Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (7)

Шеста глава

На другата сутрин Ида се събуди и се вгледа в мъглата, забулила стъклата на прозореца. Отвори го импулсивно и се приведе навън, къпейки лице в хладната влага. Вратата на стаята й бе леко открехната; чуваше как майка й обсъжда домакинските задачи с Катя — да се изпере, да се полират сребърните прибори, да се проветрят килимите, да се излъска подът в трапезарията. Ида слушаше, успокоена от напевния глас на Белла и от неизменния ход на ежедневието. Светът й бе променен, но все пак не беше рухнал.

Облече бързо бялата вълнена рокля, любима и на двамата й родители. Докато увиваше косата си в меденозлатист кок, осъзна, че се старае да им се хареса, и разбра какво точно иска да постигне. Белла и Марк, шлифовани актьори, излизали по сцените на множество държави, я бяха научили колко важни са костюмите, колко силно въздейства външният вид. Тя се погледна в огледалото, отметна един непокорен кичур от челото си и излезе от стаята.

Белла седеше до писалището си с писалка в ръка и преглеждаше какво е написала вчера в тетрадката с твърди корици. Ида знаеше, че всяка сутрин майка й препрочита съчиненото през предишния ден и често задрасква почти всичко, вечно търсейки съвършенство. Ида занесе кафето и кроасана си в салона.

— Добро утро — тя отпусна длан върху рамото на Белла.

Майка й се усмихна и я погледна.

— Късно е. Днес няма ли да ходиш в „Ла Палет“?

— Не. Вчера работата ме затрудни много. Картината ми не се получава.

— Рисуването не е лесно. Нито писането — поклати тъжно глава Белла и впи очи в тетрадката.

— На татко му е лесно.

Ида натопи кроасана в кафето с мляко, доволна, че не усеща гаденето от предишната сутрин.

— Баща ти е гений — отвърна укоризнено Белла.

— Къде е той? — попита Ида.

— Отиде на изложба на Матис. Интересно му е как Анри включва огледалата в композициите си.

— Интересно му е, предполагам, защото иска да изучи техниката — отбеляза Ида.

Двете с Белла си размениха многозначителни усмивки, наясно с непрестанния стремеж на Марк да разкрива тайните на другите художници, да ги присвоява и винаги да ги доразвива и надминава. Той поглъщаше нови умения като неудържимо лакомо дете. Работеше с керамика, с бои; рисуваше стъкло и създаваше изтънчени гравюри. Изработваше декори и илюстрираше басни и библейски притчи. Неизчерпаемата му енергия и работоспособност, желанието му непрекъснато да се усъвършенства ги изпълваше с възхита и с радостно учудване.

— Мислеше да те покани да го придружиш — продължи Белла, — понеже си любимка на Анри. Предположих обаче, че си изморена. Катя каза, че снощи си се прибрала късно.

— Да. Пазарувах, после гостувах на приятелка.

— Познаваме ли я? — попита предпазливо Белла.

— Не. Запознахме се на лагера. Лекарка е. Елза Либовиц.

— Либовиц? — сбърчи чело Белла. — Полякиня?

— Не ми е хрумвало да попитам — отвърна студено Ида.

Снобизмът на родителите й я дразнеше. Марк и Белла дружаха с парижкия интелектуален и артистичен елит. Еврейските бежанци от Полша и Литва, наематели в „Льо Маре“, ги смущаваха. Марк гледаше отвисоко дори на обичния брат на Белла — Яков Розенфелд, и често имитираше силния му еврейски акцент.

— Какво не ти хрумна да попиташ? — гласът на Марк ги накара да се обърнат.

Той захвърли баретата си върху поставката за шапки и изръкопляска, доволен от постигнатата цел.

Бе влязъл безшумно както обикновено и сега се помайваше пред прага с дяволита усмивка и разчорлена от вятъра коса. Отново бе спечелил любимата си момчешка игра да се прокрадва и да ги изненадва с появата си. „Наистина прилича на момче — помисли си Ида. — Поостаряло и посребряло момче.“

— О, ставаше дума за приятелка на Ида — отвърна Белла и побърза да му сипе чаша кафе. — Интересни ли бяха новите картини на Анри?

— Останах впечатлен — отговори Марк. — Успял е да съвмести кубизма и импресионизма. Завиждам му на късмета. Може да си позволи лукса да се впусне в бъдещето. Не е заложник на изчезнал свят.

Тонът му бе нехаен, но в думите се долавяше горчивина. Неговото изкуство отразяваше миналото; животът и изпитанията на евреите подхранваха въображението му. Както приятеля си Хаим Сутин, той рисуваше къщи без основи, дървета без корен, залутани животни, летящи любовници и пейзажи с безродни скиталци. Юдаизмът, от който се бе отрекъл, го осакатяваше и ограничаваше. Градчето от детството притегляше четката му. Матис, син на Франция, не се препъваше в натрапчиви образи, нито го преследваха тъжни спомени. Пейзажите му разстилаха мирна зелена шир, моделите му не познаваха скръб.

— Всички в „Ла Палет“ ти се възхищават, татко — рече бързо Ида. — Прехласват се по композициите ти, по цветовете. „Откъде черпи идеите си баща ти?“, питат ме.

— Откъде ли наистина? — прекъсна я рязко Марк. — Аз самият не знам. Вдигам четката и любовници и крави, клоуни и пианисти заиграват танц по платното.

Той се засмя. Думите на Ида бяха прогонили безнадеждността. Отново бе очарован от загадката на своя талант.

— Но защо не си в „Ла Палет“? — почуди се той.

— Изморена съм и искам да говоря с вас. С теб и с мама.

— Нямам време за приказки. Искам да отида в ателието. Ще говорим на вечеря.

— Не, татко — поклати глава Ида. — Ще говорим сега. Важно е.

Лъжичката на Ида изтрака по чашата. Тя я остави, неспособна да овладее разтрепераните си пръсти. Гласът и изражението й обаче излъчваха спокойствие.

— Добре тогава — кимна баща й.

Без да прикрива раздразнението си, Марк дръпна един стол и седна до Белла. Тя положи длан върху ръката на съпруга си, но той я отдръпна нервно, недоволен, че нарушават режима му.

— Говори! — тросна се на дъщеря си без помен от предишното ведро настроение.

— Мисля, всъщност съм почти сигурна, че съм бременна — Ида изрече думите невъзмутимо; дланите й обаче бяха здраво сключени, очите — впити в шокираното лице на баща й.

— Бременна?

Втренчени в дъщеря си, родителите й произнесоха думата едновременно, с изтънели от неверие гласове, сякаш съмнението им ще зачеркне казаното от нея. Марк погледна втрещен Белла, тя се обърна към Ида с умолително, пребледняло като платно лице.

— Сигурно грешиш — прошепна. — Не може да бъде.

Ида не се разколеба.

— Не греша. Всички признаци са налице — потвърди тя с опасно спокоен тон.

Не попитаха какви са признаците. Седяха срещу нея, онемели и неподвижни. Самотна сълза се стече по бледата буза на Белла и спря в ъгълчето на устата й. Сините очи на Марк блестяха мразовито. Тясното му лице се беше сгърчило в маска, сляла гняв с тъга. Взираше се в дъщеря си, ослепителна в любимия му бял цвят. Колко често я бе рисувал в снежнобели рокли, бели дантелени чорапи и бели лачени пантофки. Бяха снимали Ида в същото облекло и, без да знаят дали ще стигне до тях, бяха изпратили на роднините си в Русия внимателно опакованата снимка от фотографското студио. Друго копие заемаше почетно място върху полицата над камината в салона им. Сега Марк погледна към снимката и веднага отвърна очи.

Винаги бе възприемал своята Ида като жизнено, невинно дете; красотата и ранният й цъфтеж бяха за него трудно опазено наследство, свидетелство за живота, който с Белла бяха живели. Дъщеря им бе тяхната гордост и утеха. Бяха й дали всичко, закриляха я от опасностите и тъмнината. И сега тази обич, разточителство и всеотдайност бяха предадени. Как е дръзнала толкова своенравно и нехайно да се присмее над мечтите и надеждите им? Тяхната Ида, бременна и неомъжена! Как е посмяла да ги посрами? Той се взря в нея, търсейки скъпоценната дъщеря, игривото дете, жизненото момиче, което бе рисувал година след година. После отмести поглед, пламнал от гняв.

Потисна дивото желание да разкъса роклята от мека бяла вълна и да я изрисува, както бе изрисувал костюмите на актьорите от Московския еврейски театър. Щеше да избере аленото на бликналата кръв, отровножълтото на разочарованието и погнусата. Спомни си онези отдавна отминали дни в Москва; как зъзнеше в театъра и трескаво движеше четката по грубата тъкан, отпусната от гардеробиерката. Докато работеше, Ида — мъничка и невинна — играеше в краката му, неговата Идочка, вече млада жена, седнала срещу него с предизвикателно вирната брадичка и очи, копие на бащините, вперени в неговите. Неотклонно и непримиримо. Не се ли разкайва? Не разбира ли какво му е причинила, на него и на майка си? Той я гледаше, сякаш до масата му внезапно се е появил нежелан, непознат гост. Ала колко красива беше! Гняв и обич разкъсваха сърцето му.

— Съжалявам — рече тя най-сетне.

— Съжаляваш. Разбира се — отрони пресекливо Белла.

Марк стана и закрачи из стаята.

— Кой е бащата? — попита грубо той.

Въпросът стъписа Ида. Не виждаше себе си в ролята на майка, камо ли Мишел — на баща.

— Мишел — отговори тихо тя. — Мишел Рапапорт.

— Студентът по право?

Ида кимна.

— Сигурна ли си, че е той?

Сърцето й се сви от ледения му тон, от наказанието в подтекста на въпроса. Преобразила ли се беше през няколкото болезнени минути от обожавана дъщеря в безогледна уличница?

— Сигурна съм, разбира се. Как ти хрумна изобщо?

— Може би защото не знам какво да мисля. Защото вече не знам коя си.

— Колко цикъла си пропуснала? — попита тихо Белла.

— Един. Или два.

— Тогава може би просто закъснява.

— Не. Има други симптоми. Приятелката ми Елза Либовиц, лекарката, ме прегледа снощи. Учи за гинеколог. Разбира женското тяло.

— Жалко, че не е споделила знанията си с теб по-отрано.

Белла и Ида не му обърнаха внимание.

— Каза ли на Мишел, Мишел Рапапорт? — попита Белла.

— Не.

— Трябва да му кажеш — настоя твърдо Белла.

— Знам. Този следобед ще се срещнем в едно кафене. — Тя освободи косата си, тръсна глава, и се заигра с фибите, придържали кока. — Както обикновено — добави, решена да приключи със заблудите.

— Преоблечи се — разпореди грубо Марк; не искаше Ида да носи бяло днес; нито днес, нито никога може би. Загърби я. — Отивам в ателието. Чака ме работа.

Затръшна вратата.

Очите на Ида горяха, ръцете й трепереха. Увереността й бе избледняла; усещаше как затъва в подвижните пясъци на отчаянието. Тя си пое дъх с мъка, натежалото й сърце щеше сякаш да се пръсне. Бе разчитала родителите да я подкрепят, да проявят съчувствие; оказваше се, че погрешно е разбирала обичта, всеотдайността им. Тя все пак не беше безусловна. От глупост не бе предвидила гнева на баща си, тъгата на майка си. Разочарованието им се стелеше в стаята, все по-тъмна под заплахата на буреносните облаци, прогонили леката сутрешна мъгла. Ида се чувстваше изоставена, самотна.

Гръмотевица разкъса тишината. Белла дръпна завесите и седна до нея в ненадейния сумрак. Улови ръката й с леденостудени, вкочанени пръсти.

— Как си, дъще моя? — попита меко тя; говореше на идиш, нежния език на сърцето й.

Ида отговори с едва доловим глас:

— Искам да умра. — Първо на идиш, после повтори на френски: — Je voudrais mourir.

Приведе се, сякаш изричаше скръбна молитва. Белла протегна ръце да я прегърне и тя прислони глава върху майчината гръд.

— Няма да умреш. Всичко ще бъде наред. Почини си. Бурята ще отмине. Бурите винаги стихват. После отиди да се срещнеш с твоя Мишел.

— Добре, мамо.

Ида се изправи и тръгна с вдървена крачка, почти като автомат, към стаята си. Момичето, прелитащо през живота с трепетна енергия, сега се чувстваше в хватката на непознато безсилие. Седна до тоалетната масичка и се взря в отражението си в огледалото, готова да се изправи срещу непозната. С изненада видя, че лицето й розовее, а зелените й очи излъчват странно спокойствие. Среса се, усука косата си на кок, после я пусна да падне върху раменете. Усмихна се на себе си, наслади се на красотата си: сияйната кожа като розов цвят, високите скули, чувствените устни. Тя все пак е Ида Шагал.

Неочаквано обнадеждена, приближи до прозореца. Силен вятър привеждаше клоните на кипариса, но дъждът бе спрял. След минути стихна и вятърът. Майка й беше права. Бурите отминават.

Ида не се преоблече. Наметна се с новата синя пелерина и нагласи баретата така, че дългата й коса да обрамчва лицето като лъчисто сияние. Искаше да изглежда красива на срещата с Мишел. Надяваше се красотата да уталожи страха и объркването. Излезе от къщата и тихо затвори тежката дървена врата. Не се обърна назад и не видя лицето на Белла, притиснато до прозореца. Очите й проследиха Ида, докато се скри сред Булонския лес.

* * *

Както винаги Мишел бе дошъл точно навреме. Чакаше я в студентското кафене — грижовен към любимата както към родителите си.

Погледна обаче часовника си, докато тя сядаше срещу него — мълчаливо обвинение, предназначено да й напомни, че закъснението й обърква графика му: следобедния семинар, решението да помогне на родителите си в малкия им магазин, за да смогнат да приготвят бърза вечеря.

— Съжалявам, Мишел. Метрото се забави.

Ида изрече с лекота лъжата. Не можеше да му каже, че е закъсняла, защото натежалото й сърце е спъвало крачката й. Не искаше да му каже как прекосяваше мудно широките улици, сякаш предизвиква колите да я прегазят.

„Искам да умра“, повтаряше си мълком, когато гневните шофьори надуваха клаксоните и я обсипваха с обидни думи. Не я прегазиха. Стигна невредима до малкото кафене, където я чакаше Мишел с влюбени очи и нежни устни.

— Не се безпокой… Красива си, прекрасна! Синьото ти отива.

Той докосна пелерината, повдигна баретата й, целуна я по бузата.

— Не се чувствам прекрасно.

— Какво има?

Келнерът приближи.

— Какво ще поръчате?

— Английски чай. Поднос бри и една багета — изреди Ида.

Поръча бързо, уверено и както обикновено пропусна да попита Мишел какво предпочита. Жегна го раздразнение, но той почти веднага осъзна, че Ида, както винаги, е прочела точно желанието му. Чай, сирене и хляб — всичко необходимо. Призна с усмивка нейната власт, вдигна ръката й и целуна пръстите й един по един — обичайната му нежна ласка, приветстваща поредната им среща. Днес обаче Ида отдръпна длан.

— Попита ме какво има — напомни му тя.

— Да. Уроците по рисуване ли те затрудняват?

— Днес не ходих в ателието.

— О…

Той замълча. Тя сведе глава. Мишел се приведе към нея, за да чуе едва доловимия й глас.

— Бременна съм. С твоето дете.

Мишел се втренчи в нея, сякаш е използвала дума от чужд речник.

— Бременна? — повтори той с пресеклив от уплаха глас.

Тя кимна.

За втори път днес обясни безсилна защо е толкова сигурна, като добави, че ще направи изследването, препоръчано от Елза.

— Ала не се съмнявам — подчерта.

Келнерът сервира храната и Мишел се учуди как Ида успя да нареже сръчно сиренето, съвсем точно да раздели багетата наполовина, а после се удиви как той самият смогна да я изяде и дори да се наслади на топлия, току-що изваден от фурната хляб с хрупкава коричка.

— Каза ли на родителите си?

— Да.

— Те какво мислят? Как искат да постъпиш?

— Не е важно какво мислят и какво искат те. Ние ще решим какво да направим.

— Ти какво искаш? — попита Мишел. — Боже, какво ще правиш?

— Какво ще правим — поправи го тя с равен глас.

— Да. Разбира се. Какво ще правим…

Той бързо осъзна колко тежка е отговорността му. Зави му се свят. Ще трябва да напусне университета и да си намери работа; двамата с Ида щяха да се оженят и да отглеждат дете. Замисли се за родителите си. Майка му заделяше всеки спестен с лишения франк за образованието му, баща му подлепяше с картон подметките на обувките си, за да му купува учебници и дрехи. Надеждите им бяха съсредоточени в него. Как ще ги предаде? Ала как да предаде Ида, красивата си лъчезарна любима? Беше изправен пред избор, но вцепененият му ум отказваше да го формулира и да търси изход.

Какви бяха възможностите? Не напомни на Ида, че е на осемнайсет, а той на двайсет; и двамата са студенти, зависими от родителите си. Хрумна му, че романтичната й душа навярно вижда драматично предизвикателство в младостта им, а и в бедността. Глупавата му, смела и прекрасна Ида. Погледна я нежно.

— Каквото и да решим, ще бъдем заедно — прошепна той.

— Заедно — повтори тя. — Ensemble.

Самото изричане на думата я успокои. Тя сложи длан върху неговата; той погали мекия вълнен ръкав на роклята й.

— Харесваш ми в бяло. Харесвам цвета на новата ти пелерина, на баретата.

Ида се усмихна. Не й харесваше как изглежда Мишел в овехтялото кафяво сако, ризата с разнищена яка и износените тъмни трикотажни панталони. Реши да му купи ново сако, елегантно като коженото му палто за специални случаи; да поръча да му ушият риза от тежък брокат, любим на баща й. Колко предан бе нейният Мишел, грижовен син и нежен любовник. Сега тя вдигна ръката му и целуна пръстите му един по един.

— Ще се справим — прошепна му. — Ще се справим някак. Заедно.

Допиха мълчаливо чая и оставиха твърде щедър бакшиш на нацупения, неблагодарен келнер.

* * *

Елза уреди изследването и след няколко дни съобщи, че резултатът е положителен. Ида е бременна.

— Какво ще правиш? — попита тя.

— Не знам — отвърна монотонно Ида.

Изглеждаше бледа, с помътнели очи и коса, прибрана в провиснал кок. Не изпи чая, предложен й от Елза. Обясни, че й се гади от всякаква храна.

— Трябва да говориш с родителите си — настоя Елза.

— Тази вечер — обеща Ида.

Вечерята протече в напрегнато мълчание. Марк разкритикува десерта. Белла разля чаша с червено вино. Ида изчака Катя да вдигне масата и да затвори зад себе си вратата на кухнята. После се обърна към родителите си.

— Лабораторните изследвания потвърдиха състоянието ми — съобщи им, втренчена в пурпурното винено петно, разрастващо се бавно върху бялата покривка.

Марк отблъсна стола си назад толкова рязко, че го събори на пода. Не спря да го вдигне. Излезе от стаята, без да поглежда дъщеря си.

Белла заби вилица в ягодовата тарталета и се взря в червената струйка, обляла чинията й.

— Боли ме главата — простена тя с просълзени очи. — Много. Отивам да си легна.

Притисна с пръсти слепоочията си и излезе бързо.

Останала сама в трапезарията, Ида вдигна падналия стол. Прекоси стаята и спря пред снимката върху полицата над камината — любим портрет на родителите й, седнали един до друг на диван. Внезапно ги видя като непознати. Майката и бащата, на които бе разчитала с непоклатима сигурност и надежда, вече не съществуваха за нея. Огледа стаята — картините на баща й по стените, кристалния полилей, прозорците със зелени кадифени завеси. Красивата и непревземаема крепост, обзаведена от родителите й изгнаници в чест на новото им благоденствие и безопасност, вече не беше сигурно убежище. Чувстваше се като непоканен странник в чужд дом.

На другия ден следобед се срещна с Мишел в градините на „Тюйлери“.

— Няма съмнение. Бременна съм. Снощи казах на родителите ми — рече тя с треперлив глас; по бузите й се стекоха сълзи.

Той я прегърна, погали я по косата.

— Какво казаха? — попита.

— Нищо. Онемяха от гняв и разочарование. Все едно съм ги предала и вече не съм тяхна дъщеря.

— Не бой се, Ида — успокои я той.

Извади кърпичка и изтри очите й; зарови лице в косата й.

Седнаха мълком на една пейка и се взряха в група ученици. Яркозелената топка на децата се отърколи настрани и момченце и момиченце претичаха край тях да я вземат.

— Искаш ли да родиш това дете, Ида? — попита тихо Мишел.

— Иска ми се да го искам. Искам да имам смелост да го родя. Истината обаче е, че не искам дете, не сега, и не съм толкова смела. Не си представях живота си така, Мишел.

Говореше тихо, всяка дума се изтръгваше като вкаменена болка. Не му каза как се е събудила през нощта, плувнала в пот, със сгърчен корем. Във въртопа на ужасния кошмар я преследваха нови видения. Бягаше както винаги, но сега дълбоко в тялото й набъбваше амалгама от клетки, сливащи се в злокобно изчадие. Безлик и дребен, нашественикът разяждаше мъчително органите й. На два пъти Ида се събуди с вик „Je voudrais mourir“, „Искам да умра“. Белла дотича в стаята и застана скръбно до леглото. Сложи длан върху челото на дъщеря си, докато ужасът отмине. Ида отърси ръката на майка си и се обърна с лице към стената.

— Искам да се освободя от тази бременност.

Произнесе думите тъжно, но решително.

— Знам — кимна Мишел.

Ида долови облекчението в гласа му и се успокои.

— Можеш да се освободиш. Париж не е Витебск — продължи той. — Тук има способни лекари.

Говореше уверено. Беше разпитал състудент, чиято годеница бе избрала да прекъсне бременността си. „Съвсем лесно е“, увери го приятелят му.

— Ще говорим заедно с родителите ти. Тази вечер.

— Да. Тази вечер — съгласи се тя.

— Ида, моя Ида, надявам се да не поискаш да се освободиш от мен.

Той й се усмихна в очакване на уверение.

— Ах, Мишел…

Тя се усмихна, обви лицето му с длан, притисна устни в неговите и бързо се отдалечи.

Едва когато изчезна от погледа му, той осъзна, че не е отговорила на въпроса му.

Мишел не се върна в Сорбоната за следобедния семинар. Отиде в магазина на баща си. Той също трябваше да разговаря с родителите си.