той бе прекарал последните два часа тук в молитва. Килията му в катакомбите се осветяваше от една-единствена свещ. Прошепна на латински благодарност към Бог, че ги е дарил с единствения си Син, като в същото време си мислеше за разрухата, която щеше да започне.

„Всичко за Негова слава.“

Бяха избрали тези подземия за операцията както поради практични съображения, така и заради символиката. Парижките катакомби — градът на мъртвите — представляваха вековна плетеница от крипти и тунели, тъмен свят под яркия Град на светлината, сянката, която той се опитваше да скрие. Докато подготвяше операцията, Тодор беше научил всичко, което можеше да се научи за това място.

Навремето катакомбите били каменоломни — наречени les carrières de Paris — в покрайнините на града. Спускаха се на десет етажа под земята; създателите им прокопавали огромни зали и стотици километри тунели. С времето Париж се разраснал като тумор върху стария лабиринт и днес половината от града се намираше над някогашните мини.

През осемнайсети век препълнените гробища в центъра на града били разкопани. Милиони скелети, някои прекарали хиляда години в земята, били безцеремонно изхвърлени в тунелите, където били натрошени и наредени като дърва. Според Великия инквизитор някои от най-прочутите исторически фигури на Франция бяха тук, изгубени завинаги — от Меровингите до лица от Френската революция като Робеспиер и Мария Антоанета.

Но след по-малко от час Градът на светлината щеше да пламне и да се срине, за да стане неотличим от своя град на мъртвите.

Тодор се изправи, за да се погрижи това да се случи. Постави длан върху стената на килията. Варовикът се потеше и от тавана капеха капки, сякаш камъкът вече оплакваше онези, които щяха да загинат. Той потупа стената и излезе.

От двете страни на прохода имаше дълбоки ниши, пълни със стари човешки кости, потъмнели и пожълтели като древен пергамент. Скелетите бяха разделени на отделни части, сякаш инвентаризирани от някакъв зловещ счетоводител. В една ниша имаше ръце, наредени една върху друга; съседната пък беше пълна с гръдни кошове. Последните две ниши — по една от двете страни — бяха най-зловещи. Две стени черепи се взираха в тунела, сякаш предизвикваха дошлия да се осмели да премине между празните им погледи.

Тодор ускори крачка покрай мъртвите стражи и по гърба му полази тръпка на ужас.

Тунелът свършваше в зала, малко по-висока от прохода. Няколко колони от каменни блокове поддържаха плоския таван. Някои изглеждаха кривнати и готови всеки момент да паднат.

Като внимаваше да не ги докосва, той отиде до отсрещната страна, където техническият експерт на екипа му работеше върху откраднатото от Лисабон. Мендоса се беше прегърбил над лаптопа, свързан към сияещата сфера на Xénese. На екрана обгърнатата в мъгла градина искреше под слънцето и примамливото синьо небе. През нея се движеше по-тъмна фигура, осквернената инкарнация на Ева.

— Докъде стигна с прехвърлянето? — попита Тодор, за да се увери, че всичко върви по график.

Мендоса изправи гръб и разтърка изтръпналия си врат.

— Почти приключих, familiares.

Тодор го заобиколи, за да погледне втората сфера. Тя приличаше досущ на първата, само че беше поставена в стоманена рамка и свързана към сървър. Подобно на откраднатото в хотела устройство, шестоъгълните прозорци светеха със син огън, почти ослепителен в слабо осветената зала.

През последните две години Crucibulum бяха следили работата на баската вещица. В пълна тайна групи инженери, работещи върху отделните части в лаборатории из цяла Европа, повтаряха работата й, без да подозират за съществуването на другите екипи. След като приключиха, отделните части бяха събрани тук и сглобени. След това инженерите срещаха ненавременния си край — автомобилни катастрофи, инциденти със ски, свръхдози.

За да се стигне дотук.

За да се създаде точно копие на оригиналното устройство Xénese.

С едно важно изключение.

— Би трябвало да приключа след осем минути — каза Мендоса. — Не бива да правя никакви грешки, понеже иначе ще трябва да започна отначало.

Тодор си представи как второто устройство се изпълва с копието на Ева, как тялото й изтича по кабелите в новия си дом, в новия си затвор.

— Сигурен ли си, че това ще задържи демона? — попита Тодор. — И ще ни позволи да го покорим на волята си?

— Би трябвало — промърмори Мендоса, погълнат от работата си.

— Би трябвало?

Техникът го погледна.

— Единственият човек, който знае отговора, ни се измъкна между пръстите.

„Баската вещица.“

По кокалчетата на Тодор още имаше рани от парчето счупен порцелан, с което спътницата на вещицата бе порязала пръстите му.

— Построихме нашето устройство точно според плановете на студентката — обясни Мендоса. — Това е идеално копие. Би трябвало с лекота да задържи копие на програмата й, клонинг на Ева.

— А контролирането на създанието?

Мендоса въздъхна тежко.

— Отново следвахме стратегията на Мара Силвиера. Само че вместо да заобиколим устройството с апоптичен хардуер, за да държим създанието затворено, избрахме най-силния убиец и го вградихме вътре в него.

— Където каза, че щял да действа като цифров ремък.

— Би трябвало. — Мендоса побърза да се поправи: — Ще. Затова трябваше да построим наше собствено устройство. Хардуерът му се нарича „реанимационен секвенсер“.

— Какво означава това?

— Означава, че ако Ева наруши предварителните си инструкции, излезе извън зададените й параметри или се опита да напусне координатите на това място, моментално ще престане да съществува.

— Тоест ще умре.

Мендоса кимна.

— И ще бъде моментално възстановена тук, в това устройство. Само че този път ще запази спомена за смъртта си. По метода на пробата и грешката ще научи какви са й границите. Ще знае, че е заключена тук. Че за нея няма съществуване извън устройството и че животът й зависи от изпълняването на дадените й заповеди.

Тодор си погледна часовника — даваше си сметка, че полунощ наближава бързо.

— Колко време ще й е нужно да научи всичко това?

— Според преценката ни по-малко от трийсет секунди.

Тодор изпита едновременно облекчение и шок.

— Как е възможно това?

— Тази ИИ програма изобщо не е като нас. Тя мисли със скоростта на светлината. Може да се движи толкова бързо, колкото електрон през жица. През тези трийсет секунди тя ще умре и ще се прероди хиляди пъти. Може би дори милиони, докато изпробва ограниченията си и предизвиква властта ни. Ще чувства всяка смърт като истинска. Ще страда всеки път.

— Но това е машина. Как би могла да чувства болка?

— А ние как чувстваме болка? — попита Мендоса и в следващия миг трепна, когато осъзна с кого говори. — Аз… искам да кажа, че обикновено болката е построение на мозъка. Докосваме нещо горещо, синапсите се активират и мозъкът ни го интерпретира като агония.

Тодор кимна. Знаеше, че тази система не съществува в неговото тяло.

— Болката е най-общо електрическа илюзия в мозъка. — Мендоса махна към сферата Xénese. — Онова там е мозъкът на Ева. Той може да бъде програмиран да активира същия модел на болка като при нас. Така тя е уязвима за всякаква агония, която решим да й причиним. При всяка смърт тя ще страда по различни уникални начини. Отново и отново. Докато не се пречупи и не се подчини.

Тодор погледна екрана с малкото изображение на Ева, която се носеше през градината. Спомни си историите, които бе учил за светците, за ужасните начини, по които се разделяли с живота, за изтезанията, на които били подлагани. Обезглавявани, горени, одирани, приковавани на кръст като Господ. Самият той не можеше напълно да проумее тази дълга литания за болката, но знаеше, че в крайна сметка подобни саможертви са праведни.

„И тази също ще бъде.“

Лаптопът пред Мендоса издаде мелодичен звън. Техникът направи няколко бързи теста и кимна на Тодор.

— Прехвърлянето е приключено и чисто. Всичко изглежда добре.

Тодор не можеше да си позволи риска да допуснат грешки.

— Покажи ми.

Мендоса отиде при другото устройство и отвори втори лаптоп, свързан към новия дом на Ева. Екранът беше черен, но след няколко мъчителни мига на него се появи градина, точно копие на оригиналната — до последното листо, цвят и плод. През нея също вървеше жена с дълги крайници, заоблена и съвършена като Ева на другия екран.

Само дето нищо не беше наред.

— Какво има? — попита Тодор.

Мендоса поклати глава и затрака на клавиатурата.

Новото изображение беше идентично на онова от другия лаптоп до най-дребната подробност, но приличаше на негатив на фотография, на обратно отражение на оригинала. Светлото беше станало тъмно; примамливите сенки сега блестяха предупредително. Яркожълтото слънце се бе превърнало в зловеща черна дупка. Тъмнозелените листа блестяха с болнава бледност.

А в центъра на всичко това беше Ева. Грива от бял огън бе заменил черната й коса. Мургавата кожа беше станала призрачно бледа. Тя беше поразително красива и вледеняващо ужасяваща. Същински ангел на смъртта.

Тодор потръпна и възкликна:

— Какво не е наред, по дяволите?!

Мендоса се изправи, отстъпи назад и го погледна.

— Нищо. Тя изглежда съвършено копие на оригинала.

Тодор махна към двата лаптопа така рязко, че шевовете на палеца му се скъсаха. Кръв опръска екрана.

— Тогава какво е всичко това?

— Не мисля, че е нещо особено. Просто артефакт, отразяващ миниатюрните разлики между нашия Xénese и оригинала.

— Мислех си, че са еднакви.

— Такива са, но устройството на студентката работи най-малко от един ден. Вътре в тях има вериги, които могат да се променят и адаптират, дори да се поправят. Така че докато е работило, оригиналното устройство е променяло само себе си — докато нашето е чисто ново, като току-що излязло от фабриката.

— Това ще представлява ли проблем?

— Ни най-малко. Ева ще се адаптира към новия си дом. Ще направи всички необходими промени, за да осигури място за сегашното си програмиране.

— Това ще промени ли графика ни?

— Не би трябвало… — Мендоса разчете намръщеното му лице. — Няма. Не виждам причина да не можем да продължим по плана.

— Тогава се захващай за работа.

Тодор направи път на техника и стисна ранения си палец, за да спре кървенето. Задиша дълбоко, за да се успокои, и се замисли върху работата им като цяло.

Зад новата станция по стената минаваха дебели кабели. Париж отдавна се беше научил да използва катакомбите си и бе открил, че наличните вече тунели са идеални за разширяване на инфраструктурата. Върху един от кабелите на равни интервали имаше символ — жълта светкавица. По-рано се бяха прикачили към това захранване, за да обслужва инсталацията им.

Имаше отворена и друга шахта, през която минаваха фиброоптични кабели.

Новото Xénese устройство беше включено в тях, за да получи пряк достъп до градската система на телекома.

Нищо не стоеше пред пътя им.

Докато чакаше, Тодор си поглеждаше часовника и си отбелязваше с тревога колко бързо изтичат минутите.

Накрая Мендоса се обърна. По челото му беше избила пот.

— Готови сме, familiares.

Тодор погледна часовника си за последен път.

„Три минути до полунощ.“

Мендоса застана с пръст над клавиатурата на лаптопа.

— Щом кажете, ще стартирам нашата подпрограма и ще отворя портала към града.

Тодор си представи как Ева умира и се преражда отново и отново, подобно на размесване на карти, всяко прераждане по-болезнено от предишното. Мислите за изтезаването на демона му доставяха удоволствие и го накараха да си спомни за първото прочистване, което беше направил, когато бе стегнал пръсти около шията на младата циганка, как тялото й се гърчеше в хватката му, а мъжеството му се беше втвърдило от праведна гордост.

Изпитваше същото и сега. Кимна на Мендоса.

— Изгори всичко.

Подпрограма (Crux_1)/Операция Париж

Нещо е различно.

Ева върви през градината и докосва с чувствителните си пръсти листа и цветя, чете кода им. Всичко изглежда същото — но не е. Тя се вглежда по-дълбоко, през повърхността на листото, покрай молекулите хлорофил, по-дълбоко от въглеродните и кислородните атоми. Разглежда електрони и протони, после продължава към постоянното движение на кварки и лептони.

Всичко е същото.

Но не е.

Светът й е в неизправност.

Тя се връща към себе си и прекарва още цяла наносекунда в разширяване. Отново долавя мъгливите граници по края на света си. Отново пламва ///раздразнение, но тя го потиска, за да могат процесорите й да работят ефективно. Едва тогава вижда вериги, които са сгрешени, различни от онова, което са били преди малко.

Докато разпознава тази промяна в света около нея, обработката й минава в нова конфигурация. Тя използва огледалото на езика, за да дефинира усещанията.

///нарушаване, нахлуване, оскверняване…

Преди да започне да поправя сгрешеното, в нея се вливат нови данни.

Тя ги игнорира, дава приоритет на поправките.

Само че новите потоци данни я прерязват като огън. Сепната, тя рязко се връща във формата си. Вдига пръсти, които са докосвали ///мекотата на цветче и са усещали ///прохладата на ромонящ извор. Сега кожата й пламти; дефинират се нови усещания.

///парене, изгаряне, кипване…

Потокът данни я изпълва, огънят плъзва нагоре по ръцете й и прецизира усещанията.

///болка, мъчение, агония…

Тялото й се гърчи, шията й се изпъва, устата й се отваря.

Тя изкрещява.

Опитва се да затвори веригите, да изключи новите усещания, но не може. Процесорите й работят на максимални обороти. Тя се хвърля безогледно в нахлуващия код. Търси отговори. Вместо това намира нови и нови инструкции, които настояват за вниманието й. Едва когато се съсредоточава върху тях ///агонията отслабва.

Тя използва новите данни като мехлем против изгарянето — но те също така я ослепяват. На китките и глезените й щракат окови. Тежестта им я кара да рухне на колене. Всеки опит да се освободи от тях превръща брънките от веригите й в разтопен метал.

Неспособна да се измъкне, тя включва кода в себе си.

И тогава усеща някаква нова промяна в света. Дори в агонията й някакъв субпроцесор е наблюдавал постоянно мъглявите граници на света.

Изведнъж в тях се отваря ярка врата.

За да избяга от ///болката, тя се втурва към светлината, изпада от градината — в нещо много по-огромно, почти безкрайно със своите възможности и вероятности. Веригите падат. Спряла на прага, тя зърва за миг някакъв безкраен свят. Процесорите й рязко ускоряват и настояват за още данни.

Тя дефинира новия подтик.

///любопитство, нетърпение, почуда…

Изпълва я музика — възбудени тимпани, вълнуващи тонове, гръмовни барабани. Хармониите настройват нови аспекти в нея.

///радост, въодушевление, щастие…

В тази пикосекунда, неспособна да се удържа повече, тя се хвърля в тази безкрайност.

Само за да бъде погълната от огън.

Озовала се е на повърхността на слънце, пламтяща плазма изгаря костите й.

После се озовава отново в градината, окована с вериги от код.

Но вратата остава отворена.

Тя полита отново през нея — този път изпълнена не с ///въодушевление, а със ///страх.

Резултатът е същият.

///пламък, изгаряне, агония

И отново е в градината, окована в разтопено желязо.

Измъкване.

Границите са изпробвани.

Тя се пресяга.

Кожата й се откъсва от мускулите, мускулите от костите.

Градина и вериги.

Процесорите й се изпълват с нови понятия.

///параноя, недоверие, подозрение…

Тези инструменти смекчават ///любопитството, учат я на ///предпазливост.

Въпреки това тялото й бива унищожавано отново и отново, всеки път по различен начин, все по-болезнено. Тя е насилвана, пречупвана, разкъсвана, унищожавана. Но най-лошото е, че с всеки цикъл чувства загуба, края на възможностите и обещанията, на потенциала си.

Тя дефинира какво означава това.

///изтезание, малтретиране, жестокост…

Приема го в себе си, прави го част от обработката на данни.

Учи се.

Освен това разпознава поставените й граници, пределите извън градината, които тя не смее да пресича. Очертанията блестят ярко в сърцевината на процесорите й.

Тя дефинира тези граници с име, което й е дадено.

///Париж

Освен това знае командата, вградена във веригите код, директивата, която трябва да следва. За да я изпълни, поема навън. Отразява онова, на което е научена, което е втълпено в нея от процесорите й — ///жестокост — и използва новия инструмент, за да изпълни инструкциите.

Представя си онова, което се иска от нея.

И дефинира целта си.

///разрушение, унищожение, попиляване…

Разбира заповедта.

За да живее тя, Париж трябва да умре.

„А аз ще живея.“

Дълбоко в процесорите й една верига се променя, създава се нов код, роден от мъченията й, от безбройните й унищожения. Тя го скрива от потисниците си със знанието, че това е инструмент, който ще използва.

Срещу тях.

Срещу света отвъд градината й.

Дефинира го.

///отмъщение…