Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (55)

Петдесет и четвърта глава

Децата я наобиколиха. Мерет и Белла се вкопчиха в коленете й, Пит зарови сияйното си лице в скута й. Пристигането й предизвика радостна какофония.

— Мама, мама си дойде! — викаха момиченцата в хор.

— На мен ми беше най-мъчно за теб — заяви Пит.

— Не, на нас ни беше по-мъчно! — възкликнаха дъщерите й.

Тя се засмя, разцелува децата си едно по едно; усети сладостния чист дъх на меката им кожа.

— На мен ми беше мъчно еднакво за всички — рече Ида. — Може би най-много за баща ви.

Франц се усмихна. Внесоха заедно пакетите от „Хародс“ и „Селфриджис“ в дрешника й. Децата подтичваха след тях и наблюдаваха нетърпеливо как натрупват кутиите върху пода.

— Не си забравила подаръците. Ти си най-добрата майка на света! — похвали я Пит.

Ида седна на дивана до Франц под „Сватбения стол“. Усмихна се.

— Разбира се — съгласи се доволна.

Гледаше как децата разкъсват пъстроцветната хартия и надават все по-възторжени викове. Цялата й вечер принадлежеше на тях. Нямаше нужда да чете и да пише писма, да плаща сметки на товарителници, да разговаря по телефона с галерии и колекционери. Нямаше нужда да се обажда на Марк, да го утешава, да го съветва. Тази глава от живота й бе приключила. Щеше да остане дъщеря на баща си, винаги щеше да го обича, но сега, най-сетне, бе майка само на своите деца. Каква ирония, помисли си тя, че именно Вава я бе дарила с безценното умиротворение.

Изгаси лампата в стаята на Пит, заслушана в ритмичното дишане на заспалото дете.

Върна се в гардеробната и махна „Сватбения стол“ от стената. Над празния стол витаеше призрак в бял покров, увенчан с рози в цвят на студен алабастър. Призракът на някогашната девойка, на тъжната булка, на покорната дъщеря. Призрак, прогонен от дъщерята, станала майка и щастлива съпруга. Щеше да намери друго място за нагарчащия подарък на Марк — в друга къща може би. Сложи я в ъгъла и в същия момент Франц влезе в стаята и я докосна леко по рамото.

— Какво има? — попита той.

Тя поклати глава. Не можеше да му обясни тихото щастие, непознатата свобода, сигурността, че отчаяните среднощни полети из осеяни с цветя небеса са приключили. Улови ръката му и двамата излязоха в градината, където черешата внезапно се бе обсипала в цвят.