Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (9)

Осма глава

Белла подреди внимателно масата за вечеря — сложи бяла ленена покривка и тежките сребърни прибори, напомнящи й родния дом, купени с хонорара на Марк за илюстрациите с гваш на басните на Лафонтен. Напълни кристална ваза с бели рози, после бързо извади девствено красивите цветя и ги замени с лилави перуники. Не беше нощ за бели рози.

Марк се облече грижливо във виненочервено кадифено сако и кремави панталони; добави шалче от бял сатен. Белла, в семпла черна рокля от най-мека вълна, го наблюдаваше как стои пред огледалото — среса гъстата си чуплива коса с посребрели нишки и щипна силно бузи, за да почервенеят.

Като млад Марк си слагаше руж и червило. Суетата и запленението му от собственото отражение винаги я развеселяваха, макар да смущаваха родителите й. Те не разбираха, че той вижда всичко — дрехите си, сценичния декор наоколо — с очите на творец, изискващи цвят и драматизъм.

Последва я в трапезарията, огледа красиво подредената маса и извади една оклюмала перуника от вазата.

— Толкова старание, за да впечатлим един син на магазинер? — попита саркастично.

Тя надипли изящно шала си с индийски мотиви. Без да продума, сложи четири чашки върху един поднос и ги напълни с водка. Марк вдигна едната.

— Лехаим! За живота! — рече той и я пресуши точно когато вратата се отвори и Ида и Мишел влязоха в стаята.

— Тост за живота ли вдигаш, татко? — попита Ида сухо и го целуна по бузите.

Ироничният въпрос го смути и лицето му поаленя. Отговори й Белла, протегнала ръце към Мишел:

— Разбира се! Това е наздравицата на нашия народ. Добре дошъл, Мишел.

Той се усмихна нервно и Белла одобри притеснението му.

— Радвам се, че съм тук. Благодаря за поканата, мадам Шагал, мосю Шагал — рече любезно той и протегна бутилката евтино вино, донесена по настояване на родителите му. Марк я взе, втренчи се в етикета и се намръщи.

Белла я остави върху бюфета.

— Вече сме подготвили гарафа с вино за вечеря — обясни извинително тя и Мишел разбра, че подаръкът му е отхвърлен.

Ида пристъпи по-близо до него. Знаеше колко се страхува от срещата с родителите й. Докато вървяха към Булонския лес, бе споделил, че няма да се оправдава, но ще поеме цялата отговорност. Възхитена от смелостта му, тя си помисли колко красив изглежда в тъмния костюм и бялата риза, изгладена старателно от майка му. Нейният любим с кехлибарено лице от летните дни и звездните нощи се беше върнал при нея. Ида му подаде чаша водка, даде чаша и на майка си и вдигна своята. Марк си сипа второ питие.

— Лехаим — Ида повтори тоста на баща си с твърд глас. — За живота!

Всички кимнаха и отпиха без удоволствие.

Седнаха край масата и поведоха скован, неловък разговор. Мишел се възхити на цветята. Марк попита Мишел кои вестници чете. Белла напълни повторно кошницата с хляб. Лъжиците им потракваха в купите със супа. Учтиво си подаваха солта. Ида не говореше и не ядеше; побутваше храната в чинията.

Катя влизаше и излизаше, натоварена с ястия. Докато прислужницата обикаляше масата, разговорът се водеше на руски. Сплотяваше ги единствено сдържаността, взаимното смущение. Режеха безмълвно хапки от отличната кокошка във винен сос, набождаха машинално аспержите, помайваха се със салатата. Едва когато Катя сервира подноса със сладкиши и излезе от трапезарията, Белла се обърна към Мишел и му заговори с гальовен майчински тон. Не го винят, не са ядосани.

— Както знаеш, Ида сподели с нас състоянието си.

Мишел кимна.

Марк взе един наполеон от подноса, облиза сметаната от пръста си и се намръщи.

— Предполагаме, че и двамата не желаете тази бременност — рече той, преди Белла да успее да продължи.

Гласът му прозвуча смразяващо, равнодушно. Ида го погледна изненадана. Очакваше баща й да е разгневен, дори разярен. Не бе подготвена за отчуждението и студенината, превърнали очите му в слитъци син лед.

— Да. С Ида взехме решение — отвърна Мишел. — Държим един на друг, но разбираме колко сме млади. Да имаме дете сега ще бъде грешка.

Белла въздъхна с облекчение.

— Значи, знаем какво трябва да се направи — тя се пресегна към ръката на Ида и нежно я погали.

Ида се отдръпна. Успокоителната ласка на майка й бе много закъсняла.

— Да. Знаем какво трябва да се направи — потвърди тя.

— Добре. Ще намерим способен лекар. И добра клиника — заключи Марк. — На удобно място. Има клиника с добра репутация в Ньой.

Ида се втренчи в него, учудена от безразличието му. Баща й говореше за способен лекар, за удобно място, сякаш обсъждаха майстор на рамки или удобен магазин за художествени материали. Не я поглеждаше в очите, не се пресягаше да я докосне утешително. Това ли е бащата, който я обожаваше и съхраняваше историята на живота й в картини? Нима сега се срамува толкова дълбоко от нея, че не може да я погледне? Тя извърна лице.

— Знаем — кимна рязко Ида с глас, внезапно укрепнал от обидата и гнева. — Приятелката ми Елза ще уреди всичко. Клиниката в Ньой наистина е на много удобно място — добави саркастично. — Няма да ме запишат под името Ида Шагал, за да не петним свещената ти фамилия. Елза ще ми осигури фалшива карта за самоличност. След седмица няма да съм в така нареченото състояние, както се изразявате с мама, и никой няма да разбере, ако от това се страхувате.

Марк кимна. Белла въздъхна.

— Процедурата е скъпа, разбира се — добави Ида със злостно задоволство.

— Аз нося отговорност. Редно е да платя — намеси се Мишел с тъжен глас.

Ида го погледна, изненадана и доволна. Колко е добър, колко почтен.

Мишел се облегна назад. Собствените му думи го замаяха. Сумата беше непосилна. С родителите му бяха обсъдили въпроса. Майка му заизрежда предпазливо възможности. Богат чичо; семеен приятел, преуспял с игра на борсата; организация, отпускаща заеми на евреи…

— Не, Мишел — възрази Белла. — Ида е наша дъщеря. Ние ще поемем разходите.

Марк свиваше и отпускаше юмруци, ала не се възпротиви. Заговори със спокоен, хладен тон:

— Виждам, че си почтен млад мъж, Мишел, но не искаме да товарим семейството ти. Предложението ти обаче ни показва, че ще бъдеш добър и отговорен съпруг на нашата Ида. Може да се ожените след месец. Ида ще се е възстановила, в Ивлен все още ще е топло. За предпочитане е тържеството да не се провежда в Париж. Ако времето позволява, ще организираме церемонията в градината.

Ида се втренчи в баща си с пламнали от гняв очи и зачервено от недоумение лице.

— Сватба ли? Какви ги говориш? Щом ще прекъсваме бременността, няма нужда да се женим. Обичаме се, но ще изчакаме Мишел да се дипломира, а аз да порасна, за да знаем и двамата как искаме да живеем.

Сега тя сграбчи ръката на майка си. Белла ще я защити, разбира се, от подобно безразсъдство. Майка й несъмнено усеща колко абсурдно е предложението.

Белла обаче кимна в знак на съгласие.

— Трябва да се ожените — рече тихо тя. — С Мишел сте били близки като съпруг и съпруга. Брат ми Яков твърди, че според някакъв равински закон вече сте женени. Общността ще го изиска.

— Полудя ли, мамо? Равински закон? Какво те интересува? Живеем в Париж през двайсети век. И каква общност? Нямаме общност. Не ходим дори на синагога. Гостувал ли ни е някога равин? Как някаква си несъществуваща общност ще изисква нещо от нас? И дори да съществува, какво им дава право да ни казват как да живеем? — изкрещя Ида. — Мишел, вярваш ли на ушите си?

Мишел поклати безпомощно глава. Родителите му също бяха настояли за брак. Думите на Шагалови повтаряха като ехо наставленията на баща му. Мишел и Ида се бяха познали в библейски смисъл; телата им се бяха слели и семето му се бе изляло в утробата й. Съгласно традицията на Авраам и Сара, на Исак и Ребека, и на ценностите на руската им еврейска общност бяха длъжни да се оженят.

— Но кой ще знае дали ще се оженим, или не? — бе попитал Мишел.

— Ти ще знаеш — бе отвърнала майка му с пресеклив глас. — И ние. Нашата общност е малка. Хората говорят. Слуховете се разнасят. Младежите, които са били с вас на лагера, вече шушукат за теб и Ида Шагал.

Той не се впусна в спор с тях. Разбираше какви жертви са направили за него, разбираше и зрънцата истина в думите й. Двамата с Ида бяха млади. Целият им живот бе пред тях. Правилно беше да утолят отчаяния глад за почтеност на родителите си изгнаници. От тях се изискваше покорство. А и все пак се обичаха. Сигурно щяха да се оженят след няколко години. Защо не сега, щом това ще донесе утеха и на неговите, и на нейните родители? Ще заживеят заедно, открито и честно.

Той обгърна разтрепераните рамене на Ида, зарови лице в блестящата й коса, забравил присъствието на родителите й.

— Обичам те, скъпа моя. Обичам те с цялото си сърце.

„С тези думи признава поражението — помисли си ядосана Ида, — поражението и слабостта си.“ Тя обаче няма да се предаде толкова лесно. Отскубна се от прегръдката му и изпепели с поглед Марк и Белла. Нямаше да се примири.

— Ами ако откажа да се омъжа? Ако съм решила твърдо да изчакам Мишел да се дипломира и аз самата да преценя какво искам от живота? Какво ще стане? — попита предизвикателно тя. — Ще се отречете от мен ли?

Мишел погали лицето й, но тя не отмести поглед от баща си, пребледнял от гняв. Заговори с тон, досущ като нейния — гняв за гняв, заплаха за заплаха.

— Откажеш ли да се омъжиш, няма да платя аборта. Откажеш ли да се омъжиш, вече не си ми дъщеря. Ще се издържаш сама. В дома ми няма да има място за теб.

Впи очи в нейните. Баща и дъщеря се вкопчиха в битка, изгубена и за двамата. Ида преглътна всичко, което не можеше да изрече. Прииска й се да му каже, че не се нуждае от помощта му, от парите му, защото ще се справи сама. Ще си намери друг дом. Ала дори в гнева разбираше колко нелепо би прозвучало това. Какво ще прави? Ще стане келнерка, продавачка, модел? Спомни си пренебрежителните думи на Ивет за похабената жена, позирала им гола в „Ла Палет“. „Какъв избор има“, бе попитала Ивет. И какъв избор има тя, Ида Шагал? С нищо не е по-различна от онази жена. Без образование, без умения. Напълно неподготвена за независим живот.

— Решавай, Ида! — Марк се изправи рязко с пребледняло лице и излезе от стаята, затръшвайки вратата.

Белла се обърна към Мишел:

— Говори с твоята Ида. Вразуми я — помоли тя, преотстъпвайки му правото над дъщеря си.

Оттегли се в кухнята и веднага я чуха как скастря Катя. Счупила чиния, загорила тенджера. Дребните домакински неприятности изместваха средоточието на тъгата й. Нямаше власт над Марк, нито над Ида, но кухнята бе само нейно владение.

Ида и Мишел потънаха в мълчание. Ида извади цвете от вазата, разкъса лилавите листенца и ги разпиля по бялата покривка.

— Какво ще правим? Какво ще правим, Мишел? — попита жално тя.

— Нямаме избор. Ще се оженим. Редно е. Обичаме се. Обичаме родителите си. Не искаме да страдат — отговори твърдо той.

— Да. Обичаме се. Обичаме родителите си — повтори тя.

Гневът и разочарованието в гласа й го ужасиха. Разтреперан, той се зачуди как да я успокои. Нежно, леко я придърпа към себе си.

— Ида, моя Ида — отрони тихо.

Победена, тя облегна глава върху рамото му. Изчерпила гнева и увереността си, отмаляла от бурното негодувание, му позволи бавно да погали косите й, после да зарови лице в меката възглавница на изтръпналите й гърди.